Бяла е стаята, почти символична, почти нереална, светнала от празнота и радост. Седя с изпънат гръб по средата ѝ, обгърната от полупрозрачна златиста тъкан, и се взирам на изток. Прозорците са широко отворени и гледката е разперила ръце за прегръдка. Виждам как пенливите вълни, тъмносини в недрата си и сребристи по периферията от раждането на изгрева, напевно настъпват към плажа, докосвайки все повече от бежовата плът на влажния нощен пясък. Една нежна розова ръка докосва челото ми…
Soledad
Публикувано отНели СтаневаПубликувано напоток на съзнаниетоЕтикети:Нели Станева, български автор, дневник
Публикувано от Нели Станева
поезия, проза, поезия в проза, хайку, автопортрет, запетайка, точка, любов Преглед на още публикации