Бреме не, но много зряло,
плътно време
и нова точка, нова
ос за същото въртене.
Натежават само костите.
Мозъкът прокапва в ханша –
като в казан с бензин и плът
и огън,
разтваря се до нещо друго.
Нощем
божественото семе
с работливо нетърпение
бучи
и разполовява
и споява чудото.
Свивам се на топка
край корема си,
с език прокарвам линии
в това, което съм
и ще съм,
прокарвам новите артерии
и вени,
завършвам дълго,
но несложно изречение,
започнато насън.
Съвсем ритмично плува
пулса ми
в това море.
Вероятно съм пристанище
за слънцето.
Пристанище за новите
течения.
От под водата се надига изгрев,
петно от радост върху първа страница.