Mea Culpa

Сега усещам всяко разтопено рамо

и всяка потна улица,

и всяка заздравяла рана

как дишат във лицето ми забрава.

Ще трябва просто цял живот да се опирам

на приликите с теб, на тези патерици,

които изработва ми животът

от чувство за вина. Но нека,

нека не говорим за крилата,

за цялата фантомна болка,

за бинтовете, всички усложнения,

белязали лицето на прогреса.

Безмилостно е, но му го прощавам.

На него да, на тебе не.

И няма във кръвта си да ви смесвам.

И всеки ден е тук без обещание

за утре, друго от такова днес.

И мисля, че безкрайно ще залитам

към меки, хлъзгави неща, които

винаги съм искала,

но повече едва ли ще поискам.

Публикувано от Нели Станева

поезия, проза, поезия в проза, хайку, автопортрет, запетайка, точка, любов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: