Бяхме заедно и беше

по вертикалното поле,

и беше лесно да блестим

и да тежим дори във вакуум.

Захранвахме се с лошия си вкус,

метаболизмът на недоразуменията

ни караше еднакво да се смиламе

един друг в едно голямо друго.

Изяждахме и сиренето, и капана,

обличахме се в мъркане

(Това все още е любим костюм,

или любима кожа,

или любима самота,

кой както го поеме,

а някой, или няколко

завинаги са татуирани).

Не знам къде се скъса светлото

и кой занесе слънце в тъмното,

но аз си заминавам, мили мои,

светът се крие зад телата ви.

Захвърлям времето ни

през прозореца

и то подскача и се връща,

но вече е белязано с разбиране,

с праха от пода на главата ми

и залезът залива ни

с плътната вълна доволство,

че всичко свършва

без да свърши,

че само капва понеделник

по този свят от цветна захар

и само аз се разтопявам,

и само аз си тръгвам,

за да остана цяла.