Gare des deux côtés

Съвсем сама съм в този биполярен мрак.

Едната буза на луната е натъртена

от слънцето на миналия ден,

а другата- подута от тъга.

Аз чакам.

Да, влакът сигурно се е объркал

от безпосочните сигнали в мен.

Въздухът едва просветва.

Невям със крехък като дъх волтаж

си рови път съзнанието ми през тъмното.

Часовникът на китката ми изпулсирва пет

удара. Като стражар.

Да, бих могла да се обърна,

да потърся

образа на гладка от росата улица

и да вдигна палец, щом премине слънцето.

Но нима

напразно яздих тялото си, мръсното

магаре, хранено със хули?

И нима сърцето не думти до пръсване

защото точно времето улучило е?

Знам че точно тук, изпод луната, ще пристигне влакът.

И че в него ще седя сама.

Последната купчина жега

Последната

купчина жега

от тази съвсем нереална година

се сипе по раменете ни.

От крехката нощна мъгла осветени,

изчакваме нещо недошло да отмине.

Беглата,

тънкокрака идея

за какво всъщност трябваше да сме

топим в изпотени от пипане

чаши малиново вино.

Не, не ще

да помръдне живота

с тоз товар от син бриз и с лице

изкривено от питане,

изтощен е

от търкане.

Последната купчина жега е.

И още много бутилки във скута ни.

Две котки

Лежа и си мисля за вятъра в клоните,
който явно съм глътнала.
Листата потръпват щом кихна,
иначе мълчат, нарисувани.
Щом докосне чаршафа ми,
от слънцето теква портокалова кръв
и пропива в матрака.
Аз залепвам.
Нечистоплътна ми е тишината, която изплува от водната чаша,
аз се сгърчвам от жажда.
Вентилаторът раздухва изреченията,
аз ги губя.
Оставам само със сърцебиене,
сякаш нещо почти се е случило
но не зная дали щеше да е смъртоносно.
Нещо за гърлобол, нещо за кармата.
Нищо за времето, което прекалено.
Прекалено горещо и тъмно, като отражение на бомбандирано поле
в очите на някой, който обичам.
Като минало, което не съм имала, но трябва да развържа.
Да разкъсам дрехите на любимия, да превържа раните му.
Да помогна, докато някой друг се прицелва в тила ми.
Една, две, три купчини дрехи, но все моите,
пристягащи на неправилното място,
с дупки от слепи патрони.
Залитайки, правя кафе с много захар и го нося на просяка,
който от дни натоварва със съвести нашата улица.
Нещо за кармата.
Кракът му отрязан, коляното плува във спомена,
който не мога да имам.
В очите му – нищо. Нито опит за плахи метафори.
Аз се прибирам, прегръщам хладилника,
който се е научил да мърка.
Искам просто да бъда две котки,
едната с ухо върху сърцето на другата.

О на две в мълчащата планина

Мокрото небе, пльоснато сред долината, мълчи.

Сухото небе, затиснато от каменни юмруци, мълчи.

Мама пие кафе с глава в тревата и мълчи.

Татко мирише на билки и бира, и мълчи.

Един дървен самолет размахва крила като птица.

И аз му отговарям.

Рецепта за щастие

Да си забравя посоката вкъщи.

Да я намеря

в един запокитен от жегата в тъмното ъгъл

между следобеда и катедралата,

между косото слънце и далекогледството,

между две кафета и фонтана

в една картонена кутия с надпис

„който има, да си вземе още“.

Mauvaise foi

Единственото, което не се променя, е твърдата ми убеденост, че живея най-добрия от всички възможни животи. Меката ми убеденост по други въпроси използвам за тесто за нервни кризи, недовършени стихотворения и други нетрайни феномени. От люлката нататък съм изтъкана от конструктивизъм, но не вярвам в тъканта си, не вярвам в сезоните и четирисмислията, нито в паметта (и тя не вярва в мен). Вярвам в дъха на древното, който ме пронизва във все по-често случващите ми се моменти на яснота, в това, което не съм преживяла, но е в мен и опъва линиите на мисленето ми. Това не е колективно съзнание, но не е и мое, и е стабилно като небе без атмосфера и също толкова интересно и плашещо.

А иначе нищо ново под слънцето, но много ново над и отвъд.

Искам

Да свърша с „ох“ едно стихотворение,
да прегърна logos prophorikos.
Чаршафите ми да висят
по лигурските простири.
Морето да е в чашата
и виното да е море,
и изгревът да продължава повече
от скромността на бързото еспресо.
Да не заекват сутрин птиците,
да не кълват от нещото,
което балансирам върху шията си.
Да се натискам пак с потта на времето,
облегната върху казан със ферментиращо.
Да изтече кръвта ми в пясъка,
да преименува залива.
(Когато казвам „твърдо е“,
да има друг и прозаичен смисъл,
когато казвам „трудно е“,
да има друг и поетичен смисъл,
не този, който се люлее като морков,
докато керванът си върви.)
Искам с глас да пиша стихове,
да ми промият детството от гърлото.
Дъхът ми да увисне
върху най-изпъчените камъни –
носът, разбиващ всички настроения.
Да не потъват още в плитко лодките
и да изохка върху мене слънцето,
да се пропука куполът,
да изтече от там мъзга черешова,
да разводни прогреса вътрешен
и да заспя на плажа – мръсна, рошава,
обвита с неизписана хартия
като мумия, забита във гласа на залеза.