3.10

Опирам се на кучешкия лай

във три и десет през нощта.

От крайчето на нежния си рай

изпускам гвоздей в пропаста.

Забива се в плътта,която чакаш,

във спазмите от мразя те

и повече не мога и обаче

се връщам в тъмното на пазвата.

Защото там си ти, където

прогизнали са къщите, опорите

и скромната ми лудост само свети,

а ти изтриваш от света ми хората.

Публикувано от Нели Станева

поезия, проза, поезия в проза, хайку, автопортрет, запетайка, точка, любов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: