BG/BE

Днес влязох, както всяка сряда, в любимата си библиотека, защото в сряда там кафето е безплатно, а кафе със захар от книги, изпито в петдесетгодишен фотьойл, летящ пет етажа над напева на старите трамваи, е вечен магнит за бездомни души като мен. След като задоволих нуждата си от покой и тръпчив кофеин, се натоварих с купчина книги, но докато чаках на опашката пред гишето за заемане, се сетих, че днес е празник на славянската писменост, а всички тези книги са на немски. Почувствах се гузно, сякаш се канех да изневеря на някого, позволявайки на този ден един чужд език да прониква в и да пренарежда съзнанието ми. Върнах ги трескаво по местата им и реших вместо да чета, да се разходя и да послушам мислите си, които не са много приятни за слушане, но са поне на български.

Пуснах се по улиците на стария град и затърсих речник, който да превежда докосванията на тази реалност, в която вървя от години, която не е чужда, но не е и моя. Сякаш неволно летях на сантиметър от земята и единствения шанс да усетя гравитация беше да се съборя. Как се прави дом без да си стъпил с двата крака в пръстта, по асфалта, по килима, без сърцето ти да извика „мое“ или „тук“? Да попитам ли птиците?

Следобедното слънце напичаше, улиците въздишаха облекчено, упоритите прашинки свеж швейцарски студ най-сетне се разтваряха във въздуха и отстъпваха място на много по-приятни и близки ми етерни вещества – аромат на тълпи от изискани, забързани хора, на сгорещени трамвайни релси, на стотици цветя по первазите на прозорците и по масите на кафенетата; потракването на лед в чаши с бяло вино, на летни обувки по площада пред катедралата; шоколадовите въздишки от фабриката под моста .

Кръвта ми набъбна и повдигна крайчетата на устните ми в една загадъчна усмивка, духът ми се протегна и разтегна по очертанията на този град, който е толкова малък и толкова голям в същността си. Цялото пространство тук, неопределено, неразбираемо за мен, носи времето в себе си, и ми дава това хубаво усещане, че мога да прередя и миналото, и бъдещето само с една будна разходка из постланите с камъни улички.

А настоящето, пита ме едно врабче, извивайки шия към мен докато пия от една чешма. Настоящето е сън. Настоящето е, където улиците в мозъка ми са по-истински от тези, по които вървя сега. Окаляни, разнебитени улици, облепени с плакати и графити. Улици, по които наистина съм вървяла, които са ме свивали до една точица със заплашителни юмруци, улици, за които аз бях врабче. Улици, които може би не са съществували никога, но които така удобно се наместват в моето рехаво и чувствително сега.

Ритнах едно камъче от яд и се опитах да се да се завърна в чистото виждане, да забравя езика и мислите, да оставя на тялото си да ме води. Седнах в едно кафене, жадна и объркана, и се удавих в половин литър студен чай, който за малко, само за малко, затихна огъня.

Хората наоколо ми се усмихваха, но аз не знаех защо, чувствах се като част от нечия мистификация, нереална. На съседната маса седеше английско семейство. Майката каза „afterwards we are gonna go see the catherdral, Münster von Bern“. Децата завикаха „yeah, the monster of Bernе, the Monster of Bernе, и се кискаха поне пет минути на този простичък мост между двата езика, тази шега, която може би беше доста удачна за католическата (а и за почти всяка друга) религия. Но аз знаех, че чудовищата на Берн съществуват само и единствено в моята глава, твърде гладък и хармоничен е животът иначе тук, нещата пасват едно в друго гладко, без стържене и без искри, вероятно дори злото е в толкова премерени порции, че да се възприема като подправка към едно прекрасното ястие.

И все пак, умирах от глад.

Колко красиво беше всичко наоколо, колко прелесно, колко омагьосващо, и как заради това още повече тъмнееха бездните в мен. Бездните – единствената ми връзка с родината, която никога няма да скъсам, защото въжетата са артериите ми.

И все пак, опряла лакти на парапета на моста, вперила невиждащи очи в синкавото отражение на залеза във водата, все пак понякога така ми се иска да можех да се загубя в момента на даденото ми, който е рай, където и да съм, защото е земя без копнежи, напечено от слънцето легло, дом. Да можех да остана малко по-дълго в един едничък момент.

Това се получава все по-трудно. Преди имах разни машинки, които вече не работят. Тежестта на пътуването се увеличи с намаляването на багажа, което пък от своя страна увеличи удоволствието от тежестта. Непосилно, мазохистично удоволствие. Единственият инструмент, който ми е останал, е тялото, но аз така лесно забравям за него, а после то се сърди дълго и ме оставя все по-често на скитащата душа.

Душата ми не може да вижда.

Може би защото преди толкова много време ме изгониха от училището за гледане – още тогава обичах да бягам от час и да пуша по тайните ъгли тежките цигари на дневните блянове. Та така и не се научих да бъда сега. Но и в преди не се вмествам. Остава ми само едно утре, толкова блестящо и мое, но крехко и ефимерно. Бъдеще, за което не може да се пише, за да не се изплаши. И все пак – то е достатъчно сигурно, за да се чувствам жива.

Минах покрай българското посолство и махнах с ръка на един полицай, който украсяваше входа със скуката си. Той ме погледна учудено, аз се опитах да кажа „здравей“, но гърлото ми беше сухо и единственото, което се чу, беше един самолет, който раздираше въздуха. А след това – вечерната симфония и все по-пъргавите ми стъпки. Всички натежали от смисъл понятия се завъртяха в главата ми, в тъничкия процеп между два езика, и затанцуваха един първичен танц.

И изведнъж стигнах до края. Края на речника беше малка драскулка на оградата.

BG/BE. Координатите на една точка, която винаги ще се движи. Произнесох ги тихо няколко пъти на български и това бегебе зазвуча като бягай. После направих същото на немски и чух begebe, begebe dich – тръгвай, потегляй. Имаше ли място тук за диалектика? Не мисля. Всичко беше ясно.

Хукнах. И докато бягах по извитите улици на познатото, чух шумолене откъм плешките си. Звучеше като разтваряне на крила.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s