Soledad

Бяла е стаята, почти символична, почти нереална, светнала от празнота и радост. Седя с изпънат гръб по средата ѝ, обгърната от полупрозрачна златиста тъкан, и се взирам на изток. Прозорците са широко отворени и гледката е разперила ръце за прегръдка. Виждам как пенливите вълни, тъмносини в недрата си и сребристи по периферията от раждането на изгрева, напевно настъпват към плажа, докосвайки все повече от бежовата плът на влажния нощен пясък. Една нежна розова ръка докосва челото ми…

Публикувано от Нели Станева

поезия, проза, поезия в проза, хайку, автопортрет, запетайка, точка, любов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: