Всъщност

Всъщност съм ловец

(току що разкъсах кожата си).

Всъщност гоня саблезъб

(със изсъхнал химикал).

Всъщност впивам зъби вече

(бъдещето е тъй сочно)

и докато от глад умирам,

казвам

в същността си аз съм глад.

Бълнувания

Глюкозата на зимата залива мозъка,

но геният се храни със сланина.

Знам, но съм забравила къде.

Очите ми са жълти от куркума.

И поради липса на змии…

В ръката ми един парцал,

който бил е май стихотворение.

Само паметта е мястото,

където може да се настани провал.

Набирам номера на Маяковски.

Тъга Георгиева, где ти?

В тази нощна ноемврийска тежест,

увиснала на лявото ми рамо

като торба сигнали за заето.

Един побъркан разчерта града

с гълтащ светлината тебешир.

Но все някой трябва да продава

мазни банички с луна.

Знам, но съм забравила къде.

Радост

Имам хиляди места, удобни за радост. Колкото повече живея, толкова повече стават. Колкото повече живея, токова по-безопасно става (да съм аз). Мога да се покрия с мекия вкус на парче черен хляб с масло или шоколад и да приспя глада на сърцето си, мога да седна в скута на тежка, потна музика с точния ритъм, сякаш родена от мен, сякаш родена от нея, мога да намеря сестри и братя на всяка улица, в тесните диаметри на погледа си, да се напия с гледката на прашни бурени, да нося (на) тежко и токчета, мога да обичам кожата си и да изляза от нея, сама да произвеждам олфакторна еуфория, да се качвам на чуждите лодки, да се губя в моите си гори, да не мисля, да не мисля, да се сгъна в кадифеното НЕ, да заприличам на НЕГО. Мога да изключа това, което не ми трябва, да го хвърля върху купчината електрошрот, която оставям след себе си. Да не плача за многото тъмни стихоторения, които щяха да се родят, но за всички деца, които не се. Да избирам най-мазното, сладкото, лекото, без да ставам същата, да се скитам без идоли, без думи, без грим и желания, а малко по-късно да кипвам от ярост, от страх, от радост.

(Не) лице на победител

Пожелах лице на победител.
По-твърд контур на устните,
по-малко влага във очите и
непрекъсната от сълзи очна линия.
Очертания, в които да се скрия –
аурата на изкуственото,
бронята на хармоничното.
Мускулите да са тъй отпуснати,
че усмивката да ляга
като уморено от игра момиче
без да чувства глад и
без болезнена обратна тяга
към тревожното ми цупене.
Кожа с постоянен цвят на
майско, мързеливо утро.
Също – да тежи обратно
гравитацията и да ми прощава,
че до три чета и в седем ставам.

Пожелах лице на победител
и друго, за да го обичам.

Ементал

Две огромни жени са полегнали около къщата, покрити с изпрано от слънце тревисто одеало. Когато въздъхват, вятърът блъска моето цвете. Въздъхвам и аз пред силата на цъфтежа му.
Езикът му достигна мястото, от което изтичат най-хубавите истории. Натиска десетки пъти копчето на лампата с поглед, забит в тъмния прозорец. Да включа луната казва, устичката широко отворена, готова да захапе чудото, което е чудо само за мен.
Големите хора не са големи, мама, малки са.
Завива ме с одеало.
По-добре ли е сега?
Гледа строго.
Искаш ли сок? Биберон? Мама тъжна е?
Кой ти каза, че маймуните ядат банани, а дъждът спи в облаците? Кой ти обясни какво е чувство и какво е мисъл? Немският е лесен език, лежи удобно в небцето.
Само по тъмно, на матрака му, докато приспитирам (моята комбинация от медитация и приспиване), той полива корените ми със сомнабулен, сливенски напев. Неговите корени са все още забити в бъдещето, което се казва Zukunft. Няма да съм аз тази, която ще ги изтръгне от там.
Няма да съм аз, но може би ще бъде нерешителността ми.
Мама, ако работиш в яслата, ще бъдем винаги заедно.
Трябва ли да обяснявам, че сърцето ми свири хеви метъл на ръждясали консервени кутии? Че всичко друго в живота ми загуби значение?
Светът ми се събира в три часа дневно и винаги е тъмно.
Затова сме тук двамата, в тази тиха хижа в лоното на Emmental, в лоното на жените от миналото, които мога да съм аз.
През деня винаги ме боли нещо – ту зъб, ту глава, ту очите.
Неговите отново имат онзи блясък на новороденото, защото той току-що е изродил езиковото си тяло. То се мята и крещи и иска отговори. Защо съм тук, какви са тези звуци, защо не ми говориш така, както говори вселената?
Как говори вселената, цвете?
Хълмовете се тресат от смях.
Малко, още малко, още малко, мама, мънинка, малинка, още малко.
Какво, мило?
Nicht traurig sein.

