Меланхолията е ок.
Всичко друго отлетя.
Как да го опишем,
беше кратко тук,
а ние бяхме пияни
през цялото време.
Във празните бутилки
никога не влезе дух.
Зад всяка ограда
две стени.
Зад всеки скок
пропадане.
Лежим в пулсиращи руини.
Сърцата се прегръщат.
Двигателят е включен.
Но ни напред и ни назад.
Някой чу ли нещо?
Тъжната спирачка.
Пътуване не бе.
Отвътре навън
и обратно,
в сто посоки.
Толкова много
изпято, нарисувано, написано,
извикано, прошепнато, изплакано –
безброй парчета от основата
използвани за друго.
Сега завиждаме на птиците,
бездомни.