…

Уж близки са ми – тази ярка светлина, това мокро слънце, тази суха, ядна длан на идващата пролет. Но не преставам да им се чудя. Вървя бавно, докосвам, дишам, вътря очи в пет посоки. Вървяла съм така хиляди години и всеки път се спъвам в този камък на времето, наречен сега.