б.а: Известно време из мрежата се разхождаше това писмо на Ник Фаринела, написано от името на Ф.С. Фицджералд.
Струва ми се, че има нужда от отговор.
Париж, Вила Paradis
Май 1920
Скъпи Франсис
Писмото ти ме достигна в един момент, в който мислех, че полудявам. Впоследствие ми стана ясно, че не само аз, а целият свят се е запътил натам. Единственият ни шанс да се спасим е да наблюдаваме. Наблюдателят задължително е (поне донякъде) извън нещата. В коя ли книга прочетох това? Дано да е вярно.
И тук животът се е заврял в миша дупка, преследван от сянката на един призрак. Никой не излиза, улиците кънтят от тишина. Все едно живеем не в Париж, а сред степите. Затворените кафенета хвърлят тъжни сенки по тротоарите като оглозгани скелети. Днес обаче с ужас установих, че вече съм свикнала да не правя нищо вълнуващо и че не ми липсва каквото и да е от преди. Щастието е нещо ужасно понякога, защото обезсмисля цялото ти минало, в което си действал и мислил по друг начин. Спомняш ли си онези безкрайни тропически нощи, в които унищожавахме бутилка след бутилка и разкъсвахме света на малки парчета, за да го огледаме добре над пламъка на свещите? Това е сякаш чужд живот. Ще трябва да намеря нещо, което ме прави също толкова развълнувана и в новия. Но както изглежда, единствените кандидати за сега са обедният сън и заспиването в 21 часа вечер до грамофона.
Прекарвам цялото си време с Александър и децата. Запасили сме се с всичко необходимо, мис Ая ходи веднъж седмично до едно близко село за хляб, пресни яйца и мляко. Въздухът е разкошен. Александър се е залепил за пианото и почти не говори с мен. Понякога мисля, че е гений, друг път така ме ядосва, че ми иде да го полея с кофа студена вода. Все едно имам три деца, а не две. Липсват ми контакти с мъже, познаваш ме, липсват ми флиртуването, театрите, философския клуб. Тъгувам и аз за Ню Йорк. Обаче най-много страдам заради затворените библиотеки – представяш ли си, от два месеца препрочитам две тънки книжки, и сякаш препрочитането изтрива цялото ми досегашно знание, всички други книги, които съм чела през живота си. Ставам все по-празна. Ако знаех, че ще се случи така, щях да си заема половината библиотека, но как да знаеш такива неща. Всъщност аз май си знаех де, ама и сама не си вярвах. Когато цялата истерия започна, повечето ми се присмиваха. Тогава бях много уплашена. Най-вече заради децата, мислех си: ако нещо се случи с мен и с Александър, кой ще се грижи за тях? След две седмици, прекарани в леглото с нервен срив, от който вдигах и висока температура, се успокоих – нали затова си имаме кръстници. Бог ми е свидетел – нашите са страхотни, нали познаваш Анаис и Жан? Със сигурност на децата ще им е по-добре с тях, отколкото със собствените им побъркани родители. Но нека това не звучи фаталистично, скъпи Франсис. Определено имам намерение да поживея още доста дълго време, просто има едни такива родителски страхове, които, ако ги анализираш малко, са направо детински. Говорила съм със Зелда за това, тя ме предупреди още преди години. Ама май не е лошо човек да помисли интензивно за собствената си смърт. От известно време пия само червено вино, а сутрин преди изгрев се разхождам боса в парка, като внимавам да не ме види някой. И ето – здравето ми е укрепнало и то само благодарение на една ужасна и в същото време освобождаваща мисъл. А що се отнася до отношенията ми с Александър – спомни си, първо – че той е руснак, и второ – че не всяка двойка може да е като вас със Зелда. Прегръщам ви и двамата. Моля те, наистина не прекалявай със скоча – твоята прекрасна лейди е абсолютно права. Ако търсиш нещо, което да размърда писалката ти, пробвай този индийски чай, който ти пращам. Не ме питай откъде съм го намерила – дори и в тези несигурни времена някои пазари работят, за щастие. Ето малко островче сигурност, на което да облегнем уморените си, уплашени духове.
Благодаря ти сърдечно за рецензията на разказа ми. Ясно ми е, че трябва да изхабя още много мастило, ако искам някой ден да се нарека писателка. Ясно ми е също, че вероятно никога няма да се освободя от женското бреме на сантименталността. Но щом ти чуваш ехото на гласа ми в написаното, значи съм на прав път.
И още нещо – моля те не споменавай повече Ърнест. Не искам да знам нищо за него. Нима забрави какво ми причини този дяволски син? Не мога да те коря за приятелството ти с него, но ако моето ти е поне наполовина важно, то се прави, че той не съществува, когато говориш с мен.
Как е Франсес? За нея нищо не казваш. Моля се скоро да успеем да се срещнем отново и да прекараме няколко безгрижни месеца заедно, с новите си неврози и с децата си. Може би те ще продължат приятелството ни, когато нас ни няма. Но нека да не започвам пак да мисля за това. Все пак ние сме добре. Всъщност, по-добре от всякога. И въпреки всичко…
Твоя приятелка в тези дяволски времена,
Розанели
Нели Станева 