Седя на перваза. Отпивам

от бледия дим на душата ти.

Градът е рисунка. Оттатък,

във вечната друга страна,

светът се тресе под краката ти.

Къде точно в мене отиваш,

дали там, където аз спрях?

Дали в най-извитите улици,

в най-тъмната нощ си прозрял,

че всичко се срива от страх,

но в листите още съм жива,

в комини, във тухли, в стените,

със длани, тъй здраво зазидани

към нещо, които остава?

Земята, хартията, чина ми

и бледия дим, който скита.