Опирам се на кучешкия лай

във три и десет през нощта.

От крайчето на нежния си рай

изпускам гвоздей в пропаста.

Забива се в плътта,която чакаш,

във спазмите от мразя те

и повече не мога и обаче

се връщам в тъмното на пазвата.

Защото там си ти, където

прогизнали са къщите, опорите

и скромната ми лудост само свети,

а ти изтриваш от света ми хората.