Когато си тих и ми липсваш,
опипвам смъртта с остри пръсти,
опитвам, разчоплям, описвам,
разтеглям страха. И се стяга
все повече нишката, свързваща
тишината с това, дето липсва.

В деня на поезията

две поетеси си дремнаха

и не сънуваха нищо по време на.

Вятърът във края на септември –

пееща и радостна чистачка –

с кафе в ръка мете разсеяно

пукащите от презрялост кестени.

Праха на летните усещания

ще изкълват привечер

изнервени от жега гарвани.

И някъде към пет следобед,

след работно време, в сенките

ще проблесне есента и този път,

този път със сигурност и ще остане.

Все още виждаш призраци на звездите, от които си дошъл.

Все още съм несигурна дали блестя достатъчно, за да те прегърна.

Все още силно искаш и разтърсваш с огън тялото ми.

Все още в клетките си нося те и как да те родя незная.

Живея още там, където

приглушеното присъствие

на нещо повече от мен ме задушава.

Рибарят пуска рибите на свобода

и вдига бентове от ехо –

монумент на времето, което

изкривява

изживяното. Обръщам се,

събирам мислите си в рана,

разпокъсана торба с това, което

времето отнема,

пренасяйки на другата страна.

Товарът на една коричка –

погледът на рибата,

изпълзяла в светлина.

Този септемврийски следобед ни върна слънцето, изчезнало някъде през август, затиснато под тежкооблачни, жалебни изпарения. Ето, в реката сега плуват силни водовъртежи от ярки петна вместо рибите, повлечени от свободата си. Рибите са на сушата. Ядем сладкиш с разтопена маслена глазура, потриваме меките си кореми, хапем устни. Драскотините по стъпалата ни парят от жажда. Има горчиво кафе, сготвено на огъня, и зелена вода, в която завираме шия, спомняйки си какво е да си амеба, която не знае защо живее. Почти задавили се, чуваме как острият вятърът проплаква и потъва в тъмното. Вероятно завинаги.

Защо светът е толкова шумен?

Девичено чисто начало, ухае на пот и приятелство, на цвят е разтроено, почти неспокойно. Това – чистота, това е безсмислие, единствено истинско, хванато в мрака и нежно почистено – листи безкрай, и има те там, има те там.

Като мъничка, наситена капка мастило се разпространяваш в изтънената от пране тъкан на личността ми.

Когато течността ти покрие всички мръснобели нишки, новият цвят ще се нарича майка.

Денят е разцепен. Парцали от будност

се слепват за тънката плът на съня ми.

Поти се животът. Рана е чудото,

малка отгоре, отдолу голяма.

Денят е разцепен. Към него пришити

са главобол, съзерцание, лудост.

Нося на тежко. Душата ми, тиквено

ярка, кипи като супа. И друга,

друга съм, процеп и късче надежда.

Рокля съм, мека. Денят е разцепен.

Жива съм тъкан и всичко усещам.

И всичко е ножът, който ме реже.

Съвсем мъничък си и нищо не можеш.

А аз те обливам с водите на три нерзбрани езика

и сама забравям има ли смисъл това двойно отрицане.

Разтяга стегнатата линия,

после стяга челюсти, забива нокти

в мекото творение. И как божествено нехае.

Ябълката във гръдта ми е мухлясала.

Малкото прониква във голямото.

Аз- безсънната, оставена навън,

държа конеца, който ни увива.

Изопва ти вените. Спира водите,

които изтичат от лунната сянка.

Потни са мислите. Трудно издишаш.

А вдишаш ли, вдишваш дъха си обратно.

Няма те в цялото, има те само

в топлото, жадно сърце, във средата.

Няма те в мислите, има те в тялото.

Радвам се, че съм жена, заради възможността да знам, че няма никаква причина да се радвам да бъда жена.

Аз съм тази с очите. Врага ти.

Като птица възпявам живота,

който, самотен, в дървото крещи.

Докато някъде другаде чупят чинии

и кости. А ти, дъх на мрака,

сърп на случайността, ти кой си?

Или кой друг ще ме обича

с потни контури на устните,

локви от мляко по блузата,

вадички кръв по бедрата?

Учителят се появи.

за поезията трябва значи не само време, но и време за времето, тя – гласът, забит в земята като знаме от една карфица, врабче, дребосъче, но човекът е винаги повече, тялото – повече е, времето, тайната, звездите изчезват, остава само това, което е истински нужно, потребно

тя е

единственият възможен път към вечността минава през огромно, прогизнало със сълзи поле от тотална слабост

поезията е организирано насилие над езика

каза Якобсон

Her Heart

Поглеждам надолу. Облата сфера под гърдите ми се движи, очертанията ѝ се размиват и сякаш плътта ми е течност, а не плътност. Докато коремът се нагъва на вълни, нервността ме кара да сменя местоположението си – едно усещане, което познавам от малкото ми пътешествия с психеделици. Но това е по-силно, много по-силно. Изсмуквам с присъствието си всяка стая, която ме приеме, и развълнувано търся вход към друга, където се повтаря същото. Спалня, коридор, дневна, обратно в спалнята. Всичко избледнява около мен. Викам едно име, опитвам се да го достигна, но не съм толкова уплашена, колкото звуча. Не и достатъчно, за да се събудя. У дома съм, всичко е същото, но е едновременно ден и нощ – светлината е смесица от слънчева и лунна, подът на реалното потъва някъде във всичкото, не пропадам, не летя, просто тук няма никакви опори и нищо, по което да се движа. Но не спирам. Все по-дълбоко съм, отвъд възможността да прекъсна съня. И странно – за първи път съм съгласна.

Отпускам се.

Напредвай, моя нежна тишина

по тежките маршрути на живота ми,

придвижвай ме по необработеното

нервно напрежение и по

скалите и боботещите

водопади от налягане,

хриптяща лава, възклицанията,

по горящи в гърлото ми изречения.

Напредвай. Завладявай цялото,

като епоха марширувай,

ти – прозрачната, ти –

животворната тъга на тялото,

моя нежна тишина.

Напредвай в онова пространство,

където ще ме промениш.

Пускаш монетата плахо

и чакаш.

Често изскача милувка,

понякога удар в плътта,

бонбон или течен памук –

капчица мед по краката ти.

Понякога просто оставаш

сред панаирната врява

с ръка, пълна със тишина.

Какво правиш?

Чакаш наградата,

която била е в играта.

Опипвам плахо нови входове към тялото,

облизвам процепите, разширявам раните,

мембраните огъват се на натиск,

поддават като огледални образи,

намръщени от хвърления камък.

От другата страна за миг просветва някой;

някой, който никога не е излязъл.

Тя е обичала своята права,
своя застинал на задна предавка маршрут,
започващ с онова дясно място,
вдясно поток и насрещно живот.
(Какво прави ти там през цялото време?
Сънувах, че съм сляп пасажер.)

Нима е случайно, че се срещаме
затворени още в багажника,

дълго след катастрофата?

В сянка от разпадащ се на две посоки черен облак,

мъжът проскърцва, зъбите му

са решили да захапят бъдещето.

Езикът му облизва тишината,

параноичното спокойствие на сънищата.

Те са живи, те са мъртви. Той

застава прав под хоризонта. Той

достатъчно е бъркал.

Вместо мене, ето тук седи

дълго изречение, в което

от вълнение

треперят препинателните знаци,

а краят липсва.

Тежестта е отнела

само контури, невзрачни неща.

Но колко отдавна не съм си сушила косата,

танцувайки бясно из стаята?

Обичам да бъда крачещ философ.Това са тези, които вървят без посока, с часове , за да си изяснят нещо. Ако сте обръщали внимание на засиления приток на кръв към мозъка при продължително вървене пеш, вероятно сте се изкушавали като мен да използвате този телесен механизъм за собствени цели (ако ти е паднала такава машина без упътване, пипаш на тъмно и използваш всяка ръчка, която ти попадне).

В България съм от ден и треперейки, решавам да опитам да помисля. Излизам следобед, след кратък, развълнуван сън и едно по-скоро неприятно на вкус нескафе, от хладната квартира на моята домакиня в София.

Излязох и тръгнах по разкаляните трамвайни релси към града, където светът беше свършил няколко пъти, а гледката изтриваше всякакви сексуални конотации, които биха се появили в главата ми в друг случай. Усмихвам се през целия едночасов път до едно подобие на НДК, една сянка от миналото ми трепти в съзнанието като свещичка. Усмихвам се, защото виждам рисунките на кръвта си по лицата на хората. Ако не бяха те, щях да свърша няколко пъти в този сух апокалипсис, пак без сексуални анотации, по онзи гадния начин.

Извървях 34365 крачки този ден. Но не мога да кажа колко пъти се спънах в руини, за това нямам брояч. Видях разпад в хиляди нюанси, жестокост в няколко проявления и омраза, залепнала за всяка прахова частица. Дали вървях по грешните пътища или пътищата вървяха по грешната мен? Ред ли е да отварям стари рани? Да, време е поне да махна бинтовете, защото това отдолу заздравя. Без коричка, без белег. Ти, Българийо, съвсем не ми помогна за това обаче. Опита се да ме уплашиш, изпробва всякакви трикове, и сега лежиш ръмжейки в краката ми. Сега е три през нощта, тишината е тежка и синкава. Дишам.

Знаеш ли, че емигрирах само заради правото си да се разхождам сама в три през нощта без да се страхувам? Дълбоко вярвах, че някъде по света хората са невинни както в сърцето ми.

Не винаги беше така. Бях перфектната жертва и се блъсках дълго в мрежата на вината, която други хвърлиха върху мен.

Беше преди много години в Пловдив по време на панаира, аз превеждах от английски за една фирма през деня, а през нощта бях едно много смело момиче, разхождащо се в 3 през нощта без позволението на баща си по тъмните улици. Когато таксито се приближи до мен и забави ход, когато не особено чистоплътният мъж ме задърпа под моста, когато изкриви китките ми, когато задърпа панталона ми, тогава почувствах не разочерование, а сила. Секунди по-късно с невероятен късмет разхлабих обувката си и я стоварих с свръхфизичен гняв върху главата му. Така го зашеметих достатъчно дълго, за да се отскубна и да избягам, да се промуша през храстите, да спра първата кола, да помоля да ме закарат в полицията и едва тогава да затреперя от страх, защото адреналинът остана под моста и започвах да съзнавах какво (почти) ми се случи.

Най-лошото беше обаче в районното, където НЕ МИ ПОВЯРВАХА и ме подложиха на принудителен преглед от дежурен лекар, за да са сигурни, че наистина не съм била изнасилена както многократно твърдях. Аз само исках да дам описание – мислех, че така бих помогнала на други жертви, които ще имат по-малко късмет от мен. Никой не се интересуваше от това. Никой не се интересуваше от нещо, което не се е случило. Не бях истинска жертва, а загуба на време. След като лекарят потвърди, че съм телесно неувредена освен няколкото синини и драскотини, ме вкараха в една стая да чакам. След половин час там се появи баща ми с пребледняло лице, който ме отведе безмълвно, а междувременно беше почти пет сутринта и коридорите в районното бяха празни, блестящи от слузестата тъга на нощта.

Баща ми не ми проговори няколко месеца. Всички в къщи се отнасяха с мен сякаш съм направила някаква огромна грешка. Няколко пъти се опитвах да разкажа какво се е случило, но ме прекъсваха агресивно и ми нареждаха никога, ама никога, да не говоря за това. Така и не разбрах защо. С това мълчание ми се казваше – ти си виновна, срамувай се, защото ние се срамуваме от теб. Истината е обаче, че не беше моя вината, че насилникът съществуваше. Истината е, че се гордеех, задето съм се измъкнала. Исках да говоря за това, дори и само за да се оставя да бъда убедена, че това не е било кой знае какво повече от късмет и че ако искам да съм отвъд късмета, трябва да се захвана с нещо като карате, да речем.

Каратето на родителите ми беше мълчанието и затварянето на вратите. Прекарах няколко месеца в домашен арест. Когато отключиха, аз избягах от къщи. И така нататък. Спрях да бягам едва след като нямаше вече от кого.

Никога не повярвах истински, че желанието ми за живот е причина да се срамувам, каквито и поразии да причиняваше то по пътя ми. Но повярвах някак си, че заради това желание за живот не заслужавам да бъда обичана. Че трябва да съм сама, за да го изживея.

Другите хора явно успяваха да контролират нещо, което пък контролираше мен. Което аз обичах и все още обичам. Което е единствената част от мен, останала непроменена с времето, ерго е изключително важно за моята човешка същност. Моят корен, който тук, в България, все на камениста почва удряше. Когато го изтръгнах, побесняла от глад, и го зарових в друга почва, на север, изпитах облекчение. Не защото животът ми тръгна особено добре, не защото ми беше лесно или всички ме приемаха, а защото изведнъж невъзможността да бъда такава, каквато исках да бъда, отпадна. Можех да се разхождам сама където колкото си искам. Можех да казвам и мисля най-абсурдните неща. Можех да бъда нова, да имам противоположни вкусове, да нямам самоличност, да се променям, губя и търся всеки ден наново.

Любовта в България все ми се случваше само като списък с условия – ще те обичам ако ти правиш това/или не правиш еди какво си, ако си като мен/или ако си една и съща всеки ден, ако не лъжеш/не ме разочароваш/не ме предаваш/не ме караш да се чувствам малък. Ще те обичам, ако мълчиш и се срамуваш, дори и да няма за какво. Ще те харесвам и приемам, ако си уплашена и отвратена, ако изтриеш тази доволна усмивка от лицето си. Какво толкова забавно въобще може да има в този смърдящ живот?

Прегръщам тъмните сенки по улиците и решавам да не има казвам какво.

За да се върна на темата: притокът на кръв към мозъка ми беше идеален да завърша едно послание, едно послание към земята на решението и прошката.

Ужасна си, моя родна страна, мръсна си, моя люлка на детството. Грозна си. Не, ти си отвъд координатната система красота-грозота. Разруха беше ли, да я опиша? Да, беше. Само езикът ни остана невредим, по- силен от всякога, и аз ще те опиша, за да те разбера. Ще те опиша и ще те убия в себе си, Българийо.

Не се заблуждавай. Езикът ще остане дълго след като ти си угаснала. Той е много повече мой, отколкото твой. Също така – много повече наш, но за това – по-късно.

Колко време ми трябваше да достигна до тази очебийна истина. Като дете защитавах измислената прелест на майката, илюзията, породена от гърдата със стипчиво мляко, която ти ми даваше да суча. От време на време. Гладна бях, а гладът затъмняваше разсъдъка.

Сега душата ми е заситена, от чужди гърди, от сладко мляко. Душата ми е подута от красотата, която ти не ми даде. Колкото и да ми се иска, не мога да рекуширам кошмара, който ти ми предлагаш.

Небето зъзне над теб, Българийо, трепери от страх. Какво да те прави небето, какво да прави над теб? В какво да се огледа небето, в този развълнуван казан от димящи, гниещи, беснеещи процеси, които никой не разбира? В тази смес от парцалива гордост и джибри отчаяние? Небето се страхува от теб, отдръпва се, оставя те на космоса, на твоя вътрешния космос, наподобяващ Ада, на вътрешния вой на свободата те оставя, с всички последствия, които могат да се очакват от това.

Само авантюристично настроени тийнейджъри намират подобно нещо за привлекателно.

Не ти познавам историята. Не се интересувам от славното ти минало. Не се интересувам от ничие минало, дори и от моето собствено. Родена съм в теб, в процепа между вековете, родино моя, където паметта пропада в черната дупка на безвремието. Не те разбирам в минало време, в носталгия, не ти разбирам и бъдещето. Само сега бих разбрала, но то липсва. А без настояще никаква красота не е възможна.

Ще кажеш – виж великата ми природа. Ще се изсмея в лицето ти.

Не съм впечатлена за природата ти. Природата ти е шега. Там, където е останала, зашеметена като пребита прислужница, едва диша под тропота на димящите кутии, които едва си пробиват път през трафика, за да достигнат до някоя по-чиста зона и съответно да я замърсят със съществуването си. Не съм впечатлена от нищо в теб.

Ще ме попиташ, какво правя тук тогава? Какво търся? Какво търси ситата? Глад ли търси?

Известено време мислех, че търся точно това. Но е друго.

Българийо, за съжаление, за мое огромно съжаление – има все пак нещо в теб, което обичам. Обичам хората ти. Тези, в които се оглеждам, в които виждам милионите нишки на паралелното себе до, на възможните си животи. Обичам хората ти. Дръзки, грозни, гладни, смачкани, сдъвкани, оръфани, озъбени, замечтани, летящи, влачещи се, пушещи, загубени, заваляни, бягащи, прозрачни, кървави, смели, пожертвани, насилващи, просещи, лъщящи, лъжливи, усмихнати, умерени, неприятни, тъжни, мрачни, светли, луди, скучни, хора.

Обичам ги. Душата им, която пълзи из слузестата почва и се повдига от там, изродена, в причудливи форми, толкова често красиви, красиви сред разпада.

При всяка среща, при всеки продължителен зрителен контакт, усещам как ДНК-то ми закипява и запява от щастие. Ритъмът, с който сърцето ми бие, се хармонизира с техните сърца в обща вибрация.

И не мисли, че ще ме уплашиш с тези тежки сенки в 3 през нощта по празните улици. Най-сетне съм отвъд страха.

Рядко електричество,

което се надбягва с теб

и се спъва в хоризонта.

Искра от недоволство –

идва буря, плаши те,

а после свършва

съвсем безшумно всичко.

Поле, прегоряло от нега,

от нечий сън изскача куче

облизва ти прасците

и изчезва.

Вярваш ли във времето?

Благодарение на вярата всичко се върти по-бързо и по-шеметно, скривалищата изгоряха едно по едно и сега нямам друг избор освен да се случвам в сегашно време. Дълго се съхранявах от този ход, но може би не е необходимо. Опасността във вярата не е по-голяма, отколкото другаде.

Така или иначе времето се случва паралелно, другаде. А тук, където съм, където си, когато четеш това, е все още нощ, на крачка да се срещне с утрото, и аз завинаги ще искам още.

В часа на синята мъгла

котките скучаят. В тишината

диша нова, уморена мекота.

И ноктите се сгъват в лапичките.

Как да премахна сърцето,

досадното, ярко петно

от бялата тъкан на дрехите?

мили букви, мили тухли

честит празник

В одраскана от слънцето земя,

пътищата влачат се неясни

край тъмните руини на познатото.

Разтърсва ме животът – този бяс на

буквите да срутят крепостта ми.

Отказвам да се движа наобратно.

Събличам сетивата си от мястото

и почвам тук наново да строя.

Абсолютното на сетивата

е просто отпечатък

на измислено очакване.

Плаши ме съществуването. Плаши ме, че аз съм съвсем реална и нямам бронята на измислиците. Плаши ме неустойчивостта на чувствата и стабилността на травмите. Плаши ме светлината от прожекторите на бъдещето. Плаши ме въпросителната след всяко искам. Плашат ме удивителните около всеки зародиш на емоция, възможността за експлозив в случайните неща. Плаши ме загубата. Плаши ме могъществото на клетките, суровата ръка на биологията. Плаши ме, че умът ми не достига до някои много желани от мен места, колкото и да се напъвам. Плаши ме, че единствения начин да ги достигна е да се откажа от правото си да се завърна в приятната нормалност на човешкото. Плаши ме необходимостта да напиша този текст и да го нарека военен памфлет, бунт срешу себе си. Плаши ме лесната разменяемост на думата плаша с вълнувам, сякаш под всеки камък от страх се крие свита змия от възбуда. Повдигам ги от чисто любопитство.

Дъждът най-сетне спря и Син реши да си поразтъпчи краката навън. Нагази в меката, влажна пръст, загърнат с топло синьо одеало. От една пукнатина в небето се изля куп ярки лъчи и въздухът изтръпна, нажежен от очакване. Син вдигна очи и видя дъгата, сгъстяваща се в далечината. Нещо не беше наред, мушичките в храстите затихнаха, тишината се стресна. Дъгата изглеждеше неестествено, като надраскана с флумастер върху ниско висящ плащ. Нещо липстваше. Син се зачуди кой ден беше, отведнъж загубил представа за времето. Валеше от седем дни, от също толкова не беше излизал навън. Небето му липсваше. Погледна нагоре, измъчван от необичайна тежест в краката. Тази странна дъга…Тогава разбра. Един цвят в дъгата липсваше. Преброи отново – шест, не седем. Точно това създаваше шичофреничността в гледката, това и небето, което продължаваше да се навлича с тежки сиви нюанси, въпреки все по-бързо пробиващото следобедно слънце…

Свободата ти – по-тясна от затвора,

потенцията – по-приятна от усилието.

Обичаш само сянката си в хората.

Несбъднатото време ти отива.

Но бъдещето щом се ококори,

отиваш си, безсилен си отиваш.

Бурята разбърка часовете,

но ето че нареждат се отново.

И ето че е слънчев, тих следобед,

и картите в ръцете ми просветват.

Два аса, за да построя основата,

два аса и триумфа на валетата.

Ах, прелест, плетена в главата прелест,

плетката на нашите човешки нишки.

Не сме били във ложе, не, не сме били,

а в огърлица.

С блясъка овързани. Безбройни. Всички.

Прелестни мъниста.

Вятърът връхлита като вълна от съскаща топлина, подута от цветен прашец и майски бръмбари. Птиците крещят заклинания на тропическия си език, а слънцето танцува от вълнение. Вървя по ръба на обедното слънцестоене.

По пръстите ми тече сок от портокал, който разкъсвам сегмент след сегмент с треперещи ръце. Трябват просто малко повече витамини в това време на годината, но това е десетхилядния портокал, чиято лечебна мощ отказва при мен. Тече по пръстите ми, в гърлото ми, но веднъж преминал оттам, бива веднага засмукан от чудовищната паст на мозъка. С мощни вендузи това розово, жестоко създание в главата ми черпи глюкоза в индустриални количества, за да осъществява пъклените си планове далеч от мен, в хладните, тъмни помещения на черепа. Всяко хранително вещество му е от полза. Никае оръжие не може да го спре. Всяко действие срещу силата му е действие за засилване.

За бедното телце не остава нищо, освен празна целулоза. Сядам на тротоара, защото ми се вие свят. Светът се увива около мен със змийски движения..

Дали ще ми помогне някой?

Тогава идва вятърът. Оплита се в ключиците ми, завърта се около замъглените ми мигли, издухва световъртежа, поема ме, повдига ме. Кожата ми настръхва от топлина. На метър над земята съм и забелязвам, че мисленето ми е останало върху асфалта и няколко пешеходци вече са го стъпкали. Локвата е кървава, розова или може би оранжева на цвят.

Утробата ми е заета

с туптящо, ярко щастие.

Сърцето ли? Сърцето?

То същото си е. Очаква.

Безмълвна е реката, диша само,

продължава. На брега застанала,

сред многото си думи, затаявам

дъх и чакам да заглъхне врявата.

Течението е повлякло само тялото.

Рисувам Бог. Да, никой

досега не знае как изглежда.

Когато го завърша, ще узнаят.

Преди известно време Вероника , която рисува стиховете ми в момента, ме зашлеви с гъделичкаща светлина, част от която бяха тези въпроси. Трябваше да правя други фокуси с тях, но аз като вечен бунтар реших да ги приема буквално и текстово, а и да ги предам нататък. С лъжичка слънце. Добро утро!

-аз съм неспокойна тишина, притеснен огън, чаша с мъдра вода (приливи-отливи)

-химически реакции, неизследваното, космоса, клетките, ежедневието (да го наблюдавам и пренареждам)

-не снимам сънищата си, страховете си (засега, не съм намерила начин)

-обичам абсурда, дресирането на понятия, удоволствието

-куртизанка

-копчето на кафе машината – пъпа на вселената

-нямам любимци, литературното сърце може да обича много и различни текстове (полиамор)

но ето един, удобен за формата, Башо например:

Паяко,

шумиш ли, пееш ли?

Есенен вятър.

-експанзия, експанзия

Ако се стопят въпросите,

ще прелее реката

на отговорите.

Безсилието ти на първи ред,

когато най-любимата ти лента

с изящно изработения филм

започне да засича в апарата.

Прожекторът все още е наред.

Проблемът вероятно е в душата.

Докъде ще стигнем всъщност, аз със теб и

ти със себе си и с мен, и двете замразени сред онези настроения.

И двете като дрехи сме – изпрани, изсушени,

веем се пред скелета на изоставената къща.

Докъде ще стигнем всъщност?

Докъде и накъде, последните,

непримирените, вакханките

на непотребното?

Аз и ти. И може би, все пак, и сянката.

Сърбят ръцете, потопени

в пяната на времето,

в сладкото и в мръсното. Страните – зачервени.

Всичко е завършено, чисто, разрешено,

без упътване за употреба.

(В прииждащата буря светлина,

в обратната на видното страна,

тук се къпят вечер оцелелите.)

Аз и ти.

С твоя слух, с моя нюх и с игрите на глада.

Помниш ли звука, когато те удари

тъмнината? Томителен е. Пари.

Този път звукът е наобратно.

И вратата се отваря. Нека влезем у дома.

Нека бурята да ни завари.

Всичко ще изчезне, щом се нареди.

Мисля че играя тетрис.

Мисля, превъртях.

Колкото повече се разглобяваш,

толкова по-необятно става –

пространството със теб се бори.

Ти винаги оставаш

вън от обзор.

От костите на Лазар си изваяна

и всеки ден изправяш се и казваш

“Защо съм всъщност жива сред умрелите?”

Сърцето ти е бална зала,

в която вече никой не танцува.

Бесен пулс си в изсушено тяло.

Вятърът единствен тук

се завърта и издува

тишината на безумието.

“От очите ти валят звезди”

Земята спи с отворена уста.

Прелитаме я – пропастта от сън-

и грачим като мрачни сови.

Да, връщаме се, но не сме готови.

От балконите в предградието

капят недоволни стонове.

Да изчакаме да станем изгрев

и тогава да опитаме отново

да говорим.

Ти стана баща

на тяло от болка.

Аз-тъмна врата

към простор

без създател,

към детската ти

свобода.

Накриво ли виси

непочистената карта на прозореца?

Не различавам хората.

Клепачите ми плътно са затворени.

Вратата е

във центъра на тялото,

морето само с поглед я отваря.

Сърцето приютява

само кораби.

