Протокол

имаше го времето, където

всичко съществуваше от себе си

самодостатъчно, скала

сред други наслоявания

и ние в него (не отвъд)

промъквахме се бавно

вид пукнатини (човешки нишки)

там живото живееше, а мъртвото

не липсваше, по хубавото

не лепяхме обяснения, а лошото

бе само недомислена теория

и не пренасяхме частици

от едното в другото (и после

наобратно) и не се опитвахме

да плуваме сред гъстото и бавното

решавахме естествено дали да дишаме

дали да сме крале на птиците

или на рибите, не режехме

със джобно ножче настоящето,

не си го и поделяхме, то беше

нашите крака (без кръвоносни съдове)

(на кой му хрумна да осъжда,

да дялка нещо от вселената,

което да ни хапе и да дращи)

това внезапно е изчезнало,

когато миналото време

е изгряло и се е протегнало

и пуснало е кучетата си

(и кучките) със съскане

на ш и х по нас (така ни е уплашило)

тогава всичко е престанало

да бъде нещо и да бъде наше

сега, когато си припомняме

и виждаме (били сме прави)

и се отстраняваме,

и леко осъзнали се,

намираме се там