Ементал

Две огромни жени са полегнали около къщата, покрити с изпрано от слънце тревисто одеало. Когато въздъхват, вятърът блъска моето цвете. Въздъхвам и аз пред силата на цъфтежа му.
Езикът му достигна мястото, от което изтичат най-хубавите истории. Натиска десетки пъти копчето на лампата с поглед, забит в тъмния прозорец. Да включа луната казва, устичката широко отворена, готова да захапе чудото, което е чудо само за мен.
Големите хора не са големи, мама, малки са.
Завива ме с одеало.
По-добре ли е сега?
Гледа строго.
Искаш ли сок? Биберон? Мама тъжна е?
Кой ти каза, че маймуните ядат банани, а дъждът спи в облаците? Кой ти обясни какво е чувство и какво е мисъл? Немският е лесен език, лежи удобно в небцето.
Само по тъмно, на матрака му, докато приспитирам (моята комбинация от медитация и приспиване), той полива корените ми със сомнабулен, сливенски напев. Неговите корени са все още забити в бъдещето, което се казва Zukunft. Няма да съм аз тази, която ще ги изтръгне от там.
Няма да съм аз, но може би ще бъде нерешителността ми.
Мама, ако работиш в яслата, ще бъдем винаги заедно.
Трябва ли да обяснявам, че сърцето ми свири хеви метъл на ръждясали консервени кутии? Че всичко друго в живота ми загуби значение?
Светът ми се събира в три часа дневно и винаги е тъмно.
Затова сме тук двамата, в тази тиха хижа в лоното на Emmental, в лоното на жените от миналото, които мога да съм аз.
През деня винаги ме боли нещо – ту зъб, ту глава, ту очите.
Неговите отново имат онзи блясък на новороденото, защото той току-що е изродил езиковото си тяло. То се мята и крещи и иска отговори. Защо съм тук, какви са тези звуци, защо не ми говориш така, както говори вселената?
Как говори вселената, цвете?
Хълмовете се тресат от смях.
Малко, още малко, още малко, мама, мънинка, малинка, още малко.
Какво, мило?
Nicht traurig sein.

Rastenelly Zingiberales

Не знам защо започна да прилича
на куп ронлива пръст главата ми.
Гладът на гените за ясни срички
безсилен в черепа ми мята се.

По тялото ми синини от носене
на цяло лято премълчани залези.
Очите казват, че храната постна е,
а ножът е ръждясал от парализа.

Щадя се. Даже сънищата нощем
разхождам на каишка. Дялкам думи
по времената линия. Посоката
се блъска във стените на ума ми.

Метрономите в езика завещала съм
на идващите ми земетресения.
Тишината е изнемощяла и
не топли смисъла в усамотението.

Вероятно не животно съм – растение,
растящо без да може да помръдне.
В жилестите ми ръце – гнездо. Спасение
за крехкото и гладно бъдеще.

Gare des deux côtés

Съвсем сама съм в този биполярен мрак.

Едната буза на луната е натъртена

от слънцето на миналия ден,

а другата- подута от тъга.

Аз чакам.

Да, влакът сигурно се е объркал

от безпосочните сигнали в мен.

Въздухът едва просветва.

Невям със крехък като дъх волтаж

си рови път съзнанието ми през тъмното.

Часовникът на китката ми изпулсирва пет

удара. Като стражар.

Да, бих могла да се обърна,

да потърся

образа на гладка от росата улица

и да вдигна палец, щом премине слънцето.

Но нима

напразно яздих тялото си, мръсното

магаре, хранено със хули?

И нима сърцето не думти до пръсване

защото точно времето улучило е?

Знам че точно тук, изпод луната, ще пристигне влакът.

И че в него ще седя сама.

Последната купчина жега

Последната

купчина жега

от тази съвсем нереална година

се сипе по раменете ни.

От крехката нощна мъгла осветени,

изчакваме нещо недошло да отмине.

Беглата,

тънкокрака идея

за какво всъщност трябваше да сме

топим в изпотени от пипане

чаши малиново вино.

Не, не ще

да помръдне живота

с тоз товар от син бриз и с лице

изкривено от питане,

изтощен е

от търкане.

Последната купчина жега е.

И още много бутилки във скута ни.

Две котки

Лежа и си мисля за вятъра в клоните,
който явно съм глътнала.
Листата потръпват щом кихна,
иначе мълчат, нарисувани.
Щом докосне чаршафа ми,
от слънцето теква портокалова кръв
и пропива в матрака.
Аз залепвам.
Нечистоплътна ми е тишината, която изплува от водната чаша,
аз се сгърчвам от жажда.
Вентилаторът раздухва изреченията,
аз ги губя.
Оставам само със сърцебиене,
сякаш нещо почти се е случило
но не зная дали щеше да е смъртоносно.
Нещо за гърлобол, нещо за кармата.
Нищо за времето, което прекалено.
Прекалено горещо и тъмно, като отражение на бомбандирано поле
в очите на някой, който обичам.
Като минало, което не съм имала, но трябва да развържа.
Да разкъсам дрехите на любимия, да превържа раните му.
Да помогна, докато някой друг се прицелва в тила ми.
Една, две, три купчини дрехи, но все моите,
пристягащи на неправилното място,
с дупки от слепи патрони.
Залитайки, правя кафе с много захар и го нося на просяка,
който от дни натоварва със съвести нашата улица.
Нещо за кармата.
Кракът му отрязан, коляното плува във спомена,
който не мога да имам.
В очите му – нищо. Нито опит за плахи метафори.
Аз се прибирам, прегръщам хладилника,
който се е научил да мърка.
Искам просто да бъда две котки,
едната с ухо върху сърцето на другата.

О на две в мълчащата планина

Мокрото небе, пльоснато сред долината, мълчи.

Сухото небе, затиснато от каменни юмруци, мълчи.

Мама пие кафе с глава в тревата и мълчи.

Татко мирише на билки и бира, и мълчи.

Един дървен самолет размахва крила като птица.

И аз му отговарям.

Рецепта за щастие

Да си забравя посоката вкъщи.

Да я намеря

в един запокитен от жегата в тъмното ъгъл

между следобеда и катедралата,

между косото слънце и далекогледството,

между две кафета и фонтана

в една картонена кутия с надпис

„който има, да си вземе още“.