Сега усещам всяко разтопено рамо

и всяка потна улица,

и всяка заздравяла рана

как дишат във лицето ми забрава.

Ще трябва просто цял живот да се опирам

на приликите с теб, на тези патерици,

които изработва ми животът

от чувство за вина. Но нека,

нека не говорим за крилата,

за цялата фантомна болка,

за бинтовете, всички усложнения,

белязали лицето на прогреса.

Безмилостно е, но му го прощавам.

На него да, на тебе не.

И няма във кръвта си да ви смесвам.

И всеки ден е тук без обещание

за утре, друго от такова днес.

И мисля, че безкрайно ще залитам

към меки, хлъзгави неща, които

винаги съм искала,

но повече едва ли ще поискам.