Стаята

Хотелските стаи, в които

изрязвах душата си с пластмасов нож,

погребана в прах от луна,

и се питах

защо са ми нужни в такъв случай кости

сухожилия, сенки в очите и под,

глада ми за нещо или за главоболие.

Tе винаги казваха да. Потвърждаваха

всички съмнения и от тавана

подиграваха храма ми от своеволие

и трошаха го бързо във твърдия под.

Всеки път бяха сбъркани, бели, претъпкани,

с хапещи глутници от часове,

с празни листa със печат от хотела,

с тъмни бутилки, пълни със вакуум

всичко това, от мен призовано,

да видя доколко съм силна и смела

и колко минути издържам в безумие

без да мисля за въздух и без

да разчоплям кората на нечии рани.

И всеки път ме издаваха,

всеки път пишех в бележника:

Ти си стаята,

ти,

живееш в себе си.

Публикувано от Нели Станева

поезия, проза, поезия в проза, хайку, автопортрет, запетайка, точка, любов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: