Мълча

Морето е червено, съска стряскащо.

Колко риби ще умрат през тази нощ?

Колко хиляди прерязани опашки?

Колко пъти ме попитаха

защо ребрата ми са остър нож.

Използвам го за рязане на себе си,

на малките си изблици от памет,

когато нещо странно и обсебващо

се впие в мен с прегръдка от измама.

И те от остротата му опитаха.

Извайвам се така съвсем сама.

Но нещо в гънките завинаги остава.

Не стигам там със нервната ръка.

Там капка пот, с вселената пропита,

от чужда пора, чака бляскава изява.

Докоснала морето на кръвта ми,

превръща го в стихия мекота.

Разтапям се във сънища от думи,

затварям се във стая без врата.

Къде е ножът, страховете питат.

Усмихвам им се тъжно. И мълча.