Събота

В събота си купувам маслини от будката на един лъщящ грък, който носи кожено яке с избродирано в златно лого на импорт фирмата си дори през лятото. Той седи върху казан от зехтин, които, подозирам, е пълен или наистина със зехтин, който попива в него и овлажнява кожата му, или с някаква контрабанда, защото е малко вероятно той да изседява протяжните часове на съботата така стоически само заради мижавия оборот, който прави. До него се разгъват километри сергии на семейства Бури, Херциг и Лейбундгут, безкрайни националистически знамена от сирена, млека, яйца, картофи и свръх био котлети от крави, които са спали в едно легло с децата на семействата, които са ги заклали.

Гъркът си е съвсем самичък с лошото си настроение, но маслините му са бомба. Също така изсушените домати в зехтин с чесън, чили и магданоз. Никога не благодари, когато някой купи нещо от него. Сякаш знае, че стоката му е достатъчна. Това въобще не се харесва на швейцарците, на мен също не би по принцип, но в този случай маслините замазват всичко.

Малко по-нататък е мобилната пекарна, където си вземам солен козунак в твърда билкова хартия. Замайва ми се главата от уханията и обещанията му.

Събота предиобед е изкъпан, потен, замаян, уморен човек с три торби, който гледа гълъбите сякаш ги вижда за пръв път.

В сряда се тествах за корона и разбрах две неща : какво означава облекчение, както и че все още не съм се разправила докрай с Мистър Страх, нищо че съм оборудвана с картечници от петите до брадичката. Главата ми все още е незащитена.

Сиестата ни е около три часа. В плътно затъмнената стая след пира с маслините и хляба пропадам в най-сладкото безвремие, което ме изплюва в онова мое тяло с бавни движения и отнесен поглед, в което ще прекарам остатъка от уикенда.

Сънувах, че сънувам, че се виждам в един телевизор, който не мога да изключа.

Светът е ужасно шумен след това и всичко, което не е мен или производно от тялото ми, ме дразни. Иде ми да крещя и дращя, да бягам и да не се завръщам, но съм пленник на омекналото си уикендово тяло, а когато изляза от него, ще имам друга работа.

Всъщност не съм сигурна дали наистина исках да изключа онзи телевизор.

Дори когато светът заглъхне, тишината е неприятна, тегнеща. Пия последното си кафе без кофеин и се чудя защо се тормозя така. После се сещам за възможността да спя на обяд и пропускам лъжливата течност в гърлото си, вместо да я изплюя.

Дори и половин час йога не мога да направя, без да бъда прекъсната. Един куп започнати разкази кимат съчувствено от харддиска ми. Мимимими. Римите пък къде.

Някъде там, където съм положила основите на планинската колиба, някъде там в склада ми.

Как се пише за това, което е.

Задължително в джинси,  които седят добре,  с протрити колене.

Мисля за всяка дума по няколко минути,  например джинси-дънки-защо звучи толкова спънато и защо езикът въобще.

Междувременно слънцето се обляга върху линията на хоризонта и тя поддава като мек матрак.

Ябълковото вино не предлага въпроси.

Лек аромат на дъжд, който вали някъде другаде, някъде по-високо.

Не намирам начин да спра да искам, дори когато не зная какво.

Планините са толкова далеч, когато изглеждат толкова близо в яркия, трептящ от очакване въздух.

За морето не мисля. Ленен чаршаф покрива нещата, които не съществуват, защото не са тук. Обичам ленените чаршафи повече от морето.

Бих могла да изглеждам щастлива, защото съм, но някак не се получава. Мисля, че гените ми са следвали конструкционния план на меланхолията.

Отдалечавам се от тялото си. Каквото и да правя, не мога да спра този процес. Вероятно трябва да правя нещо друго.

Обаче какво?

Moiré

Този ден е топла, потна длан около шията ми. Трепери. Или шията ми трепери. Или погледът ми трепери и размества точките, в които умората все още не се е настанила. Те са точно три, но три опорни топки са повече от достатъчно.

