202021

(господи, бог на числата, изслушай моята изповед)

Придърпай стрелките на часовника с воя на една неверница, която в твоята математика е избрала да бъде пространството между едно съвършено множество и една съвършена празнота. Зачеркни уравненията ми, за да ме накараш да скоча от знака за равенство в устрема на двузначието. Чуй какво преживях в скобите и после ги отвори. С единицаединностедно.

Не успях да съм тяло. Не зная какво прави тялото ми през цялата тази година. Нито веднъж не успях да вляза в него, колкото и да се натисках. Бутах сополивия пластелин на душата си в неща, което ми приличаха на врати, но нито едно не поддаде. В дъха се притисках, но той се оказа нещо неестествено, като назизустен стих с нестроен ритъм. В жили и кости дълбах, но те се оказаха чужди, срещу мен зяпна един недомил геном и ме изгони. Дърпах и рязах, мокрих и оцветявах коси, но влязох само в картини без съдържание, без пот и без сенки. Огъвах, пришпорвах, гълтах отвари и сумтях по баирите, под смълчаните облаци, но не намерих форма, която да чувствам. Къде е тялото ми? В кое измерение? Накажи ме със знание, господи.

Прегреших и що се отнася до поезията, както винаги правим с най-близките си. Наругах я, охулих, изгоних я. Натоварих я със всичките си товари, римувах я с трудно, защото поисках чуждото, поисках логиката. И се отдадох на твърдия език, бях щастлива в краката му като неопитна ученичка, ревях ту от любов,ту от страх, размазвах със сълзи кекавите си изречения, после ги гълтах и кашлях и припадах от изтощение. Когато Психея поиска храната си, поезията се изплези, хвърли тенджера на пода, а оризът се разсипа в Китай. Блажени са дисциплинираните, нали? Накажи ме с поезия, моля.

Цяла година ме преследва и Черният Четириъгълник, който е нещо като твой дявол, нали? Където и да се намирах, той ме засипваше с допамин, което е евтина дрога за трезвите, но тъй перфидна, тъй сладкоумно измислена. господи, ти обаче не си го измислил, защото дяволът е самозахранваща се формула, а ти би предпочел аз да съм стойността на ъгъла между траекторията на летящата пластмасова торбичка и магистралата на слънцето. Или поне така ми се стори в урока по математика в първи клас. Прегреших, защото повярвах в греховете си и той ме погна. Накажи ме с други дроги, господи.

Освен това прегръщах дървета, детето си, други деца и котки и кучета и крави, дивих се на природата, наблюдавах вътрешностите си, отказах се от куп неща, освободих място и се заринах с тъга, проснах се в страха си, не се оплаквах, оплаквах се, станах си съвсем чужда, съвсем нова, досадна и абсолютно чиста, намерих бял косъм и червен конец, няколко края и едно начало и идея за множество други начала. Бъди този път с мен, господи, аз съм само едно. Само едно, като в единствено или едновременно или еднаква.

Дай ми това едно.