Заек

Йонас сви цигара с последните си прашинки тютюн и я изпуши до половината, плюейки залепналата по устните му хартия. Навлече парката на баща си и излезе от вкъщи, внимавайки да не скърца много с входната врата. Беше малко след 7 и нощният студ все още лежеше върху тротоара. Стръмната уличка пред къщата на родителите му, надвесена над един широк завой на река Ааре, беше покрита със скреж и Йонас забави ход. Само един счупен крак му липсваше сега, сякаш шината на дясната му китка не беше достатъчна. Не помириса писта тази зима, а сега беше без работа и под карантина при родителите си. Проклета пролет, проклета година. От казана за био отпадъци на съседа го лъхна остър мирис на развалени яйца и конски изпражнения. Да си беше взел тъпата маска за лице, заради която майка му пискаше снощи, поне срещу това щеше да помогне. Сви зад ъгъла и забърза. По равната „Бернщтрасе“ къщите се редяха една до друга, без гаражи и градини, сиви триетажни жаби, вечно влажни и мръсни ‒ такава скука, че дори не заслужаваше епитета грозна. В нормални времена тук колите се движеха в непрекъснати поточни линии, но сега по шосето можеше да се кара скейтборд. Ако знаеше къде си е заврял неговия, де. 

Стигна магазина, който тъкмо беше отворил, и се насочи към входа. Една нахална дебелана, най-много двадесетгодишна, с подпухнало лице и абсурдно пристегнат в талията сигнален елек, го помоли да изчака навън. Пускали само по един човек ‒ разпореждане от вчера ‒ и му посочи рядка опашка от пенсионери, които стояха мирно, на два метра разстояние един от друг, до саксиите с цветя. „Кой ли пък си купува саксии по това време“, запита се Йонас, и в този момент видя как една от дъртофелниците взе мушкато и го пъхна в кошницата си, която се разклати силно в костеливите ѝ ръце. Йонас се изплю на тротоара и се запъти към края на опашката под ужасения поглед на дебеланата. 

Успя да влезе в магазина едва в 8.30, след като кой знае колко саксии мушкато, пакети безкофеиново кафе и пастети от гъши дроб минаха преди него. Големият, до болка познат супермаркет, в който като дете крадеше шоколадови бонбони, а като тийнейджър ‒ презервативи, му се стори съвсем друг сега. Празните коридори вибрираха от какафонията на цветовете по рафтовете, радио „Енерджи“ бликаше бълвочите си поне пет октави по-изнервящо от обикновено, без да заглуши скърцането на самотните му стъпки.

Йонас имаше чувството, че светът е свършил и зад всеки ъгъл може да изскочи някое безформено зомби, точещо лиги по махмурлийския му мозък.

Стана му отведнъж адски неудобно да купи само тютюн и бира и да се изниже. Все пак един куп хора в магазина работеха в момента, реално погледнато, само и единствено за него. А и защо да не накара следващия да почака малко повече? Тръгна безцелно между рафтовете. Обръщаше специално внимание на стоките, които не го интересуваха. Вегански наденици, подложки за обувки, крем карамел на прах, чорапи от мерино вълна, книжки за оцветяване. Четеше етикети, правеше се, че сравнява конкурентни марки на един и същ продукт, тук-там слагаше нещо в кошницата си, после го оставяше при други продукти. Сок от глухарче сред червените вина, семена чия в хладилника със сладолед, дамски превръзки до памперси. Намери и една хартийка в джоба си и от време на време се взираше в нея, сякаш изучаваше списъка си за пазаруване. 

Обаче никой не му обръщаше внимание, продавачките се въртяха около касите, опъваха ластичките на маските си, уплашени като подгонени от гръмотевица крави. Имаше промоция на прах за пране и почистващи препарати, също и на грозни великденски зайци и шоколадови яйца в бледи пастелни цветове, които напомняха повръщано. Пред щанда с прясно изпечен хляб се задържа повече, подуши два комата хляб, които изглеждаха абсолютно еднакво, но единият беше двойно по-скъп от другия. Пъхна и двата в кошницата си. Стомахът му се беше събудил и къркореше като старата Веспа на майка му. Може би беше добра идея да купи и нещо за нея. Някакви кифлички, малко френско сирене, шунка, такива работи обичаше тя. И за баща си – лют салам, фъстъци, онези солени бисквити, които гризеше вечер пред телевизора. Кошницата му се напълни за нула време. Едва когато се запъти към касите, се сети, че беше дошъл за нещо друго. Затътри се обратно към рафтовете с алкохол. Обаче нещо не беше наред. Тишината. Осветлението също беше друго – сякаш половината халогенни лампи бяха сдали багажа. Обърна се към касите и видя, че там нямаше никой. Потърси с поглед дебеланата пред входа, но и от нея нямаше следа, нито виждаше каквато и да е опашка от желаещи да пазаруват. В този момент го видя как се влачи към него – огромен двуметров заек, покрит с разкъсан станиол и засъхнала кръв, мучащ като оркестър от Ада.

Кой знае защо първата му мисъл беше ЛСД. Миналото лято пробва за първи път. Миналото лято Йонас живееше друг живот. В него имаше Мара, а също и малкият им апартамент с хамак на балкона и двадесет и две саксии с цветя. От четвъртък до неделя правеше коктейли на един от баровете в Хинтерхоф – “с магическа пръчка”, както не спираше да повтаря пред възхитените лица на момичетата. И наистина се чувстваше мощен като магьосник, догато почернелите му и заякнали бицепси разсичаха лазерните инсталации и танцуваха пред рафтовете с бутилки. Сутрин към седем прекосяваше заспалия град с колелото си, замаян от радост и безсъние, и жадно всмукваше свежия, мек въздух, който го подготвяше за прегръдките на леглото и на сънената Мара. Беше хубаво.

И кой знае, ако не беше този ЛСД трип, може би щеше да продължи малко повече. В края на септември лятото все още не мислеше да си отива. Празнуваха годишнината от откриването на Хинтерхоф в продължение на седмица. Една голямо ято хедонисти от всички краища на Швейцария, полуголи и окъпани в брокат, лежаха по озарените полянки около клуба. Мара също беше там, двамата не се бяха прибирали вкъщи от няколко дни. След като Йонас свърши последната си смяна на бара, двамата поплуваха в Ааре, а после дълго търсиха дрехите си из храстите, заливаха се от смях, настръхнали от хладната вода, твърде ентусиазирани, за да спят.

“Винаги съм искала да пробвам.” каза тогава тя. “Много готини хора от Цюрих, преди малко се запознахме, имат достатъчно, всичко е точно. Искам с теб. Хайде заедно в Огледалния Свят!”

Не че той не искаше. Но Йонас беше способен да иска нещо и от страх или мързел да не се протегне към него. Тя обаче беше направена от друг слой пръст. Той с радост пренебрегна тихото мише гласче на разума си, а после то го напусна, смъртно обидено.

Беше хубаво, о да. Но след цялата прелест нещо се обърка. Паниката дойде към края, когато Йонас усети, че сетивата му бавно се връщат към нормалното си състояние и че Мара не е до него. Взираше се в един храст, който разливаше очертанията си в причудливи форми – ту човешки, ту геометрични. Струваше му се, че държи ръката ѝ, но изведнъж осъзна, че е сам. Тръгна да я търси, обиколи целия ареал на Хинтерхоф, но малкото хора, които срещна, последните останки от голямото празнуване, му бяха непознати. Накрая намери колелото си и, едва-едва балансирайки върху объркания си дух, се прибра вкъщи и грохна върху дивана.

Мара си дойде едва след няколко дни. Носеше широка тениска с грозен принт на заек, който сякаш се взираше в него и го разсейваше, когато се опитваше да говори с нея. Което не беше лесно така или иначе.

Не му даде никакво обяснение. Говореше несвързани неща – нещо за майка си, за зъбите на лисиците, какво било движението по магистралата и за един сладолед, който изяла и който се оказал без съдържание. От време на време взимаше нещо в ръцете си и дълго го оглеждаше, застиваше в ступор по средата на стаята. На Йонас му отне доста дълго време да приеме, че нещо наистина трайно не е наред. Мара не се къпеше, отказваше да свали тениската със заека, отблъскваше всякакви опити за физически контакт. Когато октомври дойде, му стана ясно, че явно не мислеше да стъпва в университета. Отвреме навреме изчезваше за няколко дни, после се покатерваше през перваза като разпердушинена птица, хапваше малко хляб и заспиваше на дивана. Сънят ѝ беше придружен от непрекъснато бълнуване. Тениската ставаше все по-мръсна, лицето на заека беше покрито с кал, пот и кой знае какво, малки трънчета се бяха забили в плата и раздираха кожата ѝ. Това заешко лице се взираше в него – ту тъжно и укорително, ту ехидно и заплашително. Лицето на Мара пък все повече се изпразваше от емоции. Ужасът се настани в сърцето на Йонас трайно, безсънието също. Когато все пак успееше да заспи, го будеха тежки кошмари и го захвърляха насила сред остатъците от щастието му, сякаш имаше нещо за вършене там.

Обади се на родителите ѝ, а после в психиатрията, на първи ноември. Оттам нататък животът му продължи да се скапва на редовни порции. Проклетата световна пандемия беше най-лесно смилаемата от тях. Хубавото беше, че вече май не му пукаше. 

Затова и зомби-заекът не го уплаши. Снощи беше   унищожил десетина бири. Или може би ЛСД-то беше разбило и неговата психика и той едва сега го забелязваше. За първи път, вместо да се самосъжалява или да мрънка, се зачуди какво ѝ беше на Мара с нейното шизофренично разстройство, което не реагираше добре на лекарства и терапии, което дори се влошаваше. За пръв път се запита как изглежда светът, който тя обитава. Със сигурност по-добре от неговия. За какво ѝ е да се връща?

Ръката с шината, държаща кощницата, го болеше, но Йонас се изправи от мислите си и се опита да изглежда колкото се може по-решителен. Фокусира се върху видението пред себе си. Имаше поразително реална, влажна, лигава кожа. Явно не се движеше много-много, освен когато туловището му произвеждаше тежките мучащи балади. Понеже очи липсваха, а главата беше изкривена на няколко места, Йонас не можеше да определи дали нещото изпитва интерес към него или просто си стои там. Под разкъсания целофан, парчетата шоколад и лигите се виждаше логото на фирма Лунд. Като момче обичаше да краде от техния сортимент. После задраскваше н-то в логото с черен маркер и разнасяше новия си продукт – Луд шоколад- из квартала под възхитените погледи на по-малките деца. И той, и приятелите му, намираха това за много смешно.

• Махай се, измислена гадост такава. 

Нещото се извърна към него. Това, което беше смятал за лице, се оказа задната част на главата. Сега предната, която не изглеждаше по-симпатично, се опули към него с две големи тъмни дупки, през които се виждаше нещо. Имаше нещо блестящо във вътрешността на тази полусмазана глава. Йонас инстинктивно се приближи към заека, за да види по-добре.

• Мууууу.
• Стига бе. Зайците не мучат. Само на такава тъпотия ли е способна фантазията ми?
• Добре де, извинявай. Исках да се пошегувам. Знам колко много мразиш великденския комерс. Йонас, аз съм.

Сега стана наистина гадно, защото това беше гласът на Мара. Лек и весел бликаше от кухините на заека. 

• Да бе. А аз съм шизофреник. 
• Не си, Йонас. Шизофренията изключва саморефлексия. Чел си достатъчно, би трябвало да знаеш.

Наистина беше прочел какво ли не в първите седмици след диагнозата ѝ. След това престана да чете и започна да пие.

• Как са вашите? 
• Мара, честно? Първото нещо, което ме питаш след толкова много време, е как са нашите, докато се криеш в зомби-шоколадов заек по средата на супермаркета? Как да те взема на сериозно? Тоест себе си, как да взема себе си на сериозно? По дяволите, няма да те наричам повече Мара, никаква Мара не си. Изчезвай, махай се, остави ме на мира.
• Ще се махна, ако ми обещаеш да се грижиш за тях. Явно не мислиш за това, но нали ти е ясно, че и двамата са рискова група за вируса? 
• А аз пък съм рискова група за тъгата.
• Можеш просто да си сложиш маската и ръкавиците, когато излизаш. И да престанеш да поркаш бира с онази сган от полумъртви алкохолици. Стой си вкъщи. Какво направи със саксиите ми?
• Изхвърлих ги.
• Глупак.
• Майка ти не ги искаше. 
• А ти какво, беше твърде зает, за да ги поливаш?

…

• Извинете, бихте ли се придвижил към касата? Чакаме ви вече повече от час.

Дебеланата със сигналния елек стоеше пред него и размахваше малката си подпухнала длан пред лицето му, за да го събуди. Йонас се стресна и послушно нареди съдържанието на кошницата си върху лентата. Притесни се дали ще има достатъчно пари в картата си, за да плати всичко, но когато касиерката му подаде касовата бележка с нещо като гънки на усмивка под маската, той се осмели и каза:

• Извинете, ще искам и една кофичка мушкато.