Neareka

Поглеждам надолу. Облата сфера под гърдите ми се движи, очертанията ѝ се размиват и сякаш плътта ми е течност, а не плътност. Докато коремът се нагъва на вълни, нервността ме кара да сменя местоположението си – едно усещане, което познавам от малкото ми пътешествия с психеделици. Но това е по-силно, много по-силно. Изсмуквам с присъствието си всяка стая, която ме приеме, и развълнувано търся вход към друга, където се повтаря същото. Спалня, коридор, дневна, обратно в спалнята. Всичко избледнява около мен. Викам едно име, опитвам се да го достигна, но не съм толкова уплашена, колкото звуча. Не и достатъчно, за да се събудя. У дома съм, всичко е същото, но е едновременно ден и нощ – светлината е смесица от слънчева и лунна, подът на реалното потъва някъде във всичкото, не пропадам, не летя, просто тук няма никакви опори и нищо, по което да се движа. Но не спирам. Все по-дълбоко съм, отвъд възможността да прекъсна съня. И странно – за първи път съм съгласна.

Отпускам се.