Има такива места
по силната мускулна
плът на земята,
има такива места,
където врабците са толкова
крехки, че трудно летят,
и тухлите ронят се тихо,
където и бог недочува,
а иначе
същите дивни сезони,
които рисуват картини,
тук бавно убиват.
Убиват.
Висят по вратите хербарии
от тъжни лица. Но така.
Има много такива места.
Със влажни липи и мусони,
пластмасови столове
и скрити във джоба лица.
Връхлитат от всички посоки.
Ти вдигаш ръка да ги спреш,
отваряш уста и застиваш
наред с куп боклук. Ти, копнеж,
израстък в земя непорочна.
То си беше
смелост да дойдеш,
бе смелост
в това сам да се озовеш,
наред с излинялото тревно
и тухлено,
наред със безумното синьо
и слънцето, вятъра, къщите
да бъдеш ненужен.
Но трябва да има,
да има такива места –
разпасани рани в корема,
и кучета, лаещи, плачещи,
и кръв по ръцете ти
и трябва, все пак,
трябва да има
първичния ритъм във теб:
напред, тик-так, после обратно
назад. Бъдно минало време,
град в град, тяло във тялото,
където за малко си спрял.
