Гледам го, прониквайки през кожата,

костите, гръбначния му мозък.

Той е само сфера от възможности.

Ни веднъж подобие на роза,

даже и бодилче…Хипотези

само заплевяват му очите.

Казва ми, че той е от онези,

дето обитават неоткрити

още пещери на мисълта.

Аз нали съм същата? Обаче

аз пълзя към външната врата,

той се спуска по-навътре в здрача.

Моята абстрактна празнота

просто е отчаян вик за още

спирки по маршрута към смъртта.

Неговата търси денонощно

начин да открие бърз транспорт.

Гледам го. Смъртта ми се изплезва.

Смее се. Довиждане, amore.

Гледам го. Изчезва ли, изчезва.