Сънят отново се изплъзва от обятията ми с алармата от будност, преди да го напъхам в раницата, с която ще се скитам по линиите на неясна мисия, по хълмове от шум и въпросителни.

Прекалено рано е за слънцето, сумти кубински глас, и прекалено тясно, тук за танц е тясно, стига, вече стига, някой друг порасна.

Завършвам. Автобусът с номер 21 ще спре на спирката, шофьорът му ще превърти кормилото по друга ос и няма да съм просто пътник, и няма да стърча в мъглата като паметник на непонятното, и няма да съм повече сама, и няма да напипа нищото онова красиво чудо, неопипано и непознато.

Тази будност, милата, търчи по склона и ще изпревари изгрева.

И безутешното на тази всяка есен, и оловното на недоволството, и маршрутът ми, наопаки, сама на първата седалка, като прегръдка в сън седя и ей сега да проговоря.

Друго е

Другото време излезе. Усещането – едно приятно масажиращо мозъка ми ами сега?

Корица: Belronika

Tef(th)tering

На 3 години и 3 месеца той открива понятието скука. На 33 години аз открих копнежа по нея, малко по-късно и по него. Зависими един от друг, се захранваме като полюси.

Ако целият живот се случва винаги сега, то човекът определено е пригоден априори да живее на тясно. Вероятно дори само 3 стаи са противоестествени. Опитът мълчи.

Ще ти измия чиниите, Швейцария, но само защото и аз съм яла от тях.

Събирам последните малини от градината. Разбърквам ги със спомени, докато се получи димящ от носталгия сорбет.

Вече зная точно колко ти е необходимо в поезията. Колко аз все още предстои да разбера. Имам чувството, че количеството ще клони към 3.

Есен е и мислещото ми тяло пак започна да преяжда. После боли коремче, но не неговото, моето.

Мечтая, следователно не съм.

Никаква милост към себе си и света, но редовно поливам цветята и им давам имена на деца.

Еднопосочното време трябва да се приеме, но трябва ли да се приеме и климатът?

Преситена съм от тиха красота, за която не намирам място. Усещането е подобно на повдига ми се, точно в корена на думата.

Апория

Не е необходимо да говорим.
Това, което бих ти казала,
го казва и дъждът. Че падам.
И има ли значение върху какво?
Приветстват ме первазите
наоколо.
За теб градът е сигурно досаден,
но все пак
чудесно място е за падане.
Тротоарите събират локви,
а локвите – едва – окото ти.
А то помита с мигли мрака
на полета, наречен прямо грешка.
Достатъчно високо е,
но ти си близо, няма да боли.
Човешко е,
ужасно смешно и човешко е
как се държа все още с малкото си пръстче
за клоните, които съм уцелила
по пътя си надолу.
Понякога защото долу
от кръстопътите остават само кръстове,

нали?
Но няма да е нужно да ме молиш
да се пусна. Вече съм готова,
достатъчно е мокро.
И няма да говорим за посоката,
това е сигурно. Ти гледай само
и единствено нагоре. Да, нагоре.
А аз в свободен полет
уча всичко, даже и това:
да стискам зъби, тихо да се моля.
Например
да уцеля точно лявото ти рамо,
заякнало от носене на тежки облаци.
Точно мястото, където щеше да се настани
в петък, пет без пет, умората
от чадърите на другите,
крепящи върху себе си града,
нивелирани от суша хора.
Свали си якето и запуши уши.

Не слушай.
Няма да говоря.
Дай ми само онзи ласкав звук,
контролен, равномерен ритъм
чук чук чук –
сърцето ти, изплезило език нагоре,

готово всичко да опита.

дом, ние

тук идва ред на метонимията

така близко е до ние

под хладния дъжд и как стаята

се изпълва с чужди шумове

и няма ред за думата

в мъглата и омаята стърчим

безмълвни на балкона и

целият град и целият свят

е местоимение с две врати

едно движение стъпка обратно

е в краката ти нито един от тях

не върви към дома

тук идва ред на метонимията

генератор на електрически трептения

вечен климатик

ще хвърля този фас по дяволите

ще запаля задния двор но ти

си безстрашен и не те е еня

ене мене не

сега навън сме ние

и мисля че е несменяемо

под този дъжд ти принадлежиш

съвсем другаде но този ничий дом

сега ще коленичи

пред теб и също между редовете

От живия живот

Смокиновото дръвче хапе едва след като си го обрал. Плодът се отплаща едва след като си го изял. Пресмятай умно.

Сладкото лекува всичко, и бебетата го знаят.

Аз, дебнеща котка, дебнеща гларус, дебнещ боклук.

Черно, най-черно кафе, още.

Да харесаш аромата на разпад – телесният еквивалент на философското обгръщане на смъртта.

Нещо против книгата да е с твърди и грозни корици? Почти като библия.

Таз дума. Лакуна таз.

Thom York спи пиян на пейката. Оставям банан до главата му. Отплаща ми се по-късно в Spotify.

Растежът без корени е възможен, посади се в книга, остави я под дъжда.

Колкото по-горещо е, толкова по-ярко свети неправдата. Колкото по-студено, толкова повече тежи.

Храчки вместо стачки.

Гълъб, тънък като кърпичка, повдига залеза.

Отражението в набразденото езеро напразно иска да се слее с теб, празно иска.

Отказвам цветовете вместо цигарите.

Времето в единици тежест – 15кг.

Мълчи, клепсидра, върви да поиш часовете си.

Можеше да бъде филм, добре че не е.

Спрял, спряла, цяло.

Чужди баби кърпят улицата.

Под тежестта на котките от цял квартал поръчвам цаца.

Лицето ми с грим, подпис със слюнката на мръсница.

Вечната градина на неспокойствие то, все още без адрес.

Сипей в свлачище, питай, плачейки.

Annus Mirabilis, дори не е относително.

Още имаш reverie на ревера, не реви!

Невидимото за очите поне си е на сигурно място.

Да разбера или да живея.

Смъртта все още говори на чужд език, все още търся учебник.

Още търся и това, което съм намерила. За радост намирам още от същото.

O: Тук има не!

Лятото съществува, вечно недовършено.

Надута светлина, щедра само към собствения си образ, почти като човек.

Съзнанието определя и битието, и небитието.