Нели Станева

Омазани с пейзаж от минало
и вечно –
микроорганизми върху крайници
и крайността на тялото, пред-
затишие във всяка камера.

Отнякъде се чува стон на мравка.

И все пак – да лежиш със затворени очи, без мисъл, занимание, нужда или умора е онази последна, все още донякъде достъпна на човечеството, дейност, която се явява и най-близо до летенето.

Да наблюдавам играта – и пред вътрешното ми око се разкрива движението на клетките, на времето, на цялата човешка история. Толкова ясно, че понякога не издържам, понякога трябва да стана и да се затворя херметически в скафандъра на желанието отново да съм бременна с неподвижно бъдеще.

Как да ти кажа всичко това с този безмайчин, сиромашки език.

Това, което липсва, е въздухът между сън и съ-буждане, затова, убедена съм, денят се превръща в съ-нужда, в усещане за плуване под пластмасово фолио, в невъзможност да подам глава над движенията си, в задушаваща биология без амплитуда. Липсва онзи момент, в който тялото и съзнанието не съществуват, но това, което го движи, кръжи около очертанията им и ги променя според кройката на съня. Липсва онова пространство, разчертано, но свободно от аз, толкова подобно на раждане, или на смърт, или на любов, или на свобода. Всеки ден предлага възможност за преживяване на това, което е отвъд простото преживяне, за потапяне в същността на горните четири велики абстракции. Неизползвани, не-аз-ползвани. Дяволът дрънчи по целия свят, дяволът е тон на аларма, насилствено избутване на времето в нещо, което все още не принадлежи на никого и никога няма да принадлежи, една полубудна човечност, която не струва и наполовина от стойността на животинското. Струва ми се, че решението е просто.

Кораб, сгънат от три недовършени мисли,
умора, излята във форма на котва,
и локва.

Колко плахо мигаме пред слънцето,

едва сега ли виждаме лицето си,

нахапано от зима?

Лилаво – отдалечаване.

Червено – липса.

Синьо – няма.

Розово – сянка.

Черно – поло.

Уж близки са ми – тази ярка светлина, това мокро слънце, тази суха, ядна длан на идващата пролет. Но не преставам да им се чудя. Вървя бавно, докосвам, дишам, вътря очи в пет посоки. Вървяла съм така хиляди години и всеки път се спъвам в този камък на времето, наречен сега.

е вкус на сочен южен плод след седмица в хладилника.

яйце яйце малеле
търкаля се а
накъде
по-точно
откъде от
о-о-ле

Неспокойно се въртиш под йероглифите
на моята несигурност.
Дали ще се откажеш да заспиш?
Все пак, ако се чудиш,
последният,
с безсрамно полетял надолу щрих

и шев накриво,
значи „съжалявам“.

Близостта на телата кара абстрактните понятия да се отдалечават от буквите, в които са облечени. Това не би било проблем, ако не искахме толкова силно и точно сега да създадем ново тяло от текст, което да спаси света от войната, омразата и загубата на смисъл, от неясните очертания на изкуството и неестествената тежест на свръхчовека. Останалото се разтваря лесно в етанол. Разстоянието между “интелект” и “интерес” и после “несресан”, след което “харесва ми”, е само няколко глътки от калифорнийското розе реколта 2014 или от тежкобъчвеното уиски, за което никой от нас не е платил. 

Преследва ни мисълта (дали е достатъчно плътна), че ще бъдем наказани, ако не участваме. Най-малкото ще бъдем наказани от времето, задето не сме платили с нещо – разсъдък, здраве или поне едни 120 франка.

Не бива да се вини виното, нито дори уискито, което не сме избрали, казваш, истинския злосторник е музиката. И ето, аз се сещам за цигулката на мрачния ми русенски дядо, виртуозната му цигулка, която всеки път напластяваше съвсем конкретен контраст между съществуването му, между свръхстандартния му апартамент, свръхсмъртното му тяло и необятните пространства на Малер, Бах и Бетовен, и как тази ужасяваща граница ме караше да мълча. За ученическата цигулка на майка ми, натикана под бузата от любящите ръце на баба ми, покрити с кръвта на поредния заклан петел, за нейния отказ да продължи да живее по-дълго от кокошките. За бунта на баща ми, малък оловен войник, който се изчерпа до “няма да насилваме детето”, вечна слава за смелите,  след което аз, съвършено свободна, станах балерина, а после поетеса. Няма как да избегнеш музиката. Интелектът, колкото и да е трениран, в един момент не издържа и се предава. Особено лесно се случва, когато две тела са близо едно до друго, достатъчно близо, за да се обичат, докато толкова много други наоколо се мразят и напластяват контраста между етера и етанола с тъмни облаци и идеи. Когато двете обичащи се тела са закодирани с бунт и всеки път, когато чуят съвършената хармония, напускат пределите си, за да я задържат, а когато се завърнат, с ръце, омазани в сладък сок, предели няма. 

Няма как да видим какво се случва след това, защото нямаме подходящи абстрактни понятия. Историята ще отсъди, според вибрациите. Историята явно не е абстрактно понятие, щом е оцеляла с толкова много музика, притисната между етанол и етер. А да оцелееш е най-важното.

Ако да е тегаво, поне да влезем.
Ако лапардица, то поне блестенето.
Ако далеч, то най-малко думата
ти да се чува.

Януари:
Розово палто петни Московска,
но в автобуса ми е по-студено.
Февруари:
Отчаяние в светлината на захапката,
дали ще хвърлят въпросителната ни?
Март:
От булевардите тътни злокоба,
но броим онези докосвания на перваза в кухнята.
Април:
Болката превежда, преподрежда, 40 котки чакат хляба си,
каква брилянтна радост да си тяло.
Май:
Възраждането на пухчетата, почти завършеност,
но пак die Zeit macht alles kaputt.
Юни:
Тихо, тихо, розе и пица,
и блещука ни японското звънче.
Юли:
Toits de Sofia, така че
просто го напрàвѝ.
Август:
Там, където винаги сме били,
където точката на склона.
Септември:
Нови сили, натъпкани с цикади, влак.
Комарите най-гладни, когато слънцето замрежи края си.
Октомври:
Дом, ние,
а досадните игрички на ума, простете, единствено ме отегчават.
Ноември:
Ако измисля бог, той ще съществува
в моя санаториум – крехко, жилаво отдавна, добре трениран мускул.
Декември:
Съзнание – шампанско.
Ръцете с вкус на огън, а
комини бясно бълват светли облаци.

Гъвкаво небе над стегнати улици.

I dream I wear

a red hoodie, red

howling.

Едно пияно от безлуние небе
вършее в чекмеджетата с мастило.
След него облаци – готически страшилища –
мачкат светлината на света ни дребен.

Над немощта на лампите, ламетата,
махмурлука, всички украшения,
слънцето като намусена прислужница
замазва с мокра гъба тъмното,
полира мълчаливо Алпите и отраженията им
в реката, колкото да не стои безделно
до момента, в който
падането на измръзнала звезда отмери
край на смяната във пет без пет.

Село от пясъчни къщи с пластмасови врати. Мебелировка в къщите липсва, в средата на всяко пясъчно пространство – маса, на масата – банан.

каквото е

но има сьомга за закуска

хляб вселена

цветове

Сняг!
Опитвам се да изкрещя, но чувам само ехото, познатото,
как като капак оловен хлопва върху шахтата
с ококорена, клокочеща възхита.
За кратко съм забравила коя съм,
коя е улицата, номера, коя играта,
какво загаря на котлона, колко тясно е,
във стаята, която с всяка сутрин се смалява,
защото аз забравям да порасна.
Опитвам пак.
По дяволите, сняг.
С тембъра на точното десетилетие,
и този път във нищо няма да се блъсне
гласът, не ще достигне и бордюра,
не ще нагази в кишата,
не е възможно и отблъскване.
Но скоро.
Гаргарата със детски експлозив ще се повтори,
това поне научих от познатото. И тогава
пейзажът ще е празен.
Ще вали отново сняг
и няма да е трупало напразно.

Чувствата са единствените атоми живот, които са на сигурно място.

(disturbing music swells)

24 часа по-рано е отворено.

Check-In.

Парното почти изстинало.

Списъкът за опаковане

на намазаните ѝ с лепило органи

покрит наполовина

с лястовици в полет.

(erie music)

Причината, кажи: причина.

Говорът с натъртени

от напрежението срички.

Поне по белег на година,

биологично настървение в машините.

Инфлацията на килерите

и на тишината.

(loud chatter)

В шест и половина

шумата на времето

покрива и последната.

Никой не разбира.

Гейтът е затворен.

(angelic chorus)

Непрестанно понеделник.

24 часа по-рано

и не е студено.

Розе.

Друго не помня.

Вероятно са се разпуквали в земята луковици,

а от птичите яйца подавали са се полупрозрачни клюнчета.

И новото небе прокапвало е плахо в почвата.

Но чантата, облегната на стола,

безапелационно се отваря

и повтаря:

Розе, две чаши,

памет.

всички умалителни са използвани съзнателно и без да бъдат наранени 

Той постави скицника на тревата и го затисна внимателно с две камъчета. После прибра боите в чантата и извади тъмночервен шал, с който покри раменете си. Беше работил два часа, прегърбен над някакъв сън, тялото му плахо започваше да се обажда. Усети хладната пот, която се диплеше под дъхавия текстил на ризата, възбудена от едва доловимото захладняване. Невидимите ветрени пръсти на есента се простираха назад в календарното време – към началото на август, точно към мястото, където беше седнал да рисува, отблъсквайки прежурящото слънце. Защо беше избрал точно това място беше досадна загадка, която се оформи в мозъка точно в момента на събуждането, като инициация към рационалното мислене. Нямаше нищо интересно наоколо, само дървета и две червени пейки, поне така му се струваше сега, когато върховете на пръстите горяха от непонятна умора. Непосилно му беше да търси отговор в акварела, не и сега. Щеше да го разгледа скоро, на следващия или по-следващия ден, щеше да го хареса или не, в първия случай щеше да добави няколко рационални детайла, за да може да го класифицира и припознае като собствен. И в двата случая щеше да бъде по-богат с няколко единици безвремие. Сега то – безвремието – съхнеше – в скицника, част от него по лицето, по тялото.

Два часа бяха достатъчно време, за да хване промяната в крачка. Може би беше успял този път, това би оправдало монотонността на сюжета.

Момиченцето изникна точно откъм посоката, която той си беше наумил за продължението. Дребно и обло като пънче, на около четири годинки, облечено в тоналността на гората – той вероятно изобщо нямаше да го забележи, ако не беше започнало да говори. Говореше и с всяка дума се приближаваше към него със силни, месести крачки, образуващи симпатично клатушкане. Той бързо разбра, че говори японски. Нямаше знания по този език, но чудесно разпознаваше музиката му. И сега слухът му се остави с радост да бъде гъделичкан от приближаващата непонятност, с която фонемите се изливаха от малките устнички, миниатюрни като шипков плод. То го гледаше право в очите, огъваше езиче, а с него прегъваше уверено въздуха, без съзнание за неразбираемостта на резултата. Очичките, тъмни и без никакъв вътрешен живот, залепени в неговите. Едва когато беше на един лакът разстояние, те се раздвижиха, докоснаха тревата като вид поклон, после наново се закатериха по тялото му, и, достигнали лицето, разчетоха там учудването, намериха посланието на езика си, останало нешифровано, неполучило подслон. Тогава една ръчичка се пъхна в неговата и го задърпа натам, откъдето беше дошло. 

Сигурно нещо лошо се е случило, помисли си той, момиченцето се беше загубило или родителите му лежаха мъртви в някоя пропаст, нещо ужасно ще да е било закодирано в този уверен и плътен говор, в който липсваше всякаква паника. Сега то мълчеше, но и в песента на пулса на пухкавата ръчичка не се чуваше нищо минорно. Просто един горски дух, реши да вярва в това, поне докато картината на реалността не преведеше японската му реч, непонятна за света от страх.

Сети се за две неща – колко много му искаше да посети Япония и колко много му се искаше и другото, за което нямаше думи. Унесе се точно в тези мисли без език, пристъпвайки меко по мъха на стъпките на момиченцето. Известно време дори успя да не мисли, само вървеше уверено към усещането за посока, за място, където щеше да е полегнала промяната.

Следващия път, когато погледна надолу към момиченцето, то забави ход, посочи с пръстче личицето си, изпъстрено с червени петна, настръхнало от зеленината, и каза: Bjork. 

Той не направи грешката да се сети откъде познава това име, реши да не го познава. Пръстчето се завъртя на 168 градуса и докосна чантата му. Той я свали на земята, разкопча и отвори с жест, който казваше – вземи каквото ти трябва. Момиченцето се поколеба, но след няколко минути бръкна отривисто и извади скицника. Той не си спомняше кога го е прибрал в чантата. Явно малката дърпаща ръчичка му беше оставила достатъчно време да го постави на мястото му, но не и достатъчно време на паметта да си създаде спомен за това. Вероятно акварелът не беше изсъхнал. Дори и да беше успял да хване промяната, тя си беше отмъстила с прилично размазване на контурите. Момиченцето явно се двоумеше. Държеше корицата, сякаш не беше сигурно дали да отвори капак на кутия с опасно съдържание. Очите заговориха на разбираем език.

Страхувам се.
От какво се страхуваш?
Вълк.
Той не съществува. Със сигурност, в този скицник поне.
Напротив. Освен това хапе.
Да прибера ли скицника?
Не. Някак ми се иска да го погаля. Сигурно има мека козина.
Искаш ли да ти нарисувам куче? Което не хапе, което можеш да помилваш?
Не. Искам да помилвам това, което хапе.

Малката устичка се раздвижи от експлозията на голяма усмивка, малката ръчичка отвори скицника на последната страница, той погледна акварела и реши, че няма да добавя нищо повече. Нямаше нужда да знае вече нищо повече – коя префектура, коя улица, кой номер, нямаше нужда да знае колко стаи имаше апартаментът или от колко време живееха там тези, които вече не живееха. Беше използвал много червен цвят, стана му топло. Тъмните очички смело обхождаха лицето му и се избистряха все повече, регистрирайки приливите на спокойно знание по него.

Той потегля към залеза,
покрит със конфети,
петна от сироп по раменете
и леката тежест на часовете,
които – както и слънцето –
с размах е раздал.

Животното яде филия с масло.
Животното облизва кутията и ножа.
Животното се буди рано
и тъмното със вкус е на тревога.
Животното забива нокти в химикал.
Животното мете листа пред входа.
Животното забавя дъх пред изгрева.
Животното се взира дълго в мълчалив екран.
Животното скърца със зъби нощем.
Животното опипва сякаш за първи път всяка една от костите си.
Животното е потно.
Животното се упоява с мед и фурми,
шоколад, гроздова захар.
Животното не вярва, че е живо.
Животното си проверява пощата.
Животното на крак захапва кюлче сирене.
Животното брои зависимости.
Животното си пожелава още.

Паметта май може да убива, виж

как едно споменаване уби Годар,

едно сърце в инстаграм –

две или три рутини.

Не сме туристи май

в безочливата си случайност,

съвсем съзнателни, а темперирането

е необходимо само за бутилки вино.

Виж как шофираш – като мисия.

Това е правилната перспектива.

Не съм говорила за нищо важно,

но бъдещето е безапелационно

и приветливо при тази скорост.

Нито ти, нито аз ще помним

светът – на две или на три –

ще изпревари.

Да избягаме от живота, който не ни принадлежи, в песента на цикадите, която се ражда само и единствено за нас.

Да, бих могла, вместо за теб,
да пиша за благия нрав на сезона,
за черната птица, кълвяща зърна
подуто и лепкаво грозде.

За мъглата привечер и как
се обляга на топлите сенки.
Колко тежък е въздуха, също
как олекват краката във тъмното.

Бих могла индиректно да кажа,
че треперя от същия страх,
с който падат листата по паркинга
и замират -умират – в очакване.

Бих могла и директно да дам
точно име на птицата, месеца,
гроздето, времето, въздуха.
Все неща, сред които живея,
макар че
реално ги няма.

Тук, където и стаята ми се превръща в абстрактно понятие.

Там, където и абстрактното е уютно за живеене.

Добре дошла във стаята за сричане:

анблок угарки, слогове, магаре,

а първото кафе е разтворимо,

като сладостта в очите,

задимена от цигарата.

Вече ме познаваш, но не знаеш нищо

за настървението вечер,

как вместо да заглъхна в тъмното,

аз хрупам лешници върху постелката,

тактуващата на глада за тебе челюст

прескача полунощ, където има изход,

примирение със невъзможното,

със тази метрика и незаситеност.

Не знаеш и че търкам китките си

в един парфюм от деветдесетте, как

симулирам млечното люлеене

в кръвта на вечно живите, как

стоя пред електрическо табло

и не разбирам.

Как нервно тропат зениците ми

по мрамора и как се блъскам челно

във все по-високата ни структура.

Как се хиля истерично, как

крещя, че вече имам щит срещу страха

и как килимът ми с петна от вино кима

и пита, ами ако ти уплашиш щита?

И после как от ужас ставам безсъзнание.

Иначе

би трябвало да има и евакуационен план.

Така че лягам и загасям светлината.

Но вече ме познаваш – няма да заспя

и няма да намеря пункт, така че

ПОМОЩ

Сто години сън,

а после не познава никой, никъде.

Но радостта да се събудиш

и без това заема твърде много място.

Жълта е бурята, прекосена от
жълт самолет на авиокомпания
нискобюджетна носталгия.
Жълта е София. Жълти карфици
по жълтите покриви,
забити от някой, оставил
душата си в кройката,
шева недовършен
във чаша със жълт, недопит алкохол.

Времето е изтрило табелите.

Не е ясно продаваш ли нещо,

живееш ли нещо

или чакаш от век асансьор.

Зимуват на север първичнобезкрилите птици,

GPS е език, с който ще си разказват

имената, които менят се наместо сезоните.

Две единични легла, прилепени едно до друго, затрупани със звукови шлаки от булеварда навън. Материалът на рамката е полимер, дишането се усеща като притискане към найлонови торбички, шупли и прах. Фабричното изрязване е изрядно, линиите се докосват по цялото си протежение, лакираната повърхност е без аромат. Двойният чаршаф е непригоден, матраците твърде лесно изплъзват твърдата си плът от него, завивките се набръчкват. Две картини без израз или значение висят на стената, самно формата на рамките им ги извинява донякъде, ясните контури са добре дошли и остават. Опитите да се засели останалото пространство се ограничават до старанието да направим едно легло от двете, дланите да приглаждат чаршафа с нова надежда – същата, изключила алармата.
С радост стоя будна в непригодното за бъдеще, разчертано пространство. Събирам думи за това, което е кръгло и не се вмества тук.

Ще спя с речник.

Целият свят пулсира с честотата на предчувствието.

Мълчанието на хляба и виното.

Една усмивка плаче сред гърдите ми.

Демонът на Лаплас е издигал високи огради, но alas.

Някои места просто имат повече контакти, но често без електричество.

На върха на хълма е облегната стълба.

Не как се отразява, а как отразяваш.

Каквото и да е, сме ние.

Лице с повдигната брадичка. Гръдният кош изпъчен. Протяга ръка и кърви, повдига  крак и кърви, усуква се по оста си и кърви, тича до тоалетната. Голямата лампа продължава да маркира мястото ѝ върху картона с ярка, кръгла щампа.

Такава е твоята воля, творецо, ти, който си мъртъв, защото избра да не се родиш, ти, който умираш веднъж месечно, а тя те събира старателно в силиконовата си чашка и те изхвърля обратно в природата, прах при прахта, плът при плътта, бог в канализацията. 

Нито един човешки поглед не бива да се върти около този свещен акт. Гладката порцеланова кожа на тоалетната чиния те поема, ти се плъзгаш като сластен кървав ангел и се разтваряш в нови, човешки форми, които едва третото натискане на копчето ще разпръсне изцяло. 

Връща се – при живите, при погледа. Живото има нужда от погледа на други живи, иначе може да се окаже, че е мъртво, че хладния въздух е всъщност порцелан, че порцеланът е ковчег, от който не може да излезе. Не драматизира, нищо че се връща от тоалетната, нищо че току-що е погребала бог, нищо. Да умираш не е повече от едно чувство. Разположено в кръга от ярка светлина.

Повдига крак, начало на пирует. Замайване. Край.

По-късно някой я настанява пред чиния със селда. Принцеса Селда рови в чинията си и в интернет: как да почистя тоалетната чиния, за да не личат следите от бог?

Свободна ли си? пита рибата. От какво? Свободна от религия, от съвест, от планове. А тази тъга? Тази тъга, която винаги има вкус на нещо развалено?

В името на Девата, на клиториса, на всички изгубени шансове, свободна съм – крещи тя. В името на майката, която не стои в този кръг от светлина. Светкавица. Окото зад камерата не говори, не смее да говори. Аз съм свободна да кървя. Аз съм свободна да убивам бог, месец след месец. Ето костите му, забити в гърлото ми. 

Светкавица, а после един мъжки глас – преекспонирахме.

Детето ще дояде селдата. Знаеш ли, казва, в корема ми имаше бебе, но то изяде пеперуда и умря, и откакто е мъртво, обичам да ям риба.

Добре дошли: настръхнала кожа, опушена ванилия, смълчана стая, жажда за светлина, глад за мляко и месо, подсмърчащ нос, страховита гора, стегнат череп, одеало, концентрация.

Изобщо не мисля за края на лятото и не го изпращам никъде. Но нима е случайно, че тъкмо на първи септември кокосовото масло в шкафа се е втвърдило, оправдавайки името си, след дълга лятна мимикрия?

Мускулите ми го следват. Колко дълго бяха вода. Понякога разбирам защо хората в миналото са давали дарове на боговете. Силно ми се иска да знаех къде да положа своето благодаря.

Защо да не тъжим предварително всъщност? Ако тъгата така или иначе е неизменна, то нека имаме поне свободата да я разположим където поискаме по своята собствена времева линия, независимо от сезоните и обстоятелствата. Да имаме право да грешим с разположението. Да човъркаме гладкостта на базалната линия на емоциите. Веднъж начупена, тя ще може да се издигне и до непривични висоти. Summa summarum на флуктуациите си остава същата.

Понякога се чудя – как оцелява светът без определени личности. Липсата им ми се струва достатъчна причина ентропията на всичко да се ускори до безконтролие. Не, явно остава нещо от присъствието, някаква прашинка енергия, някакво нежно и грижовно магнитно поле, иначе нямаше как да бъде това, което е, нямаше как да бъде каквото и да е, ако да те няма означаваше да не си.

първа награда в конкурса за сонет на името на Лъчезар Станчев, 2022

Аз си тръгвам оттук, точно както тогава,
преди четвърт век, в зноя на месец тринайсти.
Със билет за глада, до прозореца вляво,
с малък куфар, изопнат от чувство за край.

Пак разказвам на пътя, че няма такава
страна – само спомен със ръбесто име.
Че покрита от грубия плащ на държавата,
тя – родината – вече съвсем е невидима.

Че от светлите корени там е пораснала
тъмна плевел, рушаща душите и къщите,
тъмна плевел, изринала моето място.

Че без допир до почвата пак се превръщам
в странстващ облак безмълвно нещастие,
устремен към едно невъзможно завръщане.

Посветих целия си ден на това да спя добре през нощта. Изтупах завивките, проветрих стаята и се озъбих (вместо да го захапя) на шоколадовото чудовище, което винаги излиза по тъмно и танцува сластни ориенталски танци пред изтощеното ми съзнание. Също: внимавах с кафето и с екраните, дори с екраните в кафето. В 22 часа придърпах завивката над главата си. Точно в този момент О, който от два часа спеше безшумен, ангелски сън, започна да хърка. Понеже О е дете, от него се очаква това да звучи най-много като леко ръждясала музикална кутийка, но в случая имахме запушен нос и дращещо гърло в механизма ѝ („не, няма проблем да изсипеш кофа студена вода върху себе си и после да играеш два часа навън с мокри дрехи, детето ми, наслаждавай се). Брахиални ритми разтърсиха малката ни спалня. След като се уверих, че този шум, напомнящ варели, търкалящи се по калдъръмена улица, наистина идва от това има-няма 15 килограмово същество (за миг се стреснах, че в умората си съм сгрешила етажа и съм си легнала в чуждо жилище), аз придърпах слушалките и – о, докоснах екрана на телефона, който просветна като намигване – липсвах ти, а?

Час и половина по-късно най-после бях избрала какво да слушам, за да не регистрирам въздушните потоци на О, борещи се на живот и смърт с кохорти от сополи и подути лигавици. Междувременно по необясними причини бях прочела две статии, посветени на Хитлер (знаете ли за онзи интернет закон, според който колкото по-дълго се ровите в мрежата, толкова по-вероятно е да попаднете на материали, посветени на Хитлер?), бях постнала снимка в Инстаграм, бях размишлявала дълго защо го правя и какво би имало във фийда на Хитлер, ако тогава имаше Инстаграм, бях се стреснала от собствените си мисли, бях изтрила снимката в Инстаграм и преровила няколко списъка в сторител. Най-накрая: дебелите хлебарки в ушите и скок надолу с главата в нечия чужда история (в която Хитлер още не се е бил родил).

Но, момент, ходеше ми се до тоалетната, освен това бях жадна. Попаднала в кухнята, усетих, че няма как да мина без да кажа няколко окуражителни думи на шоколадовото чудовище, което хленчеше, разтопено до маса без ясни контури в ъгъла (това не е изкуство, така че спокойно може да се изчисти, може и да се изяде). А какво допълва сетивния хоризонт на шоколада? Правилно, цигара. Една, две и така нататък. После усетих, че ме боли глава, но вероятно беше, защото погледнах към часовника.

Безсънието обитава лявата хемисфера на мозъка и обича математиката (в смисъла на игра с информация), бихме могли дори да кажем, че тя му е основно хранително вещество. Еди-си-колко часа е, еди-си-кога трябва да станеш, еди-си-колко-съвсем-недостатъчно часове ти остават да спиш, хайде заспивай сега, ти – тревожно животно, хайде заспивай, ти – отчаяна, безволева жертва на дигитализацията и на мозъка си. Хайде, пробвай да ме изключиш, след като си натъпкала търбухчето ми (а и своето) до краен предел, след като всички лампи и лампички в контролния център светят.

Все пак, пробвах. Книгата в сторител се оказа за радост само прилично занимателна, така че нямаше риск и това да ми попречи. Лежах със затворени очи в тъмното, упорито лежах, докато пулсирането над дясната ми вежда (защо сега отведнъж в дясно, заради огледалното предаване на стимулация към тялото от мозъка ли? дали да проверя все пак?) се усилваше. В един момент гласът на четеца започна да ме дразни, падините му бяха твърде стръмни, пълни с езера от патина, високите тонове – твърде звънки, този човек определено нарочно се опитваше да ме разбуди, а и тази буйна компания от думи – точни съществителни, сочни прилагателни, този шумен, подпийнал език, който празнуваше, изречение след изречение, собственото си съществуване – кой съсед би останал безразличен? Скочих, ядосана, запратих слушалките в ъгъла, разлях бутилката с вода, която си бях домъкнала от кухнята, за да не трябва да ставам повече. От шума О се разбуди и се разплака, което беше най-доброто, което можеше да ми се случи, в комбинация със затихването на хъркането, защото веднага изрита безпосочния ми гняв и ме накара да включа на задна предавка и да се върна в леглото, за да го гушна. Добре, добре, пиано. Беше едва три часа. Нямах щанс да се наспя, но имах шанс поне да не прекарам идващия ден с асоциалната мантия на заклет лунатик. Няколко часа, колкото и да е, по-добре от нищо, или беше по-добре без нищо, по-добре…по-добре нищо, отколкото гняв. Гняв, вгян, нвяг, защо всъщност? Малкото телце впи ръчички в мен, сякаш съм спасителен пояс, сякаш усещаше, че съм будна и мога да преплувам тъмното без проблем. Мога, да, тъмното мога, но светлото се оказва много по-трудно. Твърде малък е, каза госпожа Виленер, детска учителка, която в сборните си три мунути и петнайсет секунди контакт с мен е успяла да ме накара да се изпотя пет пъти, повтаряйки едно и също изречение. Не че нещо – тя не знае всичките сочни, подмолни наслагвания, които аз виждам в тези три думи. Дори и аз не бях наясно понякога с всички подтекстове, които мозъкът ми решава, че е разчел. Когато хъркането започна отново, аз внимателно се изправих и застанах до прозореца, където трябваше да се подпра на перваза, защото се олюлявах като онзи с мантията по-горе. Луната, изпълнила дрехите си, блъскаше по стъклото – тежка, мазна луна. Блъснах и аз, лекичко, за да не го счупя, финансовото ми състояние не приветства свободата на емоциите съвсем, блъснах още веднъж, за да привлека вниманието на дебелата небесна лелка, която ужасно ми напомняше госпожа Виленер и зашепнах, все едно баях на отражението си в нея:

разбира се че е малък вие какво очаквате аз ли да седна на столчето децата са малки ясно децата са малки и различни а този тук е върховен чувате ли нима не сте чували че родителите и децата са скачени съдове вие го правите толкова малък чрез смаляването на майката вие сте виновна че той се разплака вие а не рождената му дата вие и вашите твърде тъмни рамки на очилата и вашите твърде тъмни контури на това което очаквате вие на която се плаща да приветствате дребосъчета и да сте мажоретка на порастването да приветствате чувате ли с усмивка с радост не с тъмни очила богове вие трябва да имате очи само за общите знаменатели плащат ви да приветствате децата на такива зашеметени от живота родители като мен да приветствате диви мъничета без график които ядат каквото и когато си поискат и играят мокри навън до късно и спят с майките си и спрягат всяка дума със защо и реват когато нещо не е наред точно такива държавата иска това от вас да ги направите големи богове точни мощни послушни с правилните кутийки със закуска ядящи обяд в 12 нула нула и с план за следващите 12 години напред нали трябва да са малки за да се получи това или искахте аз да ви свърша работата не не и в моята супа не и в моя фиид не и още една година без детска градина имате ли представа въобще…

Колко сме сами, когато безсънието угаси светлините си и се отпусне върху раменете ми, а аз се просна в осветеното от луната петно и започна да плача, и когато се окаже, че именно тези сълзи са пречили на очите ми да се затворят достатъчно дълго и достаъчно благо, за да заспя.

и да можехте да чуете как хърка о как величествено хърка изобщо нямаше да го подценявате а сега вървете по дяволите

Три ябълки, откраднати от мъртвата градина,

мъглата ги облизва,

и поглед върху тях, откраднат от смъртта.

Видях как изгревът се спря

за миг да си поеме дъх

преди да плисне върху сградите.

Дори и само заради това си знаех –

изкачил е август.

Каквото трябва – прецъфтя, а юли

обу си панталоните от лен

и се прибра в дома на еуфорията.

Отраженията бавно се променят,

все по-настойчиво присъстват сенките,

дълбоката вода цвърти нагоре

и капе в езерата – зеници,

насища ги със меланхолия.

Околоочните ни мускули

доловимо, с тих възторг, отпускат се.

Ръцете, които отпускат прегръдката си
около нещо, току-що родено.

Не казвай на никой,

че си правил любов

до окото на голямото езеро.

Струва ми се, че липсват доста парчета в разкошния плащ на небето. Парчета, останали там, където съм била най-щастлива, отрязани от ножицата на една и съща, винаги една и съща, но невъзможна да се възстанови с усилия на волята усмивка. Знам къде са тези парчета, завиват места, които не ги виждат, превръщат тези места в очи, невидимо топлят невиждащите очи на света. Няма нужда да ги търся, виждам ги, виждам и съвършения бод на шевиците, които са ги пришили там, където са.

Тук културата все по-често прилича на природа – съществува независимо и въпреки човеците, които обитават пространствата около нея.

Кафка и габа. Театър и цирк. Риба и абсент.

Когато е най-горе на стълбичката, плахо клекнала пред сребристия устремен наклон, за кратко проблясват, с необясним, дразнещ очите контраст, сивите ѝ коси – после тялото ѝ се отпуска и отдава на бесния мокър лупинг, и изчезва, слива се отново до съвършенсто с детството.

Колкото по-дълго наблюдавам пърханията на водното конче, толкова повече ми се струва, че те отброяват с абсолютна точност пулса ми. В момента, в който решавам да проверя с палец върху китката, то отлита.

Кафе с озон, докато клоните докосват сянката ми.

Водораслите усукват се в осмица.

След втората ми среща с Яна Лозева, вървя дълго из една съвсем блага, упоена от неделята София. Използвам дългата сатенена рокля, с която се снимах, като одеяло за пикник в тревата. Роклята е на 7 години, носила съм я вече във всички важни емоции, но никога извън дома, и това е хубав дебют за нея, денят е подходящ, тревата е сочна и рисува.

Как беше премиерата, пита Яна, аз сумтя в опит за неутрален отговор. Така и си помислих, каза тя, аз след такива неща съм като болна.

Не ѝ разказвам колко се срамувах, че носих костюм, защото исках да кажа нещо важно, което забравих. Което забравих, обличайки се.

Докато лежим върху роклята и гледаме облаците (те са пяна, а синевата е вана, в която се къпем насън), кихам няколко пъти. Кихавиците изминават поне километър през вътрешността ми. Облекчаващо е.

От няколко дни, съвсем без да искам, мисля за нещо, което онова злобно човече с мустачки от 20 век е казало „Знам, че всяко велико дело на този свят дължи развитието си на велики оратори, а не на велики писатели.“

Днес всичко е друго, каза Яна, смених фона. Не много. Гледам да се разнообразявам според възможностите, които ми се предлагат.

Това, което ни се предлага сега, е абсолютно същото като и тогава. Водата на ваната не е сменяна. Но всичко е друго.

След сладоледа започвам да мисля, че има една друга възможна история – тази на тихото разбиране, на кратките проблясъци свързаност, за която е по-добре наистина да се мълчи и може би само в краен случай да се пише. Затварям очи за съвсем кратко и когато ги отварям, съм като измита вътрешно.

(годината) умножено по (месеца) =

колко (в пъти) повече снимки,

отколкото присъстващи.

Разбира се, че не съм. – отвърна тя, когато я попитах за втори път дали е Ина Григорова. Тонът на гласа – за мен абсолютно разпознаваем (за вас също би бил, честно) – и този път съвсем ясно се вмъкна в октавата на несъразмерно силно раздразнение, което тотално ме убеди, че лъже.
Пушехме една до друга на един тесен перон в Карлово. Влакът Бургас – София спира там и, когато разписанието позволява, кондукторът се провиква: „почивка за пушене!“. Такива като мен очакват този момент в пълна бойна готовност с извадени от кутиите цигари и неколкократно проверени за функционалност запалки в дланта. Не знам какво правят останалите пътници с тези 20 минути в Карлово. Гледката към Балкана тук е прихлупена и доста потискаща, а вътрешността на влака вони на старост, един аромат,  който никакво чистене не може да премахне. Ина слезе с мен, други пушачи явно нямаше. 

Забелязах я още когато се качих на влака. Минах покрай нейното купе и с една разплетена шевица на съзнанието си отбелязах начина, по който беше заела пространството, тежестта на зениците ѝ в блуждаещото движението на погледа, усетих и прескачането на искрата, която си разменят неволно представителите на един и същ вид в саваната на рода. Носеше слушалки, тлъсти черни хлебарки, застинали на ушите ѝ, черни дънки, тениска. Какво друго да носи такъв човек? Лежеше върху седалките като в спалня. Моето купе беше на края на същия вагон. Имах треска, априлска треска или дори нещо повече, екзистенциална криза. Първа класа на БДЖ напомня на стаята, в която живяха и умряха един след друг баба, дядо, а после и още един друг старец, който бяхме приютили. Пътят от Сливен до Карлово прекарах в компанията на разказите на Фицджералд, без да мога да мисля за друго освен за миналото.Слушай какво, Ина. Не може така. Просто нямаш право да го направиш, нямаш право да изчезнеш. Не и ти.

– Слушай какво, Ина. Не може така. Просто нямаш право да го направиш, нямаш право да изчезнеш. Не и ти.

Наблюдавах колко красиво дърпаше от цигарата. Облакът, който се носеше около нея, стесни небосклона. Косата ѝ беше ненужно дълга и много суха, отмъщението на времето се беше развилняло в тази коса, но лицето ѝ беше съхранено. Тя не каза нищо, но не се отдръпна, макар че имаше достатъчно място. Все още избягваше погледа ми, но запали нова цигара. Това беше подкана да продължа.

– Знам защо го правиш, чуваш ли? Абсолютно ми е ясно, абсолютно те разбирам. Познавам всичките поразии, които разстоянието прави. Знам и какво е направил английския с главата ти. Обичаш ли го още, а? Не казвай нищо, знам колко го мразиш, но не можеш да се откъснеш от него, завзел е цялата външна обвивка на личността ти. Не можеш да излезеш. Но само външната е, бейби. Трябва ти Ноа? Моля, заповядай, ето, намери ме. Знам, че не си толкова тъпа, че да очакваш Ноа да има пенис. Имаме си този влак, истински ковчег от стомана. Ако това ти е твърде двайсети век, помисли за другия ковчег, виртуалния. Става все по-голям. Може да пренася всичко. И една Ина ще може. Има го и езикът. Ръбатият език, този с ъ-то. Със засечките, гънките. Езикът на пияната поезия, на обидите, на смелостта. Ясно ми е, че не можеш без него. Ти не съществуваш без него, затова, понеже си супер яка, показваш на всички нас това твое велико несъществуване. Честна като капчица, мила Ина, а косата ти е ужасна. Искаш ли да си острижем една на друга косите? Да разпокитим времето, да измислим нещо толкова гениално, че…какво, хайде ти кажи! Измисли го ти, хайде. Измисли резултата от съществуването ти. Напиши го – тук! Не ти харесва тази грозота, знам. Тази посредственост, колко малко е всичко. Как животът тук се усеща само като плаха мастурбация, а ти искаш да свършиш истински, дори и да крещиш на чужд език. Знаеш ли какво? Изглежда ти малко, защото ти си голяма. И мастурбацията само увеличава желанието. Езикът променя. Как ужасно боли, когато умът ти регистрира промяната! А и другото. Невъзможността за лекота. Чувството за смаляване. Но всичко това не съществува тук. Тук времето е спряло. Тъкмо сега се сещам, че точно днес, на това трасе, ние двете с теб пишем една и съща книга, нещо много тъмно за огромното, което не се променя. Ина! Кажи нещо!

 – Ина не пуши. – каза тя.

– А написала ли е големия роман?

– Влакът тръгва. Ела. 

Нека кажа. Вече подозираш.

Завършеният пирует е свредел.

Силата му я изтръгва от земята.

Позициите на ръцете имат смисъл

в конструкцията на ренде.

Остъргващо възможността за броня.

Тя остава в гардероба на бащата.

много кръв ще изтече.

Любими,

не изядох ягодите, които ти остави

на плота в кухнята. Те бяха

топли и невинни, и мухлясали.

Тъй вкусни като символ.

Докато си прави серия от селфита,

бебето в количката ѝ се усмихва

за първи път.

Вали.

Две хавлии върху парното,

притиснати.

Всичко друго – липсва.

Носи го както си поискаш, но животът

единствено на паметта ще е удобен.

Райна Мария Рилке

отхапва червено цвекло

в наелектризирана фуста на Рила.

Завистта те кара да искаш да си някой, който всъщност не харесваш.
И да не харесваш нещо в теб обично и обичащо те клетъчно.

Но че тази завист ще се появи едва след срещата
не със нещо грандиозно, а със грозотата – не!
Каква брутална в простотата си
вселенска промисъл.

Завист към онази нежност
на погледа, който може да си позволи да я избегне.

Розов бонбон

останал от изгрева

в клюна на дребната сврака.

Гняв –

съвършено подходяща сплав,

за празните места.

Зима

Болест

Болест на детето

Съзнание за крехката човечност

Лай на куче в полунощ

Рев на главен булевард

На бебе

На снимка на бебе

Тишина след новинарската емисия

След сътворение на текст

И на каквото и да е, щом до скоро го е нямало

Гардероб със дрехи на покойник

Спомен за наивно въодушевление

Спомен за нещо не-на-място

Съзнание за времето

Тази вечер той дойде с извити въпросителни

на слепоочието, две подути вени,

пулсиращи внимание.

Калиграфично мрачно настроение,

клепачите, притиснати

от все още непонятната му истина.

Има тук все повече от тъмното и

мъртвите се връщат напоследък твърде често,

както някога ни обещаваха

с тебеширени ръце във вечното

течение на нашата река.

Тогава ни се струваше банално лесно.

Въпрос на избор да останеш жив,

с гладко чело, да останеш в светлото.

Но явно не познавахме наклона,

хаотичния размах на почерка си,

само

упражнявахме извивките на знанието,

не съдехме тетрадката,

задрасканото.

Като калиграфии с вода.

На някого ли трябва,

че акордеонистът на централна гара Базел

безпрекословно продължава?

Най-хубавото ми стихотворение

започва може би така:

как разплакана си купих

френски макарони

от балканския Париж

и как ги счупих.

Завършва в същия наивен стил,

вкусът – непроменен е.

От четвърт час вече, и по „седя“ поникват шипове, върху „дишам“ се обляга туловището на хладна мъгла, „озъртам се“ се превръща в паника, „ослушвам се“ – в безполезност, защото езикът около теб става все по-неразбираем в тишината, лишена от разписание. 

Не за първи път си тук, но за първи път си състояние, а не движение. За първи път забелязваш колко си тежка. Теорията на относителността предполага статичност, за да постигне верни стойности в прочутото си равенството. Масата ти е един загубен живот и едва сега разбираш колко много тежи нещо такова. Енергията е от другата страна.

Записваш в тефтера си, че самотата натежава още повече в липсата на движение. Решила си да отбелязваш всичко, в случай че не пристигнеш, за да остане поне вътрешното ти пътуване, завършено под формата на прозрение, което е по-голямо от теб. Ето, случайността винаги приласкава случая. Или е обратното? Добавяш, че мисълта всъщност е състояние и вероятно пречи на движението, с колкото и глаголи да я украсиш. Седиш, дишаш, преглъщаш сухо, озърташ се, ослушваш се – колкото и да ги редиш, влакът не помръдва.

Април, тежко вълнение,

жадно небе,

разлюляно,

несигурно.

Април, болезнен растеж.

Събор на наивности,

рими,

валежи.

Затваря очи,

отваря

колеоптили.

И ти.

Април, онова изречение.

Необходимо

за да те има.

Ще събера в(б)ремето в две пулсиращи вени мълчание.

Ще помилвам гръбчето на тази почти невъзможна невинност, която не знае,

затова и остава.

Ще застана под влажно, полудяло от красотата на ненужната този път пролет дърво.

И съвсем сама ще бучà, ще бучà, ще бучà.

Откакто съм тук,

събирам ненужни неща –

ненужни мисли, от които ти правя

наивни подаръци.

Бриколаж

от керамични запетайки, стъкла и дървесна кора,

гайки, рецепти, които бих сготвила,

срамни възпаления по повърхността

на гладката броня от гордост, вълнение

от мисълта за топла кал по прасците,

даже за старост, вълнение

от сладостта на упадъка.

Може би радост дори. Счупени брошки,

листчета с драскулки,

следи от възможности,

камъчета, съвсем обикновени.

Мисля също,

че всеки модел престилка би ми отивал.

Слънцето настойчиво лепи

промеждутъци сладка надежда върху вечното иначе,

върху невъзможната основа на този колаж,

която вече съвсем не се вижда

откакто съм тук, където си ти.

Момиче с телефон
на пластмасов стол
на слънце
хубавелка
не повдига поглед,
но намигат сякаш
брокатите по клина,
а на живота и това му стига.

Обличам се дебело –

за радост на бабите, които не са тук.

Бездомник дава намерен ключ на друг бездомник.

Гатанка: в кой от двамата е домът?

Би трябвало да бъде лесно.
Като поезията в тези дни, които
не се опират в твоите движения,
и само лекичко забърсват вещите ти,
но не като присъствие –
като летящ парцал за прах,
към който ти отново
безпричинно си посегнала,
за да се усетиш.

Чужд си тук, но не заради езика. Чужд си заради моята немощ пред света. Няма как да ти обясня на който и да е език какво ще прави жената, която спи върху два вече разкашкани картона, когато завали.

Не бих избрала доброволно тази форма
на римувано мълчание, признавам.
Дали е тук заради това, което казал е
(или само е помислил може би) Адорно,
или войната априори е болнична стая,
където болният живот –
стиска зъби, думи и –
сред този вой на ужаса –

упорито оздравява?

