Мълча

Морето е червено, съска стряскащо.

Колко риби ще умрат през тази нощ?

Колко хиляди прерязани опашки?

Колко пъти ме попитаха

защо ребрата ми са остър нож.

Използвам го за рязане на себе си,

на малките си изблици от памет,

когато нещо странно и обсебващо

се впие в мен с прегръдка от измама.

И те от остротата му опитаха.

Извайвам се така съвсем сама.

Но нещо в гънките завинаги остава.

Не стигам там със нервната ръка.

Там капка пот, с вселената пропита,

от чужда пора, чака бляскава изява.

Докоснала морето на кръвта ми,

превръща го в стихия мекота.

Разтапям се във сънища от думи,

затварям се във стая без врата.

Къде е ножът, страховете питат.

Усмихвам им се тъжно. И мълча.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s