Има такива места

по силната мускулна

плът на земята,

има такива места,

където врабците са толкова

крехки, че трудно летят,

и тухлите ронят се тихо,

където и бог недочува,

а иначе

същите дивни сезони,

които рисуват картини,

тук бавно убиват.

Убиват.

Висят по вратите хербарии

от тъжни лица. Но така.

Има много такива места.

Със влажни липи и мусони,

пластмасови столове

и скрити във джоба лица.

Връхлитат от всички посоки.

Ти вдигаш ръка да ги спреш,

отваряш уста и застиваш

наред с куп боклук. Ти, копнеж,

израстък в земя непорочна.

То си беше

смелост да дойдеш,

бе смелост

в това сам да се озовеш,

наред с излинялото тревно

и тухлено,

наред със безумното синьо

и слънцето, вятъра, къщите

да бъдеш ненужен.

Но трябва да има,

да има такива места –

разпасани рани в корема,

и кучета, лаещи, плачещи,

и кръв по ръцете ти

и трябва, все пак,

трябва да има

първичния ритъм във теб:

напред, тик-так, после обратно

назад. Бъдно минало време,

град в град, тяло във тялото,

където за малко си спрял.