Така се усеща въздухът – пресичат го кратки отблясъци от безсъзнание. Като мрамор. Като онези батик дрехи от шейсетте. Или бяха от седемдесетте? Застинали в гардеробите, издути, но без тела, които да ги изпълват.

Наистина ли съм родена през осемдесетте? Тогава батикът вече е бил мухлясал. Никакво усещане за време. Какво животно съм.

Не се научих да спя по четири часа на денонощие и да се чувствам добре (или май да чувствам каквото и да е въобще). Срамувам се, защото има толкова много неща за правене.

Когато имам тук-там свободен ден, питам О какво му се прави. Kaffee trinken gehen, казва, защото явно аз съм го казвала достатъчно. И градът ни глътва. Толкова много места, където да бъдеш, толкова много фонтани, в които да хвърляш камъчета, толкова много фурни с кроасани, ресторанти с димящи купи солена храна и градини с катерушки, които са всеки ден различни, сякаш всяка нощ реалността се споява в тъмен пластелин и бива наново изградена сутринта в подобни, но не съвсем еднакви форми. Времето от 9 до 9 съвсем не стига. Когато се приберем, съм тъй нежно уморена, но трябва да изпея сто пъти „време е за сън“ ( тоест Аз съм Сънчо), преди да мога да се облегна на парапета с цигара в ръка и тишина между ушите. Просъскват само нишките безсъзнание, наносекундите, в които изключвам, задрасквам картината, надрасквам плочата. Мисля за мисловната картина на О, когато той изрича „време“. Представям си я като нещо безформено, пластелиново.

Мисленето като цяло предразполага към изчисления. В повечето случаи свършва там, безславно.

Обичаме да седим върху мраморните плочи пред един музей. Аз пия кафе от непластмасова чаша и гледам хората, които минават, той лежи по гръб върху хладната плът или събира листа и фасове и ги изхвърля в кошчето до входа.

Когато видим деца, които са горе-долу толкова рошави и прашни колкото О, веднага скачаме и крещим hallo! Обикновено това води до шумно пиене на кафе в двора на някое ново кафене, където има нови катерушки и съвсем различни камъчета. Родителите на тези деца носят понякога батик.

Никога не съм прекалявала количествено и честотно с каквото и да е – храна, алкохол или дрога. Кафето е единственото изключение. Срамувам се от себе си, защото всъщност съм толкова уморена.

Може би пицата също е изключение. Едно от удоволствията на това да си от малка, неизвестна страна – келнерът от миниатюрния италиански ресторант до нас от години вярва, че фамилията ми е Искампицова и че това е съвсем нормална българска фамилия. Дали има нещо общо с пицата, попита веднъж. Съвсем не, отговорих.

Понякога в 22 часа решавам да си боядисам косата. На балкона е толкова светло и искам да се слея с това лято по всякакъв начин, дори оптически. Чувам първата гръмотевица и тогава виждам цепката в мрамора. Но какво хладно щастие е това да разбъркаш реда на нещата!

Нели Станева

Сам

Когато той изрича името ми, гласът му се свива и втвърдява като бликнала вода, ударена от вълна леден блус. Е-то засича, музиката на шегата пропада в пропаст от тишина. Нищо не следва от това, нищото само разлиства страниците на това, което би могло да бъде. Нищото е страстен читател с бурна фантазия. Когато гласът му заглъхне, когато краснотечието му се самоубие с острието на едно име, името седи и плаче съвсем самичко на корицата на един блус албум.

Снощи гледах три часа как луната, надрусана с калейдоскопични ореоли, се придвижва от едната ми гледна топка в другата и обратно. Пих студено бяло вино в хамака и с великодушие позволявах на комарите да се наслаждават на богатата ми на кислород кръв. Разхождах се из къщи, омотана с чаршаф, и си мислех защо нямам дрехи, които да ми дават същото усещане.

Мислех за всички онези места, на които не сме се любили. Възможно е да останат такива – празни от спомени, пълни с фантазии.

Днес реката беше препълнена с дъждовете на миналата седмица, със сълзите на миналото. Бързо, хапещо течение. Спуснах се по извивките без да мисля много. Вече няма за какво да се пазя. Обаче една длан ме избута към брега точно на последната стълбичка за излизане.

Страхувах се от вода преди, 4 години време, колкото и да я обичах, колкото и често да и се отдавах. Не се страхувам сега, обичам ли?

See N

Удоволствието от сменената кожа не е задължително свързано със змията. Всъщност ставам все повече ябълка.

Може би краят на света е близо и спокойствието е най-достойният човешки отговор.

Толкова съм благодарна за всичко, което се случи. За първи път летя свободно, без никакво гориво, без абсолютно никакъв страх. Всяко размахване на крилата е мое.

Откакто се заговори за втора вълна, започнах да изневерявам на петкилометровия си маршрут на бягане, който от години е един и същ: покрай реката, по моста, през една горичка и обратно вкъщи. Сега ме влече към града, към вътрешността, към централните квартали. Бягам през уикенда, вечер след осем, улиците са стихнали, но всяка градина, всяко междублоково пространство е запълнено с маси, хамаци, свещи, лампички, барбекюта, потни деца, хора с бири в ръка. По тротоарите са нясядали тези, които никаде не искат да отидат, тези, на които им е хубаво да са тук, изпънали загорели крайници, примижват под милувките на залеза, кимат ми, познават ме, аз принадлежа тук.

За слушане докато бягам избирам най-бруталните китари от 90те и началото на века, а мислех, че изнеженият ми от джаз и техно слух не може да ги търпи вече. Може явно, когато пулсът ми премине границата на 100 удара в минута, и може явно, когато съм се разсъблякла от един куп страхове. Докато се лутам из новите си маршрути, с учудване установявам, че съм минала 10 км без да се задъхам особено. Потта си усещам като прозрачна броня, която се стяга около кожата ми в контакт с хладния мастилен въздух. Завършвам винаги със Stripped на ДМ, която не е любимата ми тяхна песен, но ми е любима камбана. Бим-бим-серотонин. После се къпя, обличам нещо възможно най-отдалечено от спортния стил и паля цигара, защото нали – да не стане прекалено.

Първата си паническа атака получих по време на бягане. След едно техно парти, спала едва 3 часа, с гузна съвест заради многото изпушени цигари и едно неестествено, причинено от две силни кафета, чувство за свежест, се хвърлих директно в ужаса на изтръгващото се от гърдите ми сърце. Тогава ми липсваше каквато и да е култура за душевното здраве и потърсих помощ на съвсем грешен адрес. Дори и след като се образовах достатъчно по темата, не намерих знахар, който да изтръгне пирона, забит в петата ми, може би защото е бил там за да задържи, да фиксира нещо, да попречи на някакво разпадане. 4 години по-късно съм (само)излекувана и абсолютния ми победен вик чака търпеливо в гърлото ми.

Какво активираше амигдалата ми през тези години:

Бягане, след известно време остана само бягане над един предел на натоварване.

Филми, въобще визуални истории.

Всякакво чувство за неразположение, дори и най-невинната настинка.

Новини от всякакъв род, разговори за политика.

Всякакви фундаментални закономерности на физическия свят.

Концентриран алкохол.

Разстоянията.

Телефоните.

Понякога и писането, но на това някак си успявах да се наслаждавам. Добре че не съм изтръгнала съвсем корените на мазохизма от себе си, иначе щяха да са горчиви, сухи години.

Времето (четвъртото измерение). Загубих ужасно много време с това.

…. (ще добавям като се сетя за друго. Вероятно ще разгърна хартиените си дневници за съвет. Иска ми се да запазя всичко. Фактът, че списъкът засега е толкова кратък засега, е истинската заря на празника)

Между другото, тази година ще излезе втората ми книга. Всъщност щеше вече да е факт, ако нещата не се бяха забавили поради все същите причини, които нежно и умно забавят всичко друго. Тъкмо ще имам достатъчно време да я поискам истински.

