Нели Станева

Да се обстрелваме, оголени до синхроничност,
с думи без понятия зад тях,
звучащи, но необозначаващи.
Да не хвърлят мислите ни сенки –
чудовище, локомотив,
подутина, протрит ръкав,
ръжда и спомени,
десетилетия – това не означава нищо.

Помня всичко (то не е и много), но напътствията повече.
Например – сменяй си бельото всеки ден и остави тютюна, 
битките и притежанията, то не е
за теб. Онова усещане за споделено
и смутено битие, повръщаното в коридора, общежитията. И сега
все по-често крия се сама във хляба си, за да ме пази
от възможните превъплъщения. Не пия, гладя 
всичките си ризи, а понякога
се гледам във окото на онази камера, 
която окачили са над касата. Да, късметлии са.
Без този пол под късата поличка,
щях добре да ги измъча, аз – диктаторът със лек багаж,
(значката на ревера в югоизток),
сочещ със среден пръст напред.

На 22. май в 9.20 часа в стая 212 на Hôtel de Sens, ул. Симон Кюрболие 40, Париж, върху леглото лежат старателно сгънати мъжки тъмносини дънки, размер 48, тип чарлстон, както и небрежно навито дамско полупрозрачно бяло поло, размер 34 от вискоза. Наемателите на стая 212 вече са отпътували, а чистачката, която трябва да приготви стаята за следващите, се очаква да пристигне едва след 11 часа. Дънките и полото или са забравени, или нарочно оставени там, но ние бързо ще научим, че в случая не е нужно да избираме между двете твърдения, защото и двете са верни, макар и да не важат отделени едно от друго. Вече сме забелязали, че рано сутринта – малко след 6 – наемателите на стая 212, които не са особено важни за нас и които ще наричаме просто той и тя, макар да знаем имената им – са излезли от хотела и са се запътили към кафене Paul, което се намира на ъгъла срещу метростанция Saint Bordeaux. Тя е носила раница от кафява кожа, не особено голяма, от онзи тип, който се използва често вместо дамска чанта, а той – черни очила Rayban и никакъв багаж. След като са изпили по едно еспресо в пълно уютно мълчание, малко след като изгревът се е излял върху тротоара под краката им като блестяща сапунена вода, те са се изправили, той е поел нежно ръката ѝ и я е придружил по стълбите на метрото до спирката на линия 1, тя се е опитала да се сбогува, казала му е нещо с тъжна усмивка, той само е тръснал глава и се е шмугнал в мотрисата след нея. Придружил я е до Gare de Lyon, където тя се е качила във влак с неизвестна за нас дестинация (неизвестна поради неудобния ъгъл, от който сме гледали към гарата, а и поради сравнително слабия ни интерес към героинята), а той е гледал дълго след нея, после се е върнал пеша до стая 212 в хотела, където е напълнил неголям сив куфар с личните си вещи и на свой ред е напуснал хотела точно в 9.19, отправяйки се в също неизвестна за нас посока. Малко преди да напусне стаята, оглеждайки се внимателно, той е забелязал полото ѝ, обърнато с шевовете нагоре и запратено в един ъгъл под леглото, една позиция, която може да ни разкаже много за начина, по който е било съблечено предната нощ, ако искахме да знаем нещо за това. Той го е повдигнал, изтупал от прах, притиснал към лицето си, а после, след няколко мига зачестено сърцебиене, сгънал внимателно, доколкото може, защото хлъзгавата материя на полото е от онези, които доста се бунтуват срещу подобни опити. Не е било възможно, по ред причини, които няма да изброяваме, защото не са важни за нас, да го вземе със себе си, нищо че точно това е било неговото желание. Затова го е поставил върху оправеното от него самия легло, а после, след кратко колебание е отворил куфара си и е извадил от него въпросните тъмносини дънки, сгънати на три, и ги е прибавил към крехката бяла скулптура върху горния чаршаф. Това действие би могло да има много обяснения, и за него самия подбудите му не са били съвсем ясни, а и не е имал време да разсъждава по тях, но дънките така или иначе са стари, извървели са много пътища и всъщност той ги използва от години само за работа вкъщи, с непрактичната си кройка от миналия век и с прокъсаните ръбове на шевовете, така че няма да му липсват особено. Дали е искал да остави нещо толкова тъмно, което да се откроява веднага върху бялото легло, за да привлече внимание към изоставеното поло, или може би дънките е трябвало да пазят, да защитават полото от ужасяващата бяла празнота на чаршафа, заплашваща да го погълне, или може би просто панталонът е трябвало да прави компания на блузата, или пък цялото е било символ на нещо друго, нещо общо, създадено от двамата, останало на това място, или пък нещо съвсем друго, несъздадено от никого, това едва ли ще разберем, а и не е важно за нас.

