Едва-едва изхвърлена отвъд, плахо чукам по черупка с главоболие, но отваря се главата ми. Люспите от спомени в краката, слънцето, издуло тишината, колко е познато всичко, но не искам да е мое, а и аз се нямам. Този ден навън е възпалителен, пълен е със течности без твърдост, пълен с очертания за повече (явно тук, сред този сън, се ражда празнотата). Някъде стените се пропукват, някъде празнуват пълнолунието, още виждам в другата страна, където съм пораснала до трийсет грама.  Тук съм под карфицата на юли, тук се чувствам приютена от пръстта под стъпалата си. Една река отнася, после връща, после пита „Ти ли си?“

Заякнала от кал,  вместо да политна, кимам аз.