Успях

Няма как да изкача този склон на декември
без да мина напряко през една пещера,
която свързва свлачищата на устрема
и неравномерното, катерещо дишане, винаги хлъзгаво,
с вътрешността на планината, в която е толкова тъмно,
че няма значение колко път ми остава, защото
така или иначе не зная къде точно е то,
нито къде е останалото.
Наричам пещерата си Танц, нищо че в нея
съм абсолютно прозрачна и неподвижна,
това, което мускулите ми правят
е само една от многобройните възможности,
неизползвани от светлината, решила да липсва.
Тъмнината на свой ред използва дирите сладост,
които оставя изкачването.
Те ухаят на пот, те са смисъла на обонянието,
но се движат надолу и после във кръг, неспокойни.
Те се движат към ядрото на времето, без да ме уморяват.
Краят им е тунел, който прилича на поглед във чаша,
вероятно традиционно до прозявка шампанско, което отпивам със поглед
на току-що свестен алпинист,
чиито първи думи ще бъдат:
паднах, успях.

В небето търся само халюцинации на прорези.

Не очаквам никаква естетика във метафизиката.

Само нещо мимолетно, отстранено бързо от премигване.

Нещо по-болезнено от това да си извиеш шията

под гилотината на невъзможното нагоре.

Край на смяната

Едно пияно от безлуние небе
вършее в чекмеджетата с мастило.
След него облаци – готически страшилища –
мачкат светлината на света ни дребен.

Над немощта на лампите, ламетата,
махмурлука, всички украшения,
слънцето като намусена прислужница
замазва с мокра гъба тъмното,
полира мълчаливо Алпите и отраженията им
в реката, колкото да не стои безделно
до момента, в който
падането на измръзнала звезда отмери
край на смяната във пет без пет.

Опус сняг

Сняг!
Опитвам се да изкрещя, но чувам само ехото, познатото,
как като капак оловен хлопва върху шахтата
с ококорена, клокочеща възхита.
За кратко съм забравила коя съм,
коя е улицата, номера, коя играта,
какво загаря на котлона, колко тясно е,
във стаята, която с всяка сутрин се смалява,
защото аз забравям да порасна.
Опитвам пак.
По дяволите, сняг.
С тембъра на точното десетилетие,
и този път във нищо няма да се блъсне
гласът, не ще достигне и бордюра,
не ще нагази в кишата,
не е възможно и отблъскване.
Но скоро.
Гаргарата със детски експлозив ще се повтори,
това поне научих от познатото. И тогава
пейзажът ще е празен.
Ще вали отново сняг
и няма да е трупало напразно.