Обичах този плод така, че един ден, с пресъхнали устни, се втурнах в килера на спомените. Там, в тихия мрак, бяха хилядите буркани на дните ми, затворени и разделени един от друг, подредени с необмислена случайност, без етикети или нещо друго, напомнящо за съдържанието им. Така живях добре, херметизирайки себе си редовно, затваряйки даровете веднага след беритбата, без да проверявам никога какво се е получило от тях. Рецептата е ужасно проста – започваш всеки ден от начало: нови семена, нови пчели, нова почва, спомените са затворени и няма как да наторят новите растения. Резултатът е без значение, пътят е целта -дори и такива клишета звучат добре, защото нямат време да се превърнат в клишета в постоянно обновяващата се работна памет, само небето е едно и също. Но някъде съм сгрешила, невнимателна съм била, разсеяна съм била; не се упреквам – коефициент на грешка 0.00375 е приемлив, по никакъв начин не би трябвало да наруши ефективността на една работеща система.
Но ето че така го обичах, че просто нямаше как да издържа, втурнах се с неприсъща ми решителност и натроших всичките буркани. В някой от тях трябваше да е той, нехайно херметизиран, презрял, изтичащ невидимо, попиващ в земята, променящ земята и мен. Някъде, там където времето не стъпва, в този компот от счупени буркани и в навалицата от изживяни идентичности, трябваше да го намеря. Прерових всичко, задушавайки се от какафоничния въздух, но него го нямаше. Нито молекула от тази сладост, затова пък ме заляха всички загубени аз, всички забравени аромати, всички песъчинки живот. Няма как да ги разделя вече, ще се наложи да живея от сега нататък като – ах, като човек, да влача следи от себе си по пътя на времето. Ще се наложи да прецеждам мислите си през плътната, вълниста материя на спомените. Няма как да почистя тази каша. Която също има сладък вкус. Току що опитах. Ягодов и ябълков, с лек нюанс на роза, с меден послевкус на небцето. Напомня ми ужасно силно на това, което търсих.
Нели Станева 