Опирам се на кучешкия лай
във три и десет през нощта.
От крайчето на нежния си рай
изпускам гвоздей в пропаста.
Забива се в плътта,която чакаш,
във спазмите от мразя те
и повече не мога и обаче
се връщам в тъмното на пазвата.
Защото там си ти, където
прогизнали са къщите, опорите
и скромната ми лудост само свети,
а ти изтриваш от света ми хората.
Нели Станева 