Папагал

Наоми не ми е точно приятелка. Май все по-малко хора в живота ми носят това красиво съществително. Повечето са облечени в неясни на цвят, функционални дрехи (и никой вече не е гол, за съжаление, но това е друга тема). Kогато станах майка, една фурия премина през живота ми и отнесе един куп шарени шапки, шалове и рокли, бомбета и костюми от пайети. Хич няма да се отплесвам в клишета и да разказвам какви други радости ми донесе, защото това също е друга тема. Това, все пак, май се очертава да е история за нямането. 

Третото дете на Наоми се роди няколко дни преди О. Още докато бяхме бременни попаднахме в полезрението си, защото големият корем създава една специална гравитация, която привлича други големи кореми. За разлика от мен, Наоми роди Измаил сама у дома си, за един час, докато децата ѝ бяха на детска градина, като малко преди това изпуши една цигара със “съвсем минимално количество” марихуана на балкона ми, който по някаква случайност гледа към родилното на местната болница и според нея е причина за спукването на плацентата ѝ. Аз пък  бях заета с пиене на витамини, зелени сокове и с притеснения дали пеперудките, които пърхаха в матката ми, са вече контракции или нещо друго ужасно се случва. Наоми ме гледаше присмехулно, приличаше на арогантен Буда, само че с по-големи цици и с абсурдното убеждение, че раждането е най-големият възможен оргазъм. Хем ме дразнеше, хем не можех да се отлепя от нея месеци наред. 

Когато и моето бебе се появи след четиринадесет часа кралско, но свръх болезнено израждане от две акушерки, таткото и един куп приятели по телефона, активирах кой знае защо модус “бясна котка” и се отделих от света. Наоми е смесица от италианка и египтянин и не се примири с желанието ми да бъда оставена на мира, за разлика от други прекалено разбрани хора. Звънеше, хлопаше, разпитваше, досаждаше. Киснеше с двете си по-големи момичета и с малкото вързопче, вечно прикачено към огромната ѝ фабрика за кърма, пред блока ми и ме караше да се мразя, защото се криех вкъщи. Чувствах се виновна, но не можех да понясям никой. Накрая написах едно съобщение, с който скъсах с нея – брутално и категорично. Изпратих го. От тогава не я видях почти две години, въпреки че живеем в един квартал, в който няма кой знае колко детски площадки. 

После обаче се засякохме няколко пъти в супермаркета, подушихме се и ни стана ясно, че сега нещата са други. Аз не мириша вече на страх, почти сигурна съм в това, а тя изглеждаше леко отчаяна. Двете ѝ момичета бяха по-тихи от преди, а вързопчето, което помнех само като Буда-бебе, ме посрещна с нежен, дълбок поглед. Уговорихме се да се срещнем през уикенда, естествено – на една площадка. 

Прекарах две дни в гъделичкаща радост. Пронизваха ме спомени за всички онези неща, които бяхме решили да направим заедно – шивашко ателие за бежанки, детска градина по Монтесори, сладоледаджийница с вегански сладолед, поп-ъп изложби из целия град, детска книга с мои текстове и нейни илюстрации, нощен клуб със стриптизьорки-роботи, магазин за марихуана веднага щом я легализират, моден лейбъл, магазин за бижута. Имаше едни такива моменти с нея, започвахме да се караме за какво ли не, енергиите ни се сблъскваха и, стреснати от това, решаваха да се съединят. Въздухът около нас започваше да трепти и главата ми се замайваше от огромната сила, която чувствах в тази леко неудобна симбиоза. Може би щяхме да продължим там, където бяхме спряли.

Когато се срещнахме, чувството за вина ме пресрещна на няколко метра преди Наоми. Изпозвах препоръките на здравното министерство като претекст да не я прегърна. Постелихме две одеала на полянката и седнахме поотделно. Децата веднага потънаха в пясъчника. Слънцето се сипеше върху нас неуморно, без да се плаши от камбаната на църквата, която удари пет следобед. Извиках малкия, за да го намажа за кой ли път със слънцезащитно масло. Наоми присви очи, но не каза нищо. Знаех мнението и по въпроса. Отново се почувствах неуверена, но продължих да размазвам цинковата гадост по малките ръчички. Исках да кажа нещо от сорта на “Твоите деца са с тъмна кожа”, но не знаех дали изречен в този ред коментарът ми не би прозвучал расистки, макар че в случая аз с моето светло дете се чувствах дискриминирана от хапещото слънце. Така че присвих очи и не казах нищо. 