*remake на старо стихотворение, което не харесвах, но харесвам в сегашния му вид, докато все още чувствам обещанията му

Не сме поръчали това. Объркани
стоим пред пратката „Апокалипсис“.
Къде и към кого да се обърнем,
щом името на пратеника липсва?

Небето ни е пълно със чудовища,
боговете – заети денонощно с друго.
Но ние, закалени с векове отрови,
би трябвало да знаем как. За чудото

са нужни не молитви за спасение,
не тежки котви вяра, даже не
свободната любов на изреченията,
а крехко семе в нас да порасте,

в разклатената цялост да проникне
и корени да пусне сред основата
на този все изплъзващ ни се миг:

мигът, когато в болката на този свят,
се ражда, акуширано от всички нас,
чистото и новото.

Сънувам дъжд във стаята.

Филмов проявител

за човешки негатив.

Упорит и леден дъжд.

Едва привечер замълча капчука

да послуша детски смях от стаята.

Без ред, като

следи в калта

от непознат бозайник.

Никакъв проблем с буркана кисели краставички.

Единственият възможен текст по темата би бил един съвършен не-текст, ненаписване на невъзможното с цел магията на двойното отрицание да си свърши работата. Но и в неписаното темата остава и то остава като топка в корема, като типично за декември болезнено свиване в минимални (телесни) територии, излазът на текста затворен, текстът метаболизиран от тялото. До съвършенство. До скоро, мой текст.

А., която може би ще прочете този текст с помощта на DeepL, ми писа, че домът не бил някакво място, а бил просто там, където съм. Ще прощаваш, скъпа А., но това са врели некипели (DeepL, take this!) или ако предпочиташ бабини деветини (what about this?). Ако сега не ми се говори с теб, то точно това е причината. Как да говоря, щом самото говорене се осъществява с граматиката и фонетиката на това, което не е част от мен, ерго нямам никаква възможност да изразя нещо друго освен чуждост. Дори и отчуждението е място, но недостъпно за други, ето защо съм толкова заета –  начертавам истинската карта, която е изпълнена с граници. За да преминеш тези граници се изисква преобличане на гласните струни, активиране на други неврони превключване на друга предавка, което автоматично повлича колата ми по други теми. Трябва ли да се оправдавам, че сега точно не ми се преоблича, че ми се носи пижама по цял ден, и то някоя от бабините ми? Представи си човек, който влиза в хотелска стая. Знае как да борави с всички неща в нея, но не забравя, че те не са неговите. Гледа да не ги повреди и да не разхвърля много, неудобно му е от камериерките, които идват всеки ден. Вечерите прекарва облечен в работните си дрехи, защото не си е взел пижама, защото няма куфар, който може да пренесе този товар на пижамата. Дори и човекът да прекара дълго време в тази стая, хотелът си оставя хотел. Не е трудно, леко е, и това е ужасно. Не е място, език е, също може да го наречем чужд език.

DeepL някога може и да промени това, но аз през цялото това време изрядно внимавах да не се заразя от техно-оптимизъм (този на А. е доста заразен), така че предпочитам да изключа телевизора малко преди прогнозата за времето.

Никаква мета. Не съществува. Невъзможно е и не е текст.

Сънят отново се изплъзва от обятията ми с алармата от будност, преди да го напъхам в раницата, с която ще се скитам по линиите на неясна мисия, по хълмове от шум и въпросителни.

Прекалено рано е за слънцето, сумти кубински глас, и прекалено тясно, тук за танц е тясно, стига, вече стига, някой друг порасна.

Завършвам. Автобусът с номер 21 ще спре на спирката, шофьорът му ще превърти кормилото по друга ос и няма да съм просто пътник, и няма да стърча в мъглата като паметник на непонятното, и няма да съм повече сама, и няма да напипа нищото онова красиво чудо, неопипано и непознато.

Тази будност, милата, търчи по склона и ще изпревари изгрева.

И безутешното на тази всяка есен, и оловното на недоволството, и маршрутът ми, наопаки, сама на първата седалка, като прегръдка в сън седя и ей сега да проговоря.

Chopin fangirl.

На 3 години и 3 месеца той открива понятието скука. На 33 години аз открих копнежа по нея, малко по-късно и по него. Зависими един от друг, се захранваме като полюси.

Ако целият живот се случва винаги сега, то човекът определено е пригоден априори да живее на тясно. Вероятно дори само 3 стаи са противоестествени. Опитът мълчи.

Ще ти измия чиниите, Швейцария, но само защото и аз съм яла от тях.

Събирам последните малини от градината. Разбърквам ги със спомени, докато се получи димящ от носталгия сорбет.

Вече зная точно колко ти е необходимо в поезията. Колко аз все още предстои да разбера. Имам чувството, че количеството ще клони към 3.

Есен е и мислещото ми тяло пак започна да преяжда. После боли коремче, но не неговото, моето.

Мечтая, следователно не съм.

Никаква милост към себе си и света, но редовно поливам цветята и им давам имена на деца.

Еднопосочното време трябва да се приеме, но трябва ли да се приеме и климатът?

Преситена съм от тиха красота, за която не намирам място. Усещането е подобно на повдига ми се, точно в корена на думата.

Не е необходимо да говорим.
Това, което бих ти казала,
го казва и дъждът. Че падам.
И има ли значение върху какво?
Приветстват ме первазите
наоколо.
За теб градът е сигурно досаден,
но все пак
чудесно място е за падане.
Тротоарите събират локви,
а локвите – едва – окото ти.
А то помита с мигли мрака
на полета, наречен прямо грешка.
Достатъчно високо е,
но ти си близо, няма да боли.
Човешко е,
ужасно смешно и човешко е
как се държа все още с малкото си пръстче
за клоните, които съм уцелила
по пътя си надолу.
Понякога защото долу
от кръстопътите остават само кръстове,

нали?
Но няма да е нужно да ме молиш
да се пусна. Вече съм готова,
достатъчно е мокро.
И няма да говорим за посоката,
това е сигурно. Ти гледай само
и единствено нагоре. Да, нагоре.
А аз в свободен полет
уча всичко, даже и това:
да стискам зъби, тихо да се моля.
Например
да уцеля точно лявото ти рамо,
заякнало от носене на тежки облаци.
Точно мястото, където щеше да се настани
в петък, пет без пет, умората
от чадърите на другите,
крепящи върху себе си града,
нивелирани от суша хора.
Свали си якето и запуши уши.

Не слушай.
Няма да говоря.
Дай ми само онзи ласкав звук,
контролен, равномерен ритъм
чук чук чук –
сърцето ти, изплезило език нагоре,

готово всичко да опита.

на никого не трябва, но

щурците упорито продължават

е гол под лунната омая

тялото му няма покрив

крепостта му няма глас

пространството постелено

е лонно възвишение до

погледа към не не ме е страх

Смокиновото дръвче хапе едва след като си го обрал. Плодът се отплаща едва след като си го изял. Пресмятай умно.

Сладкото лекува всичко, и бебетата го знаят.

Аз, дебнеща котка, дебнеща гларус, дебнещ боклук.

Черно, най-черно кафе, още.

Да харесаш аромата на разпад – телесният еквивалент на философското обгръщане на смъртта.

Нещо против книгата да е с твърди и грозни корици? Почти като библия.

Таз дума. Лакуна таз.

Thom York спи пиян на пейката. Оставям банан до главата му. Отплаща ми се по-късно в Spotify.

Растежът без корени е възможен, посади се в книга, остави я под дъжда.

Колкото по-горещо е, толкова по-ярко свети неправдата. Колкото по-студено, толкова повече тежи.

Храчки вместо стачки.

Гълъб, тънък като кърпичка, повдига залеза.

Отражението в набразденото езеро напразно иска да се слее с теб, празно иска.

Отказвам цветовете вместо цигарите.

Времето в единици тежест – 15кг.

Мълчи, клепсидра, върви да поиш часовете си.

Можеше да бъде филм, добре че не е.

Спрял, спряла, цяло.

Чужди баби кърпят улицата.

Под тежестта на котките от цял квартал поръчвам цаца.

Лицето ми с грим, подпис със слюнката на мръсница.

Вечната градина на неспокойствие то, все още без адрес.

Сипей в свлачище, питай, плачейки.

Annus Mirabilis, дори не е относително.

Още имаш reverie на ревера, не реви!

Невидимото за очите поне си е на сигурно място.

Да разбера или да живея.

Смъртта все още говори на чужд език, все още търся учебник.

Още търся и това, което съм намерила. За радост намирам още от същото.

O: Тук има не!

Лятото съществува, вечно недовършено.

Надута светлина, щедра само към собствения си образ, почти като човек.

Съзнанието определя и битието, и небитието.

Ъгълче трева, което се разширява според обема на дъха ти.

Леген. В леген потънал зной.

И кръст над всичко.

Къде да стъпя?

Соната за нощни климатици в заден двор.

Срещу прозореца – прозорец с котка.

Монахът всеки ден полива почвата на мястото, от където цветето е било изтръгнатото.

В която и да се превърна,

след малко пак ще завали.

След малко пак ще завали

по кожата на непознатата.

И ще потъне непознатата

в пръстта, в глада, във жаждата.

Земята цялата е жажда,

обла форма на завръщане.

Празник/Празнота

Светват уличните лампи.

В оградените от нощ петна

крещи асфалтът.

Разгромени сме.

Победителят със благо ДНК

простреля в тил войната.

Това в краката ни,

започнало като треперене,

не се нарича свобода,

а плен в пространството от смелост.

Процесът винаги един и същ е –

изсмукваш тапата,

кървиш по чашата

докато прецениш, че стига,

а после пръстите

поемат прехода

от жаждата до дъното.

И само в най-добрите случаи

сред гладкото на тази права

човек, обърнат метроном,

отмеря глътките ти сън

със прости точици наздраве.

Той ще я намери в стаята
като дума в книга,
като огледалото – почти ковчег
(как се снима филм за живите
без алегория за погребение?).
Погледът му ще залитне леко
и ще я покрие.

Небето следва да се срути.
(Едно земетресение
не е уместно в случая).

В дланта му – черната дантела,
все още дъхава от шията.
И тя сега си получава името:

хоризонтална линия, срещу която
той премигва
и това е.

Позата на бледа роза.

Теменужката – и тя така.

А всъщност мисълта ми е,

че се разкъсвам от желание.

И не ще поникне свестен цвят

по този гроб без съдържание.

Това, което дърпа и расте,

не се побира

не се побира във мълчание.

От искане да кажа нещо важно съм забравила да говоря.

existence with its horrors is endurable only as an aesthetic fact
richard rorty

В такива дни, придружени от тракането на нищото, виждам гора в очите си – гора, пълна с кости. Бих могла да съм щастлива, но нямам време да напиша думата щастие. Тази съвсем тривиална поредица букви, която изтрива това, което иска да създаде.

За всяка завъртулка ми трябват векове.

В лоното ми пулсират лицата на родителите ми, безпомощни като деца. Аз ги викам, но викът ми се цепи, ударен в пет различни измерения.

Лекотата се измерва в разстояние. Тежестта също.

Моето собствено дете ме събаря с въпросите си. Крия се в регресията си като ранèн гладиатор, влюбен в бика.

Събирам започнати текстове. Ненаписаните им тела растат и притискат главата ми, докато не ги парирам с двойна доза Ибупрофен. Зашеметени, се свиват в порите на кожата ми. Напрежение, нещо сладникаво като поанта, като смисъл.

Излизам от спалнята с прегракнал глас. Разказала съм история за всеки шум. Сякаш знам. Сякаш съм богиня на малките неща.

Ако знаеше, бисквитке със звездна пудра захар, ако знаеше, че философията ми едва диша под всемогъщието.

Готова съм да бъда всяко животно, което съм загърбила. Готова съм да изтрия всичките си написани думи за възможността да не претърсвам въздуха за останалите.

„Поне докато пораснат децата.“

Сянката на бъдещето дори затъмнява сегашната ми сянка.

Паметта ми е или по-точно беше горяща кола. За да се спася, трябваше да изпълзя от нея навреме. Сега обаче шляпам по пътя без абсолютно никакъв двигател.

Възможността да потреперя под теглото на нещо, по-голямо от мислите ми. Сладката възможност да разчопля белег. Или все пак – да поставя точка, да замахна, да ударя с точка нежността на фантазията. Препинателните знаци като бомби, като оръдия.

Пиша ли, за да поставя точка?

Невъзможността ми да завърша повечето си текстове напоследък дали е вид разоръжаване?

Пръстите ми не оставят диря. Ярката плът на гората е все по-примамваща. Не мисля, че бих могла да проведа какъвто и да е разговор с друго човешко същество някога, отново.

Отворя ли прозорец време, от там се изсипват фрактали невъзможности.

Искам да се събудя в това, което е мое, но на допир е чуждо – като кожа.

Винаги, от както мога да мисля, съм искала да бъда хипи. Такова – по учебник, издаден през седемдесетте. Всяко залитане към това искане бива силно ухапано от онази – богинята на малките неща. Тя знае кое е най-доброто за мен.

Аз пък зная да рева. Той също. Аз и той се държим за ръка. Винаги двама, винаги. Клепачите ни са еднакво бледи като хартия от стар дневник. Аз съм с треска от обичане, той – трескаво преследва потоците.

Искам да живея в гората, да пиша дълги текстове за кората на дърветата. Да не ги завършвам. Искам – и сбъдването ме плясва по лицето.

Седя тук и чакам едно изречение. Искам то да съдържа думата селение, това е единственото условие, което му поставих.

Понеже няма какво друго да правя, изглаждам гънките на стари, нацупени текстове. Това занимание е равносилно на чоплене на устни, чесане на нос или гризане на нокти – точно толкова задоволяващо, колкото и незадоволяващо.

Павианите (Papio), наричани още бабуини или песоглавци, са род едри маймуни от семейство Коткоподобни маймуни.

Джапанки.

Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова

Бащата на Чарлз Симич.

Можех ей-сегичка да заплача и така да изчистя всичко, но за съжаление съм болезнено подута от текст и абсолютно запушена.

Big girls don’t cry, четирите сезона надуват стон в глъбините ми. Айайай.

Седя тук, ям сухи череши, обмислям и устните да подхвана.

Следва котешката тоалетна на Хелге Шнайдер.

За да завърша картината, ставам да си налея вино и се блъскам челно в един незатворен шкаф.

Стоя, държа носа си с две ръце и чакам едно изречение.

Ок, казвам накрая. Може и без селение.

А Пaул Целан, време е да стане време.

Вероятно ще е същото, когато го намери.
Кафето ще къркори неритмично във корема ѝ,
навън ще крачи неприятен студ от север.
Тя ще наметне нещо тънко срещу отегчението.

Вкусът след трийсет, казват, почти не се променя.
Недоволството е перманентна щампа на началото.
И ако всяка обла форма е съставена от плоскости,
отдалечаващи се една от друга с ускорение,
обратнопропорционално на…
Какво ли ще се промени с едно докосване?

Тя ще се разплаче заради петната по тапетите,
заради повтарящия се в главата и рефрен на
цветовете на завесите, които никога не е харесвала.
И в рикошета на заслабващото ѝ от сълзи зрение,

ръката му ще се разпадне до видение,
а тя ще си откаже изгрева и ще си легне.
Ще си премери пулса, ще го сравни със вчеращния.
Просто твърде дълго е стояла на течение.
Просто твърде дълго се е взирала във него.

В едно интервю австрийският психиатър Ото Кернберг описва ситуацията във Виена малко преди началото на втората световна война през детските си сетива. Разказва за приятелите си, група еврейски дребосъци, които са танцували по улиците и са драли гърлата си с „хайл хитлер“ заедно с всички останали, без да разбират какво означава всичко това, без да подозират разликата между градски празник и спускащото се върху семействата им наметало на злото. Разказва и за майка си, която е била „винаги прекалено загрижена, да, бих казал, често обитаваше стаите на параноята“, но която в крайна сметка е убедила бащата на Ото да напуснат страната още докато това е било сравнително лесно. Нито един от приятелите му не оцелял.

Кръвта ми се надига като цунами и намира обяснение. Това нещо в мен, което тъй ме мъчи, може би има някаква функция, закодирана в мен от чужди истории, от чужди тела, от тяхната чужда периферна нервна система. Записана в мен като наследство на еволюцията, подарък от тези, които са оцелели. Малко след като реших, че искам да бъда родител, машината на подаръка се раздвижи. Точна, стройно конструирана, неизпускаща нито един показател от околната среда, гладна за данни, които съвестно да преработи, за да изчисли пропорцията на злото в доброто и обратно. Понякога ми се струва, че съм загубила животинското в себе си, но това не е вярно. Всъщност сега съм перфектното животно, повече от всякога, защото животното е образ на живота, а животът е винаги нащрек, за да се разграничи от противоположността си – смъртта. Противоположността на живота е също съня, упоението, пиянството, транса – все неща, които вече не мога. Зная сега защо.

Дните, които прекарах затворена, броях по космите си. В началото търсех белите досадници в бежовата котка, която съска върху главата ми, късах ги и ги поставях внимателно в един плик, в който бях запазила и първата постригана косичка на детето си. След известно време – време, което чувствах силно, като жабуркане в почвата на мислите си – остана само това, което принадлежеше на невинността. В плика началото и началото на края се бяха смесили толкова добре, че изпитах доволство. Всякакви метафизични жестове облекчаваха досадата на стените, които не можех да напусна без да загубя разума си. Започнах да търся косми по възглавницата, по чаршафите, и всеки ден добявях по един такъв в плика. Не се сресвах, за да не объркам брояча си. Мебелите ми бяха загубили острите си краища и можех да преминавам от стая в стая със затворени очи, плавно, сякаш вървях през сън. Тялото ми омекна и призивите за кихане го разтърсваха толкова силно, че се налагаше да седна за половин час след всеки един от тях, а те бяха много, така че реално седях през по-голямата част от дните си, които са толкова, колкото косми… Докато седях, си представях стръмен планински връх, попил хиляди мъгли, представях си бързото движение на облаците около мълчанието му и какво би се случило, ако долината под него кихне – със сила, пропорционална на мащаба на пространството в съотношение към моите дихателни органи. Вече не чувствах никакво движение в себе си и в мислите си, и това съотношение с дивата природа ми даваше утеха, каквато остатъците цивилизация около мен ми отказваха. Фактът, че нищо не ми липсва, освободи огромна площ в мен, която можех да засея на ново, но с какво? На най-острото място на зимата бях, където семена се намираха трудно. Направих списък с всички човеци, които познавах и ми бяха скъпи по някакъв начин. Имах идея за някакъв алгоритъм, който да определи на кого да се обадя, но докато се мъчех да завърша списъка с треперещи като желе ръце, лицето ми се покри с 40 градусова руменина, също част от дивата природа. И, както често става по време на изгрев, който е завинаги пространство на магията, всичко започна наново и забравих какво всъщност исках да направя. Списъкът се оказа доста дълъг и това ме зарадва – в случай че любовта в артериите ми стане излишна, можех да я изпратя на достатъчно неподозиращи приемници. Представих си всеки един от тях като обитател на колиба, забита из някоя друга дива гора, затрупана от преспи и пищяши вълчи ветрове. Представих си как, ако сега се откажа, след няколко дни там, пред колибата, ще бъде доставено (от кого всъщност?) амфора, увита в бежова козина, пълна с кръв. И обитателят на колибката, изнемощял и обезводнен, със синкав нос и нахапани устни, ще вдигне ръце към небето, а после амфората и ще изпие това, което ме е движило цял живот…

Ще прекарам останалите дни, мислейки за вкуса на личността. После ще преброя космите. Ако са достатъчно много, ще се обадя на някой.

(господи, бог на числата, изслушай моята изповед)

Придърпай стрелките на часовника с воя на една неверница, която в твоята математика е избрала да бъде пространството между едно съвършено множество и една съвършена празнота. Зачеркни уравненията ми, за да ме накараш да скоча от знака за равенство в устрема на двузначието. Чуй какво преживях в скобите и после ги отвори. С единицаединностедно.

Не успях да съм тяло. Не зная какво прави тялото ми през цялата тази година. Нито веднъж не успях да вляза в него, колкото и да се натисках. Бутах сополивия пластелин на душата си в неща, което ми приличаха на врати, но нито едно не поддаде. В дъха се притисках, но той се оказа нещо неестествено, като назизустен стих с нестроен ритъм. В жили и кости дълбах, но те се оказаха чужди, срещу мен зяпна един недомил геном и ме изгони. Дърпах и рязах, мокрих и оцветявах коси, но влязох само в картини без съдържание, без пот и без сенки. Огъвах, пришпорвах, гълтах отвари и сумтях по баирите, под смълчаните облаци, но не намерих форма, която да чувствам. Къде е тялото ми? В кое измерение? Накажи ме със знание, господи.

Прегреших и що се отнася до поезията, както винаги правим с най-близките си. Наругах я, охулих, изгоних я. Натоварих я със всичките си товари, римувах я с трудно, защото поисках чуждото, поисках логиката. И се отдадох на твърдия език, бях щастлива в краката му като неопитна ученичка, ревях ту от любов,ту от страх, размазвах със сълзи кекавите си изречения, после ги гълтах и кашлях и припадах от изтощение. Когато Психея поиска храната си, поезията се изплези, хвърли тенджера на пода, а оризът се разсипа в Китай. Блажени са дисциплинираните, нали? Накажи ме с поезия, моля.

Цяла година ме преследва и Черният Четириъгълник, който е нещо като твой дявол, нали? Където и да се намирах, той ме засипваше с допамин, което е евтина дрога за трезвите, но тъй перфидна, тъй сладкоумно измислена. господи, ти обаче не си го измислил, защото дяволът е самозахранваща се формула, а ти би предпочел аз да съм стойността на ъгъла между траекторията на летящата пластмасова торбичка и магистралата на слънцето. Или поне така ми се стори в урока по математика в първи клас. Прегреших, защото повярвах в греховете си и той ме погна. Накажи ме с други дроги, господи.

Освен това прегръщах дървета, детето си, други деца и котки и кучета и крави, дивих се на природата, наблюдавах вътрешностите си, отказах се от куп неща, освободих място и се заринах с тъга, проснах се в страха си, не се оплаквах, оплаквах се, станах си съвсем чужда, съвсем нова, досадна и абсолютно чиста, намерих бял косъм и червен конец, няколко края и едно начало и идея за множество други начала. Бъди този път с мен, господи, аз съм само едно. Само едно, като в единствено или едновременно или еднаква.

Дай ми това едно.

Разсичане. Една стъпка напред, две навътре, което е…също напред или накъде? Кой ще ми даде отговор? Свикнала съм само да питам. Затова и въпросите на детето ми ме плашат. Не зная имената на толкова много неща. Машини, части от машини, части от себе си. Колебая се да наричам цветовете с имената, които съм приела за дадени. Колебая се да кажа, че нещо е правилно или грешно. Вътрешният ми компас никога не е бил толкова разстроен както сега, може би защото съм свикнала да не му обръщам внимание. С времето ръждата е покрила съвършената механика, така, както философията покрива брънките на съвършеното енергично тяло с обяснения на неща, които не изискват такива. Страхувам се от мощта на езика. Бих искала да го прескоча. Да съм отново на онова високо място, където просто слушах някаква музика и въртях ханша си и се чувствах като мощно дърво, разтърсено от вятъра. Но тази лекота ми е отказана сега. От вътрешностите ми блика език, който разсича щастието ми. От света блика също език, който разсича сърцето ми. Някой си коментира моя снимка с твърдението, че дяволът се бил скрил във вещерските ми очи и че сигурно правя зли алхимични магии. Ужасът на това случайно и всъщност неважно твърдение ме преследва. Защо някой си вижда в мен дяволът? Защо злото, защо алхимията? Цялата ми тъмнина, когато настане нощ, е обърната към мен самата. Не знаех, че е видима за други. Вярвах, наивно вярвах, че вместо нея се вижда горещото ми желание да избягам от нея. „Тя цял живот търси светлината и така осветяваше пътя на другите“ и така нататък. Вътрешният хронолог е доста наивен.

Ако злото в мен наистина съществува, то е за да се самобичувам с него, заради греховете на слепия си разум, който иска да разбере повече отколкото успява. Но може би е време да приема, че самобичуването оставя следи, които плашат или събуждат агресия в другите. И че едва ли някой някога ще види ангелското трептене, което захранва машината на злото, което е получило името си от някой, който изобщо не се е замислял как да си служи с езика.

Нека костенурката да бъде с мен.

Колко удобен е допирът на детето ми.

„Аз съм време“ каза то.

Колко хубаво е да бъда в началото на нещо.

Че винаги имам нужда някой да ме води. Някой или някоя идея. Да бъда водена от идея е по-приятно.

Колко облекчаващо е разрушаването на вътрешната ми съпротива. Колко рядко се случва.

Колко точен е часовника на болката.

Петната светлина по прозореца.

Шедрият размах на мъглата.

Колко успокояващо е да пишеш в континуум.

Че реалността не може и не иска да бъде описана, но другото иска.

Че моята медитация е да не медитирам.

Как разпръснатото ято на интересите ми се събра в посока.

Напорът на нуждата.

Колко тежко е чуждото.

Нежното телце на радостта ми.

Колко умно се разместват пластовете на земята.

Колко е трудно, но възможно, да кажеш, че това сега е най-хубавото.

Как избистреното бъдеще помага за горното.

Как нетърпението стана досадна птица, крякаща вечно в сърцето ми.

Как се научих да не чувам.

Колко е хубаво да обичам тихо.

Как забравих да сънувам.

Колко чудни животинки са охлювите.

Какво страхотно растение е копривата.

Как спрях отведнъж да се боря с месоядното аз.

Колко ми се говори.

Колко вълнуващо е да чакам.

Окото ми се казва Догол.

Когато си забраня да пиша поезия за известно време – правила съм го поне дузина пъти досага, спонтанно, без причина, като рефлекс – придобивам изключителна яснота на мислите. Имам сила и време да мисля, oсвен за всичко друго, и за писането като цяло, извън момента на експлозия, извън наркотичното опиянение, към което – признавам, срам не срам, съм силно пристрастена. Всъщност само затова обичам поезията – моята и чуждата, когато ми хареса, обичам опъването на нервите, засилването на пулса, неудоволетворението, сриването в средата на земята, където климатичните условия са първични, където, знам, не бива да се пребивава дълго, ако искаш да оцелееш, но тялото ти тупти от ядрен адреналин. Не мога да се сетя за какво друго става поезията освен за снимка на тези неуютни за живеене територии, снимка, която може да гледаме после в сигурната прегръдка на ежедневния си фотьойл и да се вълнуваме.
Бих искала да е другояче. Бих искала поезията да може да разказва истински истории за истинския живот, но нито аз мога да пиша такава поезия, нито някой друг днес би имал търпението да я прочете, мисля си (но може и да греша). Обаче съм уморена от експедициите си, уморена съм да дишам гореща лава, уморена съм да съм уморена от собствения си глад, който нито една метафора не успява да засити. Винаги съм знаела, че това е пристрастеност; не е това, което търся, не е това, което ще осъществи сбъдване, ще ми даде усещане за дом или призвание. Затова и се бойкотирам, опитвам други неща, неща, които не ми дават същото удовлетворение като поезията, но които са по-важни от нея. Ужасно зле съм в правенето на тези неща. Товарът, който нося, иска да се срути. Толкова много е станал, че не намирам начин да го разтоваря нежно и изящно, да го подредя логически в добре проветрени лагерни помещения. Вероятно диспозицията ми – притежавам отскоро и модерната „диагноза“ HFADHD, HF е за highly functional, това е лека, социално интегрирана форма на синдрома – не ми помага да организирам логистиката на душата си в по-дълги текстове. Ако ме е обладала голяма любов или голям хъс, от мен може и да бликне някой разказ. Освен това пиша прилежно дневник, макар че той е по-скоро алиби за други части в мен, не точно част от писателското аз. Но къде е истинското писане? Романът, който започвам 20 пъти през последните 20 години? Ето къде:

• Трудно седя на д-то си за повече от половин час. На работа се мъча достатъчно (защото ми е ужасно важно да остана HF). Имам топка, на която подскачам, също така постоянно ставам, разхождам се и занимавам колегите си (или кафе-машината) с моето вътрешно неспокойство, а вечер тялото ми е покрито с тръни и имам чувството , че излизам от затвор. Всъщност работата ми е супер. Не е супер обаче седенето пред екрана.
Какво правя, за да преобърна този проблем в не-проблем?

От началото на ноември намалих работното си време (и банковия превод в края на месеца) на 2 дни седмично. Така няма да се изприщвам от седене и ще бъде мъничко по-вероятно да прекарам още няколко часа седмично пред компютъра вкъщи. Поне на теория. Засега се наслаждавам на свободата си и на все още златната есен навън. Също така експериемнтирам с други позиции на писане – в леглото, във влака, на кафе. Все още ми е трудно да изгоня сенките на нещата, които съм правила на тези места преди, но донякъде успявам.

• Лесно се разсейвам. Лесно губя интерес към собствената си история. Лесно намирам нещо друго, по-интересно и по-важно. Непрекъснато съм нащрек. Целият свят е важен колкото цялото мен и обратно. В този кръговрат обикновенно се фиксирам точно в средата на нищото.
  Какво правя, за да преобърна този проблем в не-проблем? Приемам го. В тази разхвърлена стая на фокуса ми просто нищо не може да се подреди по-добре. Това съм аз. Бих могла да продължа да пиша точно от позицията си в средата на нищото. Не бих могла да обясня нирваната по-добре. Няма друг начин, освен да напиша това, което съм. Отне ми наистина цели 20 години, за да приютя тази простичка мисъл.
• Не особено горда притежателка съм на голямо количество неувереност и то в комплект с амбиция до луната и обратно. Спъвам се във всяка дума, прекарвам я през всяко сетиво, чета изреченията си циклично докато загубят смисъл. Хем вярвам, че мястото ми е в голямото, хем си хапя ноктите, когато мерна сянката му, която се приближава към мен като огромна лавина.
  Какво правя, за да преобърна този проблем в не-проблем?
  Засега нищо. Засега бягам. За всеки полезен съвет плащам в сълзи на благодарност.

Защото наистина, наистина искам да (го на)пиша, ако ще и още 20 години да ми отнеме. Имам 20 завършени страници, 2020 е.

Всъщност съм ловец

(току що разкъсах кожата си).

Всъщност гоня саблезъб

(със изсъхнал химикал).

Всъщност впивам зъби вече

(бъдещето е тъй сочно)

и докато от глад умирам,

казвам

в същността си аз съм глад.

Глюкозата на зимата залива мозъка,

но геният се храни със сланина.

Знам, но съм забравила къде.

Очите ми са жълти от куркума.

И поради липса на змии…

В ръката ми един парцал,

който бил е май стихотворение.

Само паметта е мястото,

където може да се настани провал.

Набирам номера на Маяковски.

Тъга Георгиева, где ти?

В тази нощна ноемврийска тежест,

увиснала на лявото ми рамо

като торба сигнали за заето.

Един побъркан разчерта града

с гълтащ светлината тебешир.

Но все някой трябва да продава

мазни банички с луна.

Знам, но съм забравила къде.

Пожелах лице на победител.
По-твърд контур на устните,
по-малко влага във очите и
непрекъсната от сълзи очна линия.
Очертания, в които да се скрия –
аурата на изкуственото,
бронята на хармоничното.
Мускулите да са тъй отпуснати,
че усмивката да ляга
като уморено от игра момиче
без да чувства глад и
без болезнена обратна тяга
към тревожното ми цупене.
Кожа с постоянен цвят на
майско, мързеливо утро.
Също – да тежи обратно
гравитацията и да ми прощава,
че до три чета и в седем ставам.

Пожелах лице на победител
и друго, за да го обичам.

Две огромни жени са полегнали около къщата, покрити с изпрано от слънце тревисто одеало. Когато въздъхват, вятърът блъска моето цвете. Въздъхвам и аз пред силата на цъфтежа му.
Езикът му достигна мястото, от което изтичат най-хубавите истории. Натиска десетки пъти копчето на лампата с поглед, забит в тъмния прозорец. Да включа луната казва, устичката широко отворена, готова да захапе чудото, което е чудо само за мен.
Големите хора не са големи, мама, малки са.
Завива ме с одеало.
По-добре ли е сега?
Гледа строго.
Искаш ли сок? Биберон? Мама тъжна е?
Кой ти каза, че маймуните ядат банани, а дъждът спи в облаците? Кой ти обясни какво е чувство и какво е мисъл? Немският е лесен език, лежи удобно в небцето.
Само по тъмно, на матрака му, докато приспитирам (моята комбинация от медитация и приспиване), той полива корените ми със сомнабулен, сливенски напев. Неговите корени са все още забити в бъдещето, което се казва Zukunft. Няма да съм аз тази, която ще ги изтръгне от там.
Няма да съм аз, но може би ще бъде нерешителността ми.
Мама, ако работиш в яслата, ще бъдем винаги заедно.
Трябва ли да обяснявам, че сърцето ми свири хеви метъл на ръждясали консервени кутии? Че всичко друго в живота ми загуби значение?
Светът ми се събира в три часа дневно и винаги е тъмно.
Затова сме тук двамата, в тази тиха хижа в лоното на Emmental, в лоното на жените от миналото, които мога да съм аз.
През деня винаги ме боли нещо – ту зъб, ту глава, ту очите.
Неговите отново имат онзи блясък на новороденото, защото той току-що е изродил езиковото си тяло. То се мята и крещи и иска отговори. Защо съм тук, какви са тези звуци, защо не ми говориш така, както говори вселената?
Как говори вселената, цвете?
Хълмовете се тресат от смях.
Малко, още малко, още малко, мама, мънинка, малинка, още малко.
Какво, мило?
Nicht traurig sein.

Не знам защо започна да прилича
на куп ронлива пръст главата ми.
Гладът на гените за ясни срички
безсилен в черепа ми мята се.

По тялото ми синини от носене
на цяло лято премълчани залези.
Очите казват, че храната постна е,
а ножът е ръждясал от парализа.

Щадя се. Даже сънищата нощем
разхождам на каишка. Дялкам думи
по времената линия. Посоката
се блъска във стените на ума ми.

Метрономите в езика завещала съм
на идващите ми земетресения.
Тишината е изнемощяла и
не топли смисъла в усамотението.

Вероятно не животно съм – растение,
растящо без да може да помръдне.
В жилестите ми ръце – гнездо. Спасение
за крехкото и гладно бъдеще.

Съвсем сама съм в този биполярен мрак.

Едната буза на луната е натъртена

от слънцето на миналия ден,

а другата- подута от тъга.

Аз чакам.

Да, влакът сигурно се е объркал

от безпосочните сигнали в мен.

Въздухът едва просветва.

Невям със крехък като дъх волтаж

си рови път съзнанието ми през тъмното.

Часовникът на китката ми изпулсирва пет

удара. Като стражар.

Да, бих могла да се обърна,

да потърся

образа на гладка от росата улица

и да вдигна палец, щом премине слънцето.

Но нима

напразно яздих тялото си, мръсното

магаре, хранено със хули?

И нима сърцето не думти до пръсване

защото точно времето улучило е?

Знам че точно тук, изпод луната, ще пристигне влакът.

И че в него ще седя сама.

Последната

купчина жега

от тази съвсем нереална година

се сипе по раменете ни.

От крехката нощна мъгла осветени,

изчакваме нещо недошло да отмине.

Беглата,

тънкокрака идея

за какво всъщност трябваше да сме

топим в изпотени от пипане

чаши малиново вино.

Не, не ще

да помръдне живота

с тоз товар от син бриз и с лице

изкривено от питане,

изтощен е

от търкане.

Последната купчина жега е.

И още много бутилки във скута ни.

Лежа и си мисля за вятъра в клоните,
който явно съм глътнала.
Листата потръпват щом кихна,
иначе мълчат, нарисувани.
Щом докосне чаршафа ми,
от слънцето теква портокалова кръв
и пропива в матрака.
Аз залепвам.
Нечистоплътна ми е тишината, която изплува от водната чаша,
аз се сгърчвам от жажда.
Вентилаторът раздухва изреченията,
аз ги губя.
Оставам само със сърцебиене,
сякаш нещо почти се е случило
но не зная дали щеше да е смъртоносно.
Нещо за гърлобол, нещо за кармата.
Нищо за времето, което прекалено.
Прекалено горещо и тъмно, като отражение на бомбандирано поле
в очите на някой, който обичам.
Като минало, което не съм имала, но трябва да развържа.
Да разкъсам дрехите на любимия, да превържа раните му.
Да помогна, докато някой друг се прицелва в тила ми.
Една, две, три купчини дрехи, но все моите,
пристягащи на неправилното място,
с дупки от слепи патрони.
Залитайки, правя кафе с много захар и го нося на просяка,
който от дни натоварва със съвести нашата улица.
Нещо за кармата.
Кракът му отрязан, коляното плува във спомена,
който не мога да имам.
В очите му – нищо. Нито опит за плахи метафори.
Аз се прибирам, прегръщам хладилника,
който се е научил да мърка.
Искам просто да бъда две котки,
едната с ухо върху сърцето на другата.

Тъкмо ще узреят думите ми

и ти сменяш буква.

Спестявах смелост отдавна. Събирах парцали, кутии, кукли, боядисвах стени, търках пода на килера. #the100dayproject, в който се задължих да поствам всеки ден записки върху рисунките на детето, ми показа колко изтощително е присъствието ми в чужди постройки. Договорът подписах на няколко места с копчето delete. Сега живея тук. Прилагателното social разтягам само пред жадните погледи на приятелите ми. Музиката понякога се чува и навън. Но никой няма да знае вече до колко късно стоя будна или колко разбъркана е кухнята на буквите.

https://music.youtube.com/watch?v=knT3-zOmQAg&feature=share

Няма нужда да се крия в тъмното.

Свободата е пространството

между ловец и жертва.

И двете ми опорни точки са изчезнали.

Словоредът на въпросите е грешен,

това научих още в трети клас.

Но не това, което ми е нужно:

Какво остава в уравнението,

как да изчисля безкрая,

без да се разпадна?

Презряла съм под люспата,

която ми изплете баба.

В креслото си – зеницата на мама,

кима зад иглите си

от равновесие.

А мама чуди се какво да прави

със реколтата.

Ето едно стихотворение, което да ни свърже.

Преживей го като паяжина или като W-LAN.

Ако можеш виж насъщното

като нещо абстрактно, което се ражда

от метронома на гърдите.

Ръцете не успяват. Биологията е обречена

на разяждане. Например млякото засища,

но неизпито се разваля. Хлябът,

ако го извадиш недопечен,

си е просто неугледна маса.

А телата ни съвсем конкретно остаряват.

И поезията, паяжините и W-LAN-ът

все повече са синоними на опасност.

б.а: Известно време из мрежата се разхождаше това писмо на Ник Фаринела, написано от името на Ф.С. Фицджералд.

https://www.mcsweeneys.net/articles/this-side-of-paradise-a-letter-from-f-scott-fitzgerald-quarantined-in-the-south-of-france

Струва ми се, че има нужда от отговор.

Париж, Вила Paradis

Май 1920

Скъпи Франсис

Писмото ти ме достигна в един момент, в който мислех, че полудявам. Впоследствие ми стана ясно, че не само аз, а целият свят се е запътил натам. Единственият ни шанс да се спасим е да наблюдаваме. Наблюдателят задължително е (поне донякъде) извън нещата. В коя ли книга прочетох това? Дано да е вярно.

И тук животът се е заврял в миша дупка, преследван от сянката на един призрак. Никой не излиза, улиците кънтят от тишина. Все едно живеем не в Париж, а сред степите. Затворените кафенета хвърлят тъжни сенки по тротоарите като оглозгани скелети. Днес обаче с ужас установих, че вече съм свикнала да не правя нищо вълнуващо и че не ми липсва каквото и да е от преди. Щастието е нещо ужасно понякога, защото обезсмисля цялото ти минало, в което си действал и мислил по друг начин. Спомняш ли си онези безкрайни тропически нощи, в които унищожавахме бутилка след бутилка и разкъсвахме света на малки парчета, за да го огледаме добре над пламъка на свещите? Това е сякаш чужд живот. Ще трябва да намеря нещо, което ме прави също толкова развълнувана и в новия. Но както изглежда, единствените кандидати за сега са обедният сън и заспиването в 21 часа вечер до грамофона. 

Прекарвам цялото си време с Александър и децата. Запасили сме се с всичко необходимо, мис Ая ходи веднъж седмично до едно близко село за хляб, пресни яйца и мляко. Въздухът е разкошен. Александър се е залепил за пианото и почти не говори с мен. Понякога мисля, че е гений, друг път така ме ядосва, че ми иде да го полея с кофа студена вода. Все едно имам три деца, а не две. Липсват ми контакти с мъже, познаваш ме, липсват ми флиртуването, театрите, философския клуб. Тъгувам и аз за Ню Йорк. Обаче най-много страдам заради затворените библиотеки – представяш ли си, от два месеца препрочитам две тънки книжки, и сякаш препрочитането изтрива цялото ми досегашно знание, всички други книги, които съм чела през живота си. Ставам все по-празна. Ако знаех, че ще се случи така, щях да си заема половината библиотека, но как да знаеш такива неща. Всъщност аз май си знаех де, ама и сама не си вярвах. Когато цялата истерия започна, повечето ми се присмиваха. Тогава бях много уплашена. Най-вече заради децата, мислех си: ако нещо се случи с мен и с Александър, кой ще се грижи за тях? След две седмици, прекарани в леглото с нервен срив, от който вдигах и висока температура, се успокоих – нали затова си имаме кръстници. Бог ми е свидетел – нашите са страхотни, нали познаваш Анаис и Жан? Със сигурност на децата ще им е по-добре с тях, отколкото със собствените им побъркани родители. Но нека това не звучи фаталистично, скъпи Франсис. Определено имам намерение да поживея още доста дълго време, просто има едни такива родителски страхове, които, ако ги анализираш малко, са направо детински. Говорила съм със Зелда за това, тя ме предупреди още преди години. Ама май не е лошо човек да помисли интензивно за собствената си смърт. От известно време пия само червено вино, а сутрин преди изгрев се разхождам боса в парка, като внимавам да не ме види някой. И ето – здравето ми е укрепнало и то само благодарение на една ужасна и в същото време освобождаваща мисъл. А що се отнася до отношенията ми с Александър – спомни си, първо – че той е руснак, и второ – че не всяка двойка може да е като вас със Зелда. Прегръщам ви и двамата. Моля те, наистина не прекалявай със скоча – твоята прекрасна лейди е абсолютно права. Ако търсиш нещо, което да размърда писалката ти, пробвай този индийски чай, който ти пращам. Не ме питай откъде съм го намерила – дори и в тези несигурни времена някои пазари работят, за щастие. Ето малко островче сигурност, на което да облегнем уморените си, уплашени духове.

Благодаря ти сърдечно за рецензията на разказа ми. Ясно ми е, че трябва да изхабя още много мастило, ако искам някой ден да се нарека писателка. Ясно ми е също, че вероятно никога няма да се освободя от женското бреме на сантименталността. Но щом ти чуваш ехото на гласа ми в написаното, значи съм на прав път. 

И още нещо – моля те не споменавай повече Ърнест. Не искам да знам нищо за него. Нима забрави какво ми причини този дяволски син? Не мога да те коря за приятелството ти с него, но ако моето ти е поне наполовина важно, то се прави, че той не съществува, когато говориш с мен. 

Как е Франсес? За нея нищо не казваш. Моля се скоро да успеем да се срещнем отново и да прекараме няколко безгрижни месеца заедно, с новите си неврози и с децата си. Може би те ще продължат приятелството ни, когато нас ни няма. Но нека да не започвам пак да мисля за това. Все пак ние сме добре. Всъщност, по-добре от всякога. И въпреки всичко…

Твоя приятелка в тези дяволски времена,

Розанели

Мисля, че още в утробата се почувствах могъщ. Това се дължи на дистанцията, която ти създаде, липсата на връзка, която сътвори друг тип отношения, не точно майка-дете, а приемно тяло-дух. Тъй както тялото ти даваше дом на твоя дух, сега приюти и моя, без това да означава, че те двамата имаха нещо общо. Често улавях мислите ти, забързани като диви коне в съвсем друга посока от моята. Ти беше съд, хранител, контакт за енергия, но не бяхме свързани. Това, което витаеше около теб, призраците ти – те ме изградиха, а ти остана непокътната, защитена, затворена в главата си. Крадях от тялото ти, от желязото в кръвта ти, от витамините, глюкозата, и укрепвах все повече, ставах могъщ като скала, издигната от недрата на вселената от твоите земетресения. В мен се вляха вихрите на твоята липса и аз ги погълнах жадно, защото дойдох на тази земя празен (все пак всички плътни тела са изконно празни, незначително различни от космическия вакуум). Ти нищо не очакваше от мен, затова аз станах всичко, приех формата, лишена от рамки, и това беше най-големия подарък, който можеше да ми направиш.

