Ръцете на мъглата.

Не, не са море,  но


същото желание да се удавя.


Нощта трепери гола,  дрехите си


е разхвърлила в очите ми.

Пред мен стои настръхнало мълнание

контурите на мислите опипва,

поправя препинателните знаци

на колите, светлините им

заклещени в юмрука на студеното.

Заклещена и аз съм в мене.

Такава мога само във калта да съм, наситена

с разлагане, с вода, със пръсти

на чудовища и храсти, да се спъвам

в безсъзнанието, да лежа

в желираната шума и да стена

като шепнещи вълни, като морето

на мъглата в мене.

Обичам списъците – как чужда ръка смесва лексиката на две абстрактности!

Колкото повече мускулите ми заякват, толкова повече ядрото ми омеква, вероятно от някакво мило доверие в обвивката си, или от мързел? Пихтиеста сингуларност в това биполярно съществуване, но друг път няма.

Мъглата обвива главоболието и всичко ми се струва смешно. Просто не си позволявам друго състояние. Горите ме викат, страхът ми ме вика. Студът е най-добрия любовник.

Абсолютно всеки ден се дивя на чудОто дълго и обширно, за друго не остава място. Той ме поглъща и в моментите, в които мога да размишлявам за това, мисля само в благодарно време.

Ревнувам ужасно, когато някой много харесва музиката, която аз много харесвам, сякаш е нахлул в тайната ми сетивна градина и яде боровинките ми. С книгите е друго – там общият вкус създава близост, която ме радва като докосване.

Искам да вляза във изгрева,

да целуна хладното му бяло чело,

да изцапам тихото със силуета си,

да прекарам тежките мъгли

през дробовете,

от устата ми да капе нежен дим

като от комините на детството.

Искам да вляза във изгрева

да разтегля очертанията му,

да картографирам птиците и

неизживените парцели

да набъбнат от водата ми.

Искам да вляза във изгрева,

да отворя всички кранове и

всички свои шумове да пусна

в улиците на града, застанал

в тъмното, очакващ ме.

insta(nt) summer pleasure

Непрекъснато се спъвам в ангели

Нещо нежно придърпва одеалото на бъдешето върху мръзнещото ми от „беше“ тяло. 

Стоя тихо в пространството между биография и идентичност.

Помолих да не идваш още. Но второто кафе разлях на пулта си, защото светлината се смени с дивашка скорост и обърка пощальоните на тялото. Помолих да не идваш още, но молбата ми се върна и ме зашлеви обратно с ужасно неприятна ми прегръдка. Обгърна ме отново онова отказване – от гроздето, вината, светлината ти. Голямата ти носталгична гръд и дрехите, които дращят, да, дори най-меките, и тази поза на нещастник с две тетрадки, чакащ влак, и нея мразя. 

Понякога е трудно. Но и трудното е само труд за някога.

Днес говорих почти цял ден на немски с О. без да се усетя. Немската ми реч тече много по-бързо и гладко. Българският все повече се превръща във вътрешен език, с който само пиша и кодирам сънищата си. Език – робинзон крузо, обграден от океаните на дните ми. Понякога изпосталял и болен, понякога – див и щастлив в самотата си, проснат върху топъл пясък.

Септември винаги ме запраща в ъгли, потънали в страх. Но тази светлина. Тази светлина, режеща през слабините на меланхолията.

О продължава изречението ми.

Портрет с чаршаф в неделя, 6.30.Зад гърба ми 51.5 работни часа, 18 кафета, 5 медитации, 2 бири, 3 чая от валериан и последните петна лято, разпиляни по отминалата седмица. Няма да чистя, оставям купа да се трупа без ясна цел, но с леко сърце. 

Мое бяло момче,  от север прокапва хладът на горите
и дъхът на цигари, и шумът от съвсем други, много сериозни, студени игри. 
Но пред прозореца зяпнал, в пухена броня, си ти. 
И в очите ми – ти. Само ти си.

Нищото така ме плашеше преди, че избягвах да затварям очите си. Страхувах се от това, което не е. Но времето, което търся, е нищо. Време,  в което са разгънати гънките от сгъването в кутията на сегашното,  където всяка мисъл намира плътна,  осезаема форма,  всяка гледка – шерпа за тежката памет, където моментите се сменят,  без да свършват. Това време пише,  за да не прекъсва потока си,  а потокът се състои точно от вибрациите на това,  което не може и остава в нищото. 

Когато искам да бягам достатъчно дълго, за да разкъсам фазерите на някое настроение, обличам тениската, в която приветствах О на този свят. Дишам и оглушавам от шума на кръвта си.

не стигнах Zermatt, но
шахмат с подути прасци и
само едно стихотворение ме дели
от пътя обратно

Сутрин в пет решавам,  че бъркочът път-кафе-тракане по клавиатура-ровене в папки ми е вкусен или поне интересен, разбърквам го с кукленски крак и така прекарвам безбройни часове,  сърбайки надигащата се сухота в гърлото. Накрая тръшкам пета в Del и крещя: дайте ми от сладкото,  от дърветата,  от детето ми, от меката светлина на здрача, от цветните петна в очите на приятелите ми,  които не съм виждала отдавна. И тръгвам да изпия лятото, разгърнато в два часа, милвам кучета и котки, завирам пръсти в кал и в пшеничени коси,  събирам остатъците си от наивност в кофичка за пясък, прегръщам потта си и чуждата, докато ми прилошее от умора. Утре пак нещо горчиво за храносмилане на най-хубавото и така до края на света.

Ни капоейра, ни футбол, ни танц, но оветяване на облаците.

Еднооко овесено чудовище с есенен перчем. Свят, излюпил се наново. 

Още малко от същото. Още малко брррр привечер, петно в реката, докато птиците си избрат клон за нощуване. 

Реките сега преливат във въздуха. Превърнах се в едната си Ела,  върнах си времето и простото удоволствие от това : всичко да е казано. Да си имам дневник и нощник: места,  където нещата да намират правилните си чекмеджета, чувствата да не раздират контурите на всяка qualia, само леко да притискат главата ми, да са прозрачен Qual. Да съм животно, тоест жива, жива, жива.

Култура на грешките.

Август – рошавата лъвска грива, 
мръсен джоб с презрели дренки
и ръждясал (и заключен) изгрев. 
Дни – преди дори да се повдигнат, 
грохват, мокри си отиват. 
Вечер се завивам
с кожата на сенките им.

Не вярвах, че е възможно този възел да продължи да се затяга. Може ли повече от онова новородено разкъсване на астралните ми вътрешностите? Може ли повече от онази върховна крехкост на свръхновото ти тяло? Може. Тук, където ти растежът ти избутва навън моето собствено съдържание. Където ти пееш, докато те приспивам, където делиш храната си с мен, калибрираш погледа ми и тактуваш вечерите ми, където крачките ми се забавят до скоростта на твоите. „Ще дойде мъж и ще те промени“ пророкуваше баба ми, но едва ли е виждала точно теб в пророчеството си. Излягам се в това, което аз виждам, като в хамак от паяжина.

О, любими, тялото ти! Тялото ти, дето все се настанява в чуждо тяло.

Геометрия на махмурлука. Диаметрите на две чаши бяло вино, поставени върху хипотенузата на тяло, докосвано настойчиво от пръстите на остаряването, умножени по странна и плашеща непоносимост към етерите. Резултатът е влюбване във водата на степен 35 и нова формула за променяне на съзнанието, все още неизмислена.

Библиотеката ни е направена от прилепени една до друга щайги и е на нивото на пода. О. се занимава от шестмесечен с разхрърляне на всички книги по килима, полягане върху тях, намачкване на страниците, олигавяне на гръбчетата и от скоро – със сърцераздирателни опити да ги върне обратно в щайгите. Днес за пръв път намерих всичко в сравнително приличен вид – с изключение на тази книга, която все още лежеше на земята. Аз я пъхнах в една пролука, но малко по-късно отново я намерих сама – този път в кухнята. Оставих я да лежи там и сега – сега я намирам на малката масичка – щайга до матрака на О., където обикновено оставям биберони и детски книжки за четене. Искам силно усещане за level up в момента.

Между другото – този сок, който се стича по китките докато обезкостяваме плодове, са сълзи от радост, намерили друг излаз.

Чувствам тялото си много по-интензивно, когато го пращам в месомелачката на пикселите и от наблюдавам как от другата страна изплува отражението му, сглобено другояче.

Ще поговоря малко с пода, а после и с тавана.

Почти недоловомо, но вечер в шепата ти шумят океански течения.

Кафе с бадемово мляко и банан за закуска, докато търся изход от леглото си. 

Едно раздрано платно развява небето, под него – кораб в бутилка, бутилката – в гърлото.

В неделя на църква. Свободата е зелена и е точно двадесет минути вечна. Толкова, колкото да те пренесе течението от язовирната стена до мястото, където гори огънят ти. Когато видях #Aare за пръв път преди много години, усукала здраво центъра на Берн, затреперих от тласъците, които безумно красивото създава в гръдния кош. От ефимерното във физическото, от абстрактното в реалното. Там водата е близо до извора си и е буйна, магически синьозелена, като извънземен коктейл. Тук, където живея сега, е кротка и мъхеста, влачи тялото си като пълзящо растение, наситена е с миниатюрни рибки и аромат на пушек. Полу на шега, се поздравяваме с #AareKrishna на брега. Плувах тези двадесет минути и вечерта преди да родя и оттогава ми е много, много сериозно с тази религия.

Когато слънцето насити хладния нощен въздух, все още търсех възели, в които да вплета съня си. Може ли да облегна изморените мъгли в очите си върху безкрайното ти синьо, небе, да се впия в тънките, сочни мускулни жилки на облаците?

Само сегашното време може да приюти дуализма. И миналото, и бъдещето имат само по едно лице – често съвсем случайно избрано, набързо лепнато върху празнината, която всъщност са.

Не станах майка. Придружител съм, тъй както придружавам и собствения си дъх. Не аз дишам. Не аз те създавам. Просто стоя с широко разтворени сетива до това ново време и го прегръщам. Просто датата на рожденния ми ден се смени – безвъзвратно. 

Боровинки, изпълзели сред ревнива коприва, парят пръстите, кърви езикът. Което не изядох, се превръща в ликьор. Отново това странно време – на беритба, на подготвяне за нещо приказно.

ова цветенце иска да ви помоли да изпратите колите си в космоса (заедно с радиоактивния боклук), да не купувате нови дрехи (тези на царя са ок), да пътувате бавно (или вътрешно), да не използвате пластмасови торбички и да не ядете други животни (освен ако животът ви не зависи от това). Също така нещо за сламките, безумното разхищение на хартия и искането на неща, които са далече, на всяка цена. Предлага и алтернатива – да намерите друга планета за живеене точно толкова бързо, колкото се изчерпват силите на тази. Бележка за мен – спирам авокадото. Тежко, но важно решение. 

Вали тъй благо. В подплатата на стаята съм, влага блика от тавана. Ваканцията ми далеч от мисленето, в страна Чувствèния, е приключила. Започва друга, другаде, къде – не зная.

37 градуса. Още една седмица Меркурий на раменете ми,  още един камион товар сънища за сънуване. Порите ми са бранденбургски порти. Преливам,  нищо не се вмества в тялото ми. Всяко излишно действие затихва в сянката на намерението си. Слънцезащитния ми крем функционира като ракета за .О., пинсетата за вежди подпира тялото на едно растение,  обективът ми е омазан с пюре от фурми,  огледалото – облепено с непрозрачен филтър. Между зъбите ми проскърцва пясък от места, които не познавам. На толкова високо гледката се свива в замайване. И това за пръв път е добре.

Кое е оставил толкова много следи по музиката?

Подай ми най-острия молив, достатъчно остър да остави следа върху памука в главата ми.

Напред! Денят облива тялото и тясното се пука като диня! Навън препускат думите и там, сред тях, ни има.

Уж близки са ми – тази биполярна светлина, това мокро слънце, тази мека длан на идващата буря. Но не преставам да им се чудя. Вървя бавно, докосвам, дишам, вътря очи в пет посоки. Вървяла съм така хиляди години и всеки път се спъвам в този процеп във времето, наречен сега.

Косата е част от нервната система, колкото повече от нея има,  толкова повече е буферната зона между крехкия център на човека и света. Освен това – приемник/предавател,  торба за вятър, възглавница,  шал, губене на време, легло за насекоми, дразнител, изящна буря и още много, много…

Това, което ме дърпа, съм.

Всяка вечер
пеещото дърво пред прозореца
търка клони в тишината ми.


Вчера беше one of those days и към края на следобеда беше ясно, че кашата в главата ми се втечнява и се превръща във водопад от сълзи. Нямах възможност да се оттегля, а и така и не разбрах докрай теорията защо не трябва да се плаче пред деца. Така че просто седнах пред него и ревнах. Бучах и треперех с цялото си тяло. Той ме гледа няколко минути съсредоточено, след това започна да се смее на глас. Явно нямаше категория за това, което се случваше, може би мислеше, че разкривеното ми от плач лице е нов вид гримаса, с която го забавлявам, нов вид игра. Колкото по-буйно хълцах, толкова по-бистро се смееше. Накрая просто не можех да бликам сълзи, ситуацията беше толкова абсурдна, че и аз се засмях. И се сетих (Dostoyevsky, was it you?), че хората са нещастни, защото не знаят, че са щастливи. Горе-долу по това време ни плисна залезът, по-ярък от всеки изгрев, който съм виждала .


Тази седмица се наложи да остана вкъщи, защото яслата ни е затворена. Отново усетих – колкото повече време имам, толкова повече времето ме има. Часовете ме поглъщат, безбройните възможности ме разкъсват, нищо не бива завършено, трупам купчини от разхвърляни потенциали, идеите подуват главата ми, загубени в зле картографирания терен, без път навън. Накрая на деня съм толкова изтощена от вътрешно движение, че мускулите ме болят. Нощем сънувам казарми, сънувам себе си, подложена на военна тренировка, на противоположното на живота ми. Сутрин наблюдавам детето си, чието първо действие след събуждането е да се втурне към чекмеджетата си и да извади съдържанието им навън, разхвърляйки ентусиазирано, смеейки се на глас. И си мисля – сигурно има някъкъв смисъл в хаоса, щом съществува като инстинкт.

О, не преставаш да напомняш, че идваме от тъй далече, от някоя звезда, избухнала от щастие, гръмнала от многоцветие, свила се от неспособност да износи многопластието на човечеството. Че земята всъщност става за това. 

Просто да седя и да се разтопявам, духът ми да скимти на тясно, земята да е спряла. 

След раждането на дете, разпадът на тялото явно засилва стремително скоростта си. С изпълнена биологична мисия в раницата, процесите на изхабяване и умора, чакали услужливо на standy, под маската на „не знам кой ден е днес, а камо ли на колко съм години“, се втурват да догонят календара. За пръв път познах изтощение, грип, бръчки, желание да почивам вместо да съм навън, нетърпимост към определени храни. Раните ми заздравяват по-бавно, мускулната треска се появява от минимално усилие извън комфортната зона, а сега и се разхождам и с тегнеща болка в сухожилията от няколко дни невинно скачане на въже. Всичко това щеше да бъде много тъжно, ако не беше толкова интересно за наблюдаване. И ако не беше другото, вътрешното движение, все по-гъвкаво и фокусирано.

Животът през лятото, каквато и форма да има, е синоним на ваканция. Още от онези училищни години, когато дните между юни и септември се разточваха като гъст мед върху кожата, протяжната топлина винаги успява да ме накара да се чувствам истински свободна. Работата изобщо не променя това усещане, напротив – обогатява го. Чистият хлад в офиса, сладоледите, които някой винаги носи, розовите бузи и измачканите ризи около мен – всяко движение се превръща в игра, всеки проект – в приключение, всеки контакт – в приятелство. А часовете са толкова много, вечерта никак не бърза да се превърне в нощ, обикновено кисне до мен в хладната прегръдка на реката, която минава пред блока ми, и търси рими на думата щастие. Безгащие е само една от тях.

Юни, месец на първите стъпки, на първите къпания, дъх на сънен бъз и разсипани поля от мак, к тъй нататък, благодаря. На балкона е Испания, под мишниците ми извира Тунджа, а върхът на Девицата бди върху голата луна. Тази пулсираша мощ, която не идва от мен, но е изцяло и истински моя, тази искряща радост, която пронизва, тази несекваща прелест да съм будна и да е юни, отново.

В един момент осъзнавам, че списъците за пазаруване са заместили упражненията по хайку, бърборенето на О. – музиката, бързането за ясла и работа сутрин – медитационното трансцендиране, любовното тяло на хартиения дневник – работата ми по онзи горящ роман. И ми става хубаво, ужасно топло ми става от несекващата мощ на промяната.

Вечер рано, вечер рано, в неделя, в неделя. Хора, меки като хляб. 

А тялото е писта, с която ти се надпреварваш.

Честите дъждове непрекъснато рестартират лятото и всеки път го намирам недокоснато, току-що разопаковано от влажната почва, абсолютно и неописуемо добро. 

Метнах го в раницата и тръгнах към гарата. Исках да прекосим поне една граница, защото ме тресе люта носталгия по релсите и по съседните езици. По пътя ни наваля дъжд, забравих пин-а на картата си, запознахме се и милвахме две кучета, накрая точно на перона реших, че е време да променя усещанията си за това какво е пътуване. Завъртях подметка на кец, хлътнах в една палестинска изложба, после в кварталния макдоналдс, където не бях стъпвала никога и където едно индийско семейство празнуваше сватба и ни почерпи с пържени картофи и минерална вода. 


#инстаграм
 и въобще снимането понякога наистина ме спасяват от хедонистичната спирала в ДНК-то ми, принуждават ме да задържа внимание върху неща, които иначе биха се слели с настроенията, биха приели цветовете им, биха се загубили. Дори и крехките секунди присъстващ поглед, които ми осигурява обсесивнито снимане на каферъкакнигазалезчаршафкракакоткадете, са достатъчни да полеят почвата на благодарността. С времето нуждата от инсцениране намалява. Очакване. Какво ще поникне от там? Какво ще поникне от теб?

Man-del

Преброй горчивите бадеми в шепата.

Те ли те държаха буден,

зреейки в подплатата

на онова дърво без корени?

Едва докоснали ръката ти,

изплюваш им отровата –

презрялото очакване.

Ретроспектър на три и малко месеца

1. Желанието променя всичко досега съществувало, но без да го изтрива.

2. Колкото повече страх, толкова повече метафори.

3. Когато фразата „нямам време“ се вклини в мисленето, всички врати се затварят. Единственият изход е абсолютно, драстично отказване от пребиваването в него.

4. Колкото по-тъмна ставам, толкова по-светли са тези, които срещам.

5. Майчинството не е това, от което се страхувах. Един минибус деца ми се струва отведнъж добра идея.

6. Липсва ми лекотата на лятото – лекотата, с която чувствата се изпаряваха от кожата ми. Не ми липсва лятото по същата причина.

7. Зимата е тестостерон и агресивна музика- хапеща, опушена, горчива; чужда кола с бумтящо отопление под развълнуваното ми тяло. Неудобното плаши и възбужда.

8. Чувствам се най-ценна, когато нямам никакви ценности. Когато всичко е меко, поддатливо.

9. Кръговете на мисълта чертаят кръгове под очите.

10. Поезията е през две планини в десета, на север, там, където тялото иска по-малко от сега.

11. Възможно е наистина да обичам парите, въпреки че това не се връзва с останалите плетки на личността ми. Но виж точка 8.

12. Все още се боря със сонорното л.

13. Българският би бил най-прекрасния език на света, ако не беше буквището ъ. Пътуване, кът, бъде, тъкан, лъжа, съм и т. н – ужасно звучащи думи на прелестни понятия.

14. Писането в блога ме спира от писането на бълнувани глупости и това е хем хубаво, хем не.