Единствено децата ще останат живи

„виж само какви са им празни погледите“

подслушан разговор на възрастни за група подрастващи

Единствено децата ще останат живи.

Само те намерили са начин.

На прага на порасването

нещо винаги прищраква –

интуитивен механизъм

на разпадащата се невинност.

И тогава те прескачат

назад, започват вечността наново,

вероятно в тялото на пеленаче.

А тук, на тези столове,

това, което е останало, седи и чака

досадата докрай да го изпълни

и – както нас – смъртта да го цивилизира.

Половин час

Понеделник, пет и половина.
Внезапно – времето огъва се,
а в гънката разгъва се полиня.
Еон в леглото на земята спи.
Завивката – набръчкана
от сънната тектоника –
лежи в краката му
като голямо вярно куче
с полупритворени очи.
Сред ледовете господарят спи.
Контурите не се размиват,
а сгъстяват се,
в компактността на тялото
сгъстява се абстрактното
в пулсиращото мъжко цяло.
Лицето е покрито с бицепс –
масив на цялата човечност,
антоним на хаоса.
И нещо сладостно познато.
Напряко ветровете – дишане.
Напряко празното пространство – изящно свита длан.
Напряко изгрева –
припаднал лунен лъч – каишка.
Трептят – завесите, камбаната и силата.
Понеделник, шест часа
пристига със скимтене,
стопяващ ледовете тон.

enter acumen

Изобщо не мисля за края на лятото и не го изпращам никъде. Но нима е случайно, че тъкмо на първи септември кокосовото масло в шкафа се е втвърдило, оправдавайки името си, след дълга лятна мимикрия?

Мускулите ми го следват. Колко дълго бяха вода. Понякога разбирам защо хората в миналото са давали дарове на боговете. Силно ми се иска да знаех къде да положа своето благодаря.

Защо да не тъжим предварително всъщност? Ако тъгата така или иначе е неизменна, то нека имаме поне свободата да я разположим където поискаме по своята собствена времева линия, независимо от сезоните и обстоятелствата. Да имаме право да грешим с разположението. Да човъркаме гладкостта на базалната линия на емоциите. Веднъж начупена, тя ще може да се издигне и до непривични висоти. Summa summarum на флуктуациите си остава същата.

Понякога се чудя – как оцелява светът без определени личности. Липсата им ми се струва достатъчна причина ентропията на всичко да се ускори до безконтролие. Не, явно остава нещо от присъствието, някаква прашинка енергия, някакво нежно и грижовно магнитно поле, иначе нямаше как да бъде това, което е, нямаше как да бъде каквото и да е, ако да те няма означаваше да не си.

Втори емигрантски сонет

първа награда в конкурса за сонет на името на Лъчезар Станчев, 2022

Аз си тръгвам оттук, точно както тогава,
преди четвърт век, в зноя на месец тринайсти.
Със билет за глада, до прозореца вляво,
с малък куфар, изопнат от чувство за край.

Пак разказвам на пътя, че няма такава
страна – само спомен със ръбесто име.
Че покрита от грубия плащ на държавата,
тя – родината – вече съвсем е невидима.

Че от светлите корени там е пораснала
тъмна плевел, рушаща душите и къщите,
тъмна плевел, изринала моето място.

Че без допир до почвата пак се превръщам
в странстващ облак безмълвно нещастие,
устремен към едно невъзможно завръщане.

Филмовият фестивал в Локарно

Бяха двама на хълма. Изтървани случайно
въздишки от ято закъснели плеяди.
Голи, завити с прозрачното тъмно,
мълчаха един на друг своите тайни
и отлагаха своето падане.

Бяха двама на хълма. Три изпити бутилки
и въже между тях стана дом за съня им.
Застопориха възможността да се съмне
с натежали от нежност клепачи.
Вероятно такива извънземни сили
дава свободата да се разплачеш.

Бяха двама на хълма. Светлина не пестяха –
изгориха си свещите, времето, кожата
и запасите с възторжени гръмове.
Би помислил човек – не ще остане от тях
нищо повече. Само една невъзможност.

Но в голямото езеро още оглежда се
онзи хълм. Долу, в смълчания град,
на площада, осветен от надежда,
безсънните зрители още стоят пред екрана
и шептят:
„Добре че звездите не падат“.

