Едва днес забелязах, че ако пренебрегнем междинния интервал, четирибуквеното пространство между двете ми имена образува думата „лист“. Фактът, че едва сега я откривам, въпреки че очите ми са постоянно отворени за прегрупиране на писмените знаци, е странна, но и щастлива случайност. Със сигурност ако бях намерила този лист в началото на двайсетте си години, когато яростно търсех псевдоним, за да публикувам стиховете си на английски и да се освободя с гръм и трясък от източно-европейската си идентичност, той щеше да се превърне в нещо като the wandering leaf или vacat page или друг образец на патетичното. Гледам с леко презрение към това време, в което избуяваше фалша – и в мен, и по света, в строен такт, защото нали всичко е свързано. Сега поне си позволявам всякакви чувства. Но сега листата просто падат от дърветата без да обикалят насам-натам, а празните страници ме вбесяват.

Сега, какво да правя с този лист? Листът сега ще бъде съвсем простичък list – което на много езици е списък, което пък е хубава метафора на живота от трийсет нататък (докога точно, не зная, но все някога списъците със задачи ще се разпаднат от собствената си безсмисленост, вярвам в това). Също – имаме и точна интерлингуална рима с mist. Mist е чудно понятие на английски – замъгление, леко и чаено. На немски пък – Mist! ще чуете, когато някой е наистина ядосан, когато съществуването го кара да мисли за животински изпражнения. Каква ирония. От купчината такива също, като миниатюрен джин, често излиза тъничка mist. Знам, защото от скоро в list-а ми със задачи е всяка сряда да имам куче. С Макси и О често ходим до една ферма наблизо. Докато О вършее по купчини кравешки изпражнения и се катери по тракторите, а Макси яростно душе благите бернардини на фермера, аз отпивам доза от любимата си дрога и гледам как наклонените ниви издишват mist. Това са моментите, в които съвсем радостно не мисля, прибрана във функцията си да се грижа. Кой би повярвал колко добре се справям с това? Онзи wandering leaf на двайсет със сигурност не би.

Научих че хормонът окситоцин се отделя и от прегръщане на дървета, в случая езотериците имат право. Но езикът няма смисъл, когато прегръщам дърво. Научих, че без език, аз нямам смисъл. Научих, че не езикът не може да се разсече на ясно очертани територии, а е винаги едно цяло, от което се черпи според случая и възможностите. Не е да зная еди си колко езици, а зная един език, който е повлиян от еди си колко култури. Един мишмаш, чиито съставки нито могат да се разделят, нито да се отрекат.

Загубих връзка и с поредния си нероден роман. Не мога да обясня този процес вече, защото в един момент просто губя съзнание за това, което се случва в логоса ми. Чета тези 20+ страници, които написах през ноември и декември, и не чувствам абсолютно никаква принадлежност към историята, и не искам да продължа да я пиша. Не мога дори да се сетя за кой път ми се случва това. Винаги има голяма, външна причина, която замъглява вътрешните процеси, които водят до този вид помятане на еуфорията. Няма да кажа, че не съм готова, защото винаги съм била готова за точно това. Няма да се оправдая, но няма и да се самобичувам. Може би перипетиите ми в логоса имат функцията да ми помогнат да порасна. Да порасна сега, на 37. Или може би просто не е нужно точно за мен да порасна. И този вариант е приемлив. The wandering leaf likes this. Vacat page likes this.