пътуването

се римува

със „тъгувам“

и да тръгна

ще ми струва

не душата

а невъзможността

да се завърна

мъжът спи

а кралят танцува

облякъл света

като тежка наметка

върти го, танцува

кралят танцува

мъжът го сънува

Езикът / хормонът ЕЗИК

взаимодействие с другите

все още – поле на изследвания

от вчера до утре се търси къде

се загуби и къде, всъщност, се

намира когато е тук

протоколът.

Езикът е толкова biased.

 

 

 

I.
Сещам се чак в самолета:
Обло лице, два-три щриха,

Фас, изтощен силует,

И ти ме рисуваше тихо.

Явно сега трия теб.
II.

Смърт, ти бледо, тъжно наказание

Обърнато наопаки от малкото

Физически присъствия и знаци

Изпращаш ме отново към Итака.

Ясно ми е кой ще ме очаква.

Бях толкова човек, колкото 

Е нужно да бъда, защото

Животът издраска ме с нокти

А после изхвърли, изплю ме

Навън, в тази чужда утроба 

Елегия – поръчвам си думи:

Целта на живота – 

        легално да легна във гроба. 

Една идея по-далеч.

Търсех си (голямата) работа няколко месеца наред. Случиха ми се невъзможни неща през това време и никак не съжалявам.

Прекарах последните десет години в досадни дъги между бюрото на труда, където подписвах трудови договори, и съответните дупки, където ме пращаха и където подписвах молби за напускане няколко месеца по-късно. Тази година ми писна. Намерих няколко бели косъма в косата си и започнах да се тревожа повече. Искам да кажа, да се тревожа цялостно, за света, за политиката и за мнението на хората. Реших, че е крайно време и аз да заседна в някаква форма на доволство. Понеже това беше достатъчно мъдро и величествено решение, подходих към търсенето с неограничена лудост. Вместо да прелиствам обяви, се затворих в къщи и си дадох си срок от две седмици да визуализирам идеята. Първо пробвах да пиша списъци с какво искам, но не се получи – сещах се само какво не искам (да ставам рано, да работя до късно, да съм на закрито или на открито през цялото време, да имам колеги, да работя сама и т.н), а с отрицания не може да се рисува в главата. Научих се да разтягам тялото си до неизмерими измерения, но и в тях не открих нищо. Изприщих се – седях в поза лотус, не ядях нищо и отчаяно махах с ръце към вселената. Хайде бе, тук един човек чака да го напъхаш в чекмедже, а ти нищо не правиш.

След два месеца, в които се превърнаха двете ми седмици, ме посети Тайма. Всички останали от компанията са ме отписали, съобщи ми тя и натика безизразното ми лице в една торта. Принудена да погълна малиново-сметановото наказание за моята асоциалност, аз реших, че животът все пак не е лош.

Можем да отворим сладкарница, предложих на Тайма, а тя – да не я занимавам с глупости и отпуши първата бутилка вино. Аз не се напих този път. Нали търсех идеи, трябваше да съм свежа и трезвена. Очакваха ме още много нощи, уплътнени с трезвени разочарования. Но това е животът на порасналите.

Чудно ли ти е, че нямам никакви угризения на съвестта? Мога да обясня – аз, все пак, съм тази, която носи тежестта на цялото, само аз мога да проследя развитието на нещата, да ги събера в сегашния момент, разперила ръце към бъдещето и миналото, които че приветстват сякаш съм Бог, защото свързвам това, което иначе би останало случайно разпръснато по света. Бог, скъпи, прави толкова много неща без угризения на съвестта. Бог също като мен едва ли е щастлив. Така че с тази липса на щастие всички сметки ще бъдат покрити. Заслужавам да бъда там, където ще бъда, където само аз знам, че ще бъда.

Ти няма да преживееш дори и един процент от това знание. Ще закусваш с мен както винаги, ще ми предложиш второ кафе, както правиш от няколко месеца, откакто те загризаха така отчайващо човешките угризения на съвестта. Ще прегледаш вестника набързо и ще се се вторачиш в лицето ми. Опитваш се да симулираш онзи влюбен поглед, който имаше на двадесет, когато лицето ми сияеше, а циците почти докосваха брадичката ми. Справяш се нелошо, но и ти си остарял, играта, дори и най-добрата, изглежда нелепо на нашата възраст. Очите ти ще премигват всеки път, когато се спънат в някоя бръчка по лицето ми. Ще ме погалиш. Ръцете ти са приятни, все още, явно сетивното измерение изчезва по-бавно от всички останали. Донякъде ще изтриеш умората от раменете ми. Донякъде ще започна да се питам дали да не превъртя, все пак, времето назад и да те спра. Но бързо ще се сетя, че това е невъзможно – времето тече необратимо откъм бъдещето към нас, и любовта – тази язовирна стена, която трябваше да ни пази, е отдавна разрушена. Разрушена е от нещо толкова леко и фино, че и досега не мога да повярвам. Но за това, което правя, не е нужна вяра. Нужна е ярост. Ще се сетиш за стената за много кратко, любими, в минутата, когато натиснеш спирачките на онзи завой, на километър от къщи, когато гумите те понесат малко извън пътя. Веднага ще разбереш. Може би ще увладееш колата, може би. Но веднага след завоя следва друг, още по-остър, дали ще планираш толкова далеч? Дали ще си планирал да видиш това в момента, в който изчезнеш?

Ще видиш моето лице. Лицето на Бог.

Ако времето всъщност тече наобратно

и езикът научи се сам да чете

белия ритъм и на колене

провре се в тунела на необятното,

оставям последните знаци на стража,

която да пази единствено формата,

деляща пространството на кръгозор

и на поглед.

Да бъде затворен прозорец.

Да пази посоката, която се ражда.

Зениците ни се умориха да се подуват в тъмното. Така се случи, една такава нощ, пак сенките се спъваха в квадратните первази на единствената светла кръчма, и пак капчуците фъфлеха треперещи балади за студа, и пак се борехме да видим малко цвят отвъд разкаляния хоризонт, търкалящ се по празните тротоари. Така се случи, тъмното се пръсна и остри капчици разредиха напитките ни. Наша бе вината, че висяхме като люляци по ъглите, че нямахме легла. Очите потърсиха ярките граници между нещата, палитрата цветове без обратна страна. Нощта умря, сви се в карфичената елипса на заслепена от слънцето зеница.

Бяхме само квартални приятели,
закъснели в понтона на времето.
Но ни стана студено и ясно,
че на време не сме доузрели.

Вън топеше се края на лятото
в астматичния дъх на септември.
Твойто детско легло беше тясно –
моят пол много място заемаше.

Всеки поглед от тебе изтриваше
онзи устрем за детска прегръдка.
Тогава реших, че ни стига,
че не сме ни различни, ни същите –

а непланирани, стари резки
по руините – общата къща.

Разбра, че определеното за него жилище е готово и може да се нанесе веднага. Побърза да опакова наличните си предмети в единствената неутрална космическа клетка, която му позволяваха да вземе със себе си. Сви се на кълбо около нея и се плъзна в отвора на транспорьора. Момента на изстрелване беше изключително неприятен. Спомняше си за това от предишните пъти, беше използвал услугите на агенцията в миналото. Всеки път се надяваше , че е за последно, че ще успее да свие гнездо на новото място, да отгледа вечността, която притежаваше в себе си, и никога няма да се налага да се връща в тъмната пустота. Но досега все се проваляше. След седем или осем десетилетия апартаментите му се свиваха, стените започваха да се лющят, мебелите се разпадаха пред невярващите му очи и всичко се покриваше с праха на забравата. Започваше да чува отвсякъде зова на празното пространство и не успяваше да мисли за нищо друго. Накрая се предаваше, заключваше вратата след себе си и се оставяше да го издърпат обратно.

Но този път искаше да успее. Проблемът беше, че не можеше да пренесе със себе си нито книгите, нито паметта си, въобще нищо от знанието, което би му помогнало там долу. Твърде обемисто беше за живот на ограничено физически място. Но преди няколко години беше започнал да се занимава с един вид психическа гимнастика по идея на един познат от анархичните радиозвезди, която създаваше дупка в границата между духа и материята. През нея беше пуснал няколко терабайта закодирани послания, които се надяваше да може да разчете някой ден.

Цялата тази работа беше доста нелегална. Хич не му се мислеше какви последствия би имало ако го усетиха. Тези от агенцията бяха безопасни, най-много да го дръпнат обратно и да му откажат в бъдеще помощта си за намиране на подходящо жилище. Но имаше и пазители на космическия ред, които бяха доста по-жестоки в методите си. Носеха се легенди, че са затрили цяла планета, върху която някой успял да посади вечен живот. Той обаче нямаше намерение да прави големи пакости. Щеше да работи в малък мащаб.

Някъде по средата на пътя надолу загуби съзнание. Когато се свести, беше пристигнал там, където щеше да се подготвя за прехода в продължение на девет месеца. Понеже вече започваше да забравя, се учуди колко тясно беше пространството около него. Духът му едва дишаше в неудобния скафандър от слузеста клетъчна маса, с който тепърва трябваше да свикне. Отвъд него пулсираха тъмночервени стени от чужда плът, можеше да разчете дишане и други жизнени функции, които му се сториха несъвършени. Тъй като се налагаше да ги използва известно време до окончателното нанасяне в жилището си, се зае да ги оправи. Създаде леко магнитно поле и отбеляза с доволство как клетките около него започнаха да се пълнят с кръв, в която кислородът и хранителните вещества бяха в изобилие.

Изведнъж усети, че все още можеше да чете ДНК нформация. Това не трябваше да се случва май? Процесът на изтриване на съзнанието му беше започнал, така че не беше съвсем сигурен, но…

Един силен тласък го откъсна от мислите му. Идваше отвън, откъм външната страна на приемника, беше единичен, но толкова силен, че той усети силна заплаха. Втренчи се в треперещите клетъчни стени наоколо и извади от тях достатъчна информация за това, което се случваше навън. Дали беше позволено не го интересуваше. Трябваше да се пази, така че на първо време трябваше да опази нея. Нейният мозък не можеше да преработи това, което тялото  ѝ знаеше.

Стоя в началото на коледния пазар и стискам ръката на Александър. Никога не съм била толкова щастлива. Краката ни са потънали в нощ и киша, току що навалелият сняг вече се стопява по дрехите и ни мокри, но ние се хилим като малки деца и се втурваме заедно сред живо осветените алеи, прескачайки клончета от елхи и пластмасови отпадъци, разпръснати сякаш са част от радостната украса на тази нощ. Ароматите ме зашеметяват – отдясно топли вълни от казани с горещо вино с канела и от разлят по паважа грог, отляво дъхава грахова супа от щанда на Армията на спасението и отвсякъде свежестта на ледения въздух, най-вкусната подправка на зимата. Обонянието ми е преродено, или може би не ми принадлежи, както и самото тяло не ми прнадлежи вече. Колко хубаво било да се дадеш под наем, да изгониш себе си и да подариш празното място на вселената да прави чудеса! Под навесите са се събрали грейнали лица, същите, които цяла година намръщено се влачат сред рутината на дните, са дошли тук да изгонят студа от къщите си, да подишат дима на огновите, да ги намокри първичното, да празнуват живота. Като езичници вдигат ръцете си нагоре към небето, крещят и бумтят с пълни дробове, блъскат чашите си, въртят се в кръг, губят познати и непрекъснато намират нови. Тълпата е шеметна и ни носи като виелица, върти ни със силата си към огромната, лъскава въртележка, която се извисява по средата на площада. Там искам, там искам от толкова много години, но все намирам причини да не отида. Сега аз съм друга, сега ние сме други, или просто не сме никакви, а само свободни. Пробягваме всички тела и препятствия, хлъзгаме се по мокрите камъни, става ми лошо, после отново влудяващо хубаво, студено ми е, а горя, но сега ще го направим, ние тримата ще се возим в най-ярката количка, най-бързо въртящата се, за да навилира експлозията в сърцето ми. Александър отива да ми купи захаросана ябълка, чиято карамелена сладост ще залепи щастието ни към настоящето. Чакаме реда си за въртележката, пред нас една екзалтирана тълпа от деца, чиито очи за първи път мога да прочета, още малко и аз съм там. Но какво е това? Земята пред краката ми е пропукана. Навеждам се. Само аз ли виждам това? Откъде се взе така внезапно? Странна лунна светлина пълзи от нея. Опипвам краищата на пукнатината и тя омекват под пръстите ми. Пускам ги навътре, нещо ме кара непреодолимо да се ровя в дълбокото. В този момент усещам удар в корема си. Бебето? Но още е твърде рано за движения. Завива ми се свят, не мога да се изправя и не мога да откъсна ръката си от земята. Александър сякаш не ме вижда. Там вътре има нещо…нещо слузесто, но твърдо, нещо, чиято потенция разтърсва съзнанието ми. Знам, ако пробия мембраната, която напипвам, ще знам. Ще знам повече, отколкото ми е отредено да знам на тази земя. Откъде знам това всъщност?

Тялото ми се отлепва от земята и излита във въздуха. После нежен вятър го полага на една пейка в парка на километър от коледния пазар, на сигурно място. През цялото време съм будна. Чувам грозния тътен и виждам как експлозията под мен унищожава всичко, елхите, дървените щандове, светлините, хората, количките на въртележката, в които щяхме да летим. Но второто сърце в мен продължава да бие.

Сега се връщам гладна в този спомен,

отслабнала от пирове

сред празни зали, в липсата на памет,

Сега се връщам пак към неспокойното

глозгане на кокали.

Глада на раната.

С какво ще ме нахраниш? А светът

ще спре ли пак, когато се заситя?

Не, едва ли.

Гладуващите вечно се въртят

в желанието да се вместят

в едно-едничко неподвижно,

незабравящо за нищо тяло.

свободен ден

дишат ли

празните къщи?

толкова литри тишина

колкото мога да върна

мускул омеква до течност

вълните бучат във ушите

вятърът тръгва и

заспиваш

да не тръгна и да се затворя,

да спре въртележката, спора

с посоките, времето, тялото.

с доверие да проследявам

часовника и календарите,

деня и нощта си проспала.

къде е обратната тяга?

никъде. не-то помага.

разпъвам се в себе си гола.

израствам и дрехите стягат.

черен филм на fast forward

три минути звъни телефонът

непотърсен от близо година

а ако лъжата е права?

в главните роли :

несигурност, страх, сърцебиене

Лора е една локва на ъгъла между улица “Възвишение” и “Горно Село” в град Н. Очертанията ѝ наподобяват континента Атлантис. Нейната течна телесност се захранва от честите дъждове, които падат по тези места, и от мръсни подмолни води.Лора отразява небето, което се променя непрекъснато. Превежда мъглите и облаците в ясни, концентрирани, сетивни образи. Лора е петизмерен фотоапарат. Но никой не проявява снимките ѝ. Хората я прескачат, съскайки нецензурни поздрави към кмета на града. Колите я заобикалят, доколкото могат, накъдряйки повърхността ѝ с лош въздух. Птиците прелитат над нея без фокус. Единствено мършавата бреза Биги, единственото близко дърво на тротоара, познава Лора. Но Биги е глупава и суетна и се оглежда в нея, потръпвайки с клони, накланяйки горните си плодове към слънцето, съблазнявайки го. Заради това окапалите листа на Биги гният по очертанията на Лора и ѝ пречат да работи. Но тя не се оплаква. Поне не е сама.Един ден Лора отразява лицето на Бог. Мирен и безветрен ден е, без обичайните препускания на часовете. Времето спира. Един пешеходец застава смутен под сянката на Биги, глътва стъпките си и изчезва. Една птица замръзва във въздуха. Небето се пропуква и разкрива необяснимото, необхватното, неназовимото. Светлината на онемялото слънце го хваща и транспортира в обектива на Лора, която от вълнение се изпъва в перфектна огледална повърхност. Без изчислителната последователност на времето, никоя друга жива твар не успява да преработи този образ. Моментът не остава в историята. Светът се завърта отново по същата траектория. Никой не знае, че в град Н., локвата Лора пази негатива в пръстта под себе си. Негатива на позитивния подарък от небето, което винаги се променя.След година ще започнат ремонти на пътищата в тази част на града, а Биги ще изсъхне от несподелена любов към слънцето.

падат тънките бегачи

страховете не достигнаха и

стартовата линия

Ти не си машина, но си

нечий резервоар, сега изтичаш

(колко срамно си пробита).

Свързана си с времето, когато

в зейналата липса, точно там,

в лепкавата пропаст сред краката ти,

всичките вагони са пропаднали.

Ти не си машина, но си

някакво движение, обаче

твърде механично си застинала.

Мъдро е да спреш да се навиваш.

Движат се по нечий ред пейзажите

точно срещу теб. Така си жива,

с тази остра нужда да ги смажеш.

Ти не си машина, но си

мъдро програмирана и глупаво

някой управлява. Ще преминеш

с цялата си тежест всички мостове.

Срутването винаги ще чуваш

без да се в състояло. А накрая,

с напора на хиляди години,

ще пристигнеш и ще счупиш лоста.

Движи се светлото тяло

в пространство, което

не съществува.

Когато сянката седне на сянка,

кой ще танцува?

Да бъдеш дърво, и на кръст

да си разпнат, с изсъхнали клони,

които небето държат

високо, далече от тези,

които плода ти ядат.

Да бъдеш дърво, и наесен

да сучеш от стъпкана пръст,

която за други е ялова.

Да знаеш, разпада се тялото,

въглен в ядрото е, пепел е.

Спасение няма във мокрото

време. И край теб, опустели,

душите да капят във локвите.

Да бъдеш дърво със очи

забити в калта. Да оставяш

семе, което мълчи.

Да расте разклоненото знание,

че „вечен“ не е синоним

на „Бог“, и съвсем не на „жив”.

В мъдростта си да бъдеш изгнанник.

И един ден да се запалиш.

колкото повече
ти не си мое
толкова повече
място намирам навън

хладно е
толкова много пространство

езикът е хормон, жлезата му
се храни от това кръвообръщение,
в което тишината те обрича
на езичество.

в пет се смрачава

нищо не виждам и

нищо не липсва

33 години говоря на бог.
От днес – на един бял зародиш.
Расте планина.

с усилие трия
деня си от списъка с делници
после отново заспивам

Досадното радио в офиса
днес ще мълчи.
Все още не чувам гласа си.

снегът който
говори дълго
с тишината

Блестящите улици нощем.
Денем тъмното
ще триумфира.

Бурята нощем.
Дъждът зашива листа.
към към сивия плат на земята.

Зимно слънцестоене.
Сянката ми се сгушва на топло
до източника.

Облакът на Google се стопява,
теква слънцето навън.

Дърво върви
без никакво послание
до лафката за три цигари.
Там пренавива лентата на тротоара.

Хартията сама ще се спаси.

Разтели това двуцветно „ние“
пред вратата, но не я отваряй.
Няма да се срещнем безопасно
в коридора на една и съща раса.

Разменяме пореден злобен вестник.
Радиопрограма със плачливо крякане,
като дете без никакви приятели,
разбужда страховете ти заспали.

Разтели това двуцветно „ние“
на терасата. Kогато стане тъмно,
аз ще бъда белия разбойник –
просто ще прескоча през езика,
ще легна там до теб и ще говорим.

Вторник сутрин.
Седмицата вече свърши
по лицето.

Влакът пренася
облечени якета.
Скован понеделник.

Място в мъглата
по празните улици.
Неделен следобед.

когато стояхме на входа, треперехме без да се виждаме, ръцете ни сплетени животни се драскаха, и се втурнахме без да ги пускаме, строшихме стените, така че да трябва да падаме, такава е сградата, никакви подове, никакъв изход, но с двойната силна агония пристъпваме към асансьора, притискаме думи към копчето “горе”, кръщаваме всичко наново, небето, къде е небето ме питаш и хапеш унесено пръстите твоите-моите и теква страха от фалангите с разпорена, кървава кожа, ти мислиш – разбирам езика на болката, но тя е разпасана музика и глад за възбуда и после – умора, къде да я пусна, коя клапа да си отворя? а ти пак танцуваш, във тясната клетка танцуваш фламенко с луната, планетите, времето, и вечно ме гледаш – аз ближа стените от жажда да зная защо съм такава и как станах толкова твоя, че думите са огледални и долу е, небето е долу! тогава внезапно пристигаме, портал се отваря и стигам до точката, където не зная дали аз съм ти си или ти си аз, да сменим ли телата си? етажа е вече маркиран от нашето падане, най-сетне се виждаме, лицето ти виждам и виж – аз съм вече без моето, и как да забравя, когато пристигнахме отвъд паметта и отвъд животинския вой, и всичко се срути нагоре?

Залитаща под синкави клепачи,
в пушека на мъртвия създател,
ляга върху сънища от вино.

Косата си разплита като прежда
и бавно я навива на вретено
в тялото, което няма име.

Тънка ос, лишена от въртене.
Режейки последния си кичур,
тя не е лула, не е и дим.

В гората, където земята
е груба, разплетена прежда
от детски износен пуловер,
вървя от години нагоре,
с пръчка в ръката, както следва
за пазач на наклона.
Пазач на наклона, но вече
последното лято е.
И по вретено
навива се шнура на времето,
въртенето в мене пресмята.
Кажи, сбор на всички премятания,
къде са онези три пътя :
игра, яснота и търпение?
И ако все пак тръгна надолу?

Сещам се чак в самолета:
Обло лице, два-три щриха,
Фас, изтощен силует,
И ти ме рисуваше тихо.
Явно сега трия теб.

Блестящ си и разбира се, разкошен
Е пъстрият перчем от стари улици
Разтилаш ми легло от топла милост, но
Не ми намигай. Сгодена съм с бездомност.

едната сяда в мекото единство

и потъва в кресло по-меко от съня,

а другата, която пише, се клатушка

на ръба на листа,

в пропаста от кръгозор,

от електронни нервни връзки,

страх я е от този допамин, разбира го,

той блика от клавиатурата,

която казва:

ела сега, момиче,

izberi si simvolite!!!

това съм аз, прошепва тя,

обърната обратно,

това си ти

и ти

и огледалната,

и аватара,

ръката ми ви свързва, а не ви познавам.

едната спи, а другата будува,

а аз халюцинирам по средата.

тук тясно е, защото има други хора,

които са във повече

във себе си

във времето

izberi me pravilno

прошепва листът, пълен с грешки.

Донякъде те чаках, а донякъде
измервах пулса непознат на стаята.
И без да дишам, гледах как оттатък
съседите прозорците отваряха

и как се проветряваше главата им,
и колко лесна всъщност е осмозата –
отваряш се и пускаш вътре вятъра,
а сенките излизат…Но не можех.

Притисках се в затвореното сложно,
без въздух не зараствах като рана.
Това, което исках в мен да дойде,
дойде като отсъствие. Остана.

Доникъде не стигнах и проходих.
Излязох през прозореца. Завърнах
се там, където ти не си възможен.
И станах стая, пръсната навън.

Дойдох, за да пия и всичко да взема,
научих се само че всичко да давам.
Дъхът на мастило, размитите сенки –
виждаш ли колко си всъщност измамен?

Вижда се вече, че мене ме няма
в ярката лудост зад твоя прозорец.
Оттам само белези, ядове, рани
крещят като болни, умиращи хора.

А ти си животно, което ме следва
с усмивка ушита и после съдрана.
Разнасяме двама торби с безнадеждност,
с които изплащаме щастие данък.

Предлагам да крачим отделно нататък.
Сред бавния пулс, с прегорялата тръпка.
И целият свят покрай нас да очаква
да хвърлим товара. И да го стъпчем.

Овулация I

Обяснявам формата
на празнотата.
А скицирам
мъжки орган.

Овулация II

той и
устни
които говорят
този път
ясно

Гледам го, прониквайки през кожата,

костите, гръбначния му мозък.

Той е само сфера от възможности.

Ни веднъж подобие на роза,

даже и бодилче…Хипотези

само заплевяват му очите.

Казва ми, че той е от онези,

дето обитават неоткрити

още пещери на мисълта.

Аз нали съм същата? Обаче

аз пълзя към външната врата,

той се спуска по-навътре в здрача.

Моята абстрактна празнота

просто е отчаян вик за още

спирки по маршрута към смъртта.

Неговата търси денонощно

начин да открие бърз транспорт.

Гледам го. Смъртта ми се изплезва.

Смее се. Довиждане, amore.

Гледам го. Изчезва ли, изчезва.

Там някъде, сред трудния ти мозък,
обилно напоен със размишления,
замаян след поредната ти доза
от трудно синтезирано съмнение

във смисъла на всичко и на нищото,
намира ли се някой празен ъгъл?
Пространство за сетивните излишъци,
за чувствата със пръстчета изкълчени

от удряне по камъка на разума?
Там искам да се скрия, между травмите,
парцалите, душевните ти язви.
Теб другаде във къщата те няма.

Сънувам майка си и тя е гола,

и тя е бяла и напомня времето,

когато драпах към света по склона ѝ.

Сега между краката ме поема,

и спускам се обратно и надолу.

Цинично зимно слънце осветява
немитите коси на този град.
Да беше топло, щеше да е ад.
Стрелките на часовника наляво

са тръгнали. Навярно механизмът,
замръзвайки, проклина този свят.
Студът и неговата сива призма
пречупва времето. Върви назад,

пропада в пропаст всичко обещано.
И профилът на бъдното, излят
в пространството на спящите,
размива се, прилича на закана.

Тя се взира натам, накъдето.
Има бурени вътре в очите
и клепачи от стари пердета,
и пейзажи от гняв по стените.

Във фоайето летят самолети,
натоварени с мисли за износ.
Телефонът ѝ дава заето.
Уж светът беше толкова близо –

само тухла нататък, която
трябва тя да разбие със поглед.
Раздробени до точки, нещата
да оформят пространство не могат.

Търси тухлата. Толкова много
с долепени кореми. Това е
не квартира, а тяло на Бога,
който нея ще глътне накрая.

Сърцето ти дали ще издържи?
Веднъж, три пъти, осем, десет?
И биеш с него сякаш е камшик,
размахваш го в очите ми мъжествено,
но знам, че вече там си ме усетил.

Почуках, казах ти, че имам работа.
Ти пусна ме, а после взе да питаш
защо, защо? Типичната за случая
човешка врява.
Нека те науча
маневрите на гладкото излитане.

Изключвам мозъка. Достатъчно
е мислил и е страдал и е пречил.
И докато всички други плачат,
заемам се с ината на сърцето ти.

Не си ми лесен. Но пък те харесвам.
Да кажа ли защо за теб ме пратиха?
Решили са, че ти ще си чудесен
ангел.
На свободна практика.

Тъй бързо въртя се

и пак изоставам.

Посоката права

е, дясно и ляво

далечни приятели,

които забравям.

Това е спирала.

Сърцето-торнадо

само се премята.

Поспира тук-там и

замира и тялото,

но мисли – капан е

и плюе земята.

Върти се нататък.

˗ Казвам ти, лятото не съществува. Като в оная песен на Таралежков, лятото е само наужким.

˗ Там ставаше дума за есента, човече. За печените чушки. Не за лятото.

˗ Ами именно. Лятото не съществува. Всичко това е симулация със стари театрални декори. Зареждат нещо в чиповете на мозъка ни, за да изживеем усещане за лято и за безкрайност. Обаче колкото по-често се върти тази програма, толкова повече бъгове се появяват. Обикновено това се случва към края на живота. При мен нещо започна да се разпуква още на двадесет и пет. Днес, пет години по-късно, съм там, където някой стигат едва на осемдесет. Това не е много добре за матрицата, защото все още имам сили да се боря. Или поне достатъчно смелост да говоря за това.

˗ Ех, приятел. Пак ли почваш с твоите теории за световна конспирация? Кой точно ни я пуска тази програма, че забравих?

˗ Ще ми вземеш ли една бира?

˗ Виж каква опашка има на бара. Не ми се чака. За какво ти е всъщност бира, ако всичко е нереално?

˗ Не всичко. Има реалност, суха, сурова, но красива, върху която се прожектират различни филми. За да се постигне определен ефект върху нас, разбираш ли?

˗ Не. Какви книги четеш напоследък?

˗ Само хайку. Хайку разобличава прожекциите, като ги назовава просто и ясно, без да ги товари с емоции, за да можем да се откъснем от тях. Между другото, бирата е част от реалността, както и всички други телесни мераци. Само на тях можем да разчитаме, повярвай ми.

˗ И на хайку?

˗ Да, и на хайку. Хайде, аз ще се наредя на опашката и ще ти свирна като съм отпред, ок? Щото нямам никакви пари.

˗ Световната конспирация не е пуснала филмче с пари върху твоята чиста реалност?

˗ Мда. Тоест пуснала е, но аз съм го спрял. Ти какво искаш?

˗ Искам да спре да вали, да пекне едно хубаво слънце и онова усмихнато момиче, което танцува до тонколоните, да седне в скута ми и да ми покаже какво е скрило под мократа тениска. Но световната конспирация едва ли е предвидила това да се случи.

˗ Ще ти обясня всичко като се върна, ок? Две бири значи?

˗ Чакай, идвам с теб. И без това трябва да се изпикая.

˗ Сигурно ще чакаш повече пред тоалетната, отколкото аз за бира.

˗ Знам как е на фестивал. В краен случай има храсти наоколо.

˗ Като каза храсти. Забелязал ли си колко изкуствено стои тази растителност? И не само тук, загледай се внимателно. В градовете сме свикнали, но дори и в планините, дори и в най-забутаните гори. Онази магия на зеленото, онази илюзия за рай, те не работят вече. Стоиш сред двеста дървета и пак усещаш, че нещо не е наред. Духът ти не ще да се успокои. Уж всичко е както преди, но не е. Не чуваш онова жужене на тишината, няма я дъхавата радост. Работата е там, че програмата забива. И то у достатъчно много хора. И тези отгоре са се паникьосали, но не могат да оправят нещата. Кърпят тук-там. Създават нов софтуер, за да ни залисват.

˗ Интернет?

˗ Именно. И фестивали. Филми. Наркотици.

˗ Нито едно от тях не ме интересува. Дойдох тук само защото се надявах да срещна Соня.

˗ И?

˗ Видях я. Снощи. Натискаше се с друг. След това заваля.

˗ Ясно.

˗ Не знам какво ти е ясно, човек. На мен не ми е. Сигурно ме мислиш за тъпак, но аз се вълнувам от тези неща много повече от излизането от матрицата и подобни духовни дивотии.

˗ Така да бъде. То е едно и също. Както казах, телесните мераци…

˗ Това със Соня не беше само телесен мерак. Мой ред е да пикая. Вземи тези пари и върви за бира най-сетне.

˗ Хайде наздраве. Егати дъжда.

˗ Мда. Между другото, искаш ли дъждобран? Имам още един в палатката.

˗ Не, благодаря. Предпочитам да усещам ударите на провала.

˗ Аха?

˗ Този дъжд. Това не е летен дъжд. Летния дъжд от детството ни, спомняш ли си? Светъл и нежен като пръсти, които те милват. Уханен. Замайваше ни главата. Какъв кеф, да тичаш под него, да го дишаш. Той не ни мокреше, той ни пречистваше. А сега? Небето потъмнява, пропуква се и отневиделица върху теб се изливат потоци от студена вода, която ти смразява костите. И продължава да се излива вече часове наред. Голям провал в контролния център.

˗ Наздраве. Лятото е само наужким.

˗ Наздраве. Между другото, на бара беше оная мадама с мократа тениска, която си беше харесал.

˗ Забравих вече.

˗ А не би трябвало. Тя е следващата ти нишка. В момента висиш в пространството между Соня и нея, а отдолу е бездна. Единственото, което трябва да направиш, е да прехвърлиш не само погледа, но и чувствата си. Да се хванеш с две ръце за следващото въже, без да гледаш назад. Като цирков артист. Известна ли ти е теорията на нишките?

˗ Човек, сигурен ли си, че не си сдъвкал някое картонче ЛСД по погрешка?

˗ Ами, не ми вярваш. Мога да ти докажа всичко.

˗ Не е нужно. Нали щяхме да ходим да гледаме ДъСтууджис, ще свирят в четири на голямата сцена.

˗ Тц. На бара казаха, че са отменили концерта. Заради дъжда. Имало риск от светкавици.

˗ Да му се не види световната конспирация.

˗ Нали? В тази добре инсценирана залъгалка, където стотици са дошли, за да забравят себе си, такъв провал. Но нищо.Тъкмо ще имаме време да обсъдим ти как да се изплъзнеш.

˗ Защото ти си просветлен, така ли? Успял си, а?

˗ Не се шегувай. Моят път е различен от твоя.

˗ Какво става с теб, човече? Сериозно говоря. Мислех, че аз съм зле, с проклетото ми разбито сърце и така нататък. Обаче ти направо ме плашиш.

˗ Някой неща ми се изясниха, това е всичко. Както казах, в повечето време не можем да видим какво реално се случва и как изглеждат нещата наистина. Когато ги видим, е за кратко и ние бързо забравяме, защото видяното обърква, а объркването е неприятно чувство. Аз обаче се научих да не забравям. И да не се плаша от видяното. Имаме, все пак, само това, което имаме. Просто трябва да се научим да работим с него. Аз имам само един път. Ти можеш да избираш.

˗ Защо?

˗ Защото можеш да се влюбваш. А това прецаква прожекционната система също толкова ефективно, колкото и двадесет години духовна практика. Или една смъртоносна болест. Когато си влюбен, виждаш истината.

˗ Е, вече съвсем ме загуби. Никаква истина не виждам, когато сьм влюбен. Идеализирам като последния идиот. Правя от болни мозъци гении, от курви богини.

˗ Нали се сещаш, че те искат да мислиш така, за да не се влюбваш повече? Прожекционната система иска ти да висиш в пространството, без да имаш нещо реално, за което да се хванеш. Тогава си най-лабилен, най-поддатлив на илюзии. А хората са реални. Хората са гении и богове. И ако имаш талант, както ти го имаш, да се влюбваш, можеш да се спасиш с всеки. С твоята мис Мокра Фланелка или с която и да е друга.

˗ Значи, предлагаш просто да я намеря, да я погледна в очите и да се влюбя, така ли?

˗ Ми да, ако можеш да отклониш поглед от гърдите ѝ.

˗ Трудно ще е. И тогава какво? Дъждът ще спре, ДъСтууджис ще забият, лятото ще е истинско?

˗ Има шанс за това. Прехвърлиш ли се от една нишка на друга, помъкваш със себе си целия свят и го променяш. Тайно се надявам, разбира се, да ме вземеш с теб. Поне още веднъж, поне един концерт време безкрайност. Да пием слънце. Да крещим от кеф. Да разтърсим земята. Да забравя всичко, което знам.

– Ех, приятелю. Луд си, да знаеш. Но и такъв те обичам. Още една бира искаш ли?

˗ Хайде.

˗ Какво имаше предвид всъщност като каза смъртоносна болест?

 

Упражнение за семинара на Петър Чухов за творческа академия Заешка дупка

Не съм от плът.

Не съм от хората.

Не съм отвъд.

Не съм подарък.

Не съм си своя.

И нямам глас.

Не съм далеч

(от чашата).

Не съм бутилка

(не ме отваряй).

Не съм преборила

глада и жаждата.

Не съм украса.

И не съм си важна.

И нямам нищичко

за казване.

Но съм приятелка

с умората.

Не ме оставяй.

В някой друг, паралелен живот,
тук, към края на нашата среща,
аз изричам въпроса защо
се завръщаме винаги в дрехите.

(Ще родя пет дечица-индиго,
ти ще носиш храна от гората,
ще сме голи и ще ни стига
само тази игра да играем.)

В някой друг, паралелен живот,
се усмихваш. Сега си отиваш.
Аз оставам, потънала в пот,
после ставам и те измивам.

В някой друг, паралелен…Да знаеш.
В този аз ще мълча. Но го има.
В друга версия, не в тази стая,
в мисълта, паралелна на края.

домашна работа за семинара на Емануил Видински към творческа академия Заешка дупка

 

Той стоеше пред вратата на бара и не можеше да се отърве от усещането, че е бил тук и преди. Обърна се към Клоц, който все още ръкомахаше до таксито. Още в първите минути на пътуването този бърборко беше успял да oмотае шофьора в безсмислена дискусия и сега бедният човек пушеше цигара след цигара, облегнат на прозореца на колата си и не можеше да се отърве.

Както и аз самия, помисли си той. Срещна Клоц по обяд в парка, където се беше събудил без никакви спомени кой е и какво го е довело там. Лежеше на една неудобна пейка премръзнал, премазан от махмурлук, с празни джобове, но с много ясното усещане, че нещо съществено се е прецакало. Клоц беше изскочил като от нищото и го беше поздравил като стар приятел. Широкото му, пробягвано от нервни тикове лице му изглеждаше познато и това в началото го зарадва, защото беше първият ориентир в един свят, който му се струваше ужасяващо чужд. Обясни му леко заваляно за какво става въпрос. Клоц го изслуша спокойно, като кимаше през цялото време, но краищата на устните му пърхаха, сякаш едва се сдържаше да не се захили. Имаше нещо подмолно неприятно в този тип, въпреки че беше прелюбезен и му беше помогнал много. Първо с няколко цигари, после му беше купил два горещи сандвича с бекон, след което го примъкна до аптеката, където му бяха дезинфекцирали и превързали раната с неяснен произход на крака. Беше му дал дори едно име – Ян. Така го наричаше. Обаче за разлика от лицето на Клоц, това име се губеше без никакво ехо в съзнанието му като име на непознат. На многократно зададения въпрос откъде се познават отговаряше уклончиво или не отговаряше изобщо, сменяйки ловко темата. Този човек не спираше да бълва думи. Вероятно го мъкнеше със себе си цял ден не заради друго, а защото му харесваше да има под ръка един безсилен слушател, който си е удавил мозъка и няма нито спомени, нито нещо съществено за казване, а и не знае къде другаде да отиде. Така Клоц можеше да се развихри колкото си иска. Вървеше до него, подпирайки го с едната си ръка, а с другата рисуваше във въздуха препинателни знаци за неспирната си реч. Така бяха обиколили центъра поне няколко пъти. Беше му разказал, че е сценарист. Навсякъде бил работил, познавал всички и бил много навътре с нещата. В момента бил част от няколко авангардни проекта, защото му било писнало от комерсиалното кино. Заливаше го с объркани поредици от откачени случки – обири, убийства, изчезнали жени, корумпирани шефове на международни компании, зазидани в стените документи, световни конспирации, изброяваше му десетки имена и го стрелкаше през цялото време с трескавите си, налудничави очи. Той така и не успя да схване дали всичко това беше истина или част от някакъв сценарий, по който този хахо работеше. Нямаше и значение. Болеше го глава. Слушаше и се надяваше сред тази логорея да се появи още нещо, което да го упъти към неговата загубена идентичност. Засега единственото, което знаеше със сигурност, беше че нещо го свързва с Клоц.

Когато започна да се свечерява, от посивялото небе се изсипаха няколко слоя влажни мъгли и улиците станаха още по-неуютни. Тогава Клоц предложи да го заведе в бара – „твоето място“, така го нарече. Било малко извън града, на половин час път с такси. Ян, ако беше наистина Ян, се хвана за крехкото притежателно местоимение и усети прилив на енергия. Съгласи се без да мисли повече.

Но още щом слезе от таксито и се огледа, съжали дълбоко за решението си. Отвсякъде му се зъбеха празни полета, а барът се намираше в една пристройка на единствената сграда наоколо – някаква фабрика, която изглеждаше по-мъртва и от паметта му. Искаше да каже на Клоц, че си тръгва. Не искаше да влиза в този бар. Гаденето му, което го придружаваше през целия ден, се засилваше. Трябваше да се омита. Дори да нямаше друга следа към себе си освен този откачен. Щеше да отиде в някоя болница. Или в полицията. Или в лудницата, да, май точно за там беше. Щяха да му помогнат някак си. Но тъкмо беше взел това решение, Клоц застана до него и го погледна подигравателно. Изведнъж му се стори много по-внушителен на ръст, отколкото беше в началото. Лицето му лъщеше от странна възбуда, която хем ужасяваше, хем подчиняваше събеседника. Хвана го под ръка и го тикна в бара толкова бързо, че хилавите планове да се отскубне останаха навън и се пръснаха в нощта.

Настаниха се на единствената празна маса близо до вратата. Това беше истинска дупка, остъргана от всякаква атмосфера. Ян се опита да различи нещо, което би могло да обясни защо Клоц беше казал “твоето място”.  Опушени стени, телевизор без звук, който излъчваше Евроспорт, някаква досадна радиостанция, която заглушаваше всякаква възможност за разговор. Останалите посетители приличаха на шофьори на ТИР, които са заменили кормилото с бира и вчерашни вестници. Тези, които им обърнаха внимание, не изглеждаха особено приятелски настроени. И двамата се биеха на очи – Клоц с неговото шарено кадифено сако и лачена раница, а той самият, където и да беше прекарал последните няколко дни, там явно не беше разполагал нито с перална машина, нито с гребен – успя да прецени това с един бегъл поглед към огледалото зад барплота. Страхуваше се да погледне в собственото си лице, затова бързо обърна очи към вратата. Ако нещо го привличаше по някакъв начин тук, това беше тя.

Клоц отиде да поръча и се върна с една бира и една водна чаша, пълна до горния ръб с уиски. Бутна я пред него и го окуражи да пие. Най-добре на екс. Ян, който все по-малко искаше да носи това име, поклати глава. Не знаеше кой е, но знаеше, че клин клин не избива. Клоц се нацупи, но после махна с ръка и придърпа чашата към себе си. Намигна му и отбеляза, че всъщност малко алкохол би улеснил нещата. Какви неща, искаше да знае? Действието. Решителността. Силата на характера. Всичко това се усилвало, когато се полее със спиртни напитки. Сцените лесно се намествали. Героите намирали от само себе си призванието си. Казвали точните думи. Изниквали неочаквани конфликти. Които пък водели стройно до нужния край, който също се приемал много по-лесно, като неизбежна съдба, когато се осъзнаел на пияна глава.

Това не помагаше много. Този човек продължаваше да дрънка глупости. Усетил раздразнението му, Клоц въздъхна и отвори раницата си. Оттам извади куп намачкани листи и му ги подаде с щедра усмивка. Каза му да чете от началото на страница осемдесет и осем.

„Ян стоеше пред вратата на бара и не можеше да се отърве от усещането, че е бил тук и преди.“

Повдигна глава и видя Клоц, който му кимаше окуражително. В лицето му се изписа един въпрос, който не посмя да изрече. Върна се към текста.

„Ян стоеше пред вратата на бара и не можеше да се отърве от усещането, че е бил тук и преди.“

Колкото и да се опитваше, не можеше да различи буквите след това изречение. Какво беше това? Изправи се рязко, но Клоц се хвърли към него и го притисна обратно към стола. Просъска в ухото му да се стегне и да играе по правилата, зашото не може да си позволи трети опит. Вчера бил объркал нещо. Той самият, който иначе внимавал с алкохола, се улисал малко и прекалил, докато въвеждал сцената. Няколко джин тоника по късно загубил главния си герой. Сега няма да допусне тази грешка.

В този момент вратата на бара се отвори. Шофьорът на таксито влезе, пребледнял и уплашен, със зареден Макаров в ръка и го насочи директно към Ян.

имаше го времето, където

всичко съществуваше от себе си

самодостатъчно, скала

сред други наслоявания

и ние в него (не отвъд)

промъквахме се бавно

вид пукнатини (човешки нишки)

там живото живееше, а мъртвото

не липсваше, по хубавото

не лепяхме обяснения, а лошото

бе само недомислена теория

и не пренасяхме частици

от едното в другото (и после

наобратно) и не се опитвахме

да плуваме сред гъстото и бавното

решавахме естествено дали да дишаме

дали да сме крале на птиците

или на рибите, не режехме

със джобно ножче настоящето,

не си го и поделяхме, то беше

нашите крака (без кръвоносни съдове)

(на кой му хрумна да осъжда,

да дялка нещо от вселената,

което да ни хапе и да дращи)

това внезапно е изчезнало,

когато миналото време

е изгряло и се е протегнало

и пуснало е кучетата си

(и кучките) със съскане

на ш и х по нас (така ни е уплашило)

тогава всичко е престанало

да бъде нещо и да бъде наше

сега, когато си припомняме

и виждаме (били сме прави)

и се отстраняваме,

и леко осъзнали се,

намираме се там

Косъм

 

Историята започна една нощ в края на август, докато си оправях възглавниците. Стреснах се доста  като намерих в една гънка на чаршафа косъм от главата на Явор. Че беше негов нямаше съмнение – Явор беше единствения от кратките ми афери с дълга черна коса. По някаква странна случайност и единствения от доста време насам, който ми заседна в главата, закачи се за някаква кукичка там и остана доста дълго след като всичко между нас свърши (а то свърши доста бързо – след едва три срещи). Тогава трябваше да се боря няколко дни с внезапно приливащи потоци от космическа тъга – най-гадния вид, който засмуква всяка светлинка в пастта си. Не знам как и защо понякога се случва такъв нелогичен преход – от безразличие  директно в обожание. Една приятелка все ме убеждава, че за това бил виновен атеизмът ми – толкова съм била упорита, че бог започнал да се заселва в мъжки тела, за да ме убеди, че съществува, нещо като постмодерен завет. Това обяснение ми беше представено на шест водки, така че бях доста скептично настроена. Но колкото и да съм опитна, все пак тези неща ме шляпват по главата и докато се осъзная, съм полуизчезнала. Oбикновено от мен остава само чифт бледи устни, които пушат цигара след цигара из празното пространство, като един нещастен Чеширски котарак.

Та и този път беше така. След известно време започнах да се завръщам, тялото ми придоби предишните си очертания, върнаха се апетитите за храна, вода и въздух, а по-късно и за всичко останало. И точно тогава – този косъм. Много неприятно. Със сигурност бях изпрала чаршафите поне веднъж, значи този косъм се е заплел някъде из влакната, както и Явор се беше заплел в мен, но за разлика от стопанина си, не е успял да си тръгне. Може би трябваше да му помогна? Не можех да се обадя на Явор и да го помоля да си прибере косъма – щеше да си помисли, че това е претекст да се срещнем пак. Не можех и да го хвърля навън – ами ако вятърът го грабне и го заплете в нечия чужда глава, която може би не иска да си мисли за някакъв Явор. По същата причина обаче не можех да го оставя тук – тъкмо се бях разплела, докоснеше ли ме, кой знае, вероятно щеше да се получи същото, което се получи онзи първи път в колата – пот, сърцебиене, сплъстяване. Въобще не ми се мислеше.

Реших да оставя това за следващия ден, за да не изтърва спускащата се надолу камионетка на умората. Оградих косъма с възглавници, за да не го докосна без да искам, свих се в малкото останало пространство и скочих в движение.

На следващата сутрин бях странно щастлива. Не знам какво се беше случило, но косъмът не ми пречеше и не ме изправяше на тръни, дори, бих казала, го усещах като желано присъствие до себе си и му промълвих едно леко шизофренично „добро утро“. Пих кафе на ръба на леглото и го изучавах. Радвах се, че гледката не ме увличаше в носталгия по главата, която го беше отхвърлила. Весело хладна бях, съвсем в такт със свежия есенен полъх откъм отворените прозорци. Все още усещах нечии стъпки по пода на мислите си, но те определено не бяха на Явор. Може би съществуваше някакъв вид фантомен пълнител на празното място в сърцето докато се появи друг, човешки такъв? Тръгнах на работа, подсвирквайки си.

Вечерта се върнах все още без идея какво да правя с косъма, но и без първоначалната наложителност да измисля нещо, така че го оставих да лежи там, ограден от възглавниците. На следващата сутрин бях още по-бодра, този път усещах и едно течно доволство, което сякаш струеше от слабините ми и заливаше мозъчната ми кора. В следващите две седмици свикнах да спя в ъгъла на леглото, притисната до стената, а когато стана време да сменя чаршафите, поставих косъма на нощната масичка да чака, а след това нежно го положих върху новите постели.

Есента ме завари променена. Не излизах много, спях по осем часа, имах страшен апетит, увлякох се по готвенето и бях спокойна както никога досега. Приятели ми правеха комплименти, че съм се разхубавила, че съм омекнала. Понякога ми се струваше, че косъмът се мести, намирах го често в други части на леглото, извън оградата от възглавници. Все се канех да извикам някой, който да провери дали жилището ми е добре уплътнено, явно имаше някакви безмълвни течения. Когато чистех с прахосмукачка, слагах косъма между страниците на дневника си. Веднъж го забравих там за няколко часа и след като го извадих, погледнах към редовете, между които беше стоял, и се изчервих – точно там описвах едно сексуално приключение от преди година. Не знаех защо, но почувствах огромно неудобство от това, че косъмът е стоял точно на това място. На следващия ден не бях във форма, тялото ми беше напрегнато, а в главата ми тежеше мъглата на разбъркания светоглед. Цял ден разсъждавах по тежки теми като „дали живях правилно“ или „накъде отива животът ми“. Но още същата вечер, сгушена в моето ъгълче на леглото, усетих обичаната топлина да се разполага върху мен, а мислите ми да се изпаряват. На следващата сутрин всичко отново блестеше.

Една вечер през ноември срещнах хазяйката на входа. Тя ме дръпна настрана, започна да криви посинели от студ устни, да чупи ръце и така преливаше от любезност, че едва успя да изплюе камъчето. Било ѝ докладвано, че при мен живее нелегално мъж. От месеци съседите ми чували стъпки и мъжки глас през деня, а често някой влизал и излизал от апартамента докато аз съм на работа, и то явно със собствен ключ. Хазяйката намигна и каза, че все пак никой не е виждал въпросния, и тя допуска, че може да става въпрос за различни мъже, което не било проблем. Но ако наистина е един-единствен, тя ме призовава най-сърдечно той да се регистрира в адресната служба, апартаментът бил всъщност за един човек, но тя би подписала нещо и…

Аз бях толкова стресната от тази информация, че едва успях да прошепна плахо:

„Ммм…много са. Благодаря.“

След това хлътнах в жилището си, заключих след себе си и вдишах дълбоко от призрачната тишина, която запълваше стаите. След няколко секунди се свестих. Кой знае какво са чули съседите. Те не се оплакваха, когато по цял ден думтях на тамбурина, а пък сега стъпки си измислят. На възрастните хора само това им дай – детективски загадки, обществени скандали и нередности в закона. И аз, потънала до гуша в най-призрачния месец – ноември, май и аз вече губех опората на логиката си, щом се стреснах така.

Тогава изведнъж ми стана ясно защо се бях стреснала – всъщност, откакто бях открила косъма, никой не беше идвал в къщи и аз не бях посещавала ничие мъжко легло. При все това се чувствах отлично, по-добре от всякога. Дали бях станала асексуална? Или бях прекалила? Може би тялото се намираше в някаква осмоза с околната среда и допускаше само определен брой сексуални преживявания за определен период от време?

Но за да съм сигурна, същата нощ отидох в задимената „Лорка“ и се насилих да флиртувам с няколко задимени субекта. След няколко часа вървях с един от тях по скованите лунни улици и стисках зъби. Но нещо беше по-силно от мен и когато достигнахме входа, аз го помолих да си върви, защото просто не можех. След това плаках дълго, свита в леглото. Косъмът не ми помогна. Лежеше в тъмното сред възглавниците и вероятно се взираше в тавана.

Декември нахлу с непрекъснати  виелици. След несполучливия ми опит да доведа мъж в леглото си, в къщи стана неуютно, плачеше ми се непрекъснато, виеше ми се свят, а сутрин се будех от ужасно гадене. Гледката на неподвижния косъм започна да ме дразни. Няколко пъти решавах да го хвърля, но в момента, в който посягах към него, ме изпълваше такава тъга, че удавях решителността си в горчиви сълзи. Нощем напразно търсех онази топлина, която ме приспиваше през есента, и се взирах отдалеч в сънищата си.  А тялото ми сякаш ставаше все по-малко мое. В края на декември се погледнах в огледалото и отбелязах три притеснителни факта: очите ми бяха трескави, гърдите ми не се побираха в сутиена, а опаковката тампони, които бях купила в началото на ноември, все още не беше използвана.

Втурнах се в спалнята, опитвайки се да избягам от невъзможните разсъждения, приливащи от десния в левия мозък. Трябваше спешно да говоря с гинеколожката си, трябваше ми спешно някой с бяла престилка и на възможно най-голямо разстояние от метафизиката. След като я предупредих по телефона, че идвам, се разбеснях истински  и напъхах косъма в един празен буркан, а буркана запратих в чантата си. Ако някой беше в стаята освен мен, щеше да чуе, че му говоря не особено любезни неща. Това беше обаче само нервен рефлекс. Все още не вярвах съвсем.

Но той явно ме беше чул и се беше уплашил от фурията. По пътя към болницата негодникът се опита да избяга. Първо един джебчия дръпна чантата ми, но за щастие тълпата го спря и ми я върна. Малко след това се подхлъзнах и паднах върху замразения тротоар, бурканът се търкулна от чантата ми в посока една отводнителна шахта, но не успя да мине през решетките. Идеше ми да му извия врата, който нямаше.

Хвърлих го няколко месеца по-късно в едно кошче на централната гара, стана ми ясно, че той не може да ми помогне в тази ситуация, а и вече не исках да спи до мен.

А ей там на площадката си играе моят опит с празните пространства, онова момченце с розовите панталонки. За щастие засега е русоляв и пухкав, та не ми напомня непрекъснато за баща си.

*

Строшихме си играчките.
Аз лепнах му мустак,
а той на мене -стрии.
Потънахме полека
във план за ипотека.
Аз спрях съвсем да плача,
той спря да е простак.
Купихме саксии.
Облякохме се – всеки
със собствените дрехи.

Изхвърлихме приятели,
не бяхме вече всички.
Облизахме тапетите
и спряхме да излизаме,
и спряхме да надвикваме
кресчендото – съдбата.
Така ще се обичаме.
Без гланц по носовете,
без детски катаклизми,
с порастването свикнали.

*

Обаче, как се случи
и беше ли провал?
В една сериозна сутрин
синхронно се прозявахме.

Звучеше страшно смешно
и той от стола падна,
и каза „рошла вещица“,
аз викнах „стършел гаден“.

И всичко разрушихме,
на всичко се изплезихме.
Порастването тихо
от стаята излезе.

знам как да мина времето
в главата си
а тялото ми ще остане
неподвижно и усукано
с все повече човешки нишки
завързано към минало
измъчвано или помазвано
с анахронизъм и аритмия

но инак всичко е в главата ми
оттам минават всички пътища
а пътищата водят в Ананке
неизбежната
с чиято длан ще изплета вселената
без страх че бъркам във материя
която е изпразнена от смисъл
но толкова привличаща
без дива клетъчна истерия
че всичко ще се свърши
преди да свърша нещо повече
преди да разплета света
в прилична дихотомия
да бъде
и на последния отшелник ясно
кой избутал е историята
и кой лежи под колелата ѝ

знам как но винаги забравям
и трябват ми еони да си спомня
или ти да промениш часовника.

Проектираме там на стената
пожара на нашите грешки.
И смеем се, пием и скачаме
в него, и падаме тежко.

Замаяни, в плен на телата,
захранваме с раните танца си
под който омеква земята
и става гигантска възглавница.

На нея ще спят ветровете,
които прекършиха силите,
които разбиха завѐтите
и скъсаха златните жилки.

Без тях ще горим в тъмнината,
в разкошното, буйно безумие.
Без връзка назад към земята.
Богове във небето от думи.

Софийо, преди няколко хиляди века
сряза ми гърлото, лепна ми вируси,
даде ми зимата, каза: отивай си,
каза: върви си при светлите сили,
там ще намериш и хляб, и утеха.

Но аз не забравих. Дойдох със оръжие,
тъй ярко те мразех, тежах от мета̀ла
във текста на нашата обща присъда,
ти – нещо, което не съм доразбрала.

Дойдох с нож в устата, готова за всичко,
само не за това, което заварих:
Ти дишаше кротко. Една пейка бяла предложи ми, също две бири, цигари,
и нежно погали ме твоето тяло,
и каза: добре си дошла тук, момиче.

Кажи ми, кажи ми: какво се е случило?

(Аз не внимавах и нищо
от предния път не научих)

Софийо, рошаво, сънено куче!

Тъй друга била си! Не знаех, не знаех
колко нежност се крие в душата на хищник.
Милвам те, тичам със теб към безкрая,
прашни сме, плувнали във изобилие,
после те храня без свян със месата си,
потна от щастие, пълна със сили,
а ти ме изяждаш, променяш, прераждаш.

Леглото издишва най-светлото синьо.
От сън си излязъл. Покрит с перушина

и спомен за Бога, чужд ти е още
светът между изгрев и залез, и нощем

се сливаш със сенките, учиш езика
на хората. Трудно, но някак си свикваш:

две удивителни, три многоточия,
отговор, но пък къде е въпросът?

Такъв те открих. Прозрачен, флуиден,
И аз ще отворя очи, за да видя

това, от което дошъл си в леглото,
постлано със моите плахи въпроси.

Забързва се нещо, в кафе потопено

е времето, нямам трошичка

търпение в пазвата, където от снощи

не ми е студено. Не ми е студено.

Пъргава радост сред яркото утро,

свободен поток от вода върху всичко

и аз съм сред него – измита, спасена.

Поряза ме. Коричка от търпение

отглеждам си, замислена, сега.

Смъди все още леко през нощта.

Но раната е ново приключение.

Понякога я чопля. Имам нокти,

които не издържат на зова

на кожата, и правят с мен това,

което прави лавата със островите.

Но иначе съм кротка като белег.

Усмихната, бинтована светица.

Прегръщам само мъртви птици и

притихвам като фабрика в неделя.

Разбирам вече нуждата да плача

пред сладкото сияние на ножа.

И новата ми наранена кожа

блещука като острие сред здрача.

Самотата на мама,

самотата на татко,

самота – изкълвано поле

и небето над него.

Самотата на вчера

и днес (утре друг ще получи).

Самотата в пет книги,

две чаши и десет тефтера,

и в прояден от време маркуч

сред градина от спомен

(с който пръсках усмивки).

Самотата на кучето,

дето лае по всички, не знае

защо. Рядък вид самота.

Самотата на ясна вина

и неясно доволство и също

да ядеш и от двете без мярка.

Самотата на всички роднини

и едно отлетяло глухарче.

И една тъмносиня торба,

която да вдигна не мога,

със самотата на бог.

Облечен си във вятър като дойдеш

и бутваш чашата с кафе на масата,

и пламват всички кости на краката ми

в среднощен, мътен, горски огън.

Химерос, трябва да ти служа, заслужаваш го,

но аз съм толкова вода. Не мога

в камък да застина. Ти

си нежното и сластното и дивото

и топлото. И аз се изпарявам.

Събуждам се в росата на поляните

когато ти с усмивка си отиваш,

покриваш ме с тръпчив, препечен сплин

и казваш, че измислям. Че те няма.

Химерос, как удобно седнал си

сред меката идея за безкрайност.

И колко лесно с теб изчезвам,

и няма ме и мен, но чакам винаги.

Афродита, цялата си праскови,

доматен сок и мляко и смокини си,

някъде сред лято предпоследно,

където си отворила врата

във времето и стари апетити

излели се по теб с буквалност,

която плът не може да поеме,

излязла си от символите, сънена

и казала си: знаете ли, кожата

е недостатъчно добре измислена

през нея не минава любовта,

отсява хубавото, лошо сито е,

без никаква система, и така,

свалете ми я, щом съм ви богиня,

каквато трябва да съм, с жар

ще си изтръскам мидите от лоното,

ще срежа и копнежа на косите си,

ще зрея и узрея и ще храня,

а Фройд да каже нещо за това.

Теб всички те обичат, Хипнос,

ти носиш дрогите, и залезите носиш,

увити край свенливите ти плешки,

ти нежен си и благосъстоятелен

и богосъстоятелен си, носиш се

с достойнството на източна усмивка.

В прегръдка с тебе всички други

стават мъдреци и люпят семки,

които ти смутено под килима криеш,

там плевелите, бурените, цялата

история на тайното изкуство,

не си по показното, казваш

любовта е по-добре да бъде

затворена в обора. Теб, убиецо,

ще чакам с чаша огнена напитка

на ъгъла на улица депресия,

ще чакам

там да обещаваш със сонети

щастието, къщата на езерото;

само че,

божествена лисицо, ще остана будна,

ще ти разтърся женствените кости

и ще викам силно, за да те прокудя:

Къде е брат ти? И ще издържа.

Това е хубаво, със теб да се танцува,

Танатос, принце на придверията,

най-хубавия танц, но е до време

и стъпките са невъзможно хармонични,

и всичко друго репетиция.

Обаче питам се, Танатос, кой ли

ще те пренесе извън съня най-после?

В прилично изсънувана фантазия,

в банална еротична яснота

и няма да промъкваш жилести

ръце към гърлото ми, жадното.

Ще дойдат водните чудовища,

ще те откъснат от ефирното,

ще ти размият силите, пръстта

ще се повдигне, ще пораснат планини,

Танатос, ще пораснат, но за теб,

да те погълнат вместо ти съня ми.

Тъй жал ми е, но заскриптява вече

времето, затиснал си един цял век,

промъкнал си се в гайките и шайбите,

в коли на непознати и в писма

от още по-познати, в логиката

на торбичките, подухвани от вятъра,

и в леко посинелите клепачи си,

та мисля, време има, още има,

та мисля, че това е вече

страшно неприлично и си мисля

да прошепна нещо подобаващо

по случая, например „Настъпи ме!“

Има такива места

по силната мускулна

плът на земята,

има такива места,

където врабците са толкова

крехки, че трудно летят,

и тухлите ронят се тихо,

където и бог недочува,

а иначе

същите дивни сезони,

които рисуват картини,

тук бавно убиват.

Убиват.

Висят по вратите хербарии

от тъжни лица. Но така.

Има много такива места.

Със влажни липи и мусони,

пластмасови столове

и скрити във джоба лица.

Връхлитат от всички посоки.

Ти вдигаш ръка да ги спреш,

отваряш уста и застиваш

наред с куп боклук. Ти, копнеж,

израстък в земя непорочна.

То си беше

смелост да дойдеш,

бе смелост

в това сам да се озовеш,

наред с излинялото тревно

и тухлено,

наред със безумното синьо

и слънцето, вятъра, къщите

да бъдеш ненужен.

Но трябва да има,

да има такива места –

разпасани рани в корема,

и кучета, лаещи, плачещи,

и кръв по ръцете ти

и трябва, все пак,

трябва да има

първичния ритъм във теб:

напред, тик-так, после обратно

назад. Бъдно минало време,

град в град, тяло във тялото,

където за малко си спрял.

Седя на перваза. Отпивам

от бледия дим на душата ти.

Градът е рисунка. Оттатък,

във вечната друга страна,

светът се тресе под краката ти.

Къде точно в мене отиваш,

дали там, където аз спрях?

Дали в най-извитите улици,

в най-тъмната нощ си прозрял,

че всичко се срива от страх,

но в листите още съм жива,

в комини, във тухли, в стените,

със длани, тъй здраво зазидани

към нещо, които остава?

Земята, хартията, чина ми

и бледия дим, който скита.

Често те срещам на същия ъгъл

и винаги казваш, че дълго си чакала.

Посочваш към мен, подаваш ми сака си

със поглед смирен и притихнал, но зъл.

И всеки път мисля, че мога да мина

край теб без очи, без да чувствам вина,

че бодро ще крача и няма да спра

при срещата с моите трийсет години.

Ти казваш, че трябва да нося това,

което е в сака ти. Някакъв договор,

някакъв дълг споменаваш, пред хората.

Едва протестирам. Прошепвам, че всъщност

съвсем не планирах да бъде така.

Но ти ме прекъсваш. И вадиш листата

от моята памет. И бавно четеш.

Това съм го мислила. Само подсещаш.

И сакът намества се лесно в ръката ми.

Така продължавам. С багаж, който мой е, но

някак чуждо тежи. Нещо в моята същност

по инерция тръгва, назад се обръща,

аз с бесни усилия дърпам напред.

Ти казваш: така е. Така си устроена.

И всеки път мисля, че някой ден може би

някой друг ще ме чака на същото място,

някой, чийто багаж ще приема безгласно.

Мъдрост може би. Или поне

нечувствителна, слонска, изтръпнала кожа.

Бяхме хладни. И тъжни. Не бяхме

нещо повече от молекули,

леко стъпкани, леко увяхнали,

твърде близко до точката нула.

Беше някъде. Знам ли. В Берлин,

този град, вечно гладен за черно.

С чаши грог, от дъха ни изстинали,

във нарязан с графити килер.

Беше шумно и тъмно. Мълчахме,

не очаквахме нищо. Тогава

някой драсна кибрит. Ние ахнахме.

Нещо беше се случило. Явно

беше някаква тайна осмоза,

но пролазваше изгрев в лицата ни.

Проумявахме явно, че можем

да танцуваме Бог със телата си.

Обградиха ни други. Поляха ни

с топъл дъжд от любов и доверие

без да питат дали, без да чакат

нещо в отговор да им намерим.

И развързахме всичко. Течеше

друга музика, бясна и съскаща.

И притиснати в нея, усещахме

че не ще бъдем никога същите

както бяхме, че всички прегради

между нас и света са чупливи

и сега се ронят и разпадат,

и сега един в друг се изливаме.

Бяхме пълни. Подути от щастие.

Топли бебета. В тъмно родени.

Цяла нощ после сучехме страстно

от самата гърда на вселената.

И излязохме мокри, замаяни,

в свят със същите прави и криви,

но покрити със мекото знание,

че ще можем да бъдем щастливи.

В леглото сиво,

в тъмна стая,

но мракът е от теб

по-светъл.

Лежа щастлива

и се сещам

сърцето е комета:

лети, лети си и

само си свети.

Не съм такава, всъщност не харесвам

тъмното ръмжене на моторите.

Но беше някак толкова естествено

щом този стар модел ме заговори

в нощта, окъпана от плаха радост,

да седна на гърба на страховете си,

да кажа: „Хей, закарай ме във Ада,

искам да се возя, да е лесно

всичко между нас, да се загубим

в страшната фантазия, където

времето зад нас не съществува,

а идващото няма да усетим.

Това с живота, цялото и сложното,

тежи над нас, то влачe и ни пречи.

Карай, карай бързо, за да може

бързо да умрем и да живеем вечно.“

Добре, предавам се. Не спираш
да търсиш копчета за болка,
да ръчкаш слабостта във мене
и аз не спирам да те пускам.
Обсебена съм. Знаеш ли,
обсебена.
Това не е добре, но ще приема,
това е силата ти, толкова
по-мощна, колкото омеква
вроденото съпротивление
на логиката, колкото по устните
наслага се утайка от неказано,
тъй лепкава, че въздухът ми секва.
Предавам се. Не съм си вече своя и
единствената функция остава ми
да чувствам.
Нищо друго. Да те чувствам
под формата на побеснели спазми
по всички нервни окончания,
когато викът ти отеква
във мен и набраздява празното.
Предавам се. А уж сама поисках
да поиграя със признания,
сега изчезвам, щом напиша,
че станах неочаквано,
сериозно, без да искам, твоя.

Обикалям остров с хиляди лица. Сурови, стъклени, каменни, тръстикови, непознати, отдавна изгубени лица, а разбитите кастилски кораби все още плуват наоколо и връхлитат бреговете под формата на диви виелици в следобедната жега. Солен и ветровит, празен и топъл, нагънат, изпънат сред мощта на Средиземно море, обстрелван с радиовълни от цялата вселена. Дори луната е захвърлила по бреговете му скалистите си дрехи и си е заминала гола, надвиснала над острова, вечно влюбена и готова да се върне. Обаче единственото, което занимава главата ми, е да намирам навсякъде възможни легла за любов. Например по уличките на Кастелсардо на северния бряг, където къщите се изкачват една върху друга и където нощем винаги се губиш, защото градът е построен по една несъществуваща логика, или по „не се прибирай никога“ логиката, тъмен и залутан; където всяка врата е отворена и не знаеш дали влизаш в нечия къща или във винотека с диви акордеони и пияни цигани, а всеки втори ъгъл се отваря и те приканва да се скриеш от хладния нощен вятър в някое изоставено килерче, където подът все още е покрит с римски прах и солена пот. Или из оплетените от диви смокини, кактусови палми и варовикови скали склонове на западния бряг, горди и величествени, приласкаващи морето, но гонещи туристите; там има толкова много каменни гнезда, изсечени точно за контурите на две сливащи се тела, предлагащи одеала от тръпкава морска пяна и забранено красиви пурпурни залези. Или на южния бряг, където жегата е бяла като висящите от прозорците чаршафи и всяка сянка е прелъстителка, където мислите се стопяват в горящата земя и оставят място на безкрайни пространства, покрити с мощните скелети на фантазиите и с изсъхнали треви, там можеш да се излегнеш съвсем близо до сърцето на земята, невидим в обедния пек, губещ контури в другия. Или на източния бряг, осеян със смарагдови, тихи заливи, червеникави тресавища и джунгли от цъфтящи дървета и храсти, които са останали от райската градина в тази жадна почва, която не познава идеята за греха; и това море, заливащо брега с остри миди и мраморни фрагменти, пренасящо изгрева от изток, това море е подредило десетки тайни лагуни, които биха покрили навестилите ги тела с топла, замаяна вечност.
Минаха няколко дни, а на мен ми се струват като седмици, защото освен видяното, съм прекарала още много дни и нощи в паралелния свят на измисленото, свита в тези легла, които никой друг не вижда.
Когато е мой ред да шофирам, пия две doppio espresso, изливам бутилка ледена вода върху лицето си, проклинам липсата на преграда между двете си мозъчни половини и се моля на Девата да не изгаря крилата ми.

Венера ми е книжен разделител
във тежкия тълковник на вселената.
Чета това, което мога да поема.
За другото във Рая ще попитам.
Венера се премества по-нататък
във сянката на празните ми страници
и Марс набира сили и изправя се,
измества от обхвата ми Земята.
Ще минат още хиляди години
във четене, преди да проумея
защо се движим вечно паралелно
към края си, където сме единни.

Том I
( Разбирането случва се на цикли
от нощ и ден, от улици във стаи.
Това, което мога да опиша,
е равно на това, което зная. )

„Ti znaesh li za tazi droga?“

В таксито от летишето
подува се сърцето ми.
Тъмно е и хубаво.
Говоря със шофьора
от глад до изнемога
и думите отприщват
бълбукащо усещане.
Познато ми е всичко
и мое ми се струва.
Пет лева и пристигам,
и никаква умора,
нощта е също моя,
и срутеният въздух е,
и всичко твърде живо.
Треперя и смокинята
прегръща ме под зноя
на нещо прегоряло,
отдавна неразбраното,
презрялото по нивите.
Тук никой не замина,
тук етерно е тялото,
достатъчно е само
да дишам, да остана.

„A znaesh li kakvo e kato pusne?“

Кръжа над празни писти,
да кацна там не мога,
не мога да пристигна
от малкото във многото.
И мястото не стига
за кръв и плът по листа.
Устата ми е пълна
със тъмното на нощите,
със липсващите хора.
Не ми наливай още.
Не мога да говоря.

.

Виж, небето виси над главата ни
и се движим тук малко по-бързо
от досадната сила, с която
всички мускулни жили в краката
към стълбa на земята са вързани.

И е може би пет и половина,
или може би седем без пет,
и минава не час, а година
в двуекранното, тракащо кино,
и сме седнали най, най-отпред.

А зад нас три пияни кондуктора
мерят сили в борба със съня
и предават се в скута на утрото,
и бълнуват във притчи и сутри
за измамата в другия свят.

Ние носим блестящи скафандри,
поотрити в ръкавите, даже
с две-три дупки, защото сме падали
отвисоко, но нищо не стяга,
не пътуваме вече с багаж.

Медитираме, но безвъзвратно
разпиляваме този покой
във телата си. И е приятно
как живеем съвсем наобратно
на посоката. И са безброй

часовете в бутилката време,
в тази сонда, и утре е вчера
и мечтаните форми приема
в този влак, който пръв и последен
се отделя от земната сфера.

Разтлай това двуцветно „ние“ на поляната,
нека го използваме за пикник, нека
за нещо да използваме плътта му,
която от надраскана с флумастер,
която е разпрана по средата,
която още от началото
си знаеше, ще свърши
полезна и практична,
не в рамка на стената,
мека, преизползвана, върху тревата
прилича ни на дом, прилича ни
на връзка със земята,
там, където спим и пръст сънуваме.

Срещнахме се все пак, случайно,
аз четях на тайната си пейка
разочарована последната творба на Уелбек (преди
възбуждаше ме този тъмна болка, която размножаваше света му, но вече
и той говореше за щастие, а порното му
беше някак си без сокове) въобще
нещата бързо се променят,
твърде бързо,
сравнени с еволюцията, нещата
излизат винаги от релси, когато си
начало на ядрото, ти се струва,
че клетката безсмъртна е, че времето
тежи като студен, безжизнен труп
под кожата, която си, и тази вечност
съвсем не е приятна,
но всъщност
препускаме, деленето е толкова вълнуващо, и срещаме се,
аз и ти, неписано вълшебство,
ябълково стръкче в слабините ми,
захвърлям бързо себе си, като те зърна
как крачиш по изхвърлената кожа,
и казваш, че смъртта е хубава,
това си ти, доброто настроение,
когато нещо се разтваря в друго,
седя на пейката до теб и цялата
треперя, коленете ми
притискат се към въздуха,
пластичен като тяло,
и всички книги на света са грешни,
и всички те са кожите, отхвърлени,
написаното е отхвърлено, а ти си
свобода.

Пея за този живот. Пея, пея
с глас като диво растяща трева,
с гласни струни, които се реят
вече леко над всичко това,

което расте като плевел
в плахо гърло. Дали я позна?
Тази страст, тази купчина страх,
генетичният код е от тебе.

Пея силно за всичко отвъд
този тесен затвор. За колите,
закалени от черния път,
за завоите в нас, за очите

на времето – светофари и за
магистралите в залеза, или
всички сблъсъци с изгрева. Да,
ние винаги караме пили,

ние нищо не виждаме. Знам
колко лесна смъртта е и колко
разчертан ни е пътят дотам,
но ми свърши горивото болка,

и ще трябва да пея, да пея,
да превключа в режима крила,
да съм звук, да се пусна по вятъра
който знаещо ще ме отвее
извън пътя, извън пътя със край.

Той каза, този твой роден език
е може би вроден недъг или защо
така те уморява, влачиш се
от стая в стая, от тъга
в ужасно настроение,май в него
тeжат ти клетъчни години, ДНА
метафори и барабенаните ритъми и хилядите думи,

които мислиш, че разбираш, които тук не означават нищо.

Прегърбена от ням товар,
като една старица бродиш
по нервите си и по тъмните гори,
събираш нови съчки или стволове,
аз онемявам, като видя тази купчина,
стоварена пред входа на
това, което мога да разбирам.

Той каза, във всеки друг език
харесваш ми, неопитна като дете,
което може да говори в грешки,
трогателна си, особено когато
наметнеш, как го каза, винените дрешки,
в пияните, в наивните ти рими
езикът става бавен, виолетов
и спираш, често се завърташ,
след всяка дума, търсейки ѝ място,
заваляно прохождаш, падаш, после
се засилващ, но така, както по хълма
се търкаля малчуган на колело.
всички падат си по грешките,
не си ли забелязала, и щипят,
щипят бузите на кратките ти изречения,
и аз така.

Аз казах, че не е съвсем така,
езикът всъщност е колекция
от грешки, всеки друг език, а родният
най-вече е такъв,
напомняне за трудното, за всичко,
което няма как да ме напусне,
за другото, което няма как
да ме проникне, за картата
пътеки в мозъка, които винаги
минавам, но с различни стъпки,
в различно темпо и с различен ритъм.
И всеки друг език напомня
за това, което недостатъчно се случва,
проправя път към новите неща
до никъде не стигащи и виждам, че
никога не съм достигала до никъде
и например това двойно отрицание
само в математиката се нарича оптимизъм.
Затова и лаконична съм със чуждото,
кратка, мъдра, и това изглежда
доста симпатично,
но и доста чуждо, но всъщност
говоря винаги на чужд език,
като бабичка, която кара детско колело,
като дете, остаряло във утробата,
като рана, която се саморазчопля.

Най-после съм готова. Мина време,

гримирах се с красива меланхолия,

поливах дълго на тъгата семето,

заглаждах ръбчетата на една история,

която исках бурно да живея,

обсебена, ревнива. Даже думите

да пусна във гримьорната не смеех,

в мълчащата утроба на ума ми.

Най-после съм готова. Махнах всичко,

което приласкаваше душата ми,

което на естественост приличаше,

което украсяваше играта.

Приготвих се да бъда всичко друго,

което съществува, без да вярва.

И тръгвам, боса, гола, за да бъда

на сцената, но не за да играя.

Излизам, за да бъда светлината,

която от прожекторите блика,

която подчертава празнотата

на сцената, която ти показва – там,

там нямало е и пак няма никой.

Затварям очи. По клепачите ми, прозрачни от недоспиване, танцуват сенки. Но те са от другаде. Лежим върху бели чаршафи, опънати върху сухата трева, и сенки няма. Бели са седемте тела в тази ослепителна следобедна светлина, а цветовете се свиват в секунди по ултравиолетовия брояч. Градината, замлъкналите цветя, стерилното синьо на басейна попиват всичко.

И все пак е хубаво.

Дългокоси докосвания. Няколко литра изстудени усмивки. От какво имате нужда? Плодове, които ни целуват мокро. Градината на Епикур. Влез, страннико, тук е върховното благо.

Но странник не влиза, ние сме винаги седем и сме винаги достатъчно. Никой не излиза.

И все пак е хубаво.

Музиката потъва в ярката тишина на неделята, която е непреодолима. Слънцето се сипе отвсякъде и разрежда всяка твърда мисъл, всяко решение, а движенията се забавят и прекъсват по средата на размаха си.

Лежим и приласкаваме душата си да се завърне, от няколко часа вече, без особен успех. Тела, които искат да остареят, които изтръгват душата от себе си, защото тя не им позволява. Но без нея те са течни и безпосочни.

Семейство. Ние сме семейство. Завинаги. И завинаги всеки е дете, а в родителската роля се сменяме периодично. Днес можеш да даваш. Утре – само да вземаш. Важното е да не се прекъсва кръговрата на любовта, на целувките, на успокояващите ръце. Защото извън него е черния водовъртеж на света, който винаги е готов да ни завлече. Водовъртеж от остаряване и смърт.

Пашкул. Трябва да се плете и поправя непрекъснато. Дори и в огнената жега, дори и в тази празнота. Без душа.

В далечината проблясва глетчерът на Матехорн, неземно бяла халюцинация сред сребристия въздух.

Някъде от другата страна се водят войни, отбелязва някой.

Не. Някъде от другата страна се карат ски, поправя го друг.

Хората от другата страна имат, като цяло, странни хобита.

А ние?

Нашето хоби е любовта, извисяват се няколко гласа. В синхрон.

Следва дълга, припичаща тишина. На ръба ѝ Сеян се изправя, залитайки, в очите му се вълнят сълзи. Докосва потната си брада, сякаш за да събере смелост, и прошепва.

Писна ми от тази любов. Искам война. Война.

Всички скачат уплашени, за да го прегърнат. Залюляват се, хващат се за него и правят съвършена човешка примка. Вълните в очите му се отдръпват. Той ляга, по-скоро пада, върху тревата и застива отново в позицията на тотална наслада, която само малко прилича на ранено животно.

Прошепвам му, че все пак е хубаво, но не си вярвам. По-скоро е прекалено хубаво.

Понякога разкъсвам те,

но ти не си хартия,

изгарям те, изяждам те,

и умствено наситена,

изтръпвам, огладнявам и застивам

отново в изтощаващото чудо.

Как си отмъщаваш със стихия,

как се връщаш със градушка,

колко е обречено и трудно

нещо да запазя сухо.

И само люлката на думите

успява да приспи ума ми.

Кошмарите остават будни

и ехо са в аорта куха,

кръвта отиде да те напои,

не се завърна.

Тук е атмосферата

и тук нещата са обърнати,

земята е безкрайна, а небето стене,

тук мокрото гори.

Точно тук, където ме очакваше,

не в координатната система,

а в килера пожълтял на времето,

точно тук лежа,

съблечена от всички гласни,

копая в унес вечния тунел

към най-ужасната невинност,

която се изписва със съгласни,

един тунел от истинско разбиране.

Копая само с всичко в себе си,

с рептилния си мозък

с фабриката за мастило,

с храста боровинки,

а след това изяждам всичко,

всичко черно с вкус на вино,

одрасквам по бодлите кожата си,

захвърлям фасовете по земята

и радвам се, припадайки почасово.

Навън вали, затрупва всичко,

навън е студ, градушка, нож.

Оставам тук.

Във всеки свят присъства

само този свят,

във който липсва всеки друг.

Трябва да пиша за щастието, каза госпожа Ян. Не бих обърнала внимание, ако беше някой друг. Но трябва да вметна, че госпожа Ян, за разлика от повечето планети и метеорити в живота ми, наистина се стараеше да ми помогне да поправя орбитата си и единственото, за което се карахме, беше интерпретацията ни на слънцето и на нещата, които то причинява, но това е дреболия. Като цяло тя беше заредена положително и с удоволствие бих я клонирала, за да ми е под ръка всеки път, когато не мога да се оправя сама. Което не би било толкова трудно, ако моята интерпретация на бъдещето се окаже правилна. За това имам и един куп други теории, които намирам сутрин по засъхналите следи от кафе по дрехите си. Госпожа Ян също имаше теории за всичко, намираше ги в цветята си и докато переше дрехи. Госпожа Ян понякога переше моите дрехи и твърдеше, че там почти винаги намира теории, които аз съм забравила, обаче не ми ги връщаше, защото ѝ се струваха много наивни. Така вървяха нещата помежду ни.  

Затова когато ми каза, че трябва да пиша за щастието, аз се съгласих и се прибирах в къщи, въпреки че все още не беше дори полунощ. Направих си чай от безсъние, отворих вратите си и зачетох мислите на една друга аз, която съм класирала в предпоследната папка на живота си и за която все ми се струваше, че е била щастлива. Обаче там нямаше нищо полезно (всички останали папки преди това са изгорени, а последната въобще нямам намерение да я отварям, защото ме е страх от това, което ще изскочи от там). Хвана ме лека паника, че ще разочаровам госпожа Ян и това състояние продължи до изгрев, когато се завърна онзи прекрасен любовник – слънцето, целуна ме по челото и каза: каквото ще да става, напиши някакво писмо да ѝ се извиниш, но побързай, чакам те в леглото от напечена трева. 

Ето това написах.

„Госпожо Ян, за съжаление нямам какво да кажа за щастието. Освен това трудно пиша по поръчка, така че този текст се дължи единствено на теориите , които Вие ми сервирахте при последната ни среща, както винаги тежка сметана с поне 80% мазнина, да си оближеш пръстите, винаги съм искала да Ви попитам откъде я намирате, но разговорите ни са толкова увлекателни, че никога не се сещам, че е възможно нещо като бъдеще. Моя милост просто няма никакъв опит със щастието, не се опитвам да се правя на невинна, но това е истина, и до днес не съм се престрашила да го опитам, все още ми се струва твърде тежко, аз Ви обясних, че предпочитам да внимавам с такива неща. Да, признавам, ароматът му ме привлича, когато седя с кръстосани крака и съм много спокойна и вдишвам изпаренията от вените на света, но в мен винаги надделява страха, нали знаете, говорихме за това. Затова само топвам малкия си пръст в сметановата розичка и го облизвам, и ах, колко е хубаво, че го има това щастие и че може да плува за малко във вътрешностите ми и да се метаболизира в радост. Това с радостта мога да обясня по-добре, за това имам достатъчно материал, а и всеки ден се появяват нови неща, особено сутрин – отварям уста и от там се изсипва какво ли не, затова и съм свикнала да мълча докато не намеря листи за писане и кафе, така де, става въпрос за дните между понеделник и петък, за уикендите не говорим, между стените на петък вечер и неделя вечер се случват съвсем други неща. Както и да е. Радостта звучи по-добре от щастие на всички вселенски езици, струва ми се, много по-звънливо и трепкаво, не мислите ли? Щастие е едно такива тежко и завлечено, а и голямо, честно казано аз даже не разбирам къде го събират щастливите хора и как успяват да го разнасят непрекъснато със себе си. Може би е нещо като брак, или като белег, не знам? Нещо, което носиш, без да усещаш тежестта му? Не мога да преценя, госпожо Ян, простете ми. Мога да ви разкажа за всичките ми срещи с прекрасната радост, така де, имам предвид чувството, не някаква жена, да не си помислите нещо (между другото, госпожо Ян, толкова често съм си представяла как Вие, по някаква невероятна случайност, заспивате в някой влак след работа и пропускате спирката си и влакът минава под някоя от онези разкошни дъги, които се издигат над Ементал, и Вие, сгушена в последния вагон, в последното купе, се събуждате като мъж, моля Ви не ме укорявайте за тази фантазия, преди да чуете какво се случва след това, тоест след като се събудите с чисто ново мъжко тяло, обещавам да Ви разкажа всичко при следващата ни среща, така може да продължим с онези упражнения по говорене без никакви поетични забежки).

Отплеснах се. Ставаше въпрос за радостта, макар че фантазиите също са голяма радост, но знам, че Вие няма да се съгласите. 

Но радостта е например онази нощ, когато се прибирах уморена и едва-едва размествах тежкия въздух с тялото си и всичко ми се струваше безкрайно далеч, и изведнъж заръмя един толкова нежен дъжд, съвсем тихичко се настани около мен, по цветята и дърветата, които грейнаха в най-фантастичните цветове, и тъй хубаво ме мокреше и докосваше и пречистваше кислорода, който дишах, че аз седнах на една пейка и останах там цялата нощ и плаках, защото физическата реалност беше толкова относителна, толкова лесна за преодоляване и навсякъде дебнеше повече. 

Или когато след една ужасно тежка седмица реших, все пак, да изляза, вместо да ближа раните си във ваната, и се намерих в едно море, тъмно и сластно и пълно с блестящи, меки водорасли, и сякаш придобих друг метаболизъм и танцувах четиринадесет часа върху стъпканите кости на умората, и усетих с абсолютна сигурност как през цялото време, вместо да колабира, мозъкът ми изтрива много от ненужните си невронални пътеки и как тази вода пробива нови, невероятно интересни такива, и това беше чиста радост, и плаках, защото физическата реалност беше толкова относителна, толкова лесна за преодоляване и навсякъде дебнеше повече.

Или когато се събудих една сутрин и се оказа, че не съм будна, а само сънувам, че се будя, и това беше обещаната луцидна земя, и знаете ли, дотогава никога не бях летяла насън, но сега можех да го направя, защото напълно управлявах съня си, и естествено литнах, но бързо ми се стори ужасно скучно, и това обезсмисли за секунда всичките ми опити с наркотични вещества, чиято единствена цел беше да летя, затова просто кацнах в леглото на онзи, който така дълбоко искам на всички нива на съзнанието си и се любих с него безброй дни, които бяха само сънувани минути, каквото е и целия живот всъщност, и изведнъж разбрах, че това е единственото летене, което ме интересува, и се събудих с такава мощна радост и плаках, защото физическата реалност беше толкова относителна, толкова лесна за преодоляване и навсякъде дебнеше повече. 
Мога да продължа още, но не знам дали това Ви интересува, госпожо Ян. Мисля, че моите моменти на радост са ми достатъчни за сега и мисля, че не бих ги заменила с това вкусно щастие, за което Вие говорите, което на всичкото отгоре трябва да пазя от слънцето, за да не се разтопи. Аз предпочитам да се търкалям с часове в пламнали обятия, всеки ден, завинаги. Дори завинаги да е много кратко.“

Вечерта, след като се разделих със слънцето и замаяна, изтощена и пълна с още повече копнежи затворих очи, получих отговор.

„Мила моя,

Време е да се научите да се оправяте сама. Това, което написахте, е достатъчно, за да затвърди реалността Ви, така че аз не мога да помогна по никакъв начин. Мислете и за огледалните копия на това писмо, които се създават из цялата вселена, нали се сещате, говорили сме за това.  Внимавайте със слънцето. Моля Ви, въпреки всичко, внимавайте със слънцето. Оставям Ви шише с крем с фактор 50 пред вратата, за всеки случай. 

Сбогом. 
П.П. Завинаги е винаги кратко. Вие сте тази, която пише дълги изречения.“

Почна се, когато лимонадата

леко забълбука и отвори ме.

Жадно забълбуках и потънах

в тихата си вътрешна прохлада.

Някъде в мозайката на дъното

бях съвсем на място. Априори,

бях като монета с пожелание

тежка относително и лека,

щом загуби връзка със контекста.

Паднах като звън, но не останах,

бавно към небето се понесох,

чиста и вълниста като ехо.

Там се преоблякох като мълния,

грабнах облаци и се излях

точно там, където ме посрещна

магнитното поле на този сън,

в който елементите се срещаха.

Аз се гмурках в липсата на страх.

Бяхме заедно и беше

по вертикалното поле,

и беше лесно да блестим

и да тежим дори във вакуум.

Захранвахме се с лошия си вкус,

метаболизмът на недоразуменията

ни караше еднакво да се смиламе

един друг в едно голямо друго.

Изяждахме и сиренето, и капана,

обличахме се в мъркане

(Това все още е любим костюм,

или любима кожа,

или любима самота,

кой както го поеме,

а някой, или няколко

завинаги са татуирани).

Не знам къде се скъса светлото

и кой занесе слънце в тъмното,

но аз си заминавам, мили мои,

светът се крие зад телата ви.

Захвърлям времето ни

през прозореца

и то подскача и се връща,

но вече е белязано с разбиране,

с праха от пода на главата ми

и залезът залива ни

с плътната вълна доволство,

че всичко свършва

без да свърши,

че само капва понеделник

по този свят от цветна захар

и само аз се разтопявам,

и само аз си тръгвам,

за да остана цяла.

Все още в ръкописа си на костите

и само подчертавам твърдостта,

с която хвърляш думите от моста

на крехкото съзнание в реката

хартиена. И само подчертавам,

че нежно набраздяваш този почерк

и в течния овал се появява

мозайка от задраскване-започване

и точките стопяват се в горещото

поле зад хоризонта от забрава.

И точно този скелет от усещания

е рамката стабилна на плътта ми.

И вместо да изтривам, подчертавам.

Намери ме сред дебрите на тялото

и рифовете под това, което

е по-високо от нивото на морето,

притеглиха водата ми, разплискаха

мечтите ми на хиляди посоки. Често

лежа в молитвена психоза, тебе

призовавам както агне призовава ножа.

Защо са ми над десет измерения,

когато чувствам само три; дали

не липсва повече от хикс и игрек;

дали това, което трябва да открия,

не е отдавна разпиляно по езика ми,

търкаля се под точките; възможно е

да бъде и по картата на бенките,

или на дъното на стара чанта,

или, намигаш ми, на следващата страница.

В теория на хаоса повтаря се

разлистване в различни варианти,

но как сред тях се вмества тази смърт,

която диша в твъдостта на камъка,

размества пикселите на видяното

до там, че вече нищо не познавам?

И ясното небе, което ти поливаш,

се пълни с натежали бели облаци

от думи, зад които има нещо повече,

но ти не позволяваш да го видя.

Разлива се блестяща нощ по релсите,
пищящи под теглото на трамвая.
Вървя по тях и сякаш че поела съм
отрова, за която вече зная,

че много ми е нужна. И се сещам
за нежното спокойствие на пулса си,
за картата от галещи усещания,
за времето, което съм събула.

И крача с меки крачки към завоите,
които ме обличат развълнувано
с посоката, която всъщност твоя е,
по релсите на твоето сънуване.

Из тъмното дере

вървим с бутилки радост във ръка,

за нищо не говорим,

но и не мълчим.

И често ни облива дъжд от утре,

и често спъваме се в остри камъни

от другата земя, която безобразно

върти главата ни,

и често се задавяме със минало,

но винаги потупват ни,

но винаги

една ръка изяжда другата,

но винаги

една жлеза полива жаждата.

И времето стеснява се, защото

вече наближаваме изгряване,

където няма нищо

което да си кажем,

така че ще заспим, пияни

не от нощта, а от скръбта ни.

Ще ме завиеш ли, трептящо блато,

със твоята гореща неуморност?

Ще глътнат ли вълните ти главата ми,

така че да съм лека като хората,

които мачкат бясно бреговете ти

и жадно ближат тази сол – живота?

Ще духнеш ли от мене ветровете

на тъмната, космическа самотност?

Ще жегнеш ли с медузи тази кожа,

която от целувки се страхува?

Ще счупиш ли гърба на невъзможното,

което за възможното бленува?

Ще плъзнат ли по мене водораслите

на нямата, амфибийна първичност?

Ще кажеш ли, че вече съм пораснала,

че повече на щастие приличам?

Ще мога ли да грабна със очите си

от теб храна за цялата година?

И този път дали ще ме попиташ

защо не се откажа да замина?

Сега усещам всяко разтопено рамо

и всяка потна улица,

и всяка заздравяла рана

как дишат във лицето ми забрава.

Ще трябва просто цял живот да се опирам

на приликите с теб, на тези патерици,

които изработва ми животът

от чувство за вина. Но нека,

нека не говорим за крилата,

за цялата фантомна болка,

за бинтовете, всички усложнения,

белязали лицето на прогреса.

Безмилостно е, но му го прощавам.

На него да, на тебе не.

И няма във кръвта си да ви смесвам.

И всеки ден е тук без обещание

за утре, друго от такова днес.

И мисля, че безкрайно ще залитам

към меки, хлъзгави неща, които

винаги съм искала,

но повече едва ли ще поискам.

Страхувам се да дам стихотворение
на този остров, в който ме издърпа,
страхувам се от всички изречения,
които дишат в гърлото на мъртвата.

Страхувам се от твоята реалност,
от тази упоритост на скалите ти,
в които блъскам мекото си тяло
със пясъчна, солена напоритост.

А ти не сваляш поглед от морето,
облечен с фантастични намерения,
и времето разхлабва ти въжетата,
но в тези дрехи нищо не променя.

Страхувам се, че съм корабокрушнец,
с очи, които искат да се давят,
че легна ли на плажа, ще разпеня
земята ти, че няма да се справя

със изгрева от щастие и нищо
не ще остане после за спасяване,
че вдишам ли веднъж, ще се отприщи
под тебе също синкавата лава.

Страхувам се, в това стихотворение
ще трябва с мен и  ти да се удавиш.
И аз да се изсипя от корема ти.
И с липсата си въздух да ти давам.

Вървиш със мен

до тежка порта

и казваш

изход или вход.

Аз питам ад ли е

или е рай.

Ти казваш

бог не може да реши.

Пияна бе нощта и както винаги

забрави дрехите си в тази сянка,

която хвърлят на обяд къпините

по дивно разпиляната полянка,

където съм заспала и сънувам,

на метър от света, че тук ме няма,

и в езерото на съня се образува

въртоп от твоя сън, от топла пяна.

И виждам наобратно как се случват

пътеките, горите, и ядрото ми

изтича в тази зяпнала пролука

и връща се прочистено и мокро.

Сърцето ми отваря се, примигва,

а сянката се движи като пръстите

на този сън, и бавно ме повдига

във нова форма, в дрехите на същото.

Обичах този плод така, че един ден, с пресъхнали устни, се втурнах в килера на спомените. Там, в тихия мрак, бяха хилядите буркани на дните ми, затворени и разделени един от друг, подредени с необмислена случайност, без етикети или нещо друго, напомнящо за съдържанието им. Така живях добре, херметизирайки себе си редовно, затваряйки даровете веднага след беритбата, без да проверявам никога какво се е получило от тях. Рецептата е ужасно проста – започваш всеки ден от начало: нови семена, нови пчели, нова почва, спомените са затворени и няма как да наторят новите растения. Резултатът е без значение, пътят е целта -дори и такива клишета звучат добре, защото нямат време да се превърнат в клишета в постоянно обновяващата се работна памет, само небето е едно и също. Но някъде съм сгрешила, невнимателна съм била, разсеяна съм била; не се упреквам – коефициент на грешка 0.00375 е приемлив, по никакъв начин не би трябвало да наруши ефективността на една работеща система.

Но ето че така го обичах, че просто нямаше как да издържа, втурнах се с неприсъща ми решителност и натроших всичките буркани. В някой от тях трябваше да е той, нехайно херметизиран, презрял, изтичащ невидимо, попиващ в земята, променящ земята и мен. Някъде, там където времето не стъпва, в този компот от счупени буркани и в навалицата от изживяни идентичности, трябваше да го намеря. Прерових всичко, задушавайки се от какафоничния въздух, но него го нямаше. Нито молекула от тази сладост, затова пък ме заляха всички загубени аз, всички забравени аромати, всички песъчинки живот. Няма как да ги разделя вече, ще се наложи да живея от сега нататък като – ах, като човек, да влача следи от себе си по пътя на времето. Ще се наложи да прецеждам мислите си през плътната, вълниста материя на спомените. Няма как да почистя тази каша. Която също има сладък вкус. Току що опитах. Ягодов и ябълков, с лек нюанс на роза, с меден послевкус на небцето. Напомня ми ужасно силно на това, което търсих.

Местата, където живях,

размиха пътеката само.

Бял лист е достатъчна стряха,

гладът е приятелско рамо,

утеха расте по дърветата,

храна са цветята по изгрев,

картини рисуват кометите.

Когато това не достига,

посядам на камък и чакам

да видя кой дявол се крие

във меката почва на мрака

и кой бог в небето от знаци,

и с кой от тях вино да пия.

гледам към релсите, както

гледам и дните си

не знам дали отивам или се връщам,

достатъчно е някакво движение,

повтарящо се в скоби,

следвани от хиксове и запетаи

и тази паст живота

да лежи отдолу и да чака;

други параметри

например вестник и кафе,

рокля и вълнение,

аспирин или тъга

са незначителни

лесно подвеждат към създаване

на личен инкубатор

от това безсилие да си човек,

човек в стомана, в ден, в тълпа

пътят изяжда себе си, но никога

не се превръща в точка

никога;

гледам към релсите, както

гледам и спомените си

и несбъднатите сънища

достатъчно е някакво движение

за да не пристигна никога

в двойно отрицание

в надежда

не бива да съм тук, не е

особено полезно или мъдро

да скитам из трънаците поезия

и винаги във болка да осъмвам.

измъквам се от стаята, която

е топла като потен, млечен сън,

измъквам се от дъхавото лято

и търся в упой зимата навън.

измъквам се от тялото, което

е смеещ се и пъстър лунапарк,

и търся в контражура на небето

храна за разбеснелия се звяр.

това е безразсъдство, но такова е,

защото недостатъчно е другото,

и светят като диамант оковите,

и повече боли да бъда умна.

Ели, слънчева Ели, незнам дали си толкова щастлива, защото ти липсва буквата на отрицанието или заради тази пластмасова поредица от чашки, пълни с тропически острови. Бедрото ти се притиска до мен и ти казваш, че имаме един и същ баща и че той е на сто и петдесет милиона километра от нас, от другата страна на земното кълбо, затова и сега сме толкова сами, но пък можем да правим каквото си искаме. Опитвам се да се държа далеч от теб, но се спъвам в красотата ти и времето се сгъва, а пространството втечнява.

Щастието тази нощ няма да се вмести в стих. То не е ритъм, не е музика, то запълва всички сетива като морска вода, когато скочиш от високо и се забиеш с космическо бръмчене в прохладните, солени дълбини. Влиза в ушите, замъглява очите, завърта тялото в произволни спирали. Продължава около четири-пет часа. Бащата се буди на хорозонта, медено червена прозявка, ние се споглеждаме смутено, аз виждам за пръв път човешките ти черти и се ужасявам, че аз също ги имам.

От полунощ, когато изгря тежката луна, танцуваш на метър от мен и повтаряш движенията ми. Кълбо от светлина, което ме кара да трептя високо честотно, с бързи и силни вибрации, за да те предизвикам или да те изморя. Смущава ме близначеството на мускулите ни, лекотата, с която продължаваш дъгите ми. Ти се взираш с нескрито запленение, по някое време един завлечен мъжки глас ми прошепва: пази това дете от себе си или ти се пази от него. Аз ти обръщам гръб, взирам се в звездите, затварям очи, но нищо не спира въртенето на клетъчно ниво, Ели. Аз нищо не мога да отрека, въпреки буквата си, а ти дори не се и опитваш. Ти се приближаваш като стържеща, нагорещена стомана, не чувам никаква музика вече, само това бръмчене между аз и ти. Притискаш се към мен с алиби от подивялата тълпа наоколо и заговоряш на език, който не разбирам, защото не искам да разбирам никакви думи, защото щастието е отвъд тях и ти си отвъд тях и моето страхливо сърце знае колко малко време ми е позволено да прекарам на това място. Ти се засмиваш и ме заливаш с остатъците от тропическия си коктейл и с изобилие от космическа, светеща кожа. Движим се толкова бързо и в такъв синхрон, че всички около нас се разпръскват, и когато остават само бетона и счупените бутилки по него и тишината на тази уморена земя, трябва да скочим. Прегърнати от морската вода около нас, се сливаме в черупката на щастието. Ръката ти е по-силна от моята, разхлабваш я едва когато яростта на изгрева не може да се отрече. Тогава аз си възвръщам първоначалната сила, умножена по твоята, и те дърпам да си тръгваме. Земята обаче е от веднъж толкова светла, че те губя.

Ако не беше ти, щях да се удавя, Ели, ти разбра, че ми трябва липсата на въздух, за да дишам. Ти ще се пазиш сама, с това летящо, трептящо име, а аз съм някъде в моята тъмна галактика, където никога повече няма да ме видиш, под кожата на слънцето.

намерихме се в заден двор, накрая

на вселената, приличаше на кино,

екранът беше ярък, невъзможен,

накъсан от венера и плеядите,

а ние бяхме жадни непознати,

прескочили със лунни мускули

огради и бутилки, храсталаци.

с червени устни край червени тухли

се плъзнахме от лентата във етера,

сърце от барикадите в краката ни,

които са любовници. в земята

се свличаха тълпи от победители.

въртяхме се в цветята, в аромата си,

от порите течеше нещо медено.

забравихме за филма и за репликите,

покриха ни светулки – светъл дим,

от който все по-тежко дишахме,

небето се обърна във очите ни.

това е обещаната земя, това е

лентата с финал amor sin fin.

намерихме я, малка нощна музика,

пропуква в нея вечността на края.

Изпивам уличната празнота

на екс, за да не забележа,

че стипчива е в устата,

че пиянството подвежда

в мъгливи пясъци краката.

И потъвайки, танцувам.

Накрая губя си обувките.

Накрая разумът ми плува

във мътна чаша аспирин.

Превързвам рани от целувките

на бледата бутилка джин.

Заспивам в тази галимация

и будя се в онази точка,

където няма думи и понятия,

но много плодородна почва.

„А после? “ е надраскало стените,

прозорците широко са отворени,

но аз от тук не мисля да излизам.

Безсмъртна съм във чистата наслада,

в немигащото взиране към изгрева,

в умелите прегръдки на промените.

Къде ли да те скрия, щом пристигнат

булдозерите с тежко безразличие?

Къде ли да те сместя, щом трепериш

когато експлоадира изобилие?

Ще трябва да си вън от тази къща

в която всичко бързо се поправя.

Ще трябва да си вън от всяка истина,

в недрата на земята да пропадаш

безкрайно дълго. Там е безопасно,

там има само блудкавата радост,

че си от тежките земетресения,

които в къщи никой не усеща.

Свободата, Панчо, свободата

лежи в краката ми, и мъртва птица

небе замества ли? Подарък е,

пореден чифт чорапи посред лято.

Присвивам устни, даже да се радвам

безмислено е станало. Преструвам се,

прескачам я, и падам във краката ѝ.

Ах, Панчо, свободата! Свободата!

Панер с великденски яйца е,

но всички се строшиха о главата ми

и вече нямам празен капиляр

по който тези ветрове да шурнат,

и нямам вече нищо за събаряне

и нищо за пожертване. Ах, Панчо,

как мразя тази свобода, вземи я,

разправяй се и ти веднъж със бурите

и вятърните мелници, аз искам

мъничко да си подремна. До година.

Тази нощ се изтече последният дъжд

и земята прошепна ми тихичко „Спри,

тук е мое пространство, минаваш отвъд.

Аз ще плача, а теб те родих да крещиш

с радостта на дивак, на поток, на лавина.

Пий сега наобратно всички тези сълзи,

образ мой, плод от моята дивна градина.

В тези слаби ръце всичко силно държиш.“

Аз се хвърлих в тревата и жадно изпих

тази течност от нея, а после в небето

устни впих. И със себе си то ме покри,

и със лунни ръце изсуши ми сърцето.

Тази нощ се изтече последният дъжд.
Като хладна целувка на отиващ си мъж.

Занасяме се, пребледнели от часовника,
измачкани листа, и всеки път
едни и същи, тънки, тихи хора,

потракваме по този похлупак

една цигара време. Нямаш?