Нямам търпение да се родя, за да видиш най сетне коя си без тази липса. Това ще бъде моя подарък.

Когато цигареният дим ми влиза в ноздрите, забивам поглед в черното ядро на чашата и потъвам. Веднага усещам ръцете, другите, непознатите, ръце без прилагателни, и тяхната нежна агресия агресия ме издърпва от широката парка и я оставя издута и празна. Изчезвам и след минута се връщам с разрошени коси и посинели колене. Бързо беше, този път той нищо не забелязва. Цигарата ми догаря между пръстите. Той спря да пуши пред два месеца, отрече тези остатъци на самоубийствения двадесети век, тези тъмни, раздиращи доказателства, че не ни пука. Аз продължавам, за да не се изгубя нещо, което така или иначе не съществува.

Най-сетне страхът се повдига над шосето като изтощена мъгла. Разкрива далечните планини, заоблени като питки, канещи ни да се скрием там, да забравим за пътя, за скоростта, за всички вещества, с които сме променяли хормоните, настроенията, цикадичния си цикъл, издържливостта. Кога ще пристигнем? Той е много по-напред. Той е почти там, а аз почти другаде. Когато го погледна от моето вечно място в колата, образът му не се наслагва както трябва в ретината ми. Винаги по-далеч, отколкото е.

Спираме да пием кафе в една бензиностанция. Заставаме с гръб към шосето, обръщаме лицата си към потрошените полета, да ни одухат, да ни събудят. Той  разтъпква краката си. Стои на един крак като щъркел. Полива се с кафе. Не искам да го виждам, но искам да е до мен.

В полето пред нас една старица разтваря кърпата си и пуска виелици. Това място съм аз. Изранени, мокри пейзажи.

Обичам този, който е поливал плевелите,
но недохранил коня си, и също този,
чиято недокосната от сън постеля,
издишва допира на сложното.

Обичам този, който смуче масло
от пръстите си, натопени тайно в сочното,
и който като корен е израснал,
но после сам изтръгва се от почвата.

Обичам този, който в ракитака влиза
за да потъне, който скача в ножове,
и който раните си не облизва,
но ги превързва с невъзможното.

Обичам този, който гони кутерите,
докато потъва във дълбокото,
и който с остър нокът е порязал скута
на земята, който е започнал

да си отива, щом е появил се,
и който, докато смирена го описвам,
се ражда. И умира, щом от милост
оставя страницата чиста.

Това слънце, току-що отлепено

от листа с брокатени стикери

не ще стане стихотворение,

не ще стане повече,

ще виси, ще блести.

И кръвта ми, току-що събудена

от бормашината в ляво,

не ще свърши друго

освен да се чуди

колко път ѝ остава.

В деня, когато светът щеше да свърши, се събудих много рано. Не беше нужно да поглеждам часовника, а само да се ослушам – нощната тишина притискаше спуснатите щори. Опитах се да заспя отново, но тялото ми имаше други планове. Кръвта шурна към крайниците и засили скоковете на сърцето ми и отведнъж нито един ъгъл в леглото не ми беше уютен. Сетих се защо и изритах завивките на земята. Втурнах се към кухнята, където с един замах включих кафемашината и лаптопа си, пренощувал на малката масичка до прозореца. Тъмното правоъгълното око на телефона ми примигна и се взря в мен от кухненския плот. Докоснах го. Беше 4.41 сутринта.

Преди много, много години непрекъснато се будех в 4.41. Бебето ми имаше навика да огладнява по това време – биоритъмът му беше прецизен часовник. Кърмех, докато в гърдите ми останеше само вакуум, а после милвах челото му, докато заспи отново. Лягах и се взирах в тавана, който все повече надвисваше над нас, готова да покрия малкото телце с моето. Убедена бях, че ако заспя, нещо ужасно ще се случи. Трябваше да стоя будна. Бебето стана дете и продължи да се буди по същото време, а аз -да вардя съня му от нощните караконджули. От тези години ми останаха умението да се страхувам прекомерно и един куп нервни тикове.

Седнах до прозореца с чаша кафе и дръпнах пердето, за да изчакам изгрева. Пътеката пред блока трептеше в ритъма на единствената си леко дефектна улична лампа. Отсреща скелетът на празния триетажен паркинг замрежваше тъмния силует на Витоша. Чух няколко автомобила, които се спускаха по шосето към центъра, отнякъде проскърцаха щори. Всичко беше нормално, обаче сърцето ми хлопаше като дървена лъжица по тенджера. Изхвърлих кафето, направих си чай и се логнах в комуникационния канал. Имах съобщение от MrTime.

Така – Господин Време – наричах последния си клиент, който беше известен писател. Аз самата не бях чувала името му, но това се дължи на по-уединения ми начин на живот, с който се опитвам да компенсирам недостатъците в енергийното си захранване – избягвам всякакви външни стимули. Откакто работех като витаизчислител на свободна практика – петдесет години поне, не бях срещала такъв феномен. Господин Време разстройваше инструментите ми със самото си присъствие. Не само не можех да измеря дори телесната му температура, ами и машинките ми излизаха от строя една след друга, плюейки странни параметри за довиждане.

На втората ни среща се появих с чисто ново оборудване, което сдаде багажа също толкова бързо колкото предното. Господин Време ме гледаше благо, докато се потях от притеснение. Беше висок и жилест старец, със суха, болезнено опъната върху скелета кожа, дълги бели коси и топли като уиски, уморени очи. Предполагах, че е поне 300-годишен, а защо не и повече – такъв като него със сигурност можеше да си го позволи. Макар че не ми беше ясно как е успявал да се подмладява без витаизчислител.

• Съжалявам, нещо не е наред.
• Вината е изцяло моя, госпожице. Това не се случва за първи път. Бях се отказал от идеята, докато един мой колега не спомена вашето име. Каза ми, че сте изключително добра. Започнал съм един мащабен роман и много искам да го довърша.
• Съжалявам, че ще Ви разочаровам.
•  Колегата ми спомена, че Вие сте учила и аналогови системи.
• Това е просто едно не съвсем научно издържано хоби…
• Което би могло да Ви свърши работа с труден случай като моя, нали?

Приех, защото обичам да си блъскам главата. Господин Време ми каза, че е живял повече от век и никога не се е подмладявал, което беше абсолютно невъзможно. Отведнъж бях готова да му повярвам, все пак бях видяла как реагират инструментите ми. Енергийното му поле беше особено. В негово присъствие дори кръвоносните ми съдове започваха да шумолят от непознато налягане. Според учебниците ми, които изкарах от архива и прелистих отново, беше теоретично възможно да съществува човешко тяло, което се влияе повече от гравитационните вълни, отколкото от електромагнитното поле на земята, което би предизвикало различен ход на делене на клетките и друг ритъм на разпад. Възможно беше и такава мутация да се случи при силен емоционален стрес. Господин Време явно беше извадил този късмет, но вероятно хич му беше леко, а и явно не го правеше безсмъртен. Тялото му показваше и някои противоречиви знаци, но като цяло се беше запътило към скорошна биологична смърт.

Вечерта след последната ни аналогова сесия се почувствах отвратително. Започнах да изчислявам позицията на повредените му теломери и докато чертаех първата карта на ръка, забелязах, че треперя силно. Малко след това зрението ми се влоши, повърнах вечерята си и със сетни сили се притеглих от банята до леглото, където загубих съзнание.

Събудих се – това беше точно преди пет дни – с тежка глава и още по-тежки мисли за О. От години не бях мислила за детето си – пак част от моята система за енергоспестяване – и самото му присъствие в главата ми ме помете с невиждана сетивно-емоционална вълна. Усещах русите му коси между пръстите си, главата, която миришеше на пот, сън и засъхнал ябълков сок. Яркият му, вечно пресипнал от свръхупотреба глас наводняваше черепа ми и сърцето ми се свиваше толкова болезнено, че се чух как стена като умиращо животно. Преди век го изпратих насила по Пътя. Тогава бях убедена, че това е правилният начин, вярвах в новия свят и в неговите постулати, вярвах в личната жертва в името на колективното добро. Той не беше готов, отказа да си приготви багажа, постерите в стаята му демонстративно висяха до последно. Накрая аз ги свалих и увих в копринена хартия, а той ги накъса, крещейки в лицето ми думи, остри като начупено стъкло. Извърнах се и му извиках такси.

– Кажи ми поне кой е баща ми.

– Ти нямаш баща.

– Знам, че си забременяла по стария начин. Затова са те уволнили от

предишната работа. Значи имам баща. И сега, след като си напът да ме изхвърлиш, си длъжна поне да ми кажеш нещо за него.

– О, аз не те изхвърлям. Време е да поемеш по Пътя. Както всички твои връстници.

– Аз не съм като всички. И ти знаеш това най-добре.

– Таксито ти пристигна.

Сега изпитвах остра нужда да продължа този разговор, но О вече не се казваше така, беше над 100-годишен, живееше на ново място и нямаше сила на този свят, която би ми помогнала да го намеря, но хиляди, които щяха да ми попречат. Дали косата му все още миришеше по същия начин? Или е използвал подмладяващия процес, за да смени външния си вид и дори порите на кожата си, за да забрави кой е? Дали все още меланхолията и пенестият гняв разкъсваха светлото му лице, или животът го беше научил на примирение, както и мен самата?

Разопаковах нов комплект инструменти и застанах до прозореца. Все още треперех и дишах трудно. Преди месец бях измерила състоянието си, за да докладвам в агенцията за заетост. Резултатът беше дори по-добър от миналогодишния – оставаха ми 37 години до началото на биологичния разпад и още 14 до края му. Сега обаче всички параметри светеха в червено. Оставаха ми точно 5 дни живот. Твърде малко, за да мина през процес на подмладяване.

Нямах сили да се питам какво се е случило. Взирах се в мъглата навън, докато тя ме погълна, после си направих кафе.

Понеже нямаше какво друго да правя, освен да чакам, се заех да подредя емоциите и делата си. Прекарах петте дни, медитирайки и работейки по изчисленията на Господин Време, които се оказваха последния ми проект. Искаше ми се да успея да го завърша. Мислех много за него и за добрите му очи, после отведнъж започвах да мисля за О и за неговите огнени зеници, които идваха от друго време, а после се плъзвах още по-назад и мислех за С, дълго обхождах спомените за тялото му, за неспокойството, което ми предаде заедно със спермата си, за това колко щастлива бях в това неспокойство, и колко ми липсваше С, и колко ми липсваше О, и колко ми липсваше крехкото, изтръгнато от първата буря семейно дръвче, и колко ми липсваше… Заспивах върху кухненската маса с отворена уста и оцъклени очи, после идвах на себе си и продължавах да работя. Трудно ми беше да се концентрирам, но упорствах, всеки път търпеливо измествах фокуса си от миналото и го поставях върху сегашното време. Симптомите ми се влошаваха, но способността да ги приемам нарастваше обратнопропорционално на оставащото време. Бях професионалист в тази област и освен всичко друго, знаех и как се умира добре. Най-важното беше да се избягва въпросът защо.

Снощи останах да работя до късно, за да привърша изчисленията на Господин Време. Докато оглеждах готовите карти, забелязах повторенията в генома. Сравних ги с моите, после – за да съм сигурна в това, което вече знаех, извадих от архива картите на С, които бях изработила на майтап, докато си седях в къщи, безработна, наивна и бременна, и които съвсем точно предсказаха кога той ще ми бъде отнет. Тогава и двамата не им вярвахме.

Господин Време ми беше изпратил съобщение точно в 4.41. Текстът гласеше „Началото на моя роман. Твой малък О”, приложението беше в непознат за мен .nwn формат, който лаптопът ми отказваше да отвори. Сърцето ми се превърташе от страх, но знаех, че това, което трябваше да се случи, щеше да се случи така или иначе. Преместих файла в устройството за виртуална реалност, сложих каската и стартирах файла отново. Докато влизах в малката къща, усетих как тялото ми пое последния си дъх, а после чух гласовете им.

Вечер облягам

високите си неспокосани планове

в низините ти, където е само вода.

Въздухът от нослето ти докосва дланта ми.

Която е само вода.

Ако погледнеш зад полата на луната
ще видиш ококореното място,
от което си дошъл – от безбройните ти вероятности
в това ти тяло (ако някога ти стане тясно).

тези мъжки ръце, които притискат

главата ми в скоба метално мълчание.

Те са ровили в пръст и луканка са рязали

и лимон са изстисквали и са разграбвали

руски села. Те познават ми млякото

и дъха на прането и теломерите

със подвити опашки ги следват.

Те не знаят що захар е, но разбират от кости

и разбират от камъни,

и от пръчки, извити накрая,

опасващи хляба на тялото.

Те захапват средата и впиват се в мекото,

изпъчват си вените като ерекции,

водорасли изтичат от пръстите,

а после изтича морето.

Където минават, там сушата

се хвърля във ада, изгаря си храстите,

летящите в нищото камъни

се превръщат в ококорени рибни очи.

Там, където докосват, само нож е останал,

забит във мълчание. Но той всичко разказва.

Ето, разминаваме се пак и раздробяваме

това, което беше наше,

на н, а, ш, е.

Но точката остава. Да, остава.

Две изоставени във мрака чаши,

Но една и съща лампа на балкона осветява

еднакво силно севера и изтока.

И еднакво бързо тук и там смрачава се.

Всичко иска да завърши:

очите на това, което си погледнал

затварят твоите очи.

Една секунда само да избягам,
да съм хартийка в храстите на Effingerstrasse, там са
фините частици мое минало,
и тази пейка казва
розови жартиери не отиват на черни обувки,
и кафеви сенки на каквито и да е очи, 
или
12.95 франка и съм почти в Милано
две чаши вино във вагон-ресторанта
контрастът прекалено евтин:
вчера,  днес
и цветовете им и разстоянията
пейката,  листата – същите, 
но погледът е свит във десет сантиметра, а месото,
какво месо,

и кой ще свърши работата тук въобще, 
детето вече
събира фасове и ги изхвърля в кошчето, 
моите изпушени цигари,
безграничната ми площ на допир
между времето и мястото
в една
притискаща главата ми секунда.

Това, което виждаш, няма да се върне в светлината.

Било е там, а после минало е в теб. Преминало е

в очната ти ябълка и замълчало,

застинало е там (а ти разтърсваш го напразно)

от челен удар в свършека на целите си.

Всеки ден се будя в 4.41 без будилник и без нужда да съм толкова рано на крака. Ако си легна в 3, както стана вчера, ще спя точно 1 час и 41 минути и ще се събудя с шуртяща в слепоочията ми кръв и порив да стана на секундата. Сега, ще кажеш, чудесно, браво, но аз плюя на култа към продуктивността, не харесвам ранното ставане, еснафско ми е, а и е ясно, че системното недоспиване затлачва съзнанието. Така съм от година и вероятно лекичко съм се сдухала, но гледам да не се вързвам, да не си обръщам внимание и да продължавам да се надявам, че някой ден това просто ще спре, както и започна – необяснимо и внезапно. Няколко дни поред десет часа сън и да се будя я прегръдките на отдавна изгрялото, разгорешено слънце, само това ще ме оправи. И докато мисля така, затъвам все по-дълбоко и тъмното в очите ми запълва пиксел след пиксел, и преди месец за пръв път видях черно слънце. Седях си в едно непознато кафе, на мен това ми е хоби – да обикалям нови кафенета, това са и единствените ми пътувания в момента, та седя си аз на тераската, меланхолична зимна светлина с всичките нужни съблазни, облечена съм умно – кафяво палто, дебел шал, високи ботуши, ушанки, направо извадена от 70-те, които напоследък са ми любим период, гледам да се съобразявам с модата дотолкова, че винаги да вадя двадесет години от периода, който се е завърнал в момента, някакъв тик, един от многото ми. Кафето беше отлично, меко, почти канелено, сметаната прясна, дълго не запалих цигара, за да се насладя на водопадите от вкусове, а когато запалих, стана още по-силно – усещането, че принадлежа на момента, че притежавам себе си и пространството около сетивата си, ако не и времето. Малко преди да загася, чух хеликоптера, който бързо се приближи и снижи върху тишината на заспалия неделен С. Шумът от перките беше толкова кататоничен, че ме заболя главата и ми се пригади, и отведнъж и кафето загуби вкуса си, а слънцето…как да кажа, докато примижвах, то просто изгасна. Липсват ми сравнения за тази светлина – защото си беше светлина, все пак малко след пладне, денят не се смени с нощ, но светлината почерня. Като 40% прозрачен катран, залял без предупреждение и съвсем безшумно (ако не се брои хеликоптера, но двете неща изобщо нямаше как да са свързани) булчинска рокля. Контурите още искряха, но всичко друго се давеше в луга от мръсни парцали. Ушите ми забучаха, казах си, това недоспиване, погледнах часовника – 4.41, цигарата ми още недопушена, а като я запалих беше 12.40, заклевам се, защото и тогава си погледнах засовника, точно както и сега. Не го забравям това черно слънце. Обаче ще ти спестя мислите, които ме заблъскаха, щом се престраших да го погледна, естествено че се престраших, знаех си, че ще видя някакви страхотии, знаех си, че съвсем съм му загубила края в този момент, така че защо да не погледна. Но няма смисъл да се изкарват наяве такива неща, ако можех само да се наспя, да се събудя по пладне, в 12.40 да речем, или още по-добре – в 4.41, ама следобед, и петите ми да са изгорели на перде, и земята да е златна, топла, мека, почти канелена…А и друго искам да ти разкажа.

Тази сутрин сънят ме изхвърли навън едва в 4.42. Ех, дали се е разкъсала магията? Нямах и никакъв порив да се изправя. Затворих очи с надеждата да се унеса и да потъна в радостта на проспаните сутрешни тъми, но когато чух шума от перките, за сън не можеше и да става дума. Какво прави по това време хеликоптер по моите низини? Направо да се изприщиш. Даже и с тапи на ушите го чувах, и без да го чувам го чувах. Въртях се, увита с одеало през глава, а този нещастник така и не се реши да кацне – бучеше над главата ми, маневрираше по съвсем нелогична схема, подпали въздуха, сигурно събуди целия квартал или дори целия свят. Накрая станах, тресях се от ужас, онова черно слънце ми се изпречи там, където трябваше да е луната, нямаше как да се справя с това сама. Нямам обаче никакви медикаменти у дома, бойкотирам фармацията – главно по съвсем сантиментални причини, но и защото съм подвластна на приливи и все още съвсем дете на времето (въпреки палтото ми от седемдесетте). Отворих бутилка вино и самоубийствено изпих половината на една насилена глътка. Не отне и минута и вече бях пияна. Потънах в дивана и щампите му ме захапаха като стотици пирани. Зачудих се дали пираните живеят толкова дълго, че да преживеят времето между 70-те и сега. Това бяха много весели мисли и огромен погром, не – прогрес, не – потрес, както и да е, все бъркам думите, в сравнение с преди малко. Обаче се сетих за хеликоптера, всъщност не съм сигурна, че още го чувах, по-скоро не, но се сетих за него. Хвана ме див алкохолен гняв, много приятно викинговско чувство, потъпкващо с дебели весели пети страховете, и като си бях голичка, се хвърлих навън, издигнах юмрук на балкона и изкрещях:

„Изчезвай от тука, дяволе, да те няма, да ти омекнат перките дано, няма да ти се дам, да не мислиш, че ще ме уплашиш, ей сатана гадна, отивай си в пъкъла да бучиш. „

Беше толкова студено, че хем отрезвях, хем се събудих с едно вдишване. Под балкона ми няколко работници от нощната служба за разчистване на сняг повдигнаха любопитно оранжевите си каски. Единият дори се осмели да насочи плахо фенерче към мен, като си стоях с вдигнати ръце и готова за бой. Не му се разсърдих за тази неджентълменска дързост.

Отново твоят текст като пихтиеста слуз, която намира начин да излезе от тялото ти. Ето го – в римуването на дните, в разваления им ритъм, в сълзите ти – онова жужащо напрежение, което бе наречено овулация, нервна криза, ПМС, грип и депресия. Твоят текст, разбит на кубчета неписане. Зъби се в утайката от кафе, подава ръбче чело в драскулките на детето ти, бумти в тенджерата със супа, вилнее в сянката на студеното слънце, блъска те по тротоара, навлякъл палто от затихналата буря, краде ключовете ти, книгите и спокойствията ти, разлива виното ти, оставя синини по краката и червенини по очните ябълки. Твоят текст, надут като пуяк в правото си да живее. Написан и после стьпкан от случaйността. Ghost delete.

Вероятно крилата ми ще поникнат от ноздрите,  когато са готови. Вероятно вадичките на мислите някога ще направят река. Вероятно климатът ще завърши изреченията ми. Вероятно ще се освободя от свободата и ще скачам на ластик. Вероятно надолу не е посока,  нагоре не е експлозия. Вероятно логиката е крива и правата – пързалка към ада. А, да. Там няма никаква вътрешна цензура.

Будиш се в главата ми, разрошена и бясна,

но аз стоя с юмруци, притиснати към масата.

Кошниците с чили в подплатата на Мексико

издишват само разредено, бледо ехо.

Изгревът се свлича, разкъсан, по тапетите.

И в обръча на моя стегнат диаметър

каруца се обръща, гора подхваща огън,

но аз юмруци стискам. И не мога да помогна.

Обичам прилагателните. Ненужни, но меки като сланина. Топлят местата, в които времето се върти в кръг, без глаголи, без случване. Комбинират се добре. Свързват се чудесно, не подбират. Виненостихнал, коремообръщащ, подчетаначетен, мокронервна и т.н. Несериозни и игриви са като дрехи. Субективни са, чувствени, напористи и чупливи, тежестта им се разгръща единствено в сегашно време. Всяко друго ме претоварва.

Тихо. Варди тъмното навън.

В тайната градина на това,

което съм забравила,

цветя разменят цветовете си.

Тигровото ми око по навик все се цели

в изоставени оръжия. Ловците още

изтрезняват от смутено детство.

Всъщност винаги пристигам там, където съм започнала

да тръгвам, така че никак, даже никак

не се плаша от посоката,

от камшика на промяната,

който драска пътища по тялото ми.

