От известно време в главата ми плува идеята за кукла. С плътно чорапогащено тяло и с прозрачна силиконова глава, в която се разхождат миниатюрни човечета. От мястото, където би трябвало да е вулвата ѝ (където, естествено, няма нищо, защото нито една самоуважаваща се кукла не се опира на действителността, а я символизира, освен това този орган се очаква съвсем скоро да бъде преодолян – ще имаме мъжки свят, раждан от мислите) излизат ярки кабели, свързани с очите. От време на време през тях преминава многоволтов ток, който кара човечетата в главата да подскачат, а после да се сриват в купчина мъртва маса, наподобяваща мозък, при което куклата ще промени позицията на тялото си и ще започне нов цикъл. Общо взето, движението в пространството придобива смисъл само когато някакви идеи умират, съвсем нагледно. Очите ѝ трябва да бъдат от двете страни на главата, отричайки възможността за фокусирана визия. Искам да прилича на мен, за да повярвам, че това съм аз и да реши проблема с посоката на чакането.
Какво правя? Чакам. Понеже държа равновесието си с две ръце, не мога да пиша. По кожата на лицето ми, прилично суха по февруарски маниер, избиват пъпки с формата на букви, но аз продължавам да се държа. Нивото на напрежението ми е в рекордни низини. Кой, по дяволите, би се отказал от възможността да крачи така безгрижно по сухите камъни на поточната линия на времето, без да се страхува от прииждащ потоп, дори да не може да си представи възможността за потоп? Да крачи като своя собствен свръх-аз, който винаги е сънена хайта, без цел и затова винаги на точното място. Аз със сигурност не бих се отказала доброволно, особено след като прекарах толкова дълго време в плен на отвратително досадната си аmygdala (знам, знам – сигурно ме е спасила от нещо си и е супер нужна и важна и блаблабла – неблагодарността също е част от еволюцията, част или процес с все още неизвестна ми посока).
Въпросът е дали чакането е статичен процес. Би могло да е, ако можех да си го представя, би било по-лесно за всички. Но в моята глава съществува движение в недвижението, просто не съм сигурна на къде сочи стрелката му.
Жалко, но никак не се насладих на терзанията си, докато ги приютявах. Идеята да се представя на света като изтерзана поетеса винаги ми е харесвала, но с моята persona това просто не се получава достатъчно автентично. Нямам друг образ, на който да се опра, освен да се пусна в пространството така – пронизвана от всичко, тъжно ухилена, с чиния салам в полунощ и чаша много кисело кафе. Щастлива ли съм? Не знам. Нещастна ли съм? Със сигурност не. Ако бяхме в бинарна система, щях да съм щастлива. Но бинарната система съществува само в компютрите (или всъщност май даже и там не), и в нея няма място за вулви.
Много бих искала всички, които четат това, да пропуснат частта с чинията салам, нищо че е истина.
Нощта се спуска върху новата ми свръхактивност по-бързо, отколкото мога да я обработя в конкретни действия. Нощта все още е главен модулатор на случващото се. Нощта е одеало, безсилност, безсъзнание. Вкъщи, глава, отделена от тялото. Тялото ми спи в спомените на майка ми. Детето ми пък спи върху същото това тяло, което се е разположило с един крак в сега, а с другия в едно утре, приютило цялата смелост на връзката. Така заедно горе-долу покриваме обсега на измерението време. Може да се каже, че сме безсмъртни когато спим.
Не мога да понасям вече музика от миналия век. Това развитие, общо взето, съвпада със сбогуването ми със страха, с последната му кихавица. Бум-паф-бонг-ких, и това беше. Титаник потъна и всичките му оплаквания на запис ми звучат като Селин Дион, дори да не са. Да, и моите скъпи любимци също.
Иначе всичко от 19 век назад все още ми звучи добре.
Прегръщам приятелка, ръцете ми са замръзнали от мълчание. После се качвам в такси, мястото около волана е обвито с прозрачна пластмаса, която рефлектира всяка улична лампа и ми напомня трептящ дисплей. Возя се в кола, шофирана от присветващ пашкул, мълчащ човек-машина.
Конфабулацията се приема за здравословно явление при децата, а по-късно като тип разтройство. Аз питам, кой има правото да определя на кое място във времената линия стоим, щом времето е вътрешна конструкция?
Може ли да те ухапя? пита О, когато го питам какво му се прави. Прането попива прашни йероглифи от пода, стъпкано от разхождащото се слънце. Не мога да играя. Мога само да губя време. Да чакам време (другото). Отварям широко прозореца за студения въздух. Boole си е отишъл от настинка. Слава Богу (Богу Интернету), не живея във бинарен свят. И другото време наистина идва.
Нели Станева 