Бяла е стаята, почти символична, почти нереална, светнала от празнота и радост. Седя с изпънат гръб по средата ѝ, обгърната от полупрозрачна златиста тъкан, и се взирам на изток. Прозорците са широко отворени и гледката е разперила ръце за прегръдка. Виждам как пенливите вълни, тъмносини в недрата си и сребристи по периферията от раждането на изгрева, напевно настъпват към плажа, докосвайки все повече от бежовата плът на влажния нощен пясък. Една нежна розова ръка докосва челото ми…
Soledad
Публикувано