Stranger in the Alps

Противно на всякакви навици,
яйцата на пресните крави
с бекон и мъгливият склон
на камбаната водят до подвизи:
сън deux heures, а после направо
към бялото вино. Готов
да нацелуваш и тишината,
но тя яхва самун селски хляб
и дрънчи с непознат диалект.
Някакъв празник ще да е.
Какъв съвършен асонанс,
набъбват ти гласните струни,
айларап от тигани, да, дада,
щипка râpe à fromage и
свободата запушва устати ти.

Безсънието

Посветих целия си ден на това да спя добре през нощта. Изтупах завивките, проветрих стаята и се озъбих (вместо да го захапя) на шоколадовото чудовище, което винаги излиза по тъмно и танцува сластни ориенталски танци пред изтощеното ми съзнание. Също: внимавах с кафето и с екраните, дори с екраните в кафето. В 22 часа придърпах завивката над главата си. Точно в този момент О, който от два часа спеше безшумен, ангелски сън, започна да хърка. Понеже О е дете, от него се очаква това да звучи най-много като леко ръждясала музикална кутийка, но в случая имахме запушен нос и дращещо гърло в механизма ѝ („не, няма проблем да изсипеш кофа студена вода върху себе си и после да играеш два часа навън с мокри дрехи, детето ми, наслаждавай се). Брахиални ритми разтърсиха малката ни спалня. След като се уверих, че този шум, напомнящ варели, търкалящи се по калдъръмена улица, наистина идва от това има-няма 15 килограмово същество (за миг се стреснах, че в умората си съм сгрешила етажа и съм си легнала в чуждо жилище), аз придърпах слушалките и – о, докоснах екрана на телефона, който просветна като намигване – липсвах ти, а?

Час и половина по-късно най-после бях избрала какво да слушам, за да не регистрирам въздушните потоци на О, борещи се на живот и смърт с кохорти от сополи и подути лигавици. Междувременно по необясними причини бях прочела две статии, посветени на Хитлер (знаете ли за онзи интернет закон, според който колкото по-дълго се ровите в мрежата, толкова по-вероятно е да попаднете на материали, посветени на Хитлер?), бях постнала снимка в Инстаграм, бях размишлявала дълго защо го правя и какво би имало във фийда на Хитлер, ако тогава имаше Инстаграм, бях се стреснала от собствените си мисли, бях изтрила снимката в Инстаграм и преровила няколко списъка в сторител. Най-накрая: дебелите хлебарки в ушите и скок надолу с главата в нечия чужда история (в която Хитлер още не се е бил родил).

Но, момент, ходеше ми се до тоалетната, освен това бях жадна. Попаднала в кухнята, усетих, че няма как да мина без да кажа няколко окуражителни думи на шоколадовото чудовище, което хленчеше, разтопено до маса без ясни контури в ъгъла (това не е изкуство, така че спокойно може да се изчисти, може и да се изяде). А какво допълва сетивния хоризонт на шоколада? Правилно, цигара. Една, две и така нататък. После усетих, че ме боли глава, но вероятно беше, защото погледнах към часовника.

Безсънието обитава лявата хемисфера на мозъка и обича математиката (в смисъла на игра с информация), бихме могли дори да кажем, че тя му е основно хранително вещество. Еди-си-колко часа е, еди-си-кога трябва да станеш, еди-си-колко-съвсем-недостатъчно часове ти остават да спиш, хайде заспивай сега, ти – тревожно животно, хайде заспивай, ти – отчаяна, безволева жертва на дигитализацията и на мозъка си. Хайде, пробвай да ме изключиш, след като си натъпкала търбухчето ми (а и своето) до краен предел, след като всички лампи и лампички в контролния център светят.