В ушите ми кънтят камбаните

на нетипично слънчев януари

и застивам като кол в дима на първата цигара =

точно във контура на това, което съм поискала.

Пронизвам те с поглед дори и на сън, и докато стрелите летят, нямам очи.

Да се превърна в пейка, в половинка хляб, в джобно ножче.

вълците, които хапят корема ми,

когато помириша твоя глас.

Търсим мястото, което знае кои сме.

Всяко друго ни гони с протяжни контури на сенките,

изтървани в пръстта, невидими хули,

гладно, наперено слънце и точки,

подхлъзнали се по запетаите. ,

пАДАМ, но не там,

Най-крехкият час на деня,

изрязан от оризова хартия,

лежи изживян в теб като в локва.

В четири без пет придърпвам луната

през глава, само лявото ми стъпало

стърчи голо навън

в случай че трябва да бия спирачка.

Мисълта е това, което навлажнява устата.

Слузести думите, когато се плъзнат навън.

Дете, как нямам търпение да видя с какво ще запълниш празнините, които ще ти подаря!

Мъже със кожа като шунка.

Смехът хрипти, очите стъклени,

телата им разпадат се при всяка крачка.

Събира ги смъртта.

Искането да не искам поиска да спра.

Така се научава тялото да бъде дом –

изпънато до край от посетители,

гладни, жадни, мокри до един.

Уютът е кръвта на зимата. Гъст, лепкав сос .

Лежа във вана, остъклена с брокат.

Супер Марио до тоалетната чака

и налива шампанско в устата

на плюшения си котарак.

Непрекъснато трака

отвън по прозореца тъмното

и сякаш крещи Тина Търнър:

„Няма тук, има само оттатък –

там, където сега се е върнало. „

Тиктактиктак.

И сега всички ще се прегърнем.

Ницше, пиеш нали? Мърмърмър.

Джесика кара бясно, закъсняваме, и вятърът през отворения прозорец разпилява мислите ми. Колата е отворена консервена кутия, прегърнала нас двете, цигарите ни, вечно скимтящото кученце Поли, два буркана с варена наденица, десет чифта обувки с високи токове, разхвърляни по задната седалка.

Идваш с мен само, не е нужно да участваш, ако не ти хареса.

След два часа и двете се заливаме от смях, тъпчейки с токовете си плюшени играчки, домати, банани. Пищенето на фотолампата се изостря паралелно на височината на кискането ни. Джесика гризва едно крайче наденица, хвърля останалото на пода. Тъпчем наденицата, докато се превърне в голямо, мазно петно върху картона на пода.

После пием няколко чаши блудкаво кафе с фотографа, правим се, че се интересуваме от каквото там разказва, смачкваме банкнотите, за да се съберат в момичешките ни портмонета, и си тръгваме. На магистралата Поли пак започва да скимти.

Помазана със сок от киви,  пристъпвам, залитайки от вълнение и бормашина в главата,  в най-дългата нощ. Поне един от краищата на тъмното трябва да е светъл, но кой от тринадесетте милиарда варианти на край от тясната стая на паниката е правилният? Когато клепачите тежат, ги окачвам по луната,  изсъхнала от треска. Треска? 40 градуса дори не се брои за сауна. Нищо, стягай се, още няколко бисквити с марципанови очи. Изрязвам елха от картон, но резултатът са крака, бягащи в противоположни посоки. Боли из всички измерения,  краят на декември е разместил контурите на хората, улиците и небето. Всички крещят един на друг,  а аз не виждам. Погледът ми залепва в кал, в студено кафе,  в лош дъх, в лица като алуминиеви капачки. Имах планове, благи като (на)питка. Заравям ги във възглавницата,  заедно със себе си и няколкото фотона, които съм уловила, сомнабулствайки. Търкулни се, безумно тъмно, по земята и ме върни в края си.  Във всичките му вариации, едновременно. Аз съм ти и тебе нося.

Мисълта ми е килим,

нашарен равномерно с болка.

Зародишите – срички,

отказали се да ме хранят,

лежат като трохи отгоре.

И тръгна ли сега, ще кажат просто:

Тук откога не е шетано?

Тук откога не е готвено?

Дали заради това мълчиш –

задето твоите поети

се занимават с други работи?

1 кг натъртени, леко загнили ябълки от попътни дървета. За целта трябва се скиташ достатъчно дълго, за да намериш такива. Измиваш ги от мръсотията, изрязваш недостатъците им. Остават ти около 200 г. Нарязваш на парчета, запържваш в 1 л. кокосово масло, поръсваш със захар. Върви с черно кафе от кафеварка и сива гледка от прозореца.

На сърцето му е все едно дали ще барабани от страх или от вълнение. А аз все му измислям обяснителен рефрен.

Непрекъснато вали разплакан сняг, който прави разходките ми трудни. Трудна съм и аз. Над текста ми стои един растящ фетус.

Блокът още стои, прозорецът на мансардата още се опира в същата гледка към изкорубените полета покрай магистралата. Само кълбото в гърлото ми се е търкулнало другаде.

Неродината кога се превърна в родина?

Когато родих.

Детето е дрога – най-силната и с най-продължителното действие. Силно сетивна илюзия за tabula rasa,  осветяване на тъмните ъгли невинност, (илюзорно) усещане за прераждане, интегриране на собственото и чуждото минало и сегашно време, в паралелно съществуване и в двете (четирите?). Също чувство за тотално разбиране на законите на вселената без способност то да се пъхне в лингвистични конструкции. Типично. Безумна красота, изплъзваща се,  неподлежаща на контрол,  на забавяне, на обяснение. Тича, тече, обърква, възбужда и срива. През цялото време тялото е съвсем другаде от преживяното от него. Тялото носи годините, контурите на обещанието,  което е престанало да съществува. В опиянението на трипа тялото е изоставено, не лишено от глас,  но нечуто. Съществува за себе си, отказва се да иска, запленено от даването.

Да се разходя из тихото гробище, да поговоря със Хесе.

Да ми замръзнат очите от гледане на върховете.

После порция горещи и мазни картофи със чесън.

Да изпия кафето си без да мисля за нещо,

додето китайци хвърчат по заледения залез,

който излива дъха си по светлото.

По пръстите ти- калиграфия

от бъркането в чантата,

от блъскането на врати и

опити да се изправиш.

Тъмно е под ноктите.

Коремът вече е увит в найлон, но

ти говориш, вместо да мълчиш.

Този език, който говоря, излиза навън като

вода от студена и гладка тръба. Без никакви пòрези,

без съпротивление и без да оставя следи.

Тук изсъхва тръбата от мъка.

Не съм нехайна,

невнимателна съм.

Не пия чай.

Мястото без въпроси е много самотно и широко колкото шепата ми.

Шепата ми обективно е по-широка от преди. Също – стъпалата ми, мускулите на ръцете, сърцето ми. Може да издържи и много повече самота.

Цял ден яздя коня си от мисли. С един ритник (на съня) ме изхвърля.

Уча се да не заливам О с говора си през цялото време. Когато успея да замълча, виждам как и двамата застиваме в шепота на това, което ни свързва.

Чувствам се много повече ученичка сега, отколкото когато бях в училище. Плитки на плитко.

Преливаме разни неща от един в друг и обратно като прикачени съдове. Сега в мен потече лекотата.

Чувствата са от начало до край биологични процеси и не заслужават внимание.

Чувствата са изключително скучни. Неточната рима е толкова точна.

Много по-страшно от собственото остаряване е остаряването на другите.

Успях да заобичам студеното. Успях да заобичам всичко, което е.

От пет месеца насам пиша всеки ден без изключение. Явно това е, което ми е липсвало, за да се почувствам писател. Безизключението. Както и при „имам хигиена“ – защото се къпя и си мия зъбите всеки ден без изключение.

Не знам защо не съм ти разказвал тази история досега. В началото аз самия се опитвах да я забравя, после известно време се срамувах – все пак става въпрос за чувства, които тогава играеха голяма роля в моя живот, но не пасваха на лицето, което показвах пред приятелите си, дори и на най-близките. Колкото повече време минава обаче, толкова повече си позволявам да се сещам и да говоря за всичко, което се случи тогава, и да го анализирам като феномен, все едно се е случило на друг. Мисля си, че тези неща трябва да се знаят, че от тях може да научи нещо. Или поне да се позабавляваш една бира време, както човек може да се забавлява с небивалиците.

Разбрах, че Мара е изчезнала от Митко. Той се беше заел да организира събиране на класа от гимназията – нелеко начинание, понеже бяхме разпръснати из всички краища на света и малко от нас поддържаха някакъв контакт. Но Митко е веселяк и купонджия, освен това го тресеше носталгията по онези времена, затова се захвана с тази работа. Понеже живееше близо и се засичахме от време на време, още в началото се опита да ме спечели за организационния комитет, но аз му отказах. Предложих му помощта си само за осигуряване на помещение и катеринг чрез моята фирма, в случай че събитието наистина се състои. За няколко седмици беше успял да издири класа във Фейсбук и да вкара всички в една група с предложения за няколко дати и места за срещата. После се захвана да модерира безкрайните дискусии, които се пораждат когато 30 човека не са сигурни какво искат. Оставаха няколко месеца до 15 годишнина от завършването ни и всичко изглеждаше добре. Един ден го срещнах отново на улицата и след обичайните оплаквания за времето, той изтърси:

• Абе човек, тая Мара да не би да е умряла?

Сърцето ми направи салто и падна болезнено на земята. Митко нямаше как да знае, но Мара беше тайният обект на любов в последните години на гимназията, всъщност никой не знаеше, освен може би тя самата. Въпреки че оттогава не я бях виждал, тези неща създават доста трайни невронни връзки в мозъка, така че дори само името ѝ беше достатъчно да ме разтърси като електрически шок.

Казах, че не се бяхме виждали 15 години и това е вярно, но не бяхме изгубили контакт съвсем. От десетина години бяхме приятели във Фейсбук, гледахме си снимките – така де, аз гледах нейните. Поздравяваме се за рождените си дни. Веднъж я питах как е във Франция, където тя замина веднага след завършването. Отвърна с “Бива.” и ми написа един телефонен номер, да съм звъннел ако съм наблизо. Естествено, не ѝ звъннах, когато бях на романтична ваканция в Париж с жена ми, макар че мислех за това през цялото време (и се укорявах за мислите си). В България никога не се засякохме. Тя май не се прибираше въобще. Странно е как отсъстващите присъстват в нас толкова отчетливо, и то без да ги забелязваме.

Тогава, в последните класове, ние двамата бяхме аутсайдери. Но докато аз бях класически случай на срамежлив книжен плъх, тя беше цветна птица и странеше от класа, но си имаше други приятели. Тъмни, странни субекти, с които се движеше нощно време в един свят, който ми се струваше ужасно плашещ, но също толкова вълнуващ и до който, знаех, никога нямаше да имам достъп. Тя не се страхуваше от нищо и изглеждаше винаги занесена, заета с някакви извънземни мисли. Малко е да се каже, че ѝ се възхищавах.

Обединяваше ни страстта към четенето – и двамата седяхме на последния ред и четяхме книги в час. Започнахме да общуваме от време на време и да си разменяме книги. И въпреки че това общуване беше доста минималистично, то беше много повече отколкото получаваха съучениците ми, които тя игнорираше, така че се чувствах избран. Бях, да си го кажа, хлътнал до дупка и една нейна реплика от сорта на “Прочетох я” ми се струваше по-ценна от всякакви любовни признания.

На абитуриенския бал се напих за първи път и то сериозно. Не че ми трябваше много де. Мара беше там, макар че повечето очакваха тя да не дойде. Носеше семпла черна рокля с голямо деколте и това все още е най-възбуждащата гледка, която мога да си представя. Тогава постригваше косата си по момчешки късо и я боядисваше в ярко розово. Когато малко след полунощ алкохолът в кръвта ми достигна критични нива, това розово сияние беше единственото, което можех да различа в мъглата и единственото, за което можех да мисля. По някое време се приближих до нея и я попитах без да мигна дали иска да правим секс. Спомням си за тази сцена толкова ясно, защото това беше върхът на мъжката смелост, който не съм изкачвал втори път. Тя ме огледа дълго и внимателно, после се усмихна и каза:

“Да. Но не сега.”

И това беше. Останалата част от нощта ми се губи, после дойде лятната ваканция с кандидатстването. Видях Мара няколко пъти, все в компанията на хора, които ме плашеха, и не се престраших да я заговоря отново. После тя изчезна, а аз започнах да пораствам.

Но това “да, но не сега” се загнезди в мен и мутира в подмолни еротични въжделения, които обаче не са ми пречели през годините. Да, понякога, когато се чувствах тъжен, гледах снимките ѝ във Фейсбук и се наслаждавах на мазохистичното си влечение, което ме връщаше назад към времето и ме караше да се чувствам хем душевно възбуден, хем истински нищожен. Това е някаква форма на носталгия може би, психическа хигиена. Между другото, жена ми прилича малко на нея, така де, има някои нейни черти, които все съм търсил и които, при необходимост, си доизмислям.

За Мара не знаех всъщност нищо освен къде е и че продължава да се движи в странни среди – снимките ѝ, предимно черно бели, показваха силуети на дългокоси мъже и жени, галерии, абстрактни гледни точки към ежедневни предмети или нейни портрети, направени от всъщност доста добри фотографи (които може би ѝ бяха любовници). Иначе – нищо. Нито работодател, нито семеен статус, никакви селфита или коментари под популярни статии. Фейсбук профилът ѝ беше, както и тя самата, една добре изиграна интелектуална пиеса със скрито съдържание.

Та Митака си писал с нея по повод събирането на класа и тя веднага го уверила, че ще присъства. После обаче не му отговорила на някакъв въпрос десетина дни и той забелязал, че от тогава не е била онлайн. Това в днешно време е достатъчна причина да си помислиш за най-лошото. Каза ми всичко това като на шега и после захвана друга тема, махвайки с ръка. Аз обаче не можех да мисля за нищо друго. Представата, че тогавашната ми любов не е на този свят, означаваше да се лиша от детинското, успокояващо усещане, че някой ден, може би, тя ще намери ответен отговор. Не че правех планове, не че вярвах, всъщност дори и не исках, но потенцията на мечтата явно беше станала съществена част от мен и ме дърпаше напред през рутината на живота, както да речем някои се крепят на идеята някой ден да спечелят милиони от лотото. Женен съм щастливо, обичам жена си и мисля, че не бих ѝ изневерил. Мисля си, с опита на тази история, че фантазиите са толкова могъщи именно докато са в полето на невероятното.

Още същата вечер набрах френския номер, който Мара ми беше дала преди години, след старателно изучаване на последната ѝ онлайн активност. На 5.02 беше качила снимка, която показваше горски пейзаж и това беше доста нехарактерно – ако съдех по останалия снимков материал, тя беше човек на града, градска принцеса, и не се вълнуваше от простичката зелена красота на природата. А това беше съвсем нормална цветна снимка, без никаква артистичност, на една съвсем нормална гора, покрита с киша и мъгла, която можеше да се намира навсякъде. В главата ми се зародиха десетки сценарии, един от друг по-абсурдни. Почувствах се като вкаран във разказ за Шерлок Холмс, който обаче тук липсваше. Аз бях един безсилен доктор Уотсън. Естествено, никой не вдигна телефона.

На следващия ден не се сдържах и издирих в телефонния указател номера на родителите ѝ. Представих се, казах че организирам събиране на класа и че се чудя как да се свържа с Мара, защото явно не е много активна в социалните мрежи. Гласът на майка ѝ беше доста безразличен. Даде ми същия номер, който вече имах. Когато отвърнах, че на този номер не се обажда никой, тя с раздразнение каза, че не се учудва, да съм пробвал пак, Мара все някога щяла да вдигне, когато е в настроение да говори със земляни.

След този разговор ми стана ясно, че хората явно наистина не се променят толкова много с годините. Този факт по някакъв начин още повече разбуди старите ми страсти и в следващите седмици Мара се превърна във фикс идея. Трябваше да я намеря, поне под удобния претекст – събирането на класа.

Защо изведнъж бях решил, че е изчезнала, след като липсваше не повече отколкото през тези петнадесет години? Явно нещата изчезват едва когато протегнеш ръка към тях, за да ги пипнеш, и ръката ти увисне в нищото. Нещо като котката на Шрьодигер, която не е нито жива, нито умряла, докато не отвориш кутията.

А аз развалих всичко това и повдигнах капака. Следях брояча на Фейсбук (last online since…), претърсвах списъка ѝ с приятели за каквито и да е следи от нея (нямаше), въвеждах имената на фотографите, които я бяха снимали, в Google и изучавах живота и творчеството им с усърдието на полицейски следовател. До никъде не стигнах. Колкото повече се ровех, толкова повече адреналин произвеждаше тялото ми, и тази смесица от възбуда и страх ме държеше буден по цяла нощ. Жена ми няколко пъти ме нарече зомби. Казвах ѝ, че имам много работа. Не беше лъжа.

В началото на март се осмелих да изпратя съобщения на случайно избрани индивиди (защото по никакъв начин не можех да определя кой от тях ѝ е близък и кой не) от списъка ѝ с приятели. Направих стандартизиран текст на английски, в който описвах официалната причина за търсенето ми на Мара и ги молех да ме осведомят, ако знаят къде е и как да се свържа с нея. Получих няколко отговора, които до един казваха едно и също: „Не познавам тази жена лично, приятели сме във Фейсбук, защото има готини снимки“. Изпратих текста още веднъж, този път само на фотографите, с които беше работила, но никой не ми писа обратно. Леден вятър нахлу в тялото ми. Докато пиех десетото кафе в 2.30 след полунощ, започнах да се съмнявам, че Мара съществува или че е съществувала въобще някога. Не само за мен, сякаш и за всички други тя е била илюзия, безплътен дух, който приема за кратко красивите си форми и създава свят около себе си, също толкова измислен; един сукубус, който изпива енергията на пленниците си и след това изчезва от материалното. Как беше казала майка ѝ? “Когато е в настроение да говори със земляни”? Тя би трябвало да знае за какво става въпрос.

На следващия ден, след като бях спал само един час и се наложи да преговарям с доставчици до късно следобед, бях толкова капнал, че реших да се откажа, да се освободя завинаги от идеята за Мара и да се завърна към спокойната радост на живота си. Но още същата вечер жена ми съобщи, че заминава за уикенда на с приятелка, така че болният ми мозък веднага започна да крои други планове. Днес дори и аз самият не мога да повярвам, но в петък вечерта седях в самолет за Париж, разполагайки само с няколко адреса на студия на фотографи, чиито имена вероятно бяха псевдоними, ако въобще съществуваха.

Наех стая в евтин хотел близо до Лионската гара, планирайки да започна обиколката си на следващия ден, но не можах да заспя от вълненение. Под прозореца ми тътнеше непрестанен поток от човешки гласове и автомобилни сирени. Към полунощ не издържах, облякох якето си и тръгнах да се разхождам. Париж никога не спи, дори и при минусови температури, с каквито ни беше изненадал този месец март. Нахлупил качулката си, се блъсках в развеселени групи млади хора, които запълваха тесните мокри тротоари с танцовите си стъпки, всеки с бутилка в ръка. Прииска ми се да принадлежа към тях. Там, където и Мара се движеше свободно, в сумрачните пластове на живота, да бъда част от тъмното, от дълбокото. Там, където нямаше задължения, рутина. Където всичко можеше да се случи. Всичко? Това, което ѝ се е случило и на нея?

Не знаех в каква посока се движех, а снежната виелица се усилваше. Накрая се обърнах и закрачих към хотела. Нощта ме изплю обратно в сигурността на стаята ми. Не ме искаше.

Тази нощ сънувах Мара. Е, как можеше да бъде иначе? В съня тя седеше на дивана в малката ми хотелска стая, с късата си розова коса (която междувременно беше пораснала до дълга кестенява грива, както знаех от последните снимки), с лице, облегнато на тънките длани и с прозрачен поглед, от който ми се покосяваха краката.

• Защо ме търсиш всъщност?
• Не знам, Мара. Може би заради онова „Да. Но не сега.“ преди петнадесет години. Може би искам да те питам, с голямо закъснение, кога?
• Не си ли спомняш нищо от онази нощ? Тоест какво се случи след като ме попита?
• Не.
• Правихме секс. Беше нелошо дори.
• А откъде да зная, че това е истина? След като нямам никакви спомени?
• Ето, напипваш корена на нещата. Всичко може да съществува в спомена. Дали се в случило наистина или не, не е важно. Нима само заради това си в Париж?

Събудих се с мачкаща болка в главата и с усещане за нереалност. Бледата светлина от прозореца, покрит с петна от навят и залепнал сняг, правеше стаята ми да изглежда като клетка в нечий нездрав мозък, където бях затворен, безсилен да изляза отвъд лудостта. Гадеше ми се, а не бях ял нищо от предната сутрин. Облякох се отново и тръгнах да търся кафе и закуска извън неуютния хотел. На излизане от фоайето почти се сблъсках с един мъж, който припряно нахлуваше откъм улицата. Промърмори ми нещо на френски, който дори и аз можех да различа като лош. Беше с ясен източноевропейски акцент и може би само заради това се вгледах в лицето му. Изведнъж ми се стори, че разпознавам тези черти. Да, определено го бях виждал. Докато се усетя къде обаче, мъжът беше завил към асансьора, а аз се намирах навън, сред врявата на пешеходците. Тогава се сетих – това беше един от фотографите, снимали Мара, Жан Белов. Можеш ли да повярваш? Бях намерил официалния му сайт и там имаше малка снимка, която се беше запечатала в мозъка ми – тъмно руси, леко прошарени коси, дълги почти до раменете, тънък мустак, широко лице с високи скули, типичното славянско ДНА, което така отиваше на акцента, който чух.

Втурнах се обратно към рецепцията. Момичето, което си пилеше ноктите зад гишето, ми каза, че не е видяла никой да минава освен мен самия. Освен това не може да ми каже дали има регистриран гост на името на Жан Белов, освен ако не съм от полицията. Седнах на единствения стол в тясното фоайе, директно пред раздразнения ѝ поглед, и реших да чакам. Той все някога щеше да излезе. Хотелът не предлагаше закуска, даже кафе или вода не можех да си поръчам. Откъм улицата долитаха приглушени шумове на автомобили, прерязваши кишата по улиците, и неразбираеми разговори на непознати ми езици. Портиерката говореше през цялото време по телефона на арабски, но много тихо, сякаш се страхуваше да не разбера нещо, вероятно я объркваха тъмните ми вежди и леко гърбавия нос. По някое време май съм заспал. Или само съм се унесъл, но не зная за колко време. Свестих се от струята студен въздух, която нахлу откъм отворената врата. Някой току що беше излязъл.

Обхвана ме смазващо отчаяние. Какво правех тук всъщност? Кой бях аз всъщност – спокойният предприемач, който изведнъж тръгваше подир някаква химера, оправдавайки глупостта си с героични стремежи да спаси принцесата от дяореца на дракона? Колко патетично и колко вълнуващо.

Закрачих с бавни стъпки към един ресторант. Междувременно беше почти обяд. Седнах на една вътрешна маса, за да не се изкушавам да следя улицата и прекарах два часа, наслаждавайки се на обедното меню и на една бутилка вино, без да мисля за нищо. След това, леко пиян, се довлачих обратно до стаята си, където камериерката беше надула отоплението до дупка, проснах се на леглото и изгубих съзнание.

Не бях спал през деня от тийнейджърските си години. Има някаква магия в това да избягаш от заетостта на светлото, да се скриеш в леглото и да се събудиш свеж привечер, когато светът започва да се свива, уморен, оставяйки ти празното пространство на нощта, сякаш само на теб. Тогава, в гимназията, обичах да проспивам дните си, които ми се струваха безсмислени, и да намирам утеха в нощта, под малката лампа за четене, или на балкона, взирайки се в тъмното, пълно с обещания. Никога не излизах. Нямах причина. Но си фантазирах всичко, което се случваше – градската градина под лунната светлина, приятелите на Мара, които свиреха на китара и пушеха трева в ритуален кръг, изпъстрените с графити стени на онази нелегална кръчма, където пускаха само избрани хора, танцуващите тела, летенето в космоса на съзнанието, мириса на акрилна боя, марихуана и шишарки.

Тогава това ми беше достатъчно. Но сега нямаше да загубя времето си в Париж, затворен в стаята си. Хрумна ми, че може би бях дошъл да открия себе си тук, а не Мара. Търсех някакъв катарзис. Имаше, все пак, нещо погубващо в спокойния ми живот досега, макар че никога не съм искал нещо друго, поне не на съзнателно ниво. Имаше нещо страховито във връзката с жена ми, в тази тиха, истинска любов. Дълбоко в себе си бях все още жаден, все още чаках нещо да се случи, да ме разтърси, да ме погуби.

Този път излязох от стаята си, пълен с енергия, може би все още леко пиян, щастлив, че бях сам в Париж, без задължения. Бях един току що осъзнал се мъж, който можеше да прекара вечерта си както поиска.

Във фоайето ме чакаше Жан Белов. Седеше на стола с бутилка бира в ръка, кой знае откъде я беше намерил, а арабката му кимна като ме видя как залитам по тясното стръмно стълбище.

– Разбрах, че си ме търсил. Мога ли да знам защо?

Обясних му, че френският ми е много зле и го попитах дали говори руски. Той поклати глава за не, но това може би означаваше да. Извадих телефона си и му тикнах пред лицето една снимка на Мара.

-Да се разходим. – предложи той лаконично.

Тръгнахме. Жан се движеше бързо и елегантно сред вечерните тълпи, без да се налага да отстъпва място на други пешеходци, с издължената осанка на благородник, отвреме на време поглеждайки към мен само колкото да се увери че го следвам. Аз пъхтях след него и все закачах нечие яке, чанта или детска количка. Бяхме вървяли около двадесет минути, когато не издържах.

– Е, какво? Познаваш ли я? Как мога да я намеря?

Направих поне десет грешки в тези три изречения и Жан явно се смили с мен, защото ми отвърна на чист руски:

– Разбира се че познавам Мара. Но не знам къде живее в момента. До преди година беше в една мансарда съвсем наблизо. Там съм я посещавал често. После се премести, но не ми каза къде. Нямаше нужда вече от мен. Но сега отиваме на едно хубаво място, ще те запозная с хора, които може би знаят повече. А ако си късметлия, може и самата тя да е там, кой знае. Ти, предполагам, си от българските ѝ любовници от онова време?

– Не, всъщност не съм…не бях…

Тогава се сетих за последния си сън. Бях ли, или не бях? Имаше ли въобще значение дали наистина съм спал с Мара? Вече се съмнявах във всичко.

– Виж какво, не е толкова важно. Просто съм в Париж и мислех да ѝ се обадя. Бяхме приятели. И се притеснявам леко, защото повече от месец не е била онлайн и не си вдига телефона…

-Ти имаш даже и телефонния ѝ номер? – Жан свирна с уста. – Явно не си кой да е. Но Мара често изчезва така, да знаеш. Всички, които я познават, знаят това. Понякога се връща, понякога – не. Понякога изниква на съвсем друго място, защото почвата на предишното се е изчерпала.

– Почва? Възможно ли е да е извън Париж? Последната и снимка е на една гора. Озадачаващо постна.

– Всичко е възможно, приятелю. Само любовта е невъзможна. Хайде ела. Имам след малко представяне на новата си книга в Luis6. Това е един нов клуб, страшен е. Ще се забавляваме. Щом си близък на Мара, си добре дошъл. Част от семейството.

Тръгнах след него озадачен, не толкова от това, което чух, колкото от ненормалната лекота, с която нещата се наместваха едно в друго. Представях си случайностите като верига, която тегли силно колелото на настоящето и то се върти все по-бързо, все по-гладко, а аз само седях отстрани, наблюдавах и се дивях на тази божествена мощ, с която бях свързан. Случвало ли ти се е нещо подобно?

Сякаш чул мислите ми, Жан се обърна и добави:

– Сигурно се чудиш какво правех в същия хотел, в който и ти си отседнал. За теб знам сега. А аз имах среща с една любовница. И тя е женена, затова. Не е лоша. Странно е, че докато се любехме там, по обяд, в горещата като сауна стая, непрекъснато се сещах за Мара. Явно духът ѝ ни е събрал и двамата в този хотел, а, приятелю?

Тогава забелязах, че държи в ръката си запален джойнт. Кимнах му и той ми го подаде. Дръпнах си няколко пъти и скрих кашлицата си в шала. Първата миризлива цигара в живота ми, на 35, в Париж. Не е лошо като за история, нали?

Luis6 приличаше отвън на нормална триетажна жилищна сграда, само дето прозорците бяха покрити с черно фолио и явно добре изолирани, защото отвън не се чуваше нищо. Жан въведе цифров код в устройството над ключалката, вратата се отвори и ни посрещна мощна басова вълна, от която краката ми се подкосиха. Фоайето на първия етаж изглеждаше огромно, плувнало в мътна розова светлина. Повечето стени и врати бяха изкъртени, мебели липсваха, вместо тях в ъглите се извисяваха внушителни постройки от тонколони, които бълваха разтърсващ звук. Изкачихме се по стълбите към втория етаж, където имаше повече обособени стаи. В една от по-просторните беше изграден малък подиум, на който освен един диван, се помещаваше и пултът на диджея, който в момента загряваше. В съседство се намираше барът, декориран с гирлянди и светлинки като коледна елха, зад който две отнесени момичета и един брадат мъж подреждаха бутилки. Помещенията бяха спартански, но някой се беше погрижил за качествено озвучаване и призрачно осветление навсякъде, дори и в тоалетните. Нямаше много посетители, но тези, които срещнахме, ми се усмихваха с топъл интерес. Чувствах се комфортно в кожата си както никога досега. Забравих бързо какво търся и кой съм. Заговорих с най-смелия си ученически френски една компания студенти по философия, които чакаха на бара за поръчката си пред мен. Прекарахме часове, или поне така ми се стори, в разпалена дискусия за тайните послания в Одисей и за бъдещето на интернет. Никога не съм можел да излизам от себе си така гладко и нефилтрирано. Говоренето утвърждаваше съществуването ми, сякаш цял живот бях трупал планини от абстрактни мисли, които се материалзираха за първи път в подобие на личност. Чувствах себе си и се харесвах.

Междувременно клубът се беше напълнил, стаите по всички етажи се стесниха от прииждащите красиви парижани. Музиката вече не беше толкова басова, стана по-мелодична, бърза и джазова. Много от присъстващите започнаха да танцуват, с бавни, змиевидни движения повдигаха ръцете си, докосваха се леко, очите им проблясваха под ритмичните светлини. Жан седеше на дивана, около него се беше образувала малка групичка, която разглеждаше няколко копия на лъскав фотоалбум и се наливаше с бира. Явно това се броеше за представяне на книга тук. Той ми кимна и ме повика, но отведнъж нямах жМарание да говоря с него. Нямах и жМарание да разпитвам за Мара. Най-сетне бях попаднал на място, за което винаги бях мечтал, до където никога не съм имал достъп. Нямах търпение да се отдам на това усещане да бъда част от затворен кръг хедонисти, които стъпват по съвсем друг ритъм върху земята, чувстват и приемат живота другояче. Дълги години бях страдал, мислейки, че не съм от тяхната порода, че съм скучен, непросветен, страхливец. А сега бях тук и отведнъж съвсем на мястото си. Трябвало ми е само някой да ме вкара, да въведе кода за достъп и да ме пусне вътре. И това не беше Жан, а Мара. Това беше нейният подарък.

Озарен от светли мисли, се хвърлих в симпатичната тълпа, която ме прие с отворени обятия. Не знам как да ти предам усещането от тази нощ, приятелю, знам че искаш да чуеш всичко, но половината ми се губи и това, което е останало, е наистина само едно гигантско усещане, което не намира думи. Всъщност, не се случи кой знае какво, но точно достатъчно да запълни сетивните резервоари на един цял живот. Говорих си с десетки хора, не, говорих с душите им, сливах се с тях, усетих вечността, загубих времето и себе си и цялата си тъмнина. Всичко, което очаквах да ми даде един единствен човек, Мара, ми се изсипа отведнъж върху главата при нейната липса. Представи си, дори танцувах. Танцувах за пръв и последен път в живота си с часове, докато потта бликаше от порите ми, а мускулите ми пулсираха щастливо, в екстаз от собствената си свобода. Тялото, от което цял живот се бях срамувал, ми служеше чудесно и в тези часове аз го харесвах, харесвах безусловно себе си. Опитах всякакви движения, прегръщах всяко тяло, което ми се изпречваше на пътя, опитах няколко вида наркотици, обикалях по етажите като разбесняло се дете, играех си с неоновите светлини, блъсках се в призраци, в сенки, неуморим, без страх, защитен от усещането за единност с всичко и с всички. Това е, мисля, върховното усещане за живот. Да, знам, ще кажеш, че е изкуствено. Може би всичко би изглеждало различно на следващия ден. Може би клубът е просто една разбита къща, пълна със счупени бутилки и с отрепки, които упояват остатъка си от съзнание с наркотици. Нямах нито време, нито желание да проверя това. Когато започнах да отрезвявам, към пет сутринта, усетих страшно изтощение. Пропълзях до третия етаж, където някой предвидливо беше покрил пода на една от стаите с матраци за почивка. Легнах на едно свободно място в ъгъла и затворих очи. От незапечатаното таванско прозорче над мен прокапваше изгревът. Чувствах светлината му като хладна гъста течност върху пламналите си клепачи. Сърцето ми все още препускаше диво под дрехите. Усещах всяка клетка на тялото си жива, свръх будна въпреки умората. Но в момента, в който двигателният ми апарат спря да работи, се предадох на съня. В него срещнах Мара за последен път.

– Виж ме.

Обърнах се към гласа ѝ. Намирах се в онази гора, която бях видял на снимката. Мара се подпираше на едно дърво, сякаш нямаше сили да стои права. Лицето ѝ беше доста изхабено, но благо както никога досега. Нищо от стройната ѝ фигура не беше останало недокоснато от времето и все пак я познах. Усмихваше ми се, не предизвикателно както преди, а меко, приятелски.

– Виж ме. Аз ли съм?

– Ти си Мара. Къде си?

– У дома.

– Къде е у дома?

– Виж!

Гората се завъртя около мен като виелица, после затихна. Ошашавен, изведнъж се намерих в малка дървена колиба. Мара седеше на едно кресло пред мен, в скута ѝ едно вързопче, от което надничаха две любопитни бебешки очи.

– Чувал ли си за 33 годишния слънчев цикъл? Когато го завърших и застанах отново в началото, имах шанс да се отклоня от пътя на повторението. Владеех полетата на фантазиите, но моята собствена земя беше опустошена. Започнах да работя по нея. Да се завръщам. Трябваха ми две години. Сега съм у дома. И не мисля да напускам това място за известно време. Знаеш вече колко хубаво е усещането да си там, където винаги си искал да бъдеш, дори и това усещане да се гради само на една илюзия, нали?

Събудих се, потен и със зверски махмурлук, към обяд и едва успях да се върна в хотела, да освободя стаята си и да хвана полета за София. Там започнаха да се случват истинските чудеса.

Върнах се вкъщи, уж на същото място в координатната система, но вътрешно бях другаде. Притъпеното ми съзнание беше останало някъде дълбоко в миналото. Работата, която преди ми се струваше досадна, или в най-добрия случай ме изнервяше, сега отново ми носеше огромно удоволствие. Радвах се на малките неща, на неделите с жена ми, които прекарвахме винаги по един и същи начин, на мекото ѝ коремче, на свистенето на кафеварката сутрин, на повтарящите се гледки през стъклото на трамвая, на тихите вечери в креслото. Започнах отново да чета книги. Сякаш се бях върнал от една задънена улица обратно в точката, от където можех да вървя напред, необременен от очаквания и смътни желания. Мара изчезна от мислите ми, също толкова внезапно, колкото беше дошла в тях. Не ми липсва тази обсебеност, честно казано.

От време на време поглеждам профила ѝ във Фейсбук, който е все така неактивен. Снимката на гората е последната следа от нея. Някак си този пейзаж ме успокоява. Може би е жива, все пак. Може би цъфти на нова почва. Може би ще дойде на срещата с класа утре, леко поувяхнала и недоспала, ще ми разкаже за горската си колиба, за семейството си, и ще се забавлява с тази история, която ще разкажа, както я разказах и на теб. Всичко е възможно.

Мисълта, заседнала точно там,

между краката ми.

И някой пали цигара, хвърля фаса на пода.

Студен, развален асансьор.

Седя безучасно отгоре, гледам в шахтата,

нещо вече проблясва, димù.

Пръстите ми са тютюн,

топен в китайски сос и меко чили.

Тъмни косми в мивката,

гладка, хладна, дишаща повърхност.

Омлет и портокалов сок и шот просеко.

Мъжете с кожа като шунка.

Контурите им се разпадат

при всеки опит за движение.

Смехът хрипти, очите стъклени.

Срутващи се сред глада ми камъни.

В скъпата ти пàрка от мъгла,

изпъчен пред балкона ми, подут

от снежни мускули, ти,

айсберг Айгер. И ти потиш се

във страха от времето.

Центрофугата на неспокойствието

в лъснатия до невинност град.

Лампите проблясват, но едва успяват

тъмната луна да замъглят.

Някъде е копчето със надпис „повече“.

Лицето ти приляга на дланта ми.

Краката ти така добре увиват талията.

Под твоят мек обем чорапите,

захапали бедрата ми,

увисват като суха философия,

изхвърлена във не-на-мястото си.

Това, което съм, не се руши

единствено тъгата ми

скърца под машината на бяса.

Ах, как обичам

течното във хората, потта, сълзите,

подправките, поправките на гладкото, коремите,

това, което там се смила, отвратителното

крехко на живота им обичам.

Провирам се през хладния тунел на одеалото,

със цялото си мръзнещо излишие,

до облото стъпало на началото.

Опирам се на ритъма, със който дишаш,

заприщам мисълта си в настояващия

тон в растящото ти тяло.

Ето ми намордник от обичане.

Ето ме – пресечна точка,

там, където цялото застива

със раззинала от глад уста.

Отново започнах да се чувствам не на място в тетрадките си, сетивното удоволствие от писането върху хартия замръзна заедно с предалите се листа на дърветата и мъгливия въздух в пет сутринта. Цялото ми тяло се е разположило между черепа, останалото от мен е машина, конструирана от друг, с изрядни, но чужди ми функции. Не мога да се свържа с ръката си, с потрепванията на пръстите ми. Страдам истински от нуждата да се обличам, да покривам толкова голяма площ от кожата си с пластове текстил, който прекъсва връзката ми със света и съответно усещането ми за съществуване. Отново колебливи опити със ледени душове, крехка надежда някога – защо не сега?- да се закаля достатъчно и да приютя всички сезони.

Бараката на летните забавления беше откарана към паркинга на нефункционалността, сега на площада стои само една дървена масичка с недопита бутилка бира и пластмасова чаша с букет от кестенови листа в най-меките цветове. Мечките на градчето се запътиха към хралупите си, по пътя ще се спрат в една-две други кръчми, ще пият нещо на закрито, ще видят, че не е същото и няма смисъл, и ще се загубят в зимата. И аз нямам локус на свободните си часове и скитам – сама или с объркания ми от хладния въздух, прелестно летен, слънчев син – из отесняващите улици, търсейки място, което да ме призове да остана. Обикновено се предавам, прибирам се у дома, мисля, че не е толкова зле в тези терличени часове, в тези топли напитки, в тази илюзия от пространство и време, недомислена в конструкцията си.

Време, което почти никога не е мое, но набъбва от интензивност. Никога не съм мислила, че ще го кажа, но е истина и трябваше да стигна до тук, за да видя наистина какво е това – другото време, което жужеше в корема на предчувствията ми отдавна. Емпирично изживявам това, което никога не съм разбирала. Главата често ме боли и дори това е приятно – болката запълва празните пространства. Фокус-покус, ето локус – главата ми с меки, ориенталски килими и стени, които постоянно се разширяват.

Не искам да се уповавам на радостта, за това оставям тук едно кълбо от неразрешени мисли. Къде е еднокраката жена, което виждах често преди, какво се е слушило с нея?

Ръцете на мъглата.

Не, не са море,  но

същото желание да се удавя.

Нощта трепери гола,  дрехите си

е разхвърлила в очите ми.

Пред мен стои настръхнало мълнание

контурите на мислите опипва,

поправя препинателните знаци

на колите, светлините им

заклещени в юмрука на студеното.

Заклещена и аз съм в мене.

Такава мога само във калта да съм, наситена

с разлагане, с вода, със пръсти

на чудовища и храсти, да се спъвам

в безсъзнанието, да лежа

в желираната шума и да стена

като шепнещи вълни, като морето

на мъглата в мене.

Обичам списъците – как чужда ръка смесва лексиката на две абстрактности!

Колкото повече мускулите ми заякват, толкова повече ядрото ми омеква, вероятно от някакво мило доверие в обвивката си, или от мързел? Пихтиеста сингуларност в това биполярно съществуване, но друг път няма.

Мъглата обвива главоболието и всичко ми се струва смешно. Просто не си позволявам друго състояние. Горите ме викат, страхът ми ме вика. Студът е най-добрия любовник.

Абсолютно всеки ден се дивя на чудОто дълго и обширно, за друго не остава място. Той ме поглъща и в моментите, в които мога да размишлявам за това, мисля само в благодарно време.

Ревнувам ужасно, когато някой много харесва музиката, която аз много харесвам, сякаш е нахлул в тайната ми сетивна градина и яде боровинките ми. С книгите е друго – там общият вкус създава близост, която ме радва като докосване.

Искам да вляза във изгрева,

да целуна хладното му бяло чело,

да изцапам тихото със силуета си,

да прекарам тежките мъгли

през дробовете,

от устата ми да капе нежен дим

като от комините на детството.

Искам да вляза във изгрева

да разтегля очертанията му,

да картографирам птиците и

неизживените парцели

да набъбнат от водата ми.

Искам да вляза във изгрева,

да отворя всички кранове и

всички свои шумове да пусна

в улиците на града, застанал

в тъмното, очакващ ме.

Дъждът препери като игла в старчески ръце. Повърността на това, което мисля, се начупва и нещо тъжно бликва във посока, която досега не е имало.

Преброй горчивите бадеми в шепата.

Те ли те държаха буден,

зреейки в подплатата

на онова дърво без корени?

Едва докоснали ръката ти,

изплюваш им отровата –

презрялото очакване.

1. Желанието променя всичко досега съществувало, но без да го изтрива.

2. Колкото повече страх, толкова повече метафори.

3. Когато фразата „нямам време“ се вклини в мисленето, всички врати се затварят. Единственият изход е абсолютно, драстично отказване от пребиваването в него.

4. Колкото по-тъмна ставам, толкова по-светли са тези, които срещам.

5. Майчинството не е това, от което се страхувах. Един минибус деца ми се струва отведнъж добра идея.

6. Липсва ми лекотата на лятото – лекотата, с която чувствата се изпаряваха от кожата ми. Не ми липсва лятото по същата причина.

7. Зимата е тестостерон и агресивна музика- хапеща, опушена, горчива; чужда кола с бумтящо отопление под развълнуваното ми тяло. Неудобното плаши и възбужда.

8. Чувствам се най-ценна, когато нямам никакви ценности. Когато всичко е меко, поддатливо.

9. Кръговете на мисълта чертаят кръгове под очите.

10. Поезията е през две планини в десета, на север, там, където тялото иска по-малко от сега.

11. Възможно е наистина да обичам парите, въпреки че това не се връзва с останалите плетки на личността ми. Но виж точка 8.

12. Все още се боря със сонорното л.

13. Българският би бил най-прекрасния език на света, ако не беше буквището ъ. Пътуване, кът, бъде, тъкан, лъжа, съм и т. н – ужасно звучащи думи на прелестни понятия.

14. Писането в блога ме спира от писането на бълнувани глупости и това е хем хубаво, хем не.

Гласът ти, плътен като животинска кожа,

в която да увия моя страх.

колкото по-малко искам, толкова по-силно

кози мирис е изпълнил стаята с последните неща, които имам

Удоволствието да вървя сред тъмното,

с малкото фенерче под гърдите ми.

Отне ми доста време тук да стигна.

(Или стотици пъти всъщност стигах, но забравях, че съм искала.)

И трябваше да дойде този миг, сред кухнята, в една студена, но горяща нощ, когато виното бе свършило, но и не липсваше, с коса, оплетена в потта на плешките, от радиото нощен бяс на нечие опушено пиано, и това свещено място да блъсне мекото на скута ми, да кипне нещо там, да сдъвча пилешко крилце и да се завъртя около необяснимото, около острите му ръбове, без да ги избягвам.

