Изтичат хората и разговорът
разтваря се във чаши с нетърпение.
Аз тръгвам, нямам време за довиждане.
Студена, пребледняла съм и мраморна
и искам в празнотата да застина,
да легна във леглото на промените
и там да ме настигнат въпросителни
извити вежди. Сянката на мрака
е светеща, а аз съм във средата
на няколко преливащи вълни
и ледените жилки вече чакат
горещата опора на земята.
Втвърденито ми тяло се отпуска
и нежни папрати растат по вените,
трева пониква край краката ми
и плодов сок разтърсва мускулите.
Цъфтят нюанси на червеното
в прозореца на мекото очакване.
Нели Станева 