Все пак, пробвах. Книгата в сторител се оказа за радост само прилично занимателна, така че нямаше риск и това да ми попречи. Лежах със затворени очи в тъмното, упорито лежах, докато пулсирането над дясната ми вежда (защо сега отведнъж в дясно, заради огледалното предаване на стимулация към тялото от мозъка ли? дали да проверя все пак?) се усилваше. В един момент гласът на четеца започна да ме дразни, падините му бяха твърде стръмни, пълни с езера от патина, високите тонове – твърде звънки, този човек определено нарочно се опитваше да ме разбуди, а и тази буйна компания от думи – точни съществителни, сочни прилагателни, този шумен, подпийнал език, който празнуваше, изречение след изречение, собственото си съществуване – кой съсед би останал безразличен? Скочих, ядосана, запратих слушалките в ъгъла, разлях бутилката с вода, която си бях домъкнала от кухнята, за да не трябва да ставам повече. От шума О се разбуди и се разплака, което беше най-доброто, което можеше да ми се случи, в комбинация със затихването на хъркането, защото веднага изрита безпосочния ми гняв и ме накара да включа на задна предавка и да се върна в леглото, за да го гушна. Добре, добре, пиано. Беше едва три часа. Нямах щанс да се наспя, но имах шанс поне да не прекарам идващия ден с асоциалната мантия на заклет лунатик. Няколко часа, колкото и да е, по-добре от нищо, или беше по-добре без нищо, по-добре…по-добре нищо, отколкото гняв. Гняв, вгян, нвяг, защо всъщност? Малкото телце впи ръчички в мен, сякаш съм спасителен пояс, сякаш усещаше, че съм будна и мога да преплувам тъмното без проблем. Мога, да, тъмното мога, но светлото се оказва много по-трудно. Твърде малък е, каза госпожа Виленер, детска учителка, която в сборните си три мунути и петнайсет секунди контакт с мен е успяла да ме накара да се изпотя пет пъти, повтаряйки едно и също изречение. Не че нещо – тя не знае всичките сочни, подмолни наслагвания, които аз виждам в тези три думи. Дори и аз не бях наясно понякога с всички подтекстове, които мозъкът ми решава, че е разчел. Когато хъркането започна отново, аз внимателно се изправих и застанах до прозореца, където трябваше да се подпра на перваза, защото се олюлявах като онзи с мантията по-горе. Луната, изпълнила дрехите си, блъскаше по стъклото – тежка, мазна луна. Блъснах и аз, лекичко, за да не го счупя, финансовото ми състояние не приветства свободата на емоциите съвсем, блъснах още веднъж, за да привлека вниманието на дебелата небесна лелка, която ужасно ми напомняше госпожа Виленер и зашепнах, все едно баях на отражението си в нея:

разбира се че е малък вие какво очаквате аз ли да седна на столчето децата са малки ясно децата са малки и различни а този тук е върховен чувате ли нима не сте чували че родителите и децата са скачени съдове вие го правите толкова малък чрез смаляването на майката вие сте виновна че той се разплака вие а не рождената му дата вие и вашите твърде тъмни рамки на очилата и вашите твърде тъмни контури на това което очаквате вие на която се плаща да приветствате дребосъчета и да сте мажоретка на порастването да приветствате чувате ли с усмивка с радост не с тъмни очила богове вие трябва да имате очи само за общите знаменатели плащат ви да приветствате децата на такива зашеметени от живота родители като мен да приветствате диви мъничета без график които ядат каквото и когато си поискат и играят мокри навън до късно и спят с майките си и спрягат всяка дума със защо и реват когато нещо не е наред точно такива държавата иска това от вас да ги направите големи богове точни мощни послушни с правилните кутийки със закуска ядящи обяд в 12 нула нула и с план за следващите 12 години напред нали трябва да са малки за да се получи това или искахте аз да ви свърша работата не не и в моята супа не и в моя фиид не и още една година без детска градина имате ли представа въобще…

Колко сме сами, когато безсънието угаси светлините си и се отпусне върху раменете ми, а аз се просна в осветеното от луната петно и започна да плача, и когато се окаже, че именно тези сълзи са пречили на очите ми да се затворят достатъчно дълго и достаъчно благо, за да заспя.

и да можехте да чуете как хърка о как величествено хърка изобщо нямаше да го подценявате а сега вървете по дяволите

За красотата на сивото

Цвят като въздишка на сънуващ,

като пъшкане от детски устни,

като спомен за безсмислено усилие

по време на разходка по надолнище,

като вкуса на дренки, шипка и шосе,

което се размива в хоризонта,

като дрямка през септември,

като прах по гуми след пътуване

до щастието и обратно; гладък,

лесен цвят със изобилие

от кротки настроения, измит,

несъществуващ в чекмеджета и пристрастия,

неподходящ за консумиране,

но съвършен за фон на философията,

студен, изящен и неясен;

цвят – цивилизация, контур на паметта;

цвят – четириъгълник,

тефтер на безопасно място.

Август

Видях как изгревът се спря

за миг да си поеме дъх

преди да плисне върху сградите.

Дори и само заради това си знаех –

изкачил е август.

Каквото трябва – прецъфтя, а юли

обу си панталоните от лен

и се прибра в дома на еуфорията.

Отраженията бавно се променят,

все по-настойчиво присъстват сенките,

дълбоката вода цвърти нагоре

и капе в езерата – зеници,

насища ги със меланхолия.

Околоочните ни мускули

доловимо, с тих възторг, отпускат се.