Текст

Здравей. Аз съм твоят текст. Седя на ръба на главата ти и чакам да ме пуснеш. Не искам да те стресирам, но чакам от доста време. Не бих могъл да кажа, че скучая, съвсем не. Около мен се върти един забързан калейдоскоп от мисли, с които се променяме взаимно. Но леко започвам да се изнервям. В мен се събира все повече напрежение, което съответно и ритмично изпращам към теб (под формата на главоболие), с надеждата да реагираш. Засега без успех.

Вече нямам доверие в теб, тоест не съм сигурен дали възнамеряваш да ме пуснеш въобще. Не разчитам да ме предадеш в свястна форма. Нищо лично, просто виждам, че си разсеяна. И аз, и сънищата ти мислим така. Скелетът на фокуса ти лежи раздробен на дъното на едно дълбоко езеро, което е заело голяма част от хипоталамуса ти. Тежката му мътна вода заглушава всичко останало. Знам как наричаш това езеро, но няма да използвам думата, защото тя няма място в мен. Знам че ти си пуснала реките, които да го напълнят. Не съм съгласен с постъпката ти, застрашаваща моето съществуване, нито с лигавото ти удоволствие от люшкането на съзнанието ти по повърхността на водата. Аз съм текст и честно, не разбирам същността на сегашното време, до което само ти имаш достъп. Аз съм пълен с глаголи в минало време и с невъзможни прилагателни, които изтриват реалността ти. Може би заради това не ме искаш, не знам.

И все пак – събота следобед е. Слънцето докосва прозореца на спалнята с плахи, но топли междусезонни пръсти. Къщата ти е пълна и детето ти е обгрижвано от достатъчно ръце. Защо не изчезнеш за момент и не ме напишеш, а? Не изисквам нищо, вече дори не очаквам да изглеждам правдиво. Знам, че ще ти шепна „прелест“, а ти ще напишеш „сласт“. Ще направиш няколко правописни грешки. Ще изкривиш думите ми до безобразност, после ще ги триеш, ще ме търсиш пак и пак няма да ме разбереш. Но на мен ми е все тая. Костното вещество на скелета ми се състои точно от това – да искам да изляза от теб, дори и в неузнаваема форма. Аз също съм живот, който иска да започне, да се измъкне от утробата ти. 

Къде отиваш сега? Кафе ли си правиш? Включи ли компютъра? Не? Виж, и на хартия може…

Навън. Защо пак излизаш навън? 

Global warming

в средата на февруари се разхождам с боси глезени

гъделичкам стъпалата си по кротката повърхност на реката, после ги суша на слънце

имам слънчев обрив по лицето, защото в главата ми spf все още е съкращение на summer

пие ми се бира и ужадно ми се пее,

после да ми се плаче, защото

се сещам защо се случва всичко това

Полет

Тук животът се стеснява, тук –

на изхода от ада.

Над намачкания лист земя

в лед увита кавалкада.

Тук висят

и тук засипват те стените,

разкъсали замаха на мъглата.

По средата – твоят полет,

оголен, назапочнат, точно сбъднат.

logbook matrescence

навън

меандри от сугращица

мъгла

косата ми ( е тъмни, дълги корени)

корените на корема ми

корени на бронхите и дъх

едно, две, ритъма броя

дишаш ли (в три сутринта)

дълга е (косата ми) (нощта)

войниците по кожата

косъмчета, топъл мъх

и страх,

и ти, трошичке

малка, малък, омалява

(ръката ми) (захапката) и птиците

крещят

навеждам се, закачам се

закачам кичури по тънките ти пръсти

тъмни дълги

пренасям те

от тук до там във тъмното

навън

мъгла като коприва

снегът е тежък, сив

лицето ми разтяга се

и стягам, тяга (течна)

(силна) е нощта ръката ми

часовникът виси на криво

чакам

права (крива) съм,

слухтя за срива на тъгата си

(мъгла)

началото е

всяка нощ начало

всяка нощ си ти, свещено тяло

(гъба)

метроном, попиваш

времето, което е изтинало

натяга в три инстинкт,

мъгла и киша, тихо

спиш

Тънки

Тънки са ти нервите, казват.

Затова когато ми е скучно,

си играя с тях, опитвам

да ги скъсам, все едно че са конци,

които се изплъзват от шева на дрехите

и дразнят погледа, докато

слушам шевната машина на света.