Нямам също аз. Смутени

три пъти на ден, по риза,

усмивки като тъжни гълъби,

и вратовръзки, токчета, завити стълби.

Вратите тук са бели неизменно,

с надписи, по-тънки и от дим.

Това ни е душата и гори

по четвърт час на ден, а после –

копче, ключ, врата и тъмен склон.

Лошо ми е всеки път, обаче

кой войник отказва се така

в бой без армия, сред отражения?

Щраква огънче, бучи война.

Опирам си челото на стъклото

и моля се на другата страна,

изпрати ли куршум, да бъда първа.

Аз се будя, щом ти се събудиш,

и оплитам дъха си в завивката

като в малко гнездо от възбуда.

Мисълта ми, ненужна, заспива

и сама прекосявам за кратко

онзи свят зад стените на мрака.

И увисвам с глава наобратно

във небето, където ме чакаш.

И се пълня със теб, който липсва,

после капвам, кървяща, в кафето

и съня си в сърцето записвам,

изтощена от утро, което

в мен се случва ту късно, ту рано,

но и толкова плъзгаво лесно.

И не зная дали е нормално,

че да страдам така ми харесва.

Душата се учи от думите

на смело, цъфтящо безумие.

Това, за което иначе си

розов и леко свенлив,

кипва в едно изречение,

изгаря ковчега смирение

и води те в ада, където

не всички места са заети.

И виждаш, че там е красиво,

и с радост дъха си изливаш

в казана на тъмните сили.

И сякаш, че рая открил си.

Дойдоха дъхавите летни приливи и това, което би трябвало да убива, потъна в топла почва от безумна, необяснима радост, покълна и една опиянена сутрин се разпука така ясно, че бледата тъга се изчерви. Нощта се превърна в призрачен кораб от възторг, плетящите орисници въздъхнаха, оплетеното се разплете, искряща прежда придърпа тежката луна. Зората беше течна, умората – медена, ритмична, изля се по пръстите, дишането спря, изчезна под вълните. Пеперудата заспа и карфицата, промушена през тялото ѝ, се сгорещи. Танцът на крилата наподобяваше безкрайно въртене край точката, избрана внимателно върху стената; наподобяваше илюзия за движение в триъгълен обхват, край един заострен бряг, в който бъдещето ненаситно искаше да се разбие. Нагънатите пластове от пяна покриваха всеки камък, всяка барикада, а виковите от войната тътнеха в далечината като стонове и не плашеха никого. Карфицата попълни кръстословицата на световъртежа, който е приветствие на смъртта, всяка посока беше правилно решение, защото леглото на паметта след това я изтриваше. Това, което морската вода носеше, беше солено и лепнеше по крилата, по гърлото, и напевно съскаше „мълчи“. Изгревът прошепна, че отровата ще действа бавно, ще набъбва, докато се разтвори в продупченото тяло, до следващата нощ, в която то пак, вместо да умре, ще се роди и ще каже „това е толкова хубаво“.

Днес влязох, както всяка сряда, в любимата си библиотека, защото в сряда там кафето е безплатно, а кафе със захар от книги, изпито в петдесетгодишен фотьойл, летящ пет етажа над напева на старите трамваи, е вечен магнит за бездомни души като мен. След като задоволих нуждата си от покой и тръпчив кофеин, се натоварих с купчина книги, но докато чаках на опашката пред гишето за заемане, се сетих, че днес е празник на славянската писменост, а всички тези книги са на немски. Почувствах се гузно, сякаш се канех да изневеря на някого, позволявайки на този ден един чужд език да прониква в и да пренарежда съзнанието ми. Върнах ги трескаво по местата им и реших вместо да чета, да се разходя и да послушам мислите си, които не са много приятни за слушане, но са поне на български.

Пуснах се по улиците на стария град и затърсих речник, който да превежда докосванията на тази реалност, в която вървя от години, която не е чужда, но не е и моя. Сякаш неволно летях на сантиметър от земята и единствения шанс да усетя гравитация беше да се съборя. Как се прави дом без да си стъпил с двата крака в пръстта, по асфалта, по килима, без сърцето ти да извика „мое“ или „тук“? Да попитам ли птиците?

Следобедното слънце напичаше, улиците въздишаха облекчено, упоритите прашинки свеж швейцарски студ най-сетне се разтваряха във въздуха и отстъпваха място на много по-приятни и близки ми етерни вещества – аромат на тълпи от изискани, забързани хора, на сгорещени трамвайни релси, на стотици цветя по первазите на прозорците и по масите на кафенетата; потракването на лед в чаши с бяло вино, на летни обувки по площада пред катедралата; шоколадовите въздишки от фабриката под моста .

Кръвта ми набъбна и повдигна крайчетата на устните ми в една загадъчна усмивка, духът ми се протегна и разтегна по очертанията на този град, който е толкова малък и толкова голям в същността си. Цялото пространство тук, неопределено, неразбираемо за мен, носи времето в себе си, и ми дава това хубаво усещане, че мога да прередя и миналото, и бъдещето само с една будна разходка из постланите с камъни улички.

А настоящето, пита ме едно врабче, извивайки шия към мен докато пия от една чешма. Настоящето е сън. Настоящето е, където улиците в мозъка ми са по-истински от тези, по които вървя сега. Окаляни, разнебитени улици, облепени с плакати и графити. Улици, по които наистина съм вървяла, които са ме свивали до една точица със заплашителни юмруци, улици, за които аз бях врабче. Улици, които може би не са съществували никога, но които така удобно се наместват в моето рехаво и чувствително сега.

Ритнах едно камъче от яд и се опитах да се да се завърна в чистото виждане, да забравя езика и мислите, да оставя на тялото си да ме води. Седнах в едно кафене, жадна и объркана, и се удавих в половин литър студен чай, който за малко, само за малко, затихна огъня.

Хората наоколо ми се усмихваха, но аз не знаех защо, чувствах се като част от нечия мистификация, нереална. На съседната маса седеше английско семейство. Майката каза „afterwards we are gonna go see the catherdral, Münster von Bern“. Децата завикаха „yeah, the monster of Bernе, the Monster of Bernе, и се кискаха поне пет минути на този простичък мост между двата езика, тази шега, която може би беше доста удачна за католическата (а и за почти всяка друга) религия. Но аз знаех, че чудовищата на Берн съществуват само и единствено в моята глава, твърде гладък и хармоничен е животът иначе тук, нещата пасват едно в друго гладко, без стържене и без искри, вероятно дори злото е в толкова премерени порции, че да се възприема като подправка към едно прекрасното ястие.

И все пак, умирах от глад.

Колко красиво беше всичко наоколо, колко прелесно, колко омагьосващо, и как заради това още повече тъмнееха бездните в мен. Бездните – единствената ми връзка с родината, която никога няма да скъсам, защото въжетата са артериите ми.

И все пак, опряла лакти на парапета на моста, вперила невиждащи очи в синкавото отражение на залеза във водата, все пак понякога така ми се иска да можех да се загубя в момента на даденото ми, който е рай, където и да съм, защото е земя без копнежи, напечено от слънцето легло, дом. Да можех да остана малко по-дълго в един едничък момент.

Това се получава все по-трудно. Преди имах разни машинки, които вече не работят. Тежестта на пътуването се увеличи с намаляването на багажа, което пък от своя страна увеличи удоволствието от тежестта. Непосилно, мазохистично удоволствие. Единственият инструмент, който ми е останал, е тялото, но аз така лесно забравям за него, а после то се сърди дълго и ме оставя все по-често на скитащата душа.

Душата ми не може да вижда.

Може би защото преди толкова много време ме изгониха от училището за гледане – още тогава обичах да бягам от час и да пуша по тайните ъгли тежките цигари на дневните блянове. Та така и не се научих да бъда сега. Но и в преди не се вмествам. Остава ми само едно утре, толкова блестящо и мое, но крехко и ефимерно. Бъдеще, за което не може да се пише, за да не се изплаши. И все пак – то е достатъчно сигурно, за да се чувствам жива.

Минах покрай българското посолство и махнах с ръка на един полицай, който украсяваше входа със скуката си. Той ме погледна учудено, аз се опитах да кажа „здравей“, но гърлото ми беше сухо и единственото, което се чу, беше един самолет, който раздираше въздуха. А след това – вечерната симфония и все по-пъргавите ми стъпки. Всички натежали от смисъл понятия се завъртяха в главата ми, в тъничкия процеп между два езика, и затанцуваха един първичен танц.

И изведнъж стигнах до края. Края на речника беше малка драскулка на оградата.

BG/BE. Координатите на една точка, която винаги ще се движи. Произнесох ги тихо няколко пъти на български и това бегебе зазвуча като бягай. После направих същото на немски и чух begebe, begebe dich – тръгвай, потегляй. Имаше ли място тук за диалектика? Не мисля. Всичко беше ясно.

Хукнах. И докато бягах по извитите улици на познатото, чух шумолене откъм плешките си. Звучеше като разтваряне на крила.

Ако можех поне да се слея със слънцето,

да му дам този възел от пламнал копнеж,

то ще знае какво да го прави. До тъмно

ще плете с него дрехи от пареща прежда,

ще застила със тях ледовете в сърцата,

ще запушва безбройните дупки към ада,

ще примамва разпукване на семената,

и ще милва, целува, прошепва, създава.

Но той е затворен завинаги в мене

и прави ме слаба и зашеметена,

напираща сила зад здрава решетка.

Затова и навън е безумно студено,

а вътре стопявам се, клетка по клетка.

Чичо, помниш ли любимата ми песен,

дрънчиш я на китарата, косите ти

са дълги черни като на медуза,

презираш и детето в мен, но и възможното,

което ти отбягва, помниш ли

как каза, черната овца прескача мостове,

и цяло лято свири по морето,

а аз откраднах няколко касети,

танцувах все едно по парещ пясък

и майка каза, как не те е срам,

ще станеш като чичо си, ти каза

каква си се излюпила такава руса,

добричка и смирена, пълна скука,

но ме търпеше – врабче на парапета ти,

дрънчеше и душата ти в бездействие,

а аз намирах думи за това, например

цирк и цигани, огньове, Африка,

ти каза, ето тук са роклите червени

на дивите испанки, ето ти мечтите

на хипарите, които в мен се спихват,

ето всичко, твърде малка си,

докато пораснеш ще забравиш.

Чичо, помниш ли, че нищо не забравих,

уплаши се, когато някой каза

тя има същите очи, и белите овце

прескачат мостове, горят на пясъка,

когато ти изчезна, аз танцувах

танцувах до зори

и без да искам плаках повече от всички.

в пространството

между фея и тигър

лежи парче месо

нахапано

сърцето, о!

coup de foudre

благоразумен е

който се насити

за малко поне

кой измисли електричеството

по козината

по крилата

по мокрите жици

в пространството

между учебниците

петно върху покривката

необяснените неща

капят от тавана

кой измисли и войната

с тъмното

с вселената

с главите

и телата

в пространството

между песента и хленча

търкаля се метално топче

оксидира

затворени са гласовете

клетките знаят

колко лесно се забравя

ти знаеш

аз зная

в пространството между

сила и слабост



В дъха на божури, където е меко,

където увяхват всички съмнения,

където небето е чисто и леко

и само от радост сърцето ти стене,

Във меката ложа на мъничко цвете,

където ухания раните милват

и амбра се стича по и от ръцете,

и сбъднат копнеж тъмнината покрива.

Във танца на вятър, където прошепват

гърдите на вечното дъхави думи

и сладък прашец по телата залепва,

и даже в съня ти си топъл и буден.

В смеха на гората, където танцуват

в упой най-невинните, аз ще те чакам,

безмълвна, безформена, ще те целувам,

докато забравяш завинаги мрака.

Болката ми е нехармоничен саундтрак, звучи като объркани вълни, които се връщат обратно в морето и се разбиват в сянката си, като яростта на хиляди животи, като изпаряване на пот, като стъклени бутилки, счупени от неловки движения, трябваше ми разтеглива рамка, за да танцувам, оградена от методи и емпирични изследвания, но никога не съм била сама, не знаех, но съм носела  толкова много копнежи като (без)опасни игли на ревера си, да не си посмял да ги отвориш, теква кръв, твоята ли, моята ли, кръвта пренася кислород, а изтече ли, трябва да се научим да дишаме друго, тренирай, тренирай от сега, нали земята не е достатъчна, нали човешкото не е достатъчно, към космоса или може би по-добре обратно към рибата, която няма кръв, но знае всичко, и нищо не чувства, имам твърде малко кръв сега и в същото време твърде много, много повече, отколкото мога да издържа, прекалено много, за да се повярва, че е истинска.

Лудият дъжд, който плаши моряците,

капе във бездната между сезоните.

Скрий простотата, хвърли се във вятъра,

разбий на парчета духа – галеона,

който към грешни страни те насочваше,

острови с буйна и влажна растителност,

бесни лиани и лепкава почва,

дивост, която във тебе се вплиташе.

Още си цял, недокоснат от времето,

пий от дъжда, нека лъсне ти кораба,

морската длан нека да те поеме,

скъсай си картата, скрий се от хората.

Бавно издига се вечен елизиум,

бавно пропива те и празнотата,

без да се плашиш, във бурята влизаш,

оцелял си страха и кръвта и земята.

Май ми отива

в прегръдката на бледо огледало

и люлките, които

люлеят като вътрешни вълни,

провесени от костите

на нечия замряла биосфера.

Май ми отива

във роклите от тиха голота,

вечѐрите от буен страх

сред пламнали от люто долини,

в които и мъглата

пари върху кожата.

Май ми отива

със извора на всички делти,

узрелите значения в нещата,

невидимата топка за игра,

която е главата ми,

главата.

За щастие боли съвсем дискретно.

Разпадам се невидимо в обвивка,

която имитира съвършена цялост.

Отвътре ставам все по-етерна,

крещя във най-добрите заглушители.

Изтече цялата любов към Изтока

в каналите на бясното шосе.

Единственият път далеч от Нещото

ще бъде да изчезна и от себе си.

Влизам в паметта си и заварвам вряла супа от многоточия. Не успях да продължа, плътта на езика е твърде чувствителна. По-добре камъни по главата, нали? Или някакъв друг вид линчуване, но не и това ужасно чакане супата да изстине. Чух, че вещици я разбърквали с изтръгнати крайници, след това ставала за сърбане, но за какво ми е такава разредена тъкан? Бъркам плахо в буркан с мармалад, става на вкус, успокоява хода на времето. Обаче лепне и се топи в мен, а зъбите се надяват на поне малко сладка съпротива. Душа в тъмното за шоколад, и пропадам в несвършващата дупка на търсенето. Това е капан, разбирам, нездравословен апетит;  ако не беше твърде късно, бих се хвърлила в началото, за да видя какво е насищане и какъв препинателен знак идва след него.

след нас потоп

едно развълнувано чудовище

захапва света

една пропаст се отваря

натъпкана със слънце

и пламнали от глад медузи

един епичен скок

в опиянен сюжет

след нас потоп

от непрочетена фантастика

Въздухът – пропит

с потта на оплаквачите,

изнесоха ѝ тялото,

захвърлиха го в бездната,

светът остана свит

в ръката ѝ, обаче

възтържествува бялото

и пролетта изчезна.

Сега е безсезоние,

валят бутилки, чупят се

концептуални рамки

и няма как да се покриеш,

и няма кой да те догони,

и само във съня ти ще се лутат

останки от наивно знание,

а после бяла светлина

ще ги изтрива.

това е всичко, пролетно почистване в синкавите пещери, колко много парцали за изгаряне, колко много място за киселината на въображението; детински ентусиазъм с кофа в ръка, с брадва-брада и с изпито от вятър лице, пита ме дали може, аз казвам да, и след секунди съм празна, праисторическите рисунки са заместени с праисторически думи : А?, Ъ?, хахаха!, те бучат край скелетите на предишни дупки, ще направим музей от всичко това, пълен догоре с нищото, което го заобикаля; можем да разменим телата си по всяко време, като тениски, като рокли и гуменки, някой е издялкал нещо и го е строшил на две, никой не помни за някой, но тук в двойната агония има лесен достъп до него, той е един буркан със захарен памук, който не се топи веднага, а едва след продължителен анализ; сега всичко е просто, затвори клетката отвън, завий ключа в гърлото си или в моето, абсолютно безсмъртни като сладолед, достатъчно е поне един от нас да живее.

Плуваш в морето, целувайки кораба,

пиеш очите и нищо не виждаш,

триеш дъха си в стъклата на хората,

само на черните дупки завиждаш.

Нямаш и шанс да се будиш в мълчание,

всичко отвътре трепти да те спъне.

Храмът на мислите, сладко изгнание,

бавно под нечия длан се огъва.

Няма вълни, но кръвта се предава,

няма платна, но мастилни течения,

дърпат те, блъскат те и те удавят

и се прераждаш в солено бучене.

Седя на балкона с едно безстрастно, изстинало кафе и наблюдавам виртуозните танци на птиците. Преди седмица окачих хранилка, напълнена щедро със семена, но те все още не се престрашават да кацат на нея в мое присъствие. Кръжат наоколо и си запълват времето докато се махна (вече знаят, че излизам обикновено само за една цигара) с упражнения в изкусен летеж. Понеже предвкусват наближаващия пир, не щадят сили и описват пърхави пируети, опитват главозамайващи спускания и повдигания с различна скорост. Аз стоя свита на един стол, халюцинирам нещо друго, но с една свързана с реалността част от себе си ги наблюдавам, надявайки се да свикнат с моето безмълвно присъствие и да кацнат на хранилката, което ще ми даде усещането, че сме близки, че сме едно семейство, така да се каже, щом висим на един балкон по едно и също време. Не се получава засега, затова пък от хола надникват други две човешки очи, подути от сън, с димящо кафе в ръката, гледка, която ужасно стряска малките летци и те се пръскат из необятните сиви пространства; всъщност, стряска и мен, така че се прибирам набързо в стаята, за да стопля вкочанените си пръсти. Иска ми се да запълня деня си с някакъв смисъл, но засега не се получава. Това непознато същество, което повлякох със себе си снощи в изблик на пиянска лудост, ме пита дали имам яйца, за да направи омлет за закуска. Трябват ми четири часа, за да кажа не.По-късно чакам залеза, но вместо него пада мъгла.
Мечтая си за едно изчистено бъдеще, в което да яздя ярко розов слон и да имам естествено розови коси и виолетови мигли. Мечтая си за климат, смесица от влажни ноемврийски мъгли и августовски жеги, а всеки изгрев да е свеж и пролетен и да прелива директно в часа на синята мъгла, който да продължава в обсипана със звезди нощ. Не че светът не е разкошен такъв какъвто е, но да размишляваш за това, което е, е загуба на време, достатъчно е да го оцениш; струва ми се много по-смислено е да се плъзгаш по релсите на вечната промяна, с, признавам, смешната човешка надежда, че твоята вътрешна топлина може да нагрее тези релси, да ги поразшири малко, да ги огъне, да промени посоката.Така де, ако климатът се променя, защо не точно така, както бих искала. Ако розови слонове са вече възможни чрез генна манипулация, защо да не си имам един. В този ред на мисли, чувствам топлата му, набръчкана, искряща кожа под себе си, а ако я близна, дали ще има ванилов вкус или по-скоро на карамелизирани ябълки? Със сигурност няма да напомня на прашна политика, на затлачена скука или на маринирано ежедневие. Ще сведа розова глава върху него, ще затворя очи, ще се залюлея в ритъма на стъпките му, които ще бъдат също толкова елегантни, колкото са и всички слонове с нормални разцветки. Къде отиваме?

– Партиииииии! – Тайма разрошва косата ми. – Хайде да събудим танцовите нерви! Да почешем крилата си! Да излъскаме обувките си с цялата противна реалност! Хайдееееееее!

Караваната КАРЛ, с която пътуваме към Ц., е окичена с целия вътрешен свят на собствениците си. Една смесица от хипарлия и рейв, от мръсотия и любов. Няма къде да стъпиш, навсякъде се търкалят бутилки сок и водка, дрехи, лампи, фенерчета, гривни и гердани, намачкани снимки, тонколони, фотоапарати. Всеки път, когато Ян завие малко по-остро, целият под се размества, започва да трака и да звънти. Масичките и шкафовете в задната част са покрити с една забавна смесица от прах, брокат, тютюн и останки от няколко вида забранени вещества. На таблото отпред се поклащат плюшени животинчета, включително едно танцуващо розово фламинго, с което отдавна флиртувам. Въобще, в КАРЛ няма как да те хване скука. Аз се отнасям от време на време, но тези тук са ми свикнали. Не ме оставят дълго време да яздя розовия слон, дърпат ме, заговарят ме, навират ми в носа разни лампички, закачат по косите ми пера, рисуват по лицето ми с фосфоресциращи бои символите на своята собствена нетрезвеност. Аз нямам нищо против. В кралството на фантазията ми има един голям недостатък, натежал във въздуха вместо въздух – знам, че не е реално. Прекалено е хубаво и прекалено нереално, това ме прави вечно, но съвсем леко, недоволна. Сякаш имам само едно око и виждам всичко ясно, но двуизмерно. Нещо липсва. Ана, която е препълнена с тези липсващи ми молекули, ми тика едно огледало под носа, но не за да проверя състоянието на лицето си, а за да го разлея, разтегля, деформирам.

– Кетамин или амфетамин? – питам, взирайки се в прилежно приготвените паралелни линии.

– Еееее, това да не ти е ресторант. Яде се каквото мама сложи на масата, принцесо!

– Нали знаеш, че не понасям кетамин.

– Уф, че си капризна. Дай да пробвам. Уииииииихххххааааа.

Всички, с изключение на шофьора, са вече съвсем далече. Знам, че става въпрос за кетамин, познавам тези геометрично нарязани гласове. Бутвам огледалото настрани и прилазвам в шофьорската кабинка до Ян.

– Може ли да поседя малко до теб? Лудите отзад вече изсмъркаха почти всичко и малко почна да изнервя.

– Абе, щом си толкова трезва, вземи ти да караш, а аз ще проверя как стоят нещата там.

След десетина минути, докато шофирам по полупразната магистрала, чувам как Ян вие като сирена за радиация. Намигам на фламингото.

– Ей, какво ще кажеш, ще се справя ли с този кораб, а?

Фламингото извива шията си и ме поглежда с едно гримирано око.

– Да, ще се справя. Това тук е реалната метафора на слона от мечтите ми, нали, приятелю? Друг няма да имам в този живот, освен ако не си позволя да отлетя съвсем….Розов, до горе натъпкан с мармалад, изолиран от въздуха, капсула във времето, достатъчно е само да не спирам да карам, за да не пристигнем никога в нищото. Пристигнем ли в Ц., всичко започва наново – клуба, опашката, трепета, пиенето, забравата, гаденето, хиленето, сблъсъка със студа, с плочките в тоалетната, с премрежената красота на другите хора, с търсенето на нещо, с ненужния пожар в слабините ми, който едва главоболието на следващия ден ще стъпче. Тук ми е хубаво с теб, Фламинго бой. Трябва да се концентрирам толкова много, за да шофирам това чудо, това си е направо медитация. Направо залепнах за настоящето. Ти си розов, а мълчанието ти мога да запълня с каквото поискам. Трябва да се държим будни един друг, нали, красавецо? Ако си бях дръпнала малко К., щях вероятно да чуя какво имаш да ми кажеш. Ама знаеш ли, може би въобще нямаше да ми хареса. Може би си мислиш, че съм голяма глупачка, а аз само си въобразявам нашето душевно сходство и така нататък. По-добре си мълчи, фламинго. Мълчи си и танцувай, това е и моята стратегия. И нито една стъпка по-навътре, достатъчно вече…абе, какво ли не се случи вече, ето, сега съвсем сериозно те виждам да се мърдаш, което не е възможно, нали?

Струва ми се, че не само фламингото, но и всички останали плюшени играчки, се усмихват. Но може би това е играта на прелитащите светлини в периферното ми зрение? Превключвам на пета и тежкия мотор забучава. Вече е след полунощ, магистралата танцува пред мен, тъмна, празна, предизвикателна. Какви бикове се пенят в мен, щом хвана кормило, невероятно е. Все едно някой ме е инжектирал с тестостерон.

– Днес ми беше скучно и реших да залепя гледката от балкона по друг начин в ретината cи, това беше само идея, малка метафизична игра, но то взе, че стана. Три птици захапаха облаците, разръфаха ги, голям ужас, но не мога да спра с това. А и то набира сила, започва винаги красиво и после, когато отпусна юздите, тръгва на самоход с ужасна скорост по тъмни улици. Не че ми пречи особено. Обаче знам, че трябва да направя нещо по този въпрос. Или тук, или там. Трябва да се избира, нали? Виж, тази каравана тук, тя е реална, стискам огромното кормило здраво, виждам пътя ясно, говоря си с теб….говоря си с теб, без да знам кой си, без и да се опитвам да знам, макар че си също толкова реален или не, колкото всички мъже, с които съм говорила, тоест много по-малко реален от розовия слон. Разликата между вас и него е, че той ме носи плавно, уверено, че там няма юзди, кормила, пътища, които да го контролират, той просто ме носи върху себе си и аз отпускам глава в абсолютно доверие, без да гледам на къде върви и без да се опитвам да променям посоката. И накрая се оказва, че дори и движението, което усещам, е само останка от реалността, че е ненужно, моят розов слон не се движи, той само е…. Едно толкова сигурно „е“, което е екстаз и спокойствие в една и съща наносекунда. E, фламинго бой, кое да избера? Да бъда нормална или не?

Фламинго бой ми отговаря с трясък и стържене на метал и с пламнали искри от страх, а кракът ми, без да ме пита, натиска спирачката до болка.

Полицаите ми задават глупави въпроси. Линейката си тръгва, някой я е повикал, но няма ранени, нито изпаднали в шок, моите хора се държат на линия, така че никой не забелязва на колко линии са. Когато си над 30 години го можеш това. Ранен е само КАРЛ и мантинелата на 5 километра преди отбивката за Ц. Голяма работа, всичко е застраховано до последната джаджа. Аз съм спокойна като нощно езеро, все още ме държи опиянението от празното тъмно пред мен. Естествено, дрехите и рисунките по лицата ни предизвикват подозрение, но след като аз – капитана на кораба – първо духвам нула промила, а след това се оставям да ме тестват за всякакви възможни забранени вещества и навсякъде излиза негативно, полицаите омекват и започват да ни гледат като симпатична загуба на време.

– Очите ми от няколко месеца не са в ред, но никой лекар не може да определи точния диоптър. Заболява ме глава от всеки чифт очила, който са ми пробутвали.

Говоря някакви неща, но най-вече се усмихвам, без да позволявам на усмивката да присвие очите ми, които впивам в единия от полицаите, избран случайно. В крайна сметка така успявам да уредя пътна помощ, която да се погрижи за кораба ни, а две полицейски коли ни закарват до Ц., където аз с най-милото си гласче моля да ни спрат пред Кутията на Фрида, тоест клуба, към който се бяхме запътили. Няколко шарени пушещи фигури на входа ни приветстват с възхитени крясъци, понеже да пристигнеш в клуб с полицейска кола е много високо, почти непостижимо, ниво на декадентност. Моите приятели едва ли ще ми се сърдят, че почти ги убих, след такава кралска развръзка.

Ако зависеше от мен, щях да продължа към тъмното нищо. Но фламингото така ме разсея с любовни мисли, че съвсем загубих връзка с лявата част на мозъка си. Имало и завои в този живот, колко жалко. Става ми мъчно и решавам да престана да казвам „не“ на линиите за тази нощ. Явно нещо трябва да ме вкара в правите релси.

Два часа по-късно седя в един пулсиращ от басове ъгъл между двама студенти по психология с вирнати мустаци и качествен амфетамин. Заслужена ваканция от напрегнатото състояние, от това непрекъснато стимулиране, идващо от казана с подправки на клетките ми. Сега плувам в допамин, една простичка, еднопосочна реакция, никакви видения, само изливащи се думи без смисъл, супа без хляб. Разказвам на двамата за случилото се на пътя, за слона и за фламингото, за розовото и за сивата мъгла, и те се надпреварват, също толкова развързани от горещата супа, да ме анализират. И в един момент, в този красив момент на замаяна илюзия, аз започвам да им вярвам, да пия жадно подредените обяснения за себе си, да си мисля, че всичко е толкова лесно и прекрасно. Телесно и душевно течаща в една посока, аз скачам и започвам да бълбукам, да изливам всичко в мускулни спазми, да танцувам в първичната си форма. Това е и единствения начин да докарам до край всичко, сблъсъка и безкрайния път, сърцето и ума си, да свържа всички светове, да изтръскам натежалите пори. Сещам се за птиците сутринта, които летяха толкова красиво, очаквайки храна; сега и аз очаквам нещо да се случи, да стъпя в рая, да съм…и летя без да хабя сили, а Кутията на Фрида няма да затвори до понеделник сутринта, дотогава ще се изясни къде принадлежа.

В 16 часа на следващия ден телефонът на Ян звъни, докато лежим по диваните в Afterhour-a, a аз продължавам да танцувам с мигли и китки. Обаждат се от един гараж, можем да си приберем КАРЛ, сменили са му кървавите части. Ян обяснява заваляно, че ще дойдем на следващия ден, защото в момента никой не е в състояние да кара. Аз грабвам телефона и питам дали са обърнали внимание на фламингото, дали е добре и дали могат да му предадат едно съобщение. От другата страна се чува първо едно щракване, а след това:
-Здравей, аз съм. Хареса ми как летеше.

Потта тече по бягащото време.

Физическата същност

се вмества в панталона на глаголите.

Аз бягам с прилагателните,

без кости, гола като птиче.

Събирам няколко сълзи

за танца си пред зрители,

за триене на щрихите по пода,

за леко храносмилане на дните си.

Наздраве, казва ми света,

да хвърлим семето по пусти ниви.

Каквото и да е, се вмества

в божествените три секунди.

Една за минало, една за бъдеще,

една за мислене над кървав лист.

Светът е приказен пиян сюжет,

но май от глад ми е изял сърцето

преди да се науча да го ползвам.

Десертa после ще си поделим.

Разместиха се бенките по тялото ми

в синхрон със твоето съзвездие,

израстнаха хриле и нови зъби

и гънките неволно се разгънаха,

и устните разцъфнаха в огнище,

и мускулите сякаш се разрошиха,

и плъзна черно в капиляр за бялото.

Това е сладко-кисело възмездие

на формите, които бях загърбила,

отвътре се подуват и разпъват ме

и всяка нова клетка се насища

с погубващата светлина на нощите

(които съм описала, измислила

внимателно, в безформено гнездо,

от там са тръгнали горящи викове,

които ти без план ще пренасочваш

във нещото без име и без изход).

М мърмореше на Л:

Не искам да те събера от пода

като счупена ваза

или като изтървана бутилка,

престани да жонглираш с хедонизъм

по-добре от мен.

А се сърдеше на С:

Нима не виждаш как сексизмът

заема място в теб

и ставаш нещо като вестник.

Ш крещеше на Я:

Как можеш, как можеш,

а иначе нали нищо,

нищичко не можеш.

Д се цупеше на У:

(с езическо мълчание)

В пиянство пред колапс,

заради загубен шал.

Излизам на терасата,

за да се нарева.

Мама и татко,

които се умножават

в двойни убийства,

където и да се покрия

виждам кръв

и знам какво умира.

Господи, как искам

да разпоря шевовете

и копчетата,

за да се обичат всички,

голи, току що срещнали се,

всяка буква нов език.

Ще се откъсна от куршума

в момента на изстрелване.

Гневът ще избухне свободно,

а аз ще остана невинна,

плачеща, невярваща, до раната.

Анаис казва:

Били сме все пак

И по-нещастни от сега.

Държи ръката ми, която

е твърде тънка за света.

Но той така или иначе

някога ще се разпадне, казва,

а ние сме избрани да го видим

това разпадане

предварително.

Да го изучим с лупа от сълзи.

Да го разтеглим покрай себе си

и да свикнем

с липсата на време, с липсата

на нещо повече от тук/сега.

Една дисхармонична църква

в която всеки ден ще влизаме,

докато накрая текне кръв

от китките, очите, от косите ни.

Докато накрая се превърнем

в иконите на нищото.

Анаис казва

това почти е като щастие.

на път за вкъщи, там където цъфтящите дървета поглъщаха като хиени остатъците от нощния дъх, спрях за минута и помирисах ръката си, миришеше на прясна бяс и на стъпкани рози, а това е неземен парфюм; изведнъж усетих, че гладните молекули на въздуха се сгорещяваха от вече тръгналия на път южен вятър, а мен това ме удряше като хладен и сочен гъдел точно там, където преди беше сърцето ми; една далечна мелодия, изнизваща се с танцови стъпки, все още озаряваше тъмното, спарваше мокрото, изтъркваше праха от кожата ми, а по нея туптяха все още звезди, в зениците ми все още бумтеше ехото на пет измерения, но тук беше тази река, която примамваше да поседна в тялото и да разреша крилата си и да пия от тръпчивата тишина, за да чуя какво ми липсва ; там чух птиците, които будеха гласните си струни, съскащата трева, която ми напомни, че съм животно и то живо , чух студа, затворен в камък и водните струи, които се сляха с мен и ме завлякоха далеч от изтощението ми;  и докато плувах на ум, вътрешностите ми се навлажниха и от мен изпълзя един хлъзгав вик, който завъртя реката, небето и всички измерения, които дори и не бях докосвала дотогава, в сънлив водовъртеж, затова и реших да остана, да остана в най-ниската точка, откъдето тръгват всички вихри, да заспя в тялото си и да се събудя на юг, опърлена и смирена.

Маестро, време е за разговор,

във който да мълча, за да разказвам.

Ръцете ми са рибени и тинести,

а твоите вълни от звук болят

из цялата галактика, дори отвъд.

Това е страшна, хармонична музика

без разни хапещи местоимения,

които аз добавям, за да разбера.

Виж, публиката ти виси във вакуум,

кипящи ноти прекосяват етера

и цопват във реката от промени.

Така или иначе не разбирам,

превърнах мозъка си в метеор,

запратих го във нищото, изцапан

от опити да се промъкне в теб.

Сега е време да говоря с течности.

Така или иначе ще забравя името

и пътя си навътре, ще запомня

твоето или тази първа сричка,

създателка на цялата вселена.

В реката утвърждава се света,

в ядрото няма място за съмнения,

тук всичко извървява вечността,

и всяка риба е случайност,

лъщяща със вълниста красота.,

във музиката на движението.

Тримата старци, с един по-малко от миналото лято, стърчат сред игрището за петанк, в епицентъра на пролетните 23 градуса, и хвърлят топка след топка. Так-так-так, чува се сред малките облачета прах, които долитат до мен, до моята клатеща се масичка, пред която седя от сутринта. Някъде сред тези неизмерими часове съм заспала с вестник върху главата, след това съм се събудила и сега продължавам наблюденията си, защото всяка игра прилича на слънчева система, с малко оранжево слънце в центъра, което винаги остава център, назависимо колко бързо се променят констелациите от метални сфери, кръжащи около него. Старците хвърлят бързо и точно, сякаш в тази игра възрастта им не съществува, което потвърждава теорията ми, че това пред мен се случва на друго ниво на възприятие, извън времето. Една топка удря друга на противника, так, това разбива цялата подредба, всички топки се размърдват, но в космическия пясък бързо намират новото си място и затихват. Тик-так, тик-так, чувам часовника си в тишината между так-так-так от игрището, толкова тих е следобедът тук. Часовникът ми е част от една терапия, която сама си измислих. Само че не съм го поглеждала, откакто си го купих и си го монтирах на ръката както се слагат белезници. Под босите ми крака расте трева и, заклевам се, расте по-бързо откакто седя тук, а това са много, много или малко, часове, незнам точно. Под стола ми се е образувал зелен остров. Може би мога да възприема това, защото наблюдавам играта петанк, която е извън времето, може би съм била тук не часове, а седмици, или милиарди светлинни години, като се има предвид колко време трябва на планетите в слънчевата система да разменят местата си.

Когато някой направи 13 точки, старците си стискат ръцете и се нареждат пред малката барака, където получават от Самира по един изстуден сайдер. Този път и аз махвам с ръка и тя ми носи голяма чаша вода, а старците вече са започнали нова игра, която трябва да следя.

– Как си? – пита Самира

– Изгорях. Мирише на зюмбюли. Ухапа ме първото насекомо за тази година. Идеално съм.

– Какво те ухапа?

– Знам ли.

Понеже не я гледам в очите, тя загубва желание да говори с мен и се връща обратно зад плота в бараката си.

Градския часовник отмерва четири следобед с такава ярост, че потръпвам. Ето ви един звяр, който винаги знае кое какво. За щастие няма такива шумни календари, които да разтърсват ядрото ми, оповестявайки, че е минал още един ден. Само още един ден, вместо една вечност.

Старците са се уморили да играят и се настаняват на една от многото свободни масички около моята. В същото време една шумна групичка се е наредила да си поръчва напитки пред бараката. Самира решава, че бизнеса ѝ за днес тръгва, и раздира тишината с един предъвкан електронен сет от евтините тонколони. Тъкмо се замислям сега какво да правя, когато единият от старците, турчинът Халиф, се изправя и сяда до мен, залитайки, с бутилка в ръка.

– Как си, Халиф?

Той не казва нищо, само се хили и ме залива с едно гърлено свистене, което има послевкус на Средиземно море и на прегаряща хартия. Кимва с глава, сякаш съм го питала нещо друго. Аз се вторачвам в празното игрище пред мен.

– Имаш ли малко тютюн?

Давам му и той си свива цигара, в която поръсва малки късчета от едно лепкаво кълбо хашиш, полепнало с човешкия прах от джоба му. Свива, пали и засмуква със същата прецизност, с която е играл петанк преди това. Иначе пръстите му треперят, когато се опитва да отпие от бутилката сайдер. Подава ми цигарата, аз отказвам. Обяснявам му, че ме хващат дяволите, когато пуша хашиш. Той се хили отново, сякаш не е чул извинението ми или сякаш мисли, че това е нещо много хубаво, и кимва с глава, както само старците могат. Ясно ми е, че с Халиф не може много да се приказва, защото е прекалено упоен или защото не говори добре немски или защото е прекалено стар, за да разбере проблемите ми. Поръчвам си и аз сайдер и той повдига бутилката си с одобрителен жест. Вторачил се е в игрището и аз го придружавам с очи. След известно време мълчаливо гледане в една посока сме си станали толкова близки, че ми става хубаво. Тогава той казва:

– От тая музика човешките сърца изсъхват.

Кимвам.

– Кръвта и сърцето трябва да горят в една честота. Вълните на звука трябва да са еднакви с естествените за човека, иначе се появява лошо.

Кимвам отново.

– Аз свирех на Уд едно време. Когато слушаш музиката на Уд, не си нещастен.

– Аз не съм нещастна. Аз съм нетърпелива. Времето не е моята естествена честота.

Халиф се хили и кашля горещи вълни от дълбините си. Кашлянето му звучи красиво. Почти чувам музиката, която този дъх е произвеждал преди няколко вечности, може би тогава, когато съм се родила, в едно друго пространство на възприемане, на друга географска ширина. Решавам да опитам нещо и от мен бликва:

– Кошмарите ми са ужасно скучни напоследък, всичко, което се случва, е да падам надолу между паралелни линии и да се опитам да ги извия, за да престана да виждам вечността, която е зяпнала помежду им; да ги извия, за да се срещнат и сблъскат в някакъв край, където и аз да се разбия. Будя се без сърцебиене, така че всъщност май не са кошмари. По скоро упойващи са, да, успокояващи, макар и неприятни.

Паля цигара и се взирам в краката си. Не мисля, че Халиф е разбрал нещо от думите ми. След няколко минути той казва:

– С всичко се свиква. Както с липсата на време, така и с вечността се свиква.

– Хайде да играем една партия петанк, Халиф. Не съм много добра, но твоите компаньони май приключиха за днес.

– Аз съм вече стар. Всяка топка може да е последната.

От слънцето и от сайдера главата ми се е замаяла, не мога да фокусирам целта и съм слаба, слаба и плувам в морето от чакане, ръцете ми гребат безсилно в пространството и зад мен вече се събират зрители. Играя срещу Халиф все пак.

И започвам да печеля. Всяка моя топка се търкулва на правилното място, сякаш слънцето я притегля към себе си, без да се налага да удрям Халиф, а просто да заобиколя неговите планети. Нямам всъщност никакъв удар, но съм във времето на пренареждането. Лицето ми е пламнало. Свежа пот облизва тениската ми. Сърцето ми тупти с честотата на вселената; честотата, в която сякаш ей сега нещо от съществено значение ще се случи.

Хвърлям последната си топка толкова силно, че я загубвам от поглед. Разбивам часовника. Или поне така ми се струва. Моя, градския и всички други часовници.

Тик-так-тик-так-так-так-так. Халиф се хили.

– Хубави линии, много хубави. Няма лошо.

Кажи ми, ще намеря ли духа на времето

във чаша джин, подправен с главоболие

на следващия ден, и непотребна,

на мозъка и клетките си молеща се,

дали ще съм обект или мълчание,

или пък хлабав шев за вечността?

Дали вървят каруците от знание

или да ги избутам в пропастта?
Дали да меря крачки със пианото

или да плувам в техноиден бас?

Да стегна леко старото сияние

или да се отдам на мрачна бяс?
Да търся ли, или да търся да забравя?

Тук всеки питащ знак ме гледа остро

и всеки отговор се смее дяволски,

а този рай прогизва бавно от въпроси.

търкалям се по хълма на езика към могъща долина, в студената роса, с протъркани колена и тревиста кожа, при всяка вдлъбнатина посоката се сменя, небето е една отрязка сиво, а раят е някъде надолу или е насекомо, което ме хапе и аз се възпалявам, подувам, бълбукам, сливам се с един извор, докато разбера, че всичко най-хубаво се предава чрез докосване, а земята е медена, лепкава, моята кожа повтаря дишането ѝ, топлите ѝ пари, студените ѝ мъгли, събирам един куп храсталаци около себе си във втурнало се кълбо от цветя, бодли, червеи, които се увиват около тялото ми, движението надолу решава как ще се впиват те в мен, колко спомени в колко молекули ще събера и как ще ги разпръсна, притисната от дъжда, и колко влага ще се събере в очите ми или в корема ми, колко сладък е вкуса на хиацинтите или на ръцете ми, които са държали камък, и колко наранено или вкусно е месото под кожата или разтенията, които се провират в паметта, докато посоката винаги се променя, законите на физиката ме забързват и ужасно ме е страх, докато ликувам „да, да, да!“

когато се сетя за горещината, която блъска прозорците през нощта неясната болка, че нещо ми се изплъзва, винаги сълзите ми, изгубените часове на чакане да успея да си поема въздух времето лети напред и ме спъва, когато го следвам, когато се сетя часът на забравата обичаща с отворени очи миражите на моята лудост загубени в матрак под слънцето копнежът на сърцето ми, който забива зъби в себе си и как боли, как боли любовта, която замъглява мислите приличат на жена, или на мъничко извънземно, или бленувам за себе си, без никога да постигна определен контур, шептя в ухото на възбудата в полунощ когато идва лек ветрец от север, пуша след това, а през деня преяждам с плодове, от най-презрелите ненаситна за полу-алкохолната им сладост след това всички ме обичат, усмихвам се едно ангелчe, което иска да избяга което иска бог но той твърди, че е умрял преди десетилетия и аз се усмихвам чета клюкарски вестници и наблюдавам как между краката ми растат буйни косми това ли е да съм пораснала само това ли е слънцето гори кожата ми безмилостно аз лежа и плача, неспособна да помръдна дори и на сантиметър от себе си, което не е нужно, но изгарям вече, истински изгарям.

Танцувам плодороден танц далеч от тебе,

в една измислена страна от синкави желания

и вечно слънце, зъзнесто, защото ти не си

все пак, до него; във една обсебена

вихрушка от детински смях и лепкаво страдание,

в едно мънистено пространство за игра

където топките са всичките планети, ти не си

част от тази тътнеща галактика, където разрушавам

така умело всяка констелация, защото

само празнотата ми отива, само първото изригване,

дишам кислорода като пламък, претопявам вечността,

в лъскави, красиви начала, защото

реколтата в момента на засяване

засища по-добре глада ми от просото. Ти не си

тук, където вярна, пламенна и жадна, те изпивам,

цялата войска от светлина, напираща от тебе,

ти не виждаш поражението ми и как ликувам,

как в картата, в която липсваш, те откривам.

Не знаеш, тези облаци с градушки са лечебни,

тежат като един камион товар от нетърпение,

а ти не си във тях, ти само ги рисуваш. Ти не си

във почвата, която наторяваш, във ръцете ми,

които слепешка се ориентират по теченията,

в които тъй безумно скачам, безтегловна,

и тази сигурност, че липсваш, е вълшебна,

защото няма как да те смаля във уравнение,

което да реша, тъй както стъпквам цвете,

за да видя колко силно ме боли. Не си.

Нино се занимава със склуптури. Дъхът и гените му са каталонски. Има лодка, която в момента го чака на някакво пристанище в Гърция. Обяснява ми триизмерните пространства. Обяснява ми какво е да живееш в дърво. Пием вино, но той червено от Испания, а аз бяло от Италия. Кръвта му описва бледи опити да ме достигне. Разказва ми за италианската красавица, на която приличам. Моята кръв се издига като стена между него и тази, която съм. Аз съм скулптура на несъществуващото. Той е копие с лошо качество и с всяка глътка се влошава. Надниквам в друметровия кораб, който е издигнал на един площад. Там има всичко, планини, дървени постройки, огледално море, проекции на хора, които не съществуват другаде, освен в един предбиблейски рай. Разбирам го. И излизам от кораба. Къде отиваш, пита. Никъде, аз съм там, вътре. Навсякъде другаде ме няма.

Изтичат хората и разговорът

разтваря се във чаши с нетърпение.

Аз тръгвам, нямам време за довиждане.

Студена, пребледняла съм и мраморна

и искам в празнотата да застина,

да легна във леглото на промените
и там да ме настигнат въпросителни

извити вежди. Сянката на мрака

е светеща, а аз съм във средата

на няколко преливащи вълни

и ледените жилки вече чакат

горещата опора на земята.
Втвърденито ми тяло се отпуска

и нежни папрати растат по вените,

трева пониква край краката ми

и плодов сок разтърсва мускулите.

Цъфтят нюанси на червеното

в прозореца на мекото очакване.

Ширин седи до мен, облечена в широки сиви панталони, розова тениска и розов тюрбан. От както се познаваме, тя се гримира все по-рядко, защото аз не пропускам случай да ѝ напомня колко е красива и че това не ѝ е нужно, по всякакви досадни начини, така че иска-не иска да ми повярва. Днес по лицето ѝ има само прелестни сенки под очите от недоспиване или от кошмари. Нейните кошмари са винаги с една идея по-неприятни от моите, което ме кара да искам да се грижа за нея. Всеки път, когато успея да възвърна душевния ѝ баланс по някакъв начин, тя ми се отблагодарява с масаж. Както сега. Ръцете ѝ са лъскави от топлото масло , в които ги топи от време на време, след това изтръсква леко върху купичката, едно магьосническо движение, заради което всеки път отварям очи и се повдигам леко от дивана.

-Стига си мърдала. Трябва да се отпуснеш. – казва тя.

-Като си тръскаш така дланите, се пренасям в Хиляда и една нощи.

-Ти и твоите Хиляда и една нощи.

-Ти си моята арабска принцеса, Ширин.

-Да ти поиграя и кючек ако искаш? Или да продължавам с масажа?

-Масаж моля, всемогъща красавице.

-Тогава си затваряй очите и устата, че ме заболяха зъбите от сладкото, което ръсиш.

Ширин има от онези редки ръце, които веднага налучкват разните му там блокади, барикади и водовъртежи в тялото, и ги помитат. Това, които аз правя с душата ѝ, тя го може върху моето сега толкова схванато тяло.

-Имаш нещо кофти тук. -Ширин притиска корема ми.

-Две парчета кекс. Бяха вкусни обаче.

-Не говоря за корема ти. Около корема ти. Всичко е свито и…сплъстено. Незнам как да го кажа. – промърморва нещо на арабски.

-Коремни мускули? Знам, че ти като Кралицата на Мекотата не можеш да си го представиш, но повечето хора разполагат с такива.

-Не се шегувай. Не е хубаво.

-Какво не е хубаво?

-Това е…част от съня ми. Сега пак започва да се случва.

Ширин има един проблем и той е, че мозъкът ѝ от време на време загубва връзка с реалността. Достатъчно е нещо да ѝ напомни за сънищата ѝ, и те я засмукват обратно, което причинява неприятна дереализация за няколко минути до час, в които тя не знае къде е и какво се случва. Това е започнало под трясъците на бомбите в Сирия и я е придружило през Средиземно море, през лагерите в Гърция и Италия и сега, в сравнително сигурния ѝ живот, продължава да ѝ напомня, че нещо не е наред, нещо подмолно, но важно. Аз също познавам това усещане, случвало ми се е няколко пъти, но не заради падащи наблизо бомби, а заради нарочно причинено претоварване на нервната система, така че гледната ми точка е съвсем друга, аз по скоро го наблюдавам като рядък феномен, въоръжена с някакви псевдонаучни спасителни пояси. Един от тях мятам сега върху Ширин, скачам върху нея и започвам да ѝ щипя бузите.

-Гледай ме в очите и стой тук, нищо не се случва, стой тук и пей с мен, иначе ще щипя по-силно.

И завишавам глас, доколкото мога, пея

„Girl, you’ll be a woman soon.“

Ширин не приглася, но бързо ококорва очи и ме поглежда благодарно с разводнен поглед.

-Този път се върнах супер бързо.

-Защото те насиних от щипане и защото пея фалшиво. Даже и кошмарите ти не ме издържат.

-Не, не…защото този път всъщност не ме беше страх толкова много.

-Именно. Адът е просто една стая, влизаш и излизаш когато си поискаш.

-Искам да работя по това. Искам да видя какво е това…нещо. И защо.

-Имаш предвид…да го разучиш? Искаш сериозно да дълбаеш?

-Струва ми се, че това е единствения начин. Иначе непрекъснато ще ме изненадва. Писна ми.

-И как си го представяш това?

-Ти си свързана с това по някакъв начин. Разбрах го този път. Това усещане, докато докосвах корема ти, едновременно ужасяващо и привличащо, по някакъв начин ме завлече в един сън, но не си спомням как и защо, и в същото време беше като врата, още когато влязох знаех, че мога и да изляза. За това не се страхувах толкова много.

-Ти просто усещаш, че съм най-печения психонавт, който познаваш, затова не те е страх. Но ако мислиш, че корема ми е врата, ок, предоставям ти го за експерименти. Само че затваряй след себе си, нали, да не вземат да изпаднат разни ужасии от там, призраци, парчета кекс, знам ли.

-Не, сериозно. Този път беше много странно.

-Звучи така, сякаш се оправяш.

-За пръв път почувствах, че това има някакъв по-дълбок смисъл. И искам да го разбера.

-Може ли да довършиш масажа преди това? Ръцете ми са все още схванати . Утре имам снимки.

-Защо си губиш времето с това, не разбирам?

-За пари, за какво друго. Ще те водя в Париж да пием шампанско на Айфеловата кула.

-Много смешно. Аз даже нямам паспорт, с който мога да прекосявам границата.

-ОК, тогава ще отида сама и ще пия и за теб.

-Мразя те.

-Oh oui je t’aime!

Ширин се усмихва, след това оправя тюрбана, за да предпази косата си от маслото, и се захваща с последната част от масажа, която представлява много силно тръскане и притискане на ръцете ми, които трябва да държа съвсем отпуснати, все едно че съм парцалена кукла. Корема ми не докосва повече. Ако трябва да съм честна, там леко ми се гади, откакто тя получи пристъпа си. Но не мисля много-много за това. В нашето приятелство аз съм полукръга логика и наука, а тя е по езотериката. В центъра на съществото си аз не вярвам в нищо, с нея се засичаме по перифериите, където понякога не мога да отрека разни странности, които съм видяла или изпитала.

След десет минути тя щраква с пръсти пред лицето ми.

-Готови сме. Време е господарката да се изкъпе.

Влизам в малката баня с внимателни движения, защото съм цялата лепкава и мазна, а Ширин ме следва с една хавлия в ръка. Мие ръцете си на мивката, докато аз разучавам колекцията ѝ от душ гелове и търся нещо без аромати, защото гаденето междувременно се е усилило.

-Мисля си, дали не е възможно да опитам сега?

-Какво да опиташ?

-Да вляза. В сънищата, но по собствена воля. Сега разполагам с две врати, водата и корема ти.

Знам, че дереализацията на Ширин се случва често в банята, има нещо в звука на шуртяща вода, което я поглъща и обърква сетивата ѝ. В любителските ни психотерапевтични сесии, придружени с доста вино и още повече несериозност, съм се опитвала да разбера защо, но засега нямаме обяснение. Ширин е от Тартус, но спомените ѝ за Средиземно море са само положителни. Израснала е в сравнително заможно семейство от интелектуалци и артисти, като дете е плувала безгрижно с часове. За разлика от повечето бежанци от войната в Сирия, тя се е прехвърлила в Европа още преди положението да се затегне, не с гумена лодка, а с редовна линия и (фалшива) туристическа виза. В крайна сметка обаче въпросът „защо“ така или иначе е най-безсмисленият въпрос на света. Ширин се къпе само с много силна музика (абсолютно необяснимо за мен предпочита Rammstein за това) или най-добре с някой, който да седи върху коша с дрехи за пране и ѝ говори (крещи) нещо си, за да не чува свистящите водни маси около себе си. А сега иска да захвърли всичко това и себе си в дълбините на кошмарите. Гордея се с нея, както и със себе си, наградата за алтруизма е сериозно повдигане на собственото его. Само че ми става лошо, не знам защо. Моля я да почака докато измия маслото от себе си и тя излиза от банята. Докато се къпя се опитвам да анализирам собствената си тревога. Не че аз съм пример за перфектно балансирана психика, но слабостта на Ширин винаги ме е карала да се стягам и да бъда по-силната. Сега нея я обзема смелост и при мен започва да избива останалото. Ясно.

След няколко минути завесата на душа се дръпва и зад нея се показва Ширин с една хавлия около тялото и разпуснати черни къдрици.

-Coucou. Нямам търпение.

-Влизай. – казвам с престорено безразличие.

Гледката на голата Ширин веднага ме разсейва от неприятното усещане, че нещо, за което не съм готова, ще се случи. Тя е толкова красива, че дъхът ми спира и трябва да забия поглед в плочките на стената, за да не я зяпам като шестокласник. Не я виждам за пръв път в нежната, светло маслинена рокля на кожата ѝ, но всеки път съм наново разтърсена от това невероятно различие с моята собствена. На фона на тази друга котешка раса и разцветка, приликите в характера ни изпъкват още по-ярко и ни сближават още повече.

-Какъв е планът?

-Мисля си да се пъхна под водната струя, трябва да покрива лицето ми напълно,и в същото време да опипвам корема ти.

Става ми толкова смешно, представяйки си как това би изглеждало отстрани, и не мога да се сдържа да не се изкискам.

-Може ли малко по-сериозно?

-Ширин, сериозна съм като учителка. А какво ще правим ако…се случи нещо? Тоест аз какво да правя?

-Ти нищо. Този път е време аз да поработя. Каквото и да се случи, недей да се намесваш. И недей да говориш.

Странно е, че идеята да не се намесвам ме запраща още по-далеч в дупката на смътните тревоги. Но Ширин вече завърта крана докрай и силната струя на душа ни залива. Избутва ме леко настрани и застава в средата със затворени очи и ръце около талията ми. Облягам се на стената и я гледам уплашено. Защо, по дяволите, съм уплашена? „Защо“ е най-безсмисления въпрос на света.

Минават няколко минути. Ширин стои така като сляпа водна скулптура и докосва корема ми с лек, ритмичен натиск. Това е достатъчно абсурдно, за да събуди цялата ми логическа стража, и в един момент се отпускам вътрешно и решавам просто да изчакам тя да изиграе тази езотерична игра, която явно ѝ е необходима. Какво пък толкова може да се случи, освен да получи пристъп, който аз да потуша както преди малко?

Нищо не се случва. Ширин надниква с глава от водните маси и си поема въздух. А аз веднага поемам към изхода от това леко неприятно състояние.

-Хайде да се обличаме и да излизаме. – предлагам.

-Чакай още веднъж.

-Ширин…

В очите ѝ горят пламъци в цветове, които не съм виждала до сега. Притиска ме към стената. Лицето ѝ е плъзгаво и издължено, устните тъмнорозови, като при силна треска, а зениците-уголемени.

-Само още веднъж, моя малка сладка фея. Там съм почти, там има и нещо за теб.

Този път пръстите ѝ се впиват с едно решително и сякаш планирано движение в мястото, където ребрата ми свършват, и от неочакваната болка ми се завива свят. Всичко, което се случва след това, бих приписала на някаква странна телесна реакция, отключена от тази болка, някакъв неизвестен за мен невропептид, който тя е стимулирала да се произведе. Болката се разтила в главата ми, а след това се вдига като мъгла, но това, което виждам, не е банята и Ширин под душа, а едно тъмно, влажно помещение, изпълнено с ароматни па̀ри. Мощни вълни от жасмин и нероли блъскат обонянието ми. Чувствам, че съм в тялото си, но и в същото време вися на няколко сантиметра над него и наблюдавам случващото се от две гледни точки едновременно. Нито една не е свързана с другата. Но аз съм и двете.

-Хафиз! Ти ли си, любими мой?

От една дървена вана в средата на помощението се надига красива гола жена с дълги черни къдрици и лицето ѝ се извръща към мен и грейва, а моето сърце трепва от смес от страст и тъга, една доста измъчваща каша.

-Шах-е-набаат. Дойдох да те видя за последно, господарке на сърцето ми.

Това го казвам аз. Тоест излиза от мен, без да съм го помислила.

-Какво говориш, Хафиз? Та нашите пътища са преплетени завинаги. Аз ще чакам да се върнеш от Исфахан, дори да чакам докато старостта ме повали.

-Както ме чакаше и предния път ли, моя невярна луна?

-Хафиз, аз вярвах, че твоята чиста душа не би се замърсила от змийските езици! От мътните локви на завистта! Дори и в мислите си не съм престанала да бъда твоя, О, магьоснико на думите, властелин на душата ми!

Приближавам се до ваната и докосвам лицето на жената. Тя ме гледа с уплашени, познати очи, и да, това са очите на Ширин. Докато се опитвам да наместя този факт в някакво смислено обяснение, другото аз я хваща за гърлото, а една ръка, която е моя, забива малко острие в корема ѝ, точно под последното ребро.

-Кe aschqh āsān namud awwal wali oftād moschkelhā (Ах, колко лесна беше любовта, но днес аз пея тъмни строфи.) Това са последните ми стихове за теб, мое сърце. Нима бих могъл да тръгна отново на път, измъчван от хиляди образи как някой друг те има? Не, твърде много горя, твърде дълбоко в мен се заби острието на любовта, както това сребърно острие сега раздира божествената ти плът.

Със сълзи в очите полагам мекото, кървящо тяло във ваната и го оставям да потъне, взирайки се във все още живите очи, които ме гледат невярващо, обезумяло, молейки се…Взирам се в тях, докато искрата на живота изчезне, и тогава и на мен ми причернява.

-Ок, това беше. Събуди се.<<<
н милва лицето ми. В момента, в който се свестявам напълно, от очите ми текват сълзи. Тя притиска пръсти към устните ми, давайки ми знак да не говоря, и ме измъква от банята. Помага ми да се облека, защото не съм на себе си и нямам грам мускулен тонус. След това тя се гримира с бързи, заучени движения, а след това гримира и мен по същия начин, тежки слоеве черно около очите, издължени като полулуни.

Извървяваме разтоянието от къщи до нашия любим бар в пълно мълчание. Всички хора, които срещаме по улицата, се извръщат след нас и ни изпиват с поглед, сякаш не принадлежим в този свят. Главата ми е празна, абсолютно празна. Но Ширин върви с лека крачка и доволно изражение на лицето, тъмните ѝ котешки очи ме стрелкат от време на време, и всеки път казват "всичко е наред". И малко по малко започвам да се завръщам в себе си, да усещам краката си, очертанията на улиците, свежата следобедна топлина, която лъха от дърветата. Усещам всичко с една идея по-ясно от вчера.

Сядаме на една маса навън, под цветните лампиони, под висящите саксии с петунии и бегонии, сред други маси с усмихнати лица, в удобната обвивка на настоящето. Поръчваме жасминов чай. След като ни го донасят, аз казвам:

-Ширин. Ще те заведа наистина някой ден в Париж, обещавам.

-Мммм. Да, ок, ще приема това като прилично оправяне на сметките.

И се залива от смях, докато светлината на залеза ни покрива с меко, пролетно щастие.

Меланхолията е ок.

Всичко друго отлетя.

Как да го опишем,

беше кратко тук,

а ние бяхме пияни

през цялото време.

Във празните бутилки

никога не влезе дух.

Зад всяка ограда

две стени.

Зад всеки скок

пропадане.

Лежим в пулсиращи руини.

Сърцата се прегръщат.

Двигателят е включен.

Но ни напред и ни назад.

Някой чу ли нещо?

Тъжната спирачка.

Пътуване не бе.

Отвътре навън

и обратно,

в сто посоки.

Толкова много

изпято, нарисувано, написано,

извикано, прошепнато, изплакано –

безброй парчета от основата

използвани за друго.

Сега завиждаме на птиците,

бездомни.

Лимонадена бутилка

върху килима от вчера.

Останки от глюкоза

разхвърляни навсякъде

сред нервните импулси.

Пиеш в пулса на времето.

Водата те чака.

Плажът те чака.

Върховете те чакат.

Откъде се пада най-добре?

Преговори с тялото.

До нищо не водят.

Още  глътка свобода,

стоплена от слънцето.

Лимонадена бутилка

лети през прозореца

докато изпреварваш живота

на задна скорост.

И си жаден.

И пътищата свършват.

Но си точно на старта.

Морето е червено, съска стряскащо.

Колко риби ще умрат през тази нощ?

Колко хиляди прерязани опашки?

Колко пъти ме попитаха

защо ребрата ми са остър нож.

Използвам го за рязане на себе си,

на малките си изблици от памет,

когато нещо странно и обсебващо

се впие в мен с прегръдка от измама.

И те от остротата му опитаха.

Извайвам се така съвсем сама.

Но нещо в гънките завинаги остава.

Не стигам там със нервната ръка.

Там капка пот, с вселената пропита,

от чужда пора, чака бляскава изява.

Докоснала морето на кръвта ми,

превръща го в стихия мекота.

Разтапям се във сънища от думи,

затварям се във стая без врата.

Къде е ножът, страховете питат.

Усмихвам им се тъжно. И мълча.

Измитам си глаголите, подсвирквайки, и лягам в чаша с мед. Аз съм смело насекомо, което иска да живее в бъдещето като експонат, защото движейки се, само се приближава към естествената си, безлична смърт, а застивайки в меда, се превръща в обект, в бездушна купчинка материал, в който всеки може да излее душата си. От сладостта ми прилошава, но взетото решение е достатъчно сурово и кисело, така че нещата се балансират. Добре дошъл, меден живот, който толкова прилича на смърт, но е още по-красив.

Заспивам във теб

и всеки път щом сърцето прескочи

се вливаш във мен

с лепкави жизнени сокове.

Колко страстно прегръщат

мечтите.

Колко е дълго чувството, което прекосява сърцето ми? Колкото пътнически влак? И как така се оказа, че, без да се осъзная, седя в него и гледам през прозореца как останалата част от живота ми прелита покрай мен, без да участвам в нея? Свивам се на една седалка, отварям бутилка сладка лимонада и се подготвям да пътувам дълго, много по-дълго от един LSD Trip, много по-дълго от един сън, много по-дълго от осъзнаването, а и по-далеч. Мислех си, че от пътнически влак може достатъчно често да се слезе, той спира на всяка гара. Но този не спира, а се засилва все повече. Ако някой знае къде съм, моля да обясни.

катеря се по мечтата за теб,

но е стълба без стъпала,

по-скоро лиана, в която вкопчвам

бедра и длани и зъби,

опора без материя,

сякаш се държа за себе си,

но не съм на себе си

и все по-нагоре съм и чувствам

сили на придърпване

люлеят ме по-силно

по-далеч

от гравитацията на цветята в мен

към джунглата на твоите растения

Опирам се на кучешкия лай

във три и десет през нощта.

От крайчето на нежния си рай

изпускам гвоздей в пропаста.

Забива се в плътта,която чакаш,

във спазмите от мразя те

и повече не мога и обаче

се връщам в тъмното на пазвата.

Защото там си ти, където

прогизнали са къщите, опорите

и скромната ми лудост само свети,

а ти изтриваш от света ми хората.

Да не мисля за теб е просто гимнастика.

Разтягам си гладните зъби.

Разтърсвам си жаждата.

Завързвам косата си.

Троша девет чужди сърца.

Напрягам до празност

своето собствено.

После душ от пияни сълзи.

Да не мисля за теб е просто гимнастика.

Започвам отново, щом мине

тази дяволска мускулна треска.

Oт теб.

„This shit is bananas“

Сигурно има нещо общо със смяната на времето. Как звучи това въобще, да смениш времето? Плашещо. 

Имам някакви механизми, безумни, праисторически, атавистични реакции в мозъка, към тази сложна и измислена система на времето. Често ме плашат минутите, твърде са дълги, чакането да се случи нещо, цикъла ми, който отмервам не по чувство, а с едно приложение, което се казва Лили. Лили изчурулика тази сутрин, че е 25 ден на цикъла ми. Значи може би страдам от предменструален синдром. Само че нито ме боли нещо, нито имам апетит. Освен за кафе и цигари, които развявам от ранна сутрин със себе си из празния апартамент. 

Събуждам се от сърцебиене. Сърцебиене се отбива със свръхактивност. Стойка на ръце, мост, кафе, цигара, въртене на обръч ( мисля си за суфите, моля се на духа на суфите, искам и аз да изпадна в този спокоен транс), музика, кафе, прахосмукачка, цигара. Нищо не помага, няма как, изваждам таблета и започвам да пиша. Всички думи, които бродят в главата ми от седмици, които изстрелвах назад в подсъзнанието си, сега се връщат доста разкривени и грозни. След първия стих трябва да си измеря пулса, за това също имам приложение. 160. По дяволите. Обаче трябва да довърша стихотворението, а после да започна ново, отварям и още две тетрадки до себе си, където драскам несвързани с текста мисли, които главата ми блика. Междувременно са се отворили всички канали, наводнение от всички страни, а фокусът ми е удавник с полуспихнат спасителен пояс някъде в големия водовъртеж. Цигара на балкона. Дишай. Дишай. Моля те, дишай. 

Тогава се случва това, което винаги се случва. Всички думи се сливат и се превръщат чрез някаква проклета химическа реакция в адреналин, който шурва из цялото ми тяло. Зрителното ми поле се свива, не виждам никакви цветове, небето е сиво. Тази реакция, която би ме спасила от праисторическия тигър, карайки ме да бягам по-бързо, е безумно безсмислена сега. Не мога да избягам от главата си и от съдържанието ѝ. Не мога и да го излея и забравя, защото изливането означава директно прогизване с това съдържание. Алкохол? Може би. А ако стане по-лошо? 

Още една цигара, набирам няколко телефона. Навсякъде гласова поща, защото естествено всички още спят. Мисля си колко хубаво би било да имам приятели с деца. Те също щяха да са будни от 6 часа сутринта в неделя като мен, щяха да са закусили, да са се разходили, и сега щяха да ме поканят на обяд. Страховете ми щяха да се разсеят сред миризмата на телешко с картофи и сред детски ръце, които разрошват косата ми. Записвам над едното стихотворение, което още си няма заглавие, „нам. си пр. с д.“. Паля цигара и вече не знам какво съм имала в предвид. Сещам се за нещо друго, което може да стои зад апокрифното съобщение, и тогава идва и световъртежът,  а заедно с него и знанието, че умирам. Няма друго обяснение. 

Обличам якето си и хуквам навън. Болницата е зад два ъгъла. Срещам само двама по пътя си, възрастен мъж с куче (лицето му се удължава и потъмнява, не мога да определя разтоянието между мен и кучето, разтрепервам се) и инвалид с моторизира количка (прилепвам към стената, затварям очи). Заставам на рецепцията и в този момент текват сълзите, а гласът ми хрипти, опитвайки се да обясни за какво съм тук. Младата жена зад прозорчето ме поглежда с големи учудени, но толкова спокойни, очи и казва:

-Здравната ви карта, моля.

Ръцете ми сериозно треперят, но успявам да изровя картата си и да ѝ я подам. Пита ме дали записаните адрес и телефон са верни. Дали съм си сменила личния лекар. Аз рева, да, да, не. Трябва да почакам в чакалнята. Ще ме извикат. 

Как бих искала големите врати в дъното на коридора да зейнат и оттам да изкочи болнична количка, в която да бъда настанена с нежни и уверени движения, да бъда покрита с кашмирено, снежно бяло одеало, а един напевен лекарски глас да прошушне в ухото ми „Всичко ще бъде наред, довери ми се.“. И този глас звучи в главата ми като един друг, който познавам, и затова се разтрисам от тъга, и плача в чакалнята, докато ми свършат всички сълзи. По телевизора върви National Geographic, няколко маймуни се чешат една друга през цялото време, докато аз се разпадам на малки частици. Благодаря ти, еволюция. 

В чакалнята влиза руса медицинска сестра и ми казва да я последвам. Вървя със скоростта и ритъма на пияница, така че тя слага блага, мека длан на кръста ми и ме побутва лекичко. Влизаме в малка стая и сестрата ме пита дали искам да легна на леглото. Предпочитам да седя. Лягането в болнично легло е прекалено тотално падане в едно състояние, което все още се опитвам да отрека. Дежурния лекар ще дойде след малко, уведомява ме и излиза. Секунда по-късно се връща и с извинително изражение казва:

-Трябва да изнеса това извън стаята. 

„Това“ е медицински шкаф на колелца, от онези работни площи със спринцовки, бинтове, ножици. 

-Защо? – питам, сякаш искам да знам. 

-За да не си сторите нещо. 

Така го казва, сякаш е най-нормалното нещо на света. Сякаш е ясно, че в това състояние бих искала да си сторя нещо. 

-Ако исках такова нещо, нямаше да ме е страх, че умирам. Нямаше и да дойда тук, понеже в къщи имам достатъчно остри неща. 

Сестрата ме поглежда леко засрамено. Прилича на добродушна лелка, застанала зад сладоледена количка. Кимва. 

-Да, права сте. Съжалявам, от рецепцията не ме информираха за какво точно става въпрос. 

-То все още не е съвсем ясно. Но искам да живея. Това е сигурно. 

Усмихва ми се сърдечно, връща шкафа на мястото му и излиза. 

От яд разглеждам шкафа и си харесвам една ножица, която скривам в чантата си. Нямаше да ми хрумне да крада ако не ме бяха заподозрели в самоубийствени мисли. Сигурно изглеждам зле. Текват ми сълзи отново. Ако десетгодишната Аз знаеше това, никога нямаше да започне да пише. Ако зародишната клетка Аз знаеше това, щеше да мутира, да се роди като маймунка. Която сега щеше да бъде почесвана от един мил маймун. Докато тъпче в устата си банани. 

Дежурният лекар се появява след десет минути. По-млад от мен, висок и слаб, с гъста черна коса и дебели розови устни, които биха побъркали всеки гей. Аз решавам, че идването ми тук е грешка. 

Wie geht es Ihnen? 

Пита ме с ритмичен, заучен, университетски, не майчински, немски. Разбирам, че лекарят е чужденец, също като мен, и ме хваща яд. Гадни расистки мисли в главата ми, за капак на този ужасен ден. Срамувам се от себе си, той ме гледа с големи, невинни очи, и тогава решавам да се стегна, да мине процедурата колкото се може по-бързо и да се махам оттук, защото спасение няма никъде. Дори и в болницата. 

-Трябва ми нещо…успокоително. Нервите ми…приятелите ми не отговарят на обажданията. Освен това имам чувството, че ще умра всеки момент.

Говоря сравнително спокойно. Липсата на авторитет в този лекар ме кара да се чувствам по-силна. Може би пък нарочно да са ми изпратили такъв. Може би си разбират от работата. 

-Ще преслушам сърцето ви и дробовете. 

-Пулсът ми е 150-160 от сутринта. Преди малко го премерих за последен път. Обемът на дробовете ми е 31. Това е зле. Не мога да дишам. Пуша прекалено много. Сигурно имам нещо….

Говоря бързо, за да му покажа, че вече знам всичко, което той иска да научи от сигналите на тялото ми. Той се усмихва и ме кара да повдигна блузата си. Дишам дълбоко. 

-Всичко е наред. Имате здрави дробове. Със сигурност не пушите чак толкова много. 

Казва това и намига леко с око. Това как да го разбирам?

-Това как да го разбирам?

-Ами, изглеждате здрава. Дробовете са чисти, сърцето е наред. Високият пулс се дължи на емоционалното ви състояние. За едно здраво сърце това не е проблем.

-Така ли преценявате пациентите си? По външния вид? 

-Имам и стетоскоп. Освен това холистично разбиране за здравето. Ще ви дам едно хапче, да се наспите добре. Ако състоянието продължава след това, може би трябва да се обърнете към психолог.

Това го чувам за четвърти път през живота си. Хваща ме дива яд, обаче усещам, че в същото време ми става по-добре. Яд срещу страховете. Решавам да играя с тази карта.

-Може ли да ви попитам нещо? По мъже ли си падате?

Той ме поглежда учудено, но не е ядосан. Очите му са все така благи и невинни.

-Да. Това проблем ли е?

-Не, изобщо. Просто се чудех. 

-Мога ли да направя нещо друго за вас? 

Подава ми една таблетка в пластмасово пликче. Аз се чудя дали да му кажа, че бих искала болничната количка, бутана от един друг лекар, който няма лекарска диплома. Или да го попитам защо не е възможно да изживея красивия си живот като маймуните, инстинктивно и леко, като люлеене на клон. Или да го попитам дали писането има нещо общо с всичко това. Но не казвам нищо.

Той махва с ръка и казва с по-силен акцент от преди (защото това не са заучени фрази):

-Опитайте се да не се ангажирате с емоционални неща. Сега, в периода на смяната към лятно време, много чувствителни натури реагират силно на иначе нормални дразнители. Забавлявайте се, спете редовно и следете да поемате достатъчно магнезий. Един-два банана на ден ви осигуряват необходимата доза. 

Прибирам се в къщи с торба банани. Имам 45 пропуснати обаждания на телефона. Изключвам го и обелвам първия банан. Ям, усещайки първите силни спазми в корема и сълзите ми текват за пореден път. Заспивам на масата, плачейки. Когато се събуждам след няколко часа, целият стол е прогизнал в кръв. Първото нещо, което правя, е да проверя дали ножицата е в чантата. Там е, и е все още неопетнена. С облекчение обелвам втори банан.

Отскачам в долината на импулсите

с широко разтворени пори,

пропита с течна захар.

Устните кървят,

сенките се бутат в мен,

в нежния парфюм от бира.

Така пънкарски

стъпвам детството си.

В ъглите, под потен дъжд,

балерината изглозгва всичко друго.

Шека от доволство,

забивам я в корема си

и никой няма място под ръцете ми,

защото са антени, но пък

телевизорът е счупен

и падам

падам

във безкрайното завъртане.

тази дяволска планета

в жилките ѝ вкусна кръв

а аз съм леден метеор

с неясна траектория

откакто имам орбита

наситена с вулкани

се губя още повече в простора

в безкрайното въртене

пропадам в себе си избухвам

наново тази жълта лава

се смесва със дъха на залеза

във постхимическа реакция

и всички изчисления са грешни

движа се по парапета на нощта

балансирам ин и ян

но всички котки стават сиви

от тези опити за мяукане

така че се отказвам хвърлям всичко

събличам топлещата козина

и вия под луната без причина

воя на човешкото си минало

докато си отивам

те обичам още повече

обличам всичките палта

дебели пластове от страст

и страх и мазохизъм

такава прекосявам улици

размествам костите

разбърквам всички цветове

и губя всичко

защото ми е зимно в тази жега

Бели пухкави облаци,

насечени геометрично.

От долу пак  нагоре

и обратно.

Светът се счупва

или фрагментира.

Отваря се, затваря се, залепва се

и теб залепва в празнотата.

Безсмислено  е, но и

без сериозни загуби.

Знаеш какво е това.

И че не искаше да знаеш.

Потъваш.

По-надолу няма страх.

По-надолу е нищо,

а нищото е дълъг филм.

И въздухът те реже

извън себе си.

Дупки с твоя силует

по зелените завеси,

дупки с черни вени.

Стените нямат свършване

в бездната от часове.

Колко още?

Още не.

Още веднъж.

Сърцето е смирено,

но умът ти няма измерения.

Изчезва.

Хотелските стаи, в които

изрязвах душата си с пластмасов нож,

погребана в прах от луна,

и се питах

защо са ми нужни в такъв случай кости

сухожилия, сенки в очите и под,

глада ми за нещо или за главоболие.

Tе винаги казваха да. Потвърждаваха

всички съмнения и от тавана

подиграваха храма ми от своеволие

и трошаха го бързо във твърдия под.

Всеки път бяха сбъркани, бели, претъпкани,

с хапещи глутници от часове,

с празни листa със печат от хотела,

с тъмни бутилки, пълни със вакуум

всичко това, от мен призовано,

да видя доколко съм силна и смела

и колко минути издържам в безумие

без да мисля за въздух и без

да разчоплям кората на нечии рани.

И всеки път ме издаваха,

всеки път пишех в бележника:

Ти си стаята,

ти,

живееш в себе си.

вървя по стъпките на някой

който вървеше към мен

забравям да пия вода

вече няколко месеца

тайните ъгли ме чакат

може би в сив безистен

чака писмо или ключ

или сърцето обесено

а аз ще остана във мрака

истерично си лакирвах ноктите

всеки ден наново

докато съвсем изтънях

в твоя лист хартия

рисуваш хубави неща

казвала съм ти това

запълваш всеки атом празнота

и после режеш по средата

имаше толкова много

и липсваше всичко

и се спъвахме в купчини боклук

в парцаливите безсмислици

в прекалено силно осветление

в загубените пътища

в големите зеници

тази каша във стомаха

тази каша във главата

тази ярост

се трупаше в големи локви

а ние се държахме за ръце

и си мечтаехме за друго

пет сутринта

пет завъртания

пет кафета и за нас

облечени в нощта

кръвта описва елипси

завръщаме се

завръщаме се във часовника

имаш ли все още пулс

свери си го по градския

какъв е този вял макет

щв свикнем ли и този път

обратно във обвивката

веднага да си лягате