Нели Станева

когато се сетя за горещината, която блъска прозорците през нощта неясната болка, че нещо ми се изплъзва, винаги сълзите ми, изгубените часове на чакане да успея да си поема въздух времето лети напред и ме спъва, когато го следвам, когато се сетя часът на забравата обичаща с отворени очи миражите на моята лудост загубени в матрак под слънцето копнежът на сърцето ми, който забива зъби в себе си и как боли, как боли любовта, която замъглява мислите приличат на жена, или на мъничко извънземно, или бленувам за себе си, без никога да постигна определен контур, шептя в ухото на възбудата в полунощ когато идва лек ветрец от север, пуша след това, а през деня преяждам с плодове, от най-презрелите ненаситна за полу-алкохолната им сладост след това всички ме обичат, усмихвам се едно ангелчe, което иска да избяга което иска бог но той твърди, че е умрял преди десетилетия и аз се усмихвам чета клюкарски вестници и наблюдавам как между краката ми растат буйни косми това ли е да съм пораснала само това ли е слънцето гори кожата ми безмилостно аз лежа и плача, неспособна да помръдна дори и на сантиметър от себе си, което не е нужно, но изгарям вече, истински изгарям.