Физическата форма не е същото като сетивната форма.

Всичко расте по-добре на тишина.

Да танцувам Locomotion, Lambada и патешкия танц.

Да си лягам в девет. Да си лягам на обяд. Да си лягам по всяко време.

Да се дивя на всичко. Да се дивя на себе си.

Да съм Joseph Beuys, Freddy Mercury, чистачка и одеало в рамките на един дъх.

Морковеното пюре е тиня от извънземна почва.

Cime di Rapa е вид зеле, а не целина.

Завесите са в повечето дни по-добрата гледка.

Онзи плач, поредицата от звуци еоеоео в началото, е бил стон /името на Бог / Elohim. След първите четири седмици започна да намалява, загуби го напълно към третия месец.

О е за огледало, което обаче не отразява само мен.

Траурът може да бъде отлаган за по-удобно за изживяването му време.

Каквото има да се свърши, не забравя.

Земята става все по-добро място за живеене.

Достатъчни са съвсем мънички стъпки, постоянно.

Аз не съм чувствата си, а нещо съвсем друго.

Всеки атом да си гледа ядрото.

Има място в мен, много.

Дете, гласът ти се премята в устните

и капе като топъл желатин на пода.

Ръцете ти разкъсват всички букви на

онзи праезик, на който чувствам,

до нещо разбираемо, несложно.

Събирам го в торбичка от възторг.

Приливът отнесе от гласа ми думите.
Болката ми вече няма име.

Мидата потъна във петата.
Лесно е да продължа нататък.

Това, което трябва да боли ме,
го прескачам.
А този скърцащ стон, а този шум?

Вероятно са крилата ми.

pen, you are

Нищо тук не се случва. Размятам
разпищолено тяло в копривата
на съня си. Най-кротките облаци,
напластени в небесна подплата,
ме обвиват. Луната ми спи, а
сърбежът е стихнал без чоплене.
На дървото ми клоните голи
като кучешка паст се разтягат,
гълтат нощите. Дните – защо ли
да описвам – заприщена тягата,
изшлайфани острите зъби,
центробежната сила върти ги.

Нищо тук не се случва. Обаче
непрекъснато никнат цветя.
И това тъй учудващо стига.

След буря морето е тихо.

Впивам нокти в меката кожа на обелките от мандарината, които лежат пред мен. Разкъсвам ги в произволни форми, после се опитвам да свържа тези форми в нещо като гирлянда, притискайки ръбчета към дупки. През цялото време седиш до мен, малко о, и смучеш сок от парченцата плод, които съм подредила на масичката ти. Изсмуканите, слузести мембрани прекарваш няколко пъти през пръстите на двете си ръце, оглеждаш ги внимателно, после пускаш с изящен жест на пода. В краката ни се трупат мъртви медузи-джуджета. Слънцето току що се е качило върху короните на дърветата и от тях скача директно в ниско лежащата пшеница на косичката ти. Замижвам, когато те гледам, и се захващам с гирляндата отново, за да не полудея от любов. Огледалната повърхност диша.

Нмаман.

Н-то е дълго и звънко и преминава директно в следваща брънка.

Нманмам.

Чудя се дали все още ядеш и това е вид мляскане, не смея да погледна.

Слънцето плисва и по моето неизмито лице, по ручеите мандаринен сок по пръстите ми. Приближавам глава до теб със затворени очи, докосвам челото ти, тази огърлица я мога, тази хомогенна верига. Протягаш ръчичка, малко о, хващаш устните ми.

Какво каза, мъниче?

Мекото ти показалче докосва носа ми.

Мама.

Това, което беше къща, е сега вода,

наситила тъкàната мъгла на мускула.

След всеки мокър спазъм се завръща

хладнотата. Аз изтичам

през думите, които ме пропускат.

Тресавище, потънах в теб със треската,

която изсушила бе морето ми.

Потънах в теб, във тинята от грешки и

полепна по краката ми усещане,

че ти не си вода, която съхне,

че от дълбокото ти всъщност

придърпва ме най-нежната човечност.

Взима химикалка в дясната ръка,

с лявата притиснал е тетрадката,

съсредоточено взира се във бялото

почти минута време, после сеща се –

и блъска, блъска по листа с ръце,

ритмично блъска и трепери тялото му.

рас-теж-ко е

и отведнъж, от раз

пресечка

Забравям какво съм забравила.

Две котки се боричкат в косата ми.

Оставам където оставям се.

Кълбетата уж се развиват,

а всъщност наддават, растат.

Здравей. Аз съм твоят текст. Седя на ръба на главата ти и чакам да ме пуснеш. Не искам да те стресирам, но чакам от доста време. Не бих могъл да кажа, че скучая, съвсем не. Около мен се върти един забързан калейдоскоп от мисли, с които се променяме взаимно. Но леко започвам да се изнервям. В мен се събира все повече напрежение, което съответно и ритмично изпращам към теб (под формата на главоболие), с надеждата да реагираш. Засега без успех.

Вече нямам доверие в теб, тоест не съм сигурен дали възнамеряваш да ме пуснеш въобще. Не разчитам да ме предадеш в свястна форма. Нищо лично, просто виждам, че си разсеяна. И аз, и сънищата ти мислим така. Скелетът на фокуса ти лежи раздробен на дъното на едно дълбоко езеро, което е заело голяма част от хипоталамуса ти. Тежката му мътна вода заглушава всичко останало. Знам как наричаш това езеро, но няма да използвам думата, защото тя няма място в мен. Знам че ти си пуснала реките, които да го напълнят. Не съм съгласен с постъпката ти, застрашаваща моето съществуване, нито с лигавото ти удоволствие от люшкането на съзнанието ти по повърхността на водата. Аз съм текст и честно, не разбирам същността на сегашното време, до което само ти имаш достъп. Аз съм пълен с глаголи в минало време и с невъзможни прилагателни, които изтриват реалността ти. Може би заради това не ме искаш, не знам.

И все пак – събота следобед е. Слънцето докосва прозореца на спалнята с плахи, но топли междусезонни пръсти. Къщата ти е пълна и детето ти е обгрижвано от достатъчно ръце. Защо не изчезнеш за момент и не ме напишеш, а? Не изисквам нищо, вече дори не очаквам да изглеждам правдиво. Знам, че ще ти шепна „прелест“, а ти ще напишеш „сласт“. Ще направиш няколко правописни грешки. Ще изкривиш думите ми до безобразност, после ще ги триеш, ще ме търсиш пак и пак няма да ме разбереш. Но на мен ми е все тая. Костното вещество на скелета ми се състои точно от това – да искам да изляза от теб, дори и в неузнаваема форма. Аз също съм живот, който иска да започне, да се измъкне от утробата ти. 

Къде отиваш сега? Кафе ли си правиш? Включи ли компютъра? Не? Виж, и на хартия може…

Навън. Защо пак излизаш навън? 

в средата на февруари се разхождам с боси глезени

гъделичкам стъпалата си по кротката повърхност на реката, после ги суша на слънце

имам слънчев обрив по лицето, защото в главата ми spf все още е съкращение на summer

пие ми се бира и ужадно ми се пее,

после да ми се плаче, защото

се сещам защо се случва всичко това

Тук животът се стеснява, тук –

на изхода от ада.

Над намачкания лист земя

в лед увита кавалкада.

Тук висят

и тук засипват те стените,

разкъсали замаха на мъглата.

По средата – твоят полет,

оголен, назапочнат, точно сбъднат.

Плътна тъмнина. Внезапно

изгревът пронизва с ярки спици

тихата пътека на нощта.

Погледът потегля наобратно,

яхнал точковидните тела

на птиците.

навън

меандри от сугращица

мъгла

косата ми ( е тъмни, дълги корени)

корените на корема ми

корени на бронхите и дъх

едно, две, ритъма броя

дишаш ли (в три сутринта)

дълга е (косата ми) (нощта)

войниците по кожата

косъмчета, топъл мъх

и страх,

и ти, трошичке

малка, малък, омалява

(ръката ми) (захапката) и птиците

крещят

навеждам се, закачам се

закачам кичури по тънките ти пръсти

тъмни дълги

пренасям те

от тук до там във тъмното

навън

мъгла като коприва

снегът е тежък, сив

лицето ми разтяга се

и стягам, тяга (течна)

(силна) е нощта ръката ми

часовникът виси на криво

чакам

права (крива) съм,

слухтя за срива на тъгата си

(мъгла)

началото е

всяка нощ начало

всяка нощ си ти, свещено тяло

(гъба)

метроном, попиваш

времето, което е изтинало

натяга в три инстинкт,

мъгла и киша, тихо

спиш

#чистота на въздуха

#чистота на духа

#чистота на духа

#честота на дъха

#честно, муха

#често мъгла

#честито ти, въздуха

#чистота и тъга

и т.н

и т.н

Тънки са ти нервите, казват.

Затова когато ми е скучно,

си играя с тях, опитвам

да ги скъсам, все едно че са конци,

които се изплъзват от шева на дрехите

и дразнят погледа, докато

слушам шевната машина на света.

Син сън, самосветъл чудосин, застинала те наблюдавам как смучеш мислите ми, как трепериш от живот, как сега си.

Ти си сега.

Удоволствието от това: линията на погледа ми се разтяга по-далеч в бъдещето, докато другата линия – тази на личната ми история, се скъсява, като придърпана с ластик. Погледът ми стига чак до там, където ти ставаш краен. Всъщност не: спира на косъм от това място, което аз не мога да си представя, където ти свършваш. Аз свършвам преди него. Оттам нататък е отвъд мен. Чрез теб получавам още век, докато тялото ми все повече изтича в миналото.

Три часа след като те родих (се роди? все още не зная кое от двете се случи), заспах до теб, все още безимен, и за пръв път през живота си заспах не в ембрионална поза, а с ръце около теб, с изпънато тяло, като войн. В тези първи часове те сънувах за пръв път. Там беше възрастен мъж, носеше същите чувствителни слепоочия, дълбоките благи ями на очите, извезаните си черти, покрити с тънката хартия на старостта; крачеше леко нескопосано, с дълги слаби крака, сред жизнената есен на бъдещето. Топъл вятър те клатушкаше, шлиферът ти подскачаше, чантата в тънките пръсти потрепваше, в стъпките ти се залитаха бежови листа и слънчеви зайчета. Някъде там, в контурите на тялото ти, вървях и аз, това аз, което тогава не съществуваше, което и сега не съществува, което въздъхна и се предаде, когато дойде ти.

В първите ти месеци ми се струваше, че все още съм теб и ти мен. Така удобно лежахме двамата на матрака, пльоснат в средата на жегата, онази жега на най-горещото лято, което тези географски ширини са приютявали. Наблюдавахме с часове слънчевите зайчета, които се вмъкваха през пердетата, изтощени от кратките разходки до реката,хем изтощени от живот, хем гладни за такъв; лежахме сред пот и хиляди други течности и на мен ми харесваше. И на теб също, мисля.

Сега е друго. Все още не можеш дори да пълзиш, но вече успя да се заклещиш под няколко мебели, да паднеш от три места и да събориш една картина. Това е, вероятно, просто началото. Отделяш се от мен, обелваш се от гените ми, с обсесивния замах на мъничките ти движения, с невъзможността да се спреш, с една нова светлина в очите, която сякаш казва “Всичко това тук разбрах, къде е другото?“.

И аз чакам да ми го покажеш: другото, мънички синовойн.

Сънят все по-често ме изплюва мокра на улицата с петлентово движение, което си ти, все по-често се къса мембраната между баланса и лудостта ми. Но стоя в теб. Едва се събирам в рамките на сегашното време и често се питам колко дълго време ще издържа. Но издържам в теб.

Сто години минават. Това, което най-силно разтърсва, остава. Благодаря за земетръс(ин)ите.

Една.

Е, на.

На̀ ти.

И ти?

Ти ли?

Още сила?

Си ли?

И не си ли?

Си ла сол.

Ла си до.

Музика в sous-sol.

Годо.

Ти, soul.

Една.

Е, да.

Лежиш на корема ми.

Стъклено езеро?

Кристална морфема?

Езикът изчезва.

Лежиш на корема ми

все по-болезнено

тежък, обемът ти

равен на мен.

Аз изчезвам.

(Изчислявам си времето,

завинаги трезвена)

Лежа тук. Завинаги без да те

сместя в поезия.

Клетките набъбват – тези,

които ще заместят моите.

Тих, жесток генезис.

Нежна биология.

Неделя. Стените вибрират

от мека, сметанова музика.

Снегът е рисувал,

после е плакал. Мъглата напира,

притиска прозореца,

казва, че чака. Нас чака.

Излизаме късно. На залез,

който прилича на изгрев.

Гората разцепваме,

до шия окаляни,

стъпките скърцат, отекват,

земята е влажна и мръсна.

Намираме тъмното. Пипаме.

Плътта е мицелена, мека.

После навътре. И трима

се връщаме, вечно сдвоени.

Понеделник е, бавно се съмва.

Опитвайки се да заспи, човек

превръща се с премигване

в една безстенна стая,

висяща сред реда на световете,

населена с плътта и с плътността на хаоса.

И плавно, бавно, неусетно,

погледът от мозъка излиза.

Вратата на очите се отваря.

“Безсъние! Изпънати са нервите!

Опитай с чай от мигли на шаран!

Натривки с нокти от мангуста!

Заспивай с палец, сочещ север!

Задължително си лягай рано!”

Това, което влиза, пуска корени.

Сухо шумолят в дъха на утрото

билките на нощното сияние.

Безсънният облича се

в прозрачна кожа,

в чорапите натъпкал е мълчание.

Образът на друг го е подгонил

в реда на този свят, извън онази стая,

с беззащитен мозък вместо дом.

„Безбудие! Залепнал за съня си!

Пий на гладно пот от сив орел!

Прави три скока на събуждане!

Ферментирай сок от крясъци!

Иначе дявол те е взел!”

Избродих различни площадки,

не намерих с кого да играя.

Неначената, тъмната сладост

е издула кръвта ми до крайност.

Вероятно приличам на ято

подивели пчели. Завъртяна

като суфи във пумпален транс

край оста на жужащо очакване,

изсмуквам, изсмуквам

пространството.

Не съм написала за тебе нищичко, освен

пет реда на една салфетка:

объркани, пияни думи и накрая

телефонния ми номер, който дълго ти отказвах,

докато ти, заровил нос в пуловера ми,

като водопад се смееше.

Това бе тъй убийствено отдавна.

Възможността да остареем

загасяме сега до филтрите на две цигари.

Времето със стихове наказва.

Вечността със сигурност е стара

и едва ли някой е написал нещо по-добро за нея.

О-о-о,

очите ти

са локвички тъга, замрежени

с извънземни водорасли.

О-о-о,

виж лодката ми – твоя вежда,

но греблата ѝ не са пораснали.

О-о-о,

И вятърът е силен и опасен.

Дълбока е водата, о-о-о.

Но хоризонтът огледало е,

о-о-огледало – чисто, ясно.

Щастие – въпреки че е много секси да си трагичен герой, въпреки амбицията да бъда добра във всичко, включително и в страданието, щастието всеки път ме издърпва обратно с ластик. Предполагам че и най-голямата болка просто омръзва, а радостта не. Не търпя скука.

Дом – разбрах защо цял живот се чувствам бездомна, защо не принадлежа никъде. Аз съм къща. А че къщите си нямат къщи е най-нормалното нещо на света, нали?

Жените – след като цял живот ги заобикалям с войнствено повдигната опашка, започнах да ги обичам – сега, когато се/ги разбирам по-добре. Намерих си сестра – фея, сприятелих се с някои стари приятелствата, сънувах жени в сънища, в които до сега само мъже имаха място. Детето сякаш размагнетизира онова нещо в мен, което привличаше само слънцето. Уютно е да се къпеш в лунна светлина. Не топли, но омагьосва.

Червено вино – първа и последна (алкохолна) любов и единствената, с която тялото ми се справя в този момент. Липсваше ми.

Отказ – разпростря се навсякъде и се превърна в гледна точка, дори ми причинява топло сетивно усещане. Учудващо е с колко малко мога да живея и колко много откривам и преоткривам в малкото.

Черупка – чувствам се свръх чиста, не мога да понасям грим и парфюм по кожата си, имам повече ръце от преди, свръхчувствително обоняние. Пространството около мен трепти, без да ми причинява неврози. Вярно е – духът се намества все по-удобно в тялото с годините.

Времето – все още е по-силно от мен, но това ме притеснява по-малко от преди. Не съм се отказала да го контролирам, отказах се само от стратегиите, които не работят.

Социален живот – въпреки лавинообразните промени, той съществува или не само по мой избор. Понякога се изразява в наблюдаване на онова, което се случва без мен и засега то е достатъчно. Контактите се раждат от известна вътрешна празнота, която иска да бъде запълнена. Сега съм пълна бутилка и всичко външно ме прелива.

Образи – имам обсесивна нужда от тях, думите не (ми) стигат, признавам си. Синтезът е абсолютен само когато двете се комбинират.

Движение – съзнанието ми се формира от контраста между точката, в която се намирам, и околната среда.

Противно на очакванията ми, не се завърнах към бягането, може би защото в момента не искам да избягам от нищо. Тялото ми има нужда от меко разтягане и много тишина. Движение, което е като забиване на карфица в една точка, все по-дълбоко. Без контраст.

Бъдещето – когато системата се рестартира, е всичко. Сегашния момент стига само за едно натискане на бутона “Start”.

Аз съм онази частичка,

която се изтръгва от окото ти,

Стрелката на сърце-часовник,

несверен с останалото време.

Аз съм онова неуморно животно,

което дращи бъчвата на злото

и на пълни глътки го поема,

и набъбва, и във ауфтакт

от окото ти изтича.

Потрепва сребърният замък,

набъбва

сред тревата на ресниците ми.

Строя го върху пясък,

върху сенките на птиците.

Езерото е жена, разбила камъни.

С един-единствен

пълноводен крясък.

Облаци, застинали в една неясна мисъл.

Слънцето вибрира над каймак от златно мляко.

Пръстите ми – тъмни от черупките на влажни орехи.

Стъпките, завлачени, по клоните увисват

на мястото на отлетели птичи крясъци.

Сенките в главата ми не спират да говорят.

Не пипай нея, която няма лице.

Скимтя като едва дишащо петно в мъглата, като риба в разредена с въздух вода. Какво още да кажа на годината, след като пуснах моя самолет на свобода и дирята на бушуващия му двигател се изгуби дори от моя поглед?

В колелото, въртящо сърцето ѝ,

една спица – всъщност най-здравата –

все застава в лежаща позиция.

Дъждът ме усети.

Потръпна,

придърпа юргана си откъм морето,

разплете

плитките на мисълта ми,

бедрото опря

в плитчините на крехкото,

жадно ми знание.

Човешкия допир усетил,

се сепна, разбуди се,

плисна

спокойствие, пръсти на чудо,

които докосват, омайват.

Повдигам те.

Протягаш ми ръцете си с утехата

на ручей, който влива се във блатото.

Повдигам те.

Сънят лепи се като мокра дреха

по крехката обвивка на дъха ти.

Повдигам те.

И всеки път залитам лекичко

под струята на нежния ти вятър.

Повдигам те.

А после лягаш кротко на дюшека

на тялото ми, вързано в земята.

Така ни посреща ноември.
Слънцето често затъва в
кал и безцветни мъгли.
Достигне ли все пак градът ни,
е мръсно и мазно. Годината,
изпрана през август, опъната,
се намачква отново, зацапва се
в тинести, тъмни течения.
Така ни посреща ноември.
С мълчаливо, замайващо вино,
кучи вой от търбуха на парното,
глад за светло, отишло си с птиците,
и подутата вярност на гъбите.
В облата част на осмицата
на вечността, леко надраскан и
като старица озъбен, 
ни посреща ноември. Примлясква.

на М.

Не станах продължение на тебе.

Ти спираш там, където

изниква камъкът на егото,

където губя думи за щафетата,

която само заедно печелим,

но губим единично всекидневно.

Ти спираш там, където

не можем да докоснем със ръцете си

това, което другата копнее.

Не можем да го видим и почувстваме –

това, което обич май не е и

е тъмен знак за стоп, едно усещане,

една голяма локва с грешки,

която няма как да ни пропусне.

Ти спираш там, където

те търся вече четвърт век и

вероятно си във друга четвъртина,

във друга дума за човешкото.

Не станах продължение на тебе.

Отнех ти само четвърт век години.

Намерих това в телефона си и го запечатвам безсрамно към времето, преди да съм разбрала защо съм го записала в транса на пристигането на О. Също – защо тези плодове?

Излюпване

Дрехите на моето въображение
стават все по-тънки. Неусетно
се обърна климатът във мен.
Няма нужда от дебели якета.
Вместо непонятни за сърцето знаци,
вън вали невинност, вместо вятър –
шепот милостив. Прозрачно синьо
е небето и ятата нежност този път
кръжат на сантиметър до главата ми,
край невъобразимата потребност
от гнездото. От което
да не отлетя.

Ти се научи вече да държиш
брадичката ми (да, по онзи специален
начин), после страници, орел и гарга
(и някога: привет другари), кораби
и самолет; ти държиш и бъдещето
в тази мека клопка на клепачите си,
примижващи напред; бубучещ вихър, ти
със слюнка, с косми, с мед в ръцете ти
държат по-силно от
(който и да е преди това); това
бе ясно, ясно; ясно е сега, че
времето пълзи напред,
а аз облизвам му следите
от играчките.

ти проникваш през студа на кожата
в четири и десет сутринта до пет
сънувам под дантелени прозорци,
сънувам те във Грац, Виена или
откъдето там дошла си
с високия си поглед
този топъл въздух ме отвори
обличам те в кашмирен бял пуловер
в който е облечена душата ти
докато студът говори
с акцент на топло свит във говора ти
камината ти е запалена и Моцарт
със сигурност звучи и Моцарт
прониква през студа на кожата

шумовете на нощта
липсата на ясни линии

площадите, оставени
сред ехото на залеза
и обещания за утро,
заспали в тишината

среднощните спагети,
с тъжен сос от часове,
изплюти от часовника

диша призраци вратата
и са будни само космите
по телцето на сумрака

край изкуствения блясък
на това стихотворение

Връщам се. Назад и по-назад.
Във гласните и гърлените звуци,
в трептящото съзнание, в окото.
Не е регресия, не е разпад,
а на езика на науката –
движение без нужда от посока.

Right