Деконструкция на спалнята

Две единични легла, прилепени едно до друго, затрупани със звукови шлаки от булеварда навън. Материалът на рамката е полимер, дишането се усеща като притискане към найлонови торбички, шупли и прах. Фабричното изрязване е изрядно, линиите се докосват по цялото си протежение, лакираната повърхност е без аромат. Двойният чаршаф е непригоден, матраците твърде лесно изплъзват твърдата си плът от него, завивките се набръчкват. Две картини без израз или значение висят на стената, самно формата на рамките им ги извинява донякъде, ясните контури са добре дошли и остават. Опитите да се засели останалото пространство се ограничават до старанието да направим едно легло от двете, дланите да приглаждат чаршафа с нова надежда – същата, изключила алармата.
С радост стоя будна в непригодното за бъдеще, разчертано пространство. Събирам думи за това, което е кръгло и не се вмества тук.

Статусът не се събира в статус

Ще спя с речник.

Целият свят пулсира с честотата на предчувствието.

Мълчанието на хляба и виното.

Една усмивка плаче сред гърдите ми.

Демонът на Лаплас е издигал високи огради, но alas.

Някои места просто имат повече контакти, но често без електричество.

На върха на хълма е облегната стълба.

Не как се отразява, а как отразяваш.

Каквото и да е, сме ние.

Selda

Лице с повдигната брадичка. Гръдният кош изпъчен. Протяга ръка и кърви, повдига  крак и кърви, усуква се по оста си и кърви, тича до тоалетната. Голямата лампа продължава да маркира мястото ѝ върху картона с ярка, кръгла щампа.

Такава е твоята воля, творецо, ти, който си мъртъв, защото избра да не се родиш, ти, който умираш веднъж месечно, а тя те събира старателно в силиконовата си чашка и те изхвърля обратно в природата, прах при прахта, плът при плътта, бог в канализацията. 

Нито един човешки поглед не бива да се върти около този свещен акт. Гладката порцеланова кожа на тоалетната чиния те поема, ти се плъзгаш като сластен кървав ангел и се разтваряш в нови, човешки форми, които едва третото натискане на копчето ще разпръсне изцяло. 

Връща се – при живите, при погледа. Живото има нужда от погледа на други живи, иначе може да се окаже, че е мъртво, че хладния въздух е всъщност порцелан, че порцеланът е ковчег, от който не може да излезе. Не драматизира, нищо че се връща от тоалетната, нищо че току-що е погребала бог, нищо. Да умираш не е повече от едно чувство. Разположено в кръга от ярка светлина.

Повдига крак, начало на пирует. Замайване. Край.

По-късно някой я настанява пред чиния със селда. Принцеса Селда рови в чинията си и в интернет: как да почистя тоалетната чиния, за да не личат следите от бог?

Свободна ли си? пита рибата. От какво? Свободна от религия, от съвест, от планове. А тази тъга? Тази тъга, която винаги има вкус на нещо развалено?

В името на Девата, на клиториса, на всички изгубени шансове, свободна съм – крещи тя. В името на майката, която не стои в този кръг от светлина. Светкавица. Окото зад камерата не говори, не смее да говори. Аз съм свободна да кървя. Аз съм свободна да убивам бог, месец след месец. Ето костите му, забити в гърлото ми. 

Светкавица, а после един мъжки глас – преекспонирахме.

Детето ще дояде селдата. Знаеш ли, казва, в корема ми имаше бебе, но то изяде пеперуда и умря, и откакто е мъртво, обичам да ям риба.

Nuovo

Добре дошли: настръхнала кожа, опушена ванилия, смълчана стая, жажда за светлина, глад за мляко и месо, подсмърчащ нос, страховита гора, стегнат череп, одеало, концентрация.

Единствено децата ще останат живи

„виж само какви са им празни погледите“

подслушан разговор на възрастни за група подрастващи

Единствено децата ще останат живи.

Само те намерили са начин.

На прага на порасването

нещо винаги прищраква –

интуитивен механизъм

на разпадащата се невинност.