Във всеки случай в 9.20 часа двете дрехи ни викат на помощ и ние ги заварваме в положението, в което той ги е оставил върху леглото. Разказват ни, че този хотел има особено екологична политика що се отнася до всякакъв вид стар текстил – вместо да го изхвърлят, заедно с останалия боклук, в контейнера до задния двор на хотела, на Rue d’Aboutir, от където всеки може лесно да се измъкне, чистачките го събират в специално наречена гигантска торба, която, веднъж запълнена, бива предадена на страховитите транспортери на някаква благотворителна организация. Те я откарвали до пристанището в Марсилия и товарели на кораб за Африка. Какво точно се случва там с тоновете текстил не е известно и явно не съществува нито една дреха, оцеляла след този морски преход, за да разкаже.

Ние питаме любезно защо са ни повикали и как можем да бъдем полезни, все пак ние сме само един литературен глас и, с колкото и емпатия да сме надарени, не можем да спасим никого и нищо във физическия свят. Полото, което досега не е говорило изобщо, казва, че можем да им помогнем просто да напуснат тази стая и хотела, това е всичко, навън те ще се оправят много добре сами, защото и двамата обичат и познават Париж, нищо че са купени и произведени другаде, че навън, по улиците на този божествен град, няма да имат нужда от човешко присъствие – нито от телата им, нито от историите им, че въздухът ще им дава живот, както и че те двамата – полото и дънките – вече знаят къде точно ще отидат, за да прекарат остатъка от дните си заедно, без да смущават реда на нещата. Как точно да се случи това бягство, питаме ние, фантазията ни е уморена от нощна работа и все още не е пила кафе.  Дънките се изправят в пълната си дължина пред нас и почти продънват ушите ни с дълбокия баритон, който сякаш излиза от задните джобове и тежи от решителност:

• Метлата. Донесете метлата, която стои облегната на стената в края на коридора на четвъртия етаж. 

Ние се подчиняваме. „Метлата“ се оказва по-скоро широка четка с дълга пръчка, но понеже се оказва единствения предмет в коридора на четвъртия етаж, ние я пренасяме в стая 212 без да търсим нещо друго. Полото с един пъргав скок се нанизва върху пръчката, а дънките се шмугват от другата страна, откъм полиетиленовата четка, която приляга в тях идеално, сякаш е тазова кост. С този импровизиран скелет, двойката дрехи успява да стои изправена в средата на стаята, наподобявайки човек без глава, изпосталял от гладуване или болест. Крачолите на дънките, изпълнени с въздух, се раздвижват, трябват им няколко опита, за да синхронизират движенията си, но след няколко минути вече успяват да направят няколко съвсем прилични крачки към вратата, където ръкавите на полото потреперват, сякаш през тях е минал ток, обгръщат бравата и я придвижват надолу. След няколко минути, облегнати на перваза, наблюдаваме как странната фигура излиза от главния вход на хотела, потегля с несигурна походка по булеварда и изчезва по първата стълба, водеща към алеята по Сена. 

Макар да сме приключили работата си по този случай, любопитството ни надделява и решаваме да проследим пътя ѝ. За целта населяваме охрените водни маси на реката и сега наблюдаваме фигурата косо от съвсем друга перспектива, от ниското, при което почти не забелязваме липсващата ѝ глава. С напредването по алеята движенията ѝ стават все по-уверени, все по-убедително човешки, и докато се борим с течението, типично силно за сезона, за да не напредваме твърде бързо, често я губим за секунди сред тълпата от хора, наслаждаващи се на хубавото време, които, разминавайки се съвсем отблизо с нея, явно изобщо не отбелязват странността ѝ, или просто може би са заслепени от слънцето, или може би това е град, който не може да се учуди на нищо, в който се раждат и пребивават съвсем необезпокоявани най-великите куриози на съществуването. Под един мост са се настанили няколко шумни, еуфоризорани от новодошлата топлина и евтината бира бездомни, разпрострели са върху камъните спалните си чували и безброй торби, фигурата спира точно там. За момент ние се запитваме дали това не е крайната точка на разходката им, дали това не е някакъв благороден план – да се подарят на онези, които имат нужда от дрехи, за да заживеят отново по приложение, но един поглед ни стига да забележим, че това е абсурдно – полото и дънките са твърде малки за бездомниците, които явно не гладуват и се радват на доста масивно телосложение. 

Явно и фигурата е видяла това и след няколко минути продължава пътя си. Под следващия мост няма никой, бежовите камъни не ухаят на пикоч, а само на река, пропити са от зеленикава речна влага и дъждовете на пролетта. Фигурата сяда там, ръкавите на полото се прегъват и опират лакти в коленете, издути от дънките. Иска ни се да видим какво ще се случи след това, но течението тук образува малък водовъртеж, който ни повлича под повърхността на водата, и когато успеем да изплуваме, виждаме само четката с дълга дръжка, която лежи съвсем неподходящо захвърлена близо до водата, а от двамата никаква следа. Обхождаме с поглед няколко километра напред и назад по алеята – нищо. Накрая решаваме, че ще бъде редно поне да върнем четката в хотела, за да не замърсява ненужно алеята. За целта я яхваме и се издигаме с нея във въздуха, високо над улиците и покривите на Париж, които блещукат, упоени от сребърно слънце.