Седя на перваза. Отпивам
от бледия дим на душата ти.
Градът е рисунка. Оттатък,
във вечната друга страна,
светът се тресе под краката ти.
Къде точно в мене отиваш,
дали там, където аз спрях?
Дали в най-извитите улици,
в най-тъмната нощ си прозрял,
че всичко се срива от страх,
но в листите още съм жива,
в комини, във тухли, в стените,
със длани, тъй здраво зазидани
към нещо, които остава?
Земята, хартията, чина ми
и бледия дим, който скита.
Нели Станева 