Наоми беше донесла термос с ледено фрапе, ягоди, рожкови палачинки и една огромна купа хумус. Аз имах един чипс в чантата и бутилка вода, но хич не ги извадих. Седяхме една до друга на одеялата си, пиехме кафе, пушехме цигари и гледахме децата. В един момент тя каза:

  • Ние вече си нямаме татко.
  • Тоест?

Звучах като арогантна глупачка сигурно.

  • Ами той се премести да живее в Цюрих, защото нещо му писна от нас. А след това го хванаха с една торба трева. Всеки момент ще го екстрадират обратно в Гана. 
  • Хм.

Нищо по-добро не ми хрумна. Не зная къде загубих умението си да съчувствам. Може би в същата фурия, която ме направи майка и ме научи да се грижа за едно-единствено същество.

  • На мен не ми пука особено. Но на децата хич не им е леко.

Наоми ме погледна отново с онзи поглед, който познавах. Който, според текущото ми психологично състояние, интерпретирах или като:

  • Ти си гадна, бяла, привилегирована глупачка.

или като:

  • Помогни ми.

Сега тендирах към втората интерпретация. Налях си още една чаша фрапе. В главата ми се блъскаха различни идеи, една от друга по-неудобни. Наоми не ходеше на работа от 7 години, откакто беше станала майка за пръв път, и не ходеше по убеждение. Обаче аз мислех как във фирмата имахме нужда от човек, който да работи в склада през уикенда, защото не смогвахме с обработването на поръчките през седмицата. Също така аз имах нужда от някой, който да ми помага с чистенето и готвенето у дома. Наоми можеше също да шие, да плете, да прави бижута и да подстригва коси – все неща, за които бях готова да давам пари, които аз имах, а тя не. Знаех, че това е истинския проблем в случая. Но идеята да предложа на Наоми да работи за мен – или да работи въобще – от позицията си на самонарекла се бяла, привилегирована глупачка – ме ужасяваше. 

  • Как се справяте?

беше най-доброто, което успях да измисля.

  • Ая трябва да ходи редовно при училищния психолог. Сая е в предучилищна сега. Няколко пъти се сби с други деца. Измаил не говори, дори и мама не е казал досега, въпреки че е на две. Педиатърката ме тормози да правим някаква серия от тестове. 

Цялото това го изтърси с неутрален като сива стена тон. 

  • Аз…ако имаш нужда от нещо, ми се обади.

Прехвърлих тежкия камък в нейната градина отново. 

  • Да не би да си тръгваш?
  • Не, отивам само за малко…

Използвах случая, че малкият ме извика, за да напусна проклетото си одеало от безсилие. Останах ненужно дълго в пясъчника. Ая и Сая се надпреварваха да ми разказват една и съща история. Папа има голяма къща. Папа има голяма кола, почти толкова висока, колкото къщата. Папа спи в златни чаршафи. Къщата е на един хълм, много далече, до там се стига само със самолет.

Самолет! – извика О. Наистина един самолет пресичаше излъсканото от слънце небе. Децата се разкрещяха и вкупом хукнаха след сянката му. Върнах се при Наоми. Около нея се виеше нежен марихуанен облак, като джин, който обгръща потното, морно тяло на Шехерезада, а после се скрива в спираловидните и къдрици. 

  • Искаш ли?
  • Не мерси. Аз…такова…
  • Не пушиш?
  • Само цигари.
  • Е…
  • Бих могла, но когато съм с малкия…незнам. И не искам май.
  • По-добре.
  • По-добре би било да си успокоя нервите. Снощи пак сънувах кошмар. Детето ми отведнъж се превърна в куклa, която държах в ръка, но тялото ми беше обзето от странен тремор и я изтървах, и главата ѝ, тоест главата му, беше потънала в локва кръв и знаех, че това е…
  • Ужас. Господи.

За моя изненада, не се появи никакъв хаплив коментар за абсурдността за страховете ми. За още по-голяма изненада, очите на Наоми плувнаха в сълзи. Започна да маха с длан пред лицето си, сякаш искаше да изгони някакви мисли-комари. 

  • Милата. Сигурно не ти е леко с тези неща…

Не трябваше ли аз да изрека тези думи? Вероятно да, но ги изрече тя. Не само това, но и ме придърпа към себе си. Меките ѝ ръце бяха като потни клещи, в които омекнах и аз. Затворих очи и забравих всички магазини, книги, изложби, счетоводства, проекти и мухи, които от години бръмчаха в главата ми и ми пречеха да спя.

Когато се свестих от прегръдката и погледнах към пясъчника, видях Ая и Сая да затрупват О с пясък. Той пищеше от радост и, в този контекст не исках да го казвам, но за момент сякаш бях в рая. Обаче само за момент, после регистрирах нещо друго.

  • Наоми, къде е Измаил?
  • Ая, Сая, къде е Измаил? 

извика Наоми без да се помръдва. Аз вече бях на крака, в бойна готовност. Момичетата извикаха, че не знаят къде е, че бил с тях, но сега го нямало. Лицето на Наоми се зачерви от нещо, което преди бих интерпретирала като гняв, но сега знаех, че е страх. Видях, че се изправя, но с нейния препълнен от женственост ханш това щеше да отнеме точно толкова време, колкото ми трябваше да прекося половината площадка. Хукнах, подпалена от нещо абсолютно непознато, тичах така, сякаш се борех за живота си, така както бях раждала – със същата сила, чиито център сега се намираше извън мен. Използвах периферното си зрение да сканирам всяка пейка, люлка и катерушка за един къдрав дребосък. Площадката беше доста голяма, в перфектна квадратна форма и оградена от всички страни с жива ограда, която обаче беше достатъчно пропусклива за двегодишни приключенци. Обърнах се назад и видях как Наоми и момичетата се бяха запътили към другия, по-близък плет. О седеше самичък в пясъчника. Нямаше да отнеме дълго и той щеше да хукне след някой от нас или след сянката на някой друг по улицата и ако имах време да мисля, тази мисъл щеше да ме ужаси, но нямах. От улицата изпищяха спирачки, един клаксон придаде на шума им още по-ужасяващ тембър. Наоми викаше детето си все по-отчаяно. За да не губя време, се опитах да прескоча оградата така, както бях виждала да правят във филмите. Издрана до шията, изскочих на улицата и се огледах. Две коли профучаха пред мен и се скриха зад завоя, после – тишина. Нито следа от катастрофа, никаква локва кръв по улицата. Дишането ми се успокои и очите ми се извърнаха от тунела на страха. В ляво, на десетина метра от края на площадката, беше началото на пешеходната зона с аркадите, които днес, в неделя привечер, лъхаха свежа тишина. Пред витрината на зоомагазина, с плътно притиснато към стъклото личице, стоеше Измаил. С два скока се озовах до него и го обгърнах с ръце. Той се стресна, погледна ме очудено, готов да се разплаче, но вероятно зачервеното ми, познато лице някак си го зарадва, защото веднага се ухили и започна да сочи ентусиазирано към витрината. Папагал –  голям и яркозелен, вероятно излязъл от нечия халюцинация, стоеше на пръчицата изпъчен като пуяк и чоплеше крилата си. 

  • Господи…Папагал.

изстенах. Днес определено не бях надарена с красноречие.

  • Папа, папа.

извика Измаил и продължи да сочи към чудото.

  • Папагал…
  • Папа, папа, папа, папа, папа, папа.

викаше Измаил и се смееше на глас. Продължи да се смее и да повтаря безспирно “папа, папа”, докато го носех обратно към площадката, докато махах на Наоми, докато тя, с моя О на ръце, тичаше към мен, докато се прегръщахме всичките и ревяхме и се смеехме едновременно, докато аз, отново съвсем не на място, коментирах:

  • Говòри, Наоми, Измаил говòри!

Сякаш това беше най-важното в случая.