Занасяме се, пребледнели от часовника,
измачкани листа, и всеки път
едни и същи, тънки, тихи хора,
потракваме по този похлупак
една цигара време. Нямаш?
Нямам също аз. Смутени
три пъти на ден, по риза,
усмивки като тъжни гълъби,
и вратовръзки, токчета, завити стълби.
Вратите тук са бели неизменно,
с надписи, по-тънки и от дим.
Това ни е душата и гори
по четвърт час на ден, а после –
копче, ключ, врата и тъмен склон.
Лошо ми е всеки път, обаче
кой войник отказва се така
в бой без армия, сред отражения?
Щраква огънче, бучи война.
Опирам си челото на стъклото
и моля се на другата страна,
изпрати ли куршум, да бъда първа.
Нели Станева 