И тогава те прескачат

назад, започват вечността наново,

вероятно в тялото на пеленаче.

А тук, на тези столове,

това, което е останало, седи и чака

досадата докрай да го изпълни

и – както нас – смъртта да го цивилизира.

Половин час

Понеделник, пет и половина.
Внезапно – времето огъва се,
а в гънката разгъва се полиня.
Еон в леглото на земята спи.
Завивката – набръчкана
от сънната тектоника –
лежи в краката му
като голямо вярно куче
с полупритворени очи.
Сред ледовете господарят спи.
Контурите не се размиват,
а сгъстяват се,
в компактността на тялото
сгъстява се абстрактното
в пулсиращото мъжко цяло.
Лицето е покрито с бицепс –
масив на цялата човечност,
антоним на хаоса.
И нещо сладостно познато.
Напряко ветровете – дишане.
Напряко празното пространство – изящно свита длан.
Напряко изгрева –
припаднал лунен лъч – каишка.
Трептят – завесите, камбаната и силата.
Понеделник, шест часа
пристига със скимтене,
стопяващ ледовете тон.

enter acumen

Изобщо не мисля за края на лятото и не го изпращам никъде. Но нима е случайно, че тъкмо на първи септември кокосовото масло в шкафа се е втвърдило, оправдавайки името си, след дълга лятна мимикрия?

Мускулите ми го следват. Колко дълго бяха вода. Понякога разбирам защо хората в миналото са давали дарове на боговете. Силно ми се иска да знаех къде да положа своето благодаря.

Защо да не тъжим предварително всъщност? Ако тъгата така или иначе е неизменна, то нека имаме поне свободата да я разположим където поискаме по своята собствена времева линия, независимо от сезоните и обстоятелствата. Да имаме право да грешим с разположението. Да човъркаме гладкостта на базалната линия на емоциите. Веднъж начупена, тя ще може да се издигне и до непривични висоти. Summa summarum на флуктуациите си остава същата.

Понякога се чудя – как оцелява светът без определени личности. Липсата им ми се струва достатъчна причина ентропията на всичко да се ускори до безконтролие. Не, явно остава нещо от присъствието, някаква прашинка енергия, някакво нежно и грижовно магнитно поле, иначе нямаше как да бъде това, което е, нямаше как да бъде каквото и да е, ако да те няма означаваше да не си.

Втори емигрантски сонет

първа награда в конкурса за сонет на името на Лъчезар Станчев, 2022

Аз си тръгвам оттук, точно както тогава,
преди четвърт век, в зноя на месец тринайсти.
Със билет за глада, до прозореца вляво,
с малък куфар, изопнат от чувство за край.

Пак разказвам на пътя, че няма такава
страна – само спомен със ръбесто име.
Че покрита от грубия плащ на държавата,
тя – родината – вече съвсем е невидима.

Че от светлите корени там е пораснала
тъмна плевел, рушаща душите и къщите,
тъмна плевел, изринала моето място.

Че без допир до почвата пак се превръщам
в странстващ облак безмълвно нещастие,
устремен към едно невъзможно завръщане.

Филмовият фестивал в Локарно

Бяха двама на хълма. Изтървани случайно
въздишки от ято закъснели плеяди.
Голи, завити с прозрачното тъмно,
мълчаха един на друг своите тайни
и отлагаха своето падане.

Бяха двама на хълма. Три изпити бутилки
и въже между тях стана дом за съня им.
Застопориха възможността да се съмне
с натежали от нежност клепачи.
Вероятно такива извънземни сили
дава свободата да се разплачеш.

Бяха двама на хълма. Светлина не пестяха –
изгориха си свещите, времето, кожата
и запасите с възторжени гръмове.
Би помислил човек – не ще остане от тях
нищо повече. Само една невъзможност.

Но в голямото езеро още оглежда се
онзи хълм. Долу, в смълчания град,
на площада, осветен от надежда,
безсънните зрители още стоят пред екрана
и шептят:
„Добре че звездите не падат“.