Протокол

имаше го времето, където

всичко съществуваше от себе си

самодостатъчно, скала

сред други наслоявания

и ние в него (не отвъд)

промъквахме се бавно

вид пукнатини (човешки нишки)

там живото живееше, а мъртвото

не липсваше, по хубавото

не лепяхме обяснения, а лошото

бе само недомислена теория

и не пренасяхме частици

от едното в другото (и после

наобратно) и не се опитвахме

да плуваме сред гъстото и бавното

решавахме естествено дали да дишаме

дали да сме крале на птиците

или на рибите, не режехме

със джобно ножче настоящето,

не си го и поделяхме, то беше

нашите крака (без кръвоносни съдове)

(на кой му хрумна да осъжда,

да дялка нещо от вселената,

което да ни хапе и да дращи)

това внезапно е изчезнало,

когато миналото време

е изгряло и се е протегнало

и пуснало е кучетата си

(и кучките) със съскане

на ш и х по нас (така ни е уплашило)

тогава всичко е престанало

да бъде нещо и да бъде наше

сега, когато си припомняме

и виждаме (били сме прави)

и се отстраняваме,

и леко осъзнали се,

намираме се там

Публикувано от Нели Станева

поезия, проза, поезия в проза, хайку, автопортрет, запетайка, точка, любов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: