Стаята

Хотелските стаи, в които

изрязвах душата си с пластмасов нож,

погребана в прах от луна,

и се питах

защо са ми нужни в такъв случай кости

сухожилия, сенки в очите и под,

глада ми за нещо или за главоболие.

Tе винаги казваха да. Потвърждаваха

всички съмнения и от тавана

подиграваха храма ми от своеволие

и трошаха го бързо във твърдия под.

Всеки път бяха сбъркани, бели, претъпкани,

с хапещи глутници от часове,

с празни листa със печат от хотела,

с тъмни бутилки, пълни със вакуум

всичко това, от мен призовано,

да видя доколко съм силна и смела

и колко минути издържам в безумие

без да мисля за въздух и без

да разчоплям кората на нечии рани.

И всеки път ме издаваха,

всеки път пишех в бележника:

Ти си стаята,

ти,

живееш в себе си.