Rastenelly Zingiberales

Не знам защо започна да прилича
на куп ронлива пръст главата ми.
Гладът на гените за ясни срички
безсилен в черепа ми мята се.

По тялото ми синини от носене
на цяло лято премълчани залези.
Очите казват, че храната постна е,
а ножът е ръждясал от парализа.

Щадя се. Даже сънищата нощем
разхождам на каишка. Дялкам думи
по времената линия. Посоката
се блъска във стените на ума ми.

Метрономите в езика завещала съм
на идващите ми земетресения.
Тишината е изнемощяла и
не топли смисъла в усамотението.

Вероятно не животно съм – растение,
растящо без да може да помръдне.
В жилестите ми ръце – гнездо. Спасение
за крехкото и гладно бъдеще.

Gare des deux côtés

Съвсем сама съм в този биполярен мрак.

Едната буза на луната е натъртена

от слънцето на миналия ден,

а другата- подута от тъга.

Аз чакам.

Да, влакът сигурно се е объркал

от безпосочните сигнали в мен.

Въздухът едва просветва.

Невям със крехък като дъх волтаж

си рови път съзнанието ми през тъмното.

Часовникът на китката ми изпулсирва пет

удара. Като стражар.

Да, бих могла да се обърна,

да потърся

образа на гладка от росата улица

и да вдигна палец, щом премине слънцето.

Но нима

напразно яздих тялото си, мръсното

магаре, хранено със хули?

И нима сърцето не думти до пръсване

защото точно времето улучило е?

Знам че точно тук, изпод луната, ще пристигне влакът.

И че в него ще седя сама.

Последната купчина жега

Последната

купчина жега

от тази съвсем нереална година

се сипе по раменете ни.

От крехката нощна мъгла осветени,

изчакваме нещо недошло да отмине.

Беглата,

тънкокрака идея

за какво всъщност трябваше да сме

топим в изпотени от пипане

чаши малиново вино.

Не, не ще

да помръдне живота

с тоз товар от син бриз и с лице

изкривено от питане,

изтощен е

от търкане.

Последната купчина жега е.

И още много бутилки във скута ни.

Две котки

Лежа и си мисля за вятъра в клоните,
който явно съм глътнала.
Листата потръпват щом кихна,
иначе мълчат, нарисувани.
Щом докосне чаршафа ми,
от слънцето теква портокалова кръв
и пропива в матрака.
Аз залепвам.
Нечистоплътна ми е тишината, която изплува от водната чаша,
аз се сгърчвам от жажда.
Вентилаторът раздухва изреченията,
аз ги губя.
Оставам само със сърцебиене,
сякаш нещо почти се е случило
но не зная дали щеше да е смъртоносно.
Нещо за гърлобол, нещо за кармата.
Нищо за времето, което прекалено.
Прекалено горещо и тъмно, като отражение на бомбандирано поле
в очите на някой, който обичам.
Като минало, което не съм имала, но трябва да развържа.
Да разкъсам дрехите на любимия, да превържа раните му.
Да помогна, докато някой друг се прицелва в тила ми.
Една, две, три купчини дрехи, но все моите,
пристягащи на неправилното място,
с дупки от слепи патрони.
Залитайки, правя кафе с много захар и го нося на просяка,
който от дни натоварва със съвести нашата улица.
Нещо за кармата.
Кракът му отрязан, коляното плува във спомена,
който не мога да имам.
В очите му – нищо. Нито опит за плахи метафори.
Аз се прибирам, прегръщам хладилника,
който се е научил да мърка.
Искам просто да бъда две котки,
едната с ухо върху сърцето на другата.