Неделя

След буря морето е тихо.

Впивам нокти в меката кожа на обелките от мандарината, които лежат пред мен. Разкъсвам ги в произволни форми, после се опитвам да свържа тези форми в нещо като гирлянда, притискайки ръбчета към дупки. През цялото време седиш до мен, малко о, и смучеш сок от парченцата плод, които съм подредила на масичката ти. Изсмуканите, слузести мембрани прекарваш няколко пъти през пръстите на двете си ръце, оглеждаш ги внимателно, после пускаш с изящен жест на пода. В краката ни се трупат мъртви медузи-джуджета. Слънцето току що се е качило върху короните на дърветата и от тях скача директно в ниско лежащата пшеница на косичката ти. Замижвам, когато те гледам, и се захващам с гирляндата отново, за да не полудея от любов. Огледалната повърхност диша.

Нмаман.

Н-то е дълго и звънко и преминава директно в следваща брънка.

Нманмам.

Чудя се дали все още ядеш и това е вид мляскане, не смея да погледна.

Слънцето плисва и по моето неизмито лице, по ручеите мандаринен сок по пръстите ми. Приближавам глава до теб със затворени очи, докосвам челото ти, тази огърлица я мога, тази хомогенна верига. Протягаш ръчичка, малко о, хващаш устните ми.

Какво каза, мъниче?

Мекото ти показалче докосва носа ми.

Мама.

Годишнина

Тресавище, потънах в теб със треската,

която изсушила бе морето ми.

Потънах в теб, във тинята от грешки и

полепна по краката ми усещане,

че ти не си вода, която съхне,

че от дълбокото ти всъщност

придърпва ме най-нежната човечност.

минута 3

Кърви, която си е тръгнала

Разказват ми, че Девата издъхнала

сред пир, на маса с кървави меса,

и сянката  ѝ се родила там

с престилка, със разрошена коса,

в обятията от сиво.

Девата загина и това

не се намести даже във историята.

Трагедията няма запетайки

и други препинателни, и кой

ли ще посмее без опори

да пише, да я диша?

Лесно е без дъх да се говори.

Какво научих всъщност?

Че светът зависи. Случайността

увисва като прилеп тук и там, а нощем

раздават се случайно имената.

И местата им. И още:

Девата си тръгна със невинност,

но вина изпитват близките ѝ хора.

Светът е натежал и неподвижен,

Христос е с главоболие, Светият Дух –

сред вечна пролет, с пролетна умора.

Сред този вой от празнота дойде слуха,

че Девата лишена е от тяло,

а блудницата – двойна, наедряла,

в леглото си сред меките прозявки…

Не, нищо не излиза от това,

ни притча, нито параграф.

В хипотенузата на онзи свят триъгълник

стои, неизчислен, сънят.

На метър от смъртта.

Това ли ни побърква?

Изглежда Девата наистина умря.

Там, дето времето безмълвно е,

едва ли има шанс да разбера

защо. Бог също във плача е на Мария.

Той себе си изтрива с преподреждане.

Разменя бебета с утроби, декантира

бутилките на новото. Мълчи надеждата.

Но който чуе, няма да забрави,

и който ослепее, уж проглеждал…

Коленичим и неволно се изреждаме

да бъдем нея и да бъдем воя ѝ.

Но няма на кого да се обидим.

Това сме ние, само неразбиращо

се струпват облаци върху тъгата ни –

изкормено, разцъфналото зрелище

на зрелостта. Умря коя?

Учителката, лелката, приятелката?

С избръснати крака, с чорапогащник,

вероятно и с червило, вчера купено.

Пирът на малките неща,

на ни едно петно във мивката,

на ни едно…

Кърви, което си е тръгнало.

Scribens

Взима химикалка в дясната ръка,

с лявата притиснал е тетрадката,

съсредоточено взира се във бялото

почти минута време, после сеща се –

и блъска, блъска по листа с ръце,

ритмично блъска и трепери тялото му.

Нели Станева поезия

Текст

Здравей. Аз съм твоят текст. Седя на ръба на главата ти и чакам да ме пуснеш. Не искам да те стресирам, но чакам от доста време. Не бих могъл да кажа, че скучая, съвсем не. Около мен се върти един забързан калейдоскоп от мисли, с които се променяме взаимно. Но леко започвам да се изнервям. В мен се събира все повече напрежение, което съответно и ритмично изпращам към теб (под формата на главоболие), с надеждата да реагираш. Засега без успех.

Вече нямам доверие в теб, тоест не съм сигурен дали възнамеряваш да ме пуснеш въобще. Не разчитам да ме предадеш в свястна форма. Нищо лично, просто виждам, че си разсеяна. И аз, и сънищата ти мислим така. Скелетът на фокуса ти лежи раздробен на дъното на едно дълбоко езеро, което е заело голяма част от хипоталамуса ти. Тежката му мътна вода заглушава всичко останало. Знам как наричаш това езеро, но няма да използвам думата, защото тя няма място в мен. Знам че ти си пуснала реките, които да го напълнят. Не съм съгласен с постъпката ти, застрашаваща моето съществуване, нито с лигавото ти удоволствие от люшкането на съзнанието ти по повърхността на водата. Аз съм текст и честно, не разбирам същността на сегашното време, до което само ти имаш достъп. Аз съм пълен с глаголи в минало време и с невъзможни прилагателни, които изтриват реалността ти. Може би заради това не ме искаш, не знам.

И все пак – събота следобед е. Слънцето докосва прозореца на спалнята с плахи, но топли междусезонни пръсти. Къщата ти е пълна и детето ти е обгрижвано от достатъчно ръце. Защо не изчезнеш за момент и не ме напишеш, а? Не изисквам нищо, вече дори не очаквам да изглеждам правдиво. Знам, че ще ти шепна „прелест“, а ти ще напишеш „сласт“. Ще направиш няколко правописни грешки. Ще изкривиш думите ми до безобразност, после ще ги триеш, ще ме търсиш пак и пак няма да ме разбереш. Но на мен ми е все тая. Костното вещество на скелета ми се състои точно от това – да искам да изляза от теб, дори и в неузнаваема форма. Аз също съм живот, който иска да започне, да се измъкне от утробата ти. 

Къде отиваш сега? Кафе ли си правиш? Включи ли компютъра? Не? Виж, и на хартия може…

Навън. Защо пак излизаш навън? 

Global warming

в средата на февруари се разхождам с боси глезени

гъделичкам стъпалата си по кротката повърхност на реката, после ги суша на слънце

имам слънчев обрив по лицето, защото в главата ми spf все още е съкращение на summer

пие ми се бира и ужадно ми се пее,

после да ми се плаче, защото

се сещам защо се случва всичко това