Ева от първия етаж

Да останем още мъничко тук.

Боли от всяка помислена стъпка навън

като земетресение в черепа на планетата.

Светлото слънчогледово лице се извръща от мен,

но въздухът трепти като мънистена завеса.

Мирабелените цветове мълчат,

докосват само тъмното на първия етаж.

Да останем още мъничко тук.

Кожата е свободна от погледи,

сенките се свиват в краката ми,

обирам с метла светлината от залеза,

изхвърлям я върху огризките на онзи образ,

който тежи в торбата на Ева от първия етаж.

Да останем още мъничко тук.

Тръскам дланите си от балкона всяка сутрин

и сея пет години време,

в тревата друго не захваща,

питах дъждовните червеи

опипах пътеките им като брайлова азбука,

друго не ми казаха, само – вятърът тръгва си

прати нещо по него,

прати мъничко сигурност.

Изрязвам сантиметър пшенична косичка

и го слагам в гнездото на враните,

заселили първия етаж.

Да останем още мъничко тук,

креслото от страх не убива, пружината

скърца в гърдите, прахосмукачката

изсмуква часовете между обед и вино.

Копчето на самоснимачката се счупи

точно когато намерих цвета си,

затова драскам с пастел по монотонната музика

(беше слънчогледово жълто с меден пълнеж,

беше нещо от торбата с покупки

на Ева от първия етаж).

Да останем още мъничко тук.

Сънят ме люшка като вълните на Côte d’Azur

но сънувам гора с изсъхнали фалоси.

Какво ще се случи с телата,

повтарящи едно и също движение,

зная какво ще се случи,

мъртвите от първия етаж ми казаха,

че мирабелата ще прецъфти

и морето ще залива само спомените.

И ще трябва да изчистя знанието с пяната на дните и със спирта на нощите.