Ecce Homo

Обичам да бъда крачещ философ.Това са тези, които вървят без посока, с часове , за да си изяснят нещо. Ако сте обръщали внимание на засиления приток на кръв към мозъка при продължително вървене пеш, вероятно сте се изкушавали като мен да използвате този телесен механизъм за собствени цели (ако ти е паднала такава машина без упътване, пипаш на тъмно и използваш всяка ръчка, която ти попадне).

В България съм от ден и треперейки, решавам да опитам да помисля. Излизам следобед, след кратък, развълнуван сън и едно по-скоро неприятно на вкус нескафе, от хладната квартира на моята домакиня в София.

Излязох и тръгнах по разкаляните трамвайни релси към града, където светът беше свършил няколко пъти, а гледката изтриваше всякакви сексуални конотации, които биха се появили в главата ми в друг случай. Усмихвам се през целия едночасов път до едно подобие на НДК, една сянка от миналото ми трепти в съзнанието като свещичка. Усмихвам се, защото виждам рисунките на кръвта си по лицата на хората. Ако не бяха те, щях да свърша няколко пъти в този сух апокалипсис, пак без сексуални анотации, по онзи гадния начин.

Извървях 34365 крачки този ден. Но не мога да кажа колко пъти се спънах в руини, за това нямам брояч. Видях разпад в хиляди нюанси, жестокост в няколко проявления и омраза, залепнала за всяка прахова частица. Дали вървях по грешните пътища или пътищата вървяха по грешната мен? Ред ли е да отварям стари рани? Да, време е поне да махна бинтовете, защото това отдолу заздравя. Без коричка, без белег. Ти, Българийо, съвсем не ми помогна за това обаче. Опита се да ме уплашиш, изпробва всякакви трикове, и сега лежиш ръмжейки в краката ми. Сега е три през нощта, тишината е тежка и синкава. Дишам.

Знаеш ли, че емигрирах само заради правото си да се разхождам сама в три през нощта без да се страхувам? Дълбоко вярвах, че някъде по света хората са невинни както в сърцето ми.

Не винаги беше така. Бях перфектната жертва и се блъсках дълго в мрежата на вината, която други хвърлиха върху мен.

Беше преди много години в Пловдив по време на панаира, аз превеждах от английски за една фирма през деня, а през нощта бях едно много смело момиче, разхождащо се в 3 през нощта без позволението на баща си по тъмните улици. Когато таксито се приближи до мен и забави ход, когато не особено чистоплътният мъж ме задърпа под моста, когато изкриви китките ми, когато задърпа панталона ми, тогава почувствах не разочерование, а сила. Секунди по-късно с невероятен късмет разхлабих обувката си и я стоварих с свръхфизичен гняв върху главата му. Така го зашеметих достатъчно дълго, за да се отскубна и да избягам, да се промуша през храстите, да спра първата кола, да помоля да ме закарат в полицията и едва тогава да затреперя от страх, защото адреналинът остана под моста и започвах да съзнавах какво (почти) ми се случи.

Най-лошото беше обаче в районното, където НЕ МИ ПОВЯРВАХА и ме подложиха на принудителен преглед от дежурен лекар, за да са сигурни, че наистина не съм била изнасилена както многократно твърдях. Аз само исках да дам описание – мислех, че така бих помогнала на други жертви, които ще имат по-малко късмет от мен. Никой не се интересуваше от това. Никой не се интересуваше от нещо, което не се е случило. Не бях истинска жертва, а загуба на време. След като лекарят потвърди, че съм телесно неувредена освен няколкото синини и драскотини, ме вкараха в една стая да чакам. След половин час там се появи баща ми с пребледняло лице, който ме отведе безмълвно, а междувременно беше почти пет сутринта и коридорите в районното бяха празни, блестящи от слузестата тъга на нощта.

Баща ми не ми проговори няколко месеца. Всички в къщи се отнасяха с мен сякаш съм направила някаква огромна грешка. Няколко пъти се опитвах да разкажа какво се е случило, но ме прекъсваха агресивно и ми нареждаха никога, ама никога, да не говоря за това. Така и не разбрах защо. С това мълчание ми се казваше – ти си виновна, срамувай се, защото ние се срамуваме от теб. Истината е обаче, че не беше моя вината, че насилникът съществуваше. Истината е, че се гордеех, задето съм се измъкнала. Исках да говоря за това, дори и само за да се оставя да бъда убедена, че това не е било кой знае какво повече от късмет и че ако искам да съм отвъд късмета, трябва да се захвана с нещо като карате, да речем.

Каратето на родителите ми беше мълчанието и затварянето на вратите. Прекарах няколко месеца в домашен арест. Когато отключиха, аз избягах от къщи. И така нататък. Спрях да бягам едва след като нямаше вече от кого.

Никога не повярвах истински, че желанието ми за живот е причина да се срамувам, каквито и поразии да причиняваше то по пътя ми. Но повярвах някак си, че заради това желание за живот не заслужавам да бъда обичана. Че трябва да съм сама, за да го изживея.

Другите хора явно успяваха да контролират нещо, което пък контролираше мен. Което аз обичах и все още обичам. Което е единствената част от мен, останала непроменена с времето, ерго е изключително важно за моята човешка същност. Моят корен, който тук, в България, все на камениста почва удряше. Когато го изтръгнах, побесняла от глад, и го зарових в друга почва, на север, изпитах облекчение. Не защото животът ми тръгна особено добре, не защото ми беше лесно или всички ме приемаха, а защото изведнъж невъзможността да бъда такава, каквато исках да бъда, отпадна. Можех да се разхождам сама където колкото си искам. Можех да казвам и мисля най-абсурдните неща. Можех да бъда нова, да имам противоположни вкусове, да нямам самоличност, да се променям, губя и търся всеки ден наново.

Любовта в България все ми се случваше само като списък с условия – ще те обичам ако ти правиш това/или не правиш еди какво си, ако си като мен/или ако си една и съща всеки ден, ако не лъжеш/не ме разочароваш/не ме предаваш/не ме караш да се чувствам малък. Ще те обичам, ако мълчиш и се срамуваш, дори и да няма за какво. Ще те харесвам и приемам, ако си уплашена и отвратена, ако изтриеш тази доволна усмивка от лицето си. Какво толкова забавно въобще може да има в този смърдящ живот?

Прегръщам тъмните сенки по улиците и решавам да не има казвам какво.

За да се върна на темата: притокът на кръв към мозъка ми беше идеален да завърша едно послание, едно послание към земята на решението и прошката.

Ужасна си, моя родна страна, мръсна си, моя люлка на детството. Грозна си. Не, ти си отвъд координатната система красота-грозота. Разруха беше ли, да я опиша? Да, беше. Само езикът ни остана невредим, по- силен от всякога, и аз ще те опиша, за да те разбера. Ще те опиша и ще те убия в себе си, Българийо.

Не се заблуждавай. Езикът ще остане дълго след като ти си угаснала. Той е много повече мой, отколкото твой. Също така – много повече наш, но за това – по-късно.

Колко време ми трябваше да достигна до тази очебийна истина. Като дете защитавах измислената прелест на майката, илюзията, породена от гърдата със стипчиво мляко, която ти ми даваше да суча. От време на време. Гладна бях, а гладът затъмняваше разсъдъка.

Сега душата ми е заситена, от чужди гърди, от сладко мляко. Душата ми е подута от красотата, която ти не ми даде. Колкото и да ми се иска, не мога да рекуширам кошмара, който ти ми предлагаш.

Небето зъзне над теб, Българийо, трепери от страх. Какво да те прави небето, какво да прави над теб? В какво да се огледа небето, в този развълнуван казан от димящи, гниещи, беснеещи процеси, които никой не разбира? В тази смес от парцалива гордост и джибри отчаяние? Небето се страхува от теб, отдръпва се, оставя те на космоса, на твоя вътрешния космос, наподобяващ Ада, на вътрешния вой на свободата те оставя, с всички последствия, които могат да се очакват от това.

Само авантюристично настроени тийнейджъри намират подобно нещо за привлекателно.

Не ти познавам историята. Не се интересувам от славното ти минало. Не се интересувам от ничие минало, дори и от моето собствено. Родена съм в теб, в процепа между вековете, родино моя, където паметта пропада в черната дупка на безвремието. Не те разбирам в минало време, в носталгия, не ти разбирам и бъдещето. Само сега бих разбрала, но то липсва. А без настояще никаква красота не е възможна.

Ще кажеш – виж великата ми природа. Ще се изсмея в лицето ти.

Не съм впечатлена за природата ти. Природата ти е шега. Там, където е останала, зашеметена като пребита прислужница, едва диша под тропота на димящите кутии, които едва си пробиват път през трафика, за да достигнат до някоя по-чиста зона и съответно да я замърсят със съществуването си. Не съм впечатлена от нищо в теб.

Ще ме попиташ, какво правя тук тогава? Какво търся? Какво търси ситата? Глад ли търси?

Известено време мислех, че търся точно това. Но е друго.

Българийо, за съжаление, за мое огромно съжаление – има все пак нещо в теб, което обичам. Обичам хората ти. Тези, в които се оглеждам, в които виждам милионите нишки на паралелното себе до, на възможните си животи. Обичам хората ти. Дръзки, грозни, гладни, смачкани, сдъвкани, оръфани, озъбени, замечтани, летящи, влачещи се, пушещи, загубени, заваляни, бягащи, прозрачни, кървави, смели, пожертвани, насилващи, просещи, лъщящи, лъжливи, усмихнати, умерени, неприятни, тъжни, мрачни, светли, луди, скучни, хора.

Обичам ги. Душата им, която пълзи из слузестата почва и се повдига от там, изродена, в причудливи форми, толкова често красиви, красиви сред разпада.

При всяка среща, при всеки продължителен зрителен контакт, усещам как ДНК-то ми закипява и запява от щастие. Ритъмът, с който сърцето ми бие, се хармонизира с техните сърца в обща вибрация.

И не мисли, че ще ме уплашиш с тези тежки сенки в 3 през нощта по празните улици. Най-сетне съм отвъд страха.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s