See N

Удоволствието от сменената кожа не е задължително свързано със змията. Всъщност ставам все повече ябълка.

Може би краят на света е близо и спокойствието е най-достойният човешки отговор.

Толкова съм благодарна за всичко, което се случи. За първи път летя свободно, без никакво гориво, без абсолютно никакъв страх. Всяко размахване на крилата е мое.

Откакто се заговори за втора вълна, започнах да изневерявам на петкилометровия си маршрут на бягане, който от години е един и същ: покрай реката, по моста, през една горичка и обратно вкъщи. Сега ме влече към града, към вътрешността, към централните квартали. Бягам през уикенда, вечер след осем, улиците са стихнали, но всяка градина, всяко междублоково пространство е запълнено с маси, хамаци, свещи, лампички, барбекюта, потни деца, хора с бири в ръка. По тротоарите са нясядали тези, които никаде не искат да отидат, тези, на които им е хубаво да са тук, изпънали загорели крайници, примижват под милувките на залеза, кимат ми, познават ме, аз принадлежа тук.

За слушане докато бягам избирам най-бруталните китари от 90те и началото на века, а мислех, че изнеженият ми от джаз и техно слух не може да ги търпи вече. Може явно, когато пулсът ми премине границата на 100 удара в минута, и може явно, когато съм се разсъблякла от един куп страхове. Докато се лутам из новите си маршрути, с учудване установявам, че съм минала 10 км без да се задъхам особено. Потта си усещам като прозрачна броня, която се стяга около кожата ми в контакт с хладния мастилен въздух. Завършвам винаги със Stripped на ДМ, която не е любимата ми тяхна песен, но ми е любима камбана. Бим-бим-серотонин. После се къпя, обличам нещо възможно най-отдалечено от спортния стил и паля цигара, защото нали – да не стане прекалено.

Първата си паническа атака получих по време на бягане. След едно техно парти, спала едва 3 часа, с гузна съвест заради многото изпушени цигари и едно неестествено, причинено от две силни кафета, чувство за свежест, се хвърлих директно в ужаса на изтръгващото се от гърдите ми сърце. Тогава ми липсваше каквато и да е култура за душевното здраве и потърсих помощ на съвсем грешен адрес. Дори и след като се образовах достатъчно по темата, не намерих знахар, който да изтръгне пирона, забит в петата ми, може би защото е бил там за да задържи, да фиксира нещо, да попречи на някакво разпадане. 4 години по-късно съм (само)излекувана и абсолютния ми победен вик чака търпеливо в гърлото ми.

Какво активираше амигдалата ми през тези години:

Бягане, след известно време остана само бягане над един предел на натоварване.

Филми, въобще визуални истории.

Всякакво чувство за неразположение, дори и най-невинната настинка.

Новини от всякакъв род, разговори за политика.

Всякакви фундаментални закономерности на физическия свят.

Концентриран алкохол.

Разстоянията.

Телефоните.

Понякога и писането, но на това някак си успявах да се наслаждавам. Добре че не съм изтръгнала съвсем корените на мазохизма от себе си, иначе щяха да са горчиви, сухи години.

Времето (четвъртото измерение). Загубих ужасно много време с това.

…. (ще добавям като се сетя за друго. Вероятно ще разгърна хартиените си дневници за съвет. Иска ми се да запазя всичко. Фактът, че списъкът засега е толкова кратък засега, е истинската заря на празника)

Между другото, тази година ще излезе втората ми книга. Всъщност щеше вече да е факт, ако нещата не се бяха забавили поради все същите причини, които нежно и умно забавят всичко друго. Тъкмо ще имам достатъчно време да я поискам истински.