Изобщо не мисля за края на лятото и не го изпращам никъде. Но нима е случайно, че тъкмо на първи септември кокосовото масло в шкафа се е втвърдило, оправдавайки името си, след дълга лятна мимикрия?
Мускулите ми го следват. Колко дълго бяха вода. Понякога разбирам защо хората в миналото са давали дарове на боговете. Силно ми се иска да знаех къде да положа своето благодаря.
Защо да не тъжим предварително всъщност? Ако тъгата така или иначе е неизменна, то нека имаме поне свободата да я разположим където поискаме по своята собствена времева линия, независимо от сезоните и обстоятелствата. Да имаме право да грешим с разположението. Да човъркаме гладкостта на базалната линия на емоциите. Веднъж начупена, тя ще може да се издигне и до непривични висоти. Summa summarum на флуктуациите си остава същата.
Понякога се чудя – как оцелява светът без определени личности. Липсата им ми се струва достатъчна причина ентропията на всичко да се ускори до безконтролие. Не, явно остава нещо от присъствието, някаква прашинка енергия, някакво нежно и грижовно магнитно поле, иначе нямаше как да бъде това, което е, нямаше как да бъде каквото и да е, ако да те няма означаваше да не си.
Нели Станева 