И залезът, последният ни светофар, остана

една червена точка в огледалото, 

Вероятно някой е натиснал REC. 

Нов скелет, изграден от колчета на пътни знаци, 

събаря плахата подредба в тялото ми,

носила ме четвърт век.

Ръката ти намира първо скорост, после начин. 

Знам вече, че по тези пътища се стъмва рано

и не към изгрев е насочено това свистящо бързане. 

Отдавна сме подминали човешкото, 

ми казваш. 

Тогава виждам,  че колата спряла е

сред рамка от безмълвен септемврийски въздух, 

едва щрихирано шаси, но пресен слой от вечност. 

Със сигурност резервоарът с планове е празен. 

Това не е обаче филм и няма осветление, 

и няма листи с реплики във джобчето, 

и няма страх оттук нататък. 

Мълча. Езикът ти не е език, а нож, 

браздящ с римуваните си движения

очертанията ми сред мрака. 

Дори със вързани ръце намирам копчето

за още. 

Не само че започва, но и свършва всичко в тази песен. 

Познаваш я, разбира се, Cantara. 

Божествен стон обляга едрото си тяло

върху нервните ти гръдни кости. 

После заедно, по навик, ровим в миналото за цигара.

И ако можех утре да разтворя вестник, 

щях да прочета „Пожар

в паркирана на края на света кола,  

но жертви няма.“

Сега обаче пламва в дясно изгрев – светофар. 

И всичко почва пак да се повтаря.

Къде отиде тялото на моя див любим?
Мъглите ли покриха тежкия от зной разкош на кожата,
завоите нарязаха ли необхватната гора,
където ябълки – сърца на дребосъчета – изхранват птиците,
където меки са пътеките до щастието
и стъпките по тях се сливат в напеви за славата на някой си,
създал това, което вижда само той самичък
и под гъстите си мигли сам събира в язовир?
Къде отиде слънцето, което очертаваше блестящи обръчи
под плясъка на рибите, под скока им в пространството
на нашия общ поглед, сплел ръце срещу лика на невъзможното,
срещу променливия силует от хълмове без фокус?
Къде отиде тялото на моя див любим,
дали отплува с безпосочната вълна на вятъра,
по недовършената магистрала с дупки неизречено,
дали сега пътува, както началото пътува с хъс към края си
и както вятъра пътува без да стига някъде,
все още топъл от прегръдката на лятото
с лице червено и разплакано?
Дали го взе онази чиста светлина на утрото,
изплакнала краката си в планински бързеи,
разперила ръце над свлачища, над нощна глъб и борове,
тъй жарка да покрие всички тъмни сънища,
че е помела с потопена в жито четка и сънуваните?
Къде отиде тялото на моя див любим,
онази вкусова хармония на въздуха,
издишана със смях, презрял във гърлото,
с прашец от жълт кантарион и прегоряла под ръцете кротка хвойна,
с електричество на топла козина,
разнасяно от сенките на бледи облаци
над некартографирата територия,
над храстите – протегнати към нищото ръце,
със неопитани от никого освен от дивото малини.
Къде отиде тялото на моя див любим?

Телата се връщат в себе си лесно, почти без протест. Ето тези ръце, тези крака са моите, а тези са твоите, не забравяй и пръстите, заплетени в косите ми. Ето, тези ириси са за гледане натам, а тези – за другаде. Няколкото капчици пот не са сигурни какво да правят и остават там, където са се чувствали най-удобно, но пък съвсем скоро ще бъдат измити, без да оставят и следа от езерото. Устните се туткат най-много. Докато намерят самотните си очертания и пърхането утихне, слънцето вече се е покатерило зад линията на раздялата, но ето – само още няколко минути хаос и късане на прозрачни шевове, и всичко потича отново в две посоки.

Такава лекота на раздвояване е абсолютно непосилна за съзнанието.

След няколко часа, в 2.14, ще получа дипломата си. Бакалавърска степен по родителство. Не искам да се хваля, но противно на всички очаквания, чужди и мои собствени, завърших с отличие. Не че нямах сериозни пропуски, но в последните месеци наистина посветих страшно много време на дипломната си работа, наречена „Разсеяно, но ангажирано присъствие“ и наваксах. Естествено, на защитата имах пищови – леген с вода под пързалката, супер бърза щайга-количка с гумите на старото ми колело, замък от кашони, много сладолед, охлюви в кутия, пера от гарван. Никой не усети, че не обичам да строя невъзможно скучни неща с лего и че адски се стягам, когато трябва да отговарям на детски въпроси, защото ми показват, че скалните образувания на света ми са шуплести. Цитирах от няколко съмнителни книги, доказващи как този вид трудни или досадни за мен дейности са всъщност принадлежни към друг факултет. Босоногият, мърляв професор, чиято коса не е къпана от второ пришествие, махна щедро с ръка – движение, което наистина приличаше на оценка, изписана във въздуха, и се пъхна в скута ми. Справих се успешно после и с анализа на възходите и паденията ми през първите месеци, дотолкова успешно, че дори мисля за себе си тогава като за друго дете, което по чудо е оцеляло и пораснало. Това е разстоянието, което спасява, което пише израстване, отличен 6, не – отличен О, който казва, че съм мека и топла, а това си е направо повече от шестица.

Естествено, аз не съм съвсем доволна. Наистина очаквах, че ще имам по-интересни отговори на многобройните и плъзнали навсякъде като мравки на амфетамин въпроси защо, че няма да ми се налага да казвам такива ужасяващи реплики като може ли малко по-тихо, или искам да остана сама (и двете ми бяха върнати тъпкано, в същата моя отчаяна тоналност и с онзи сериозен детски поглед, който срива в адската дупка на срама всеки поне малко съзнателен възрастен), че ще съм се научила да не се страхувам, когато траекториите на любопитството се окажат извън погледа ми, че финото изкуство на концентрацията върху текст, докато някой сипе пясък по косата ми или си пуска за стотен път Моите цветове и твоите, би трябвало да ми се отдава по-добре. Когато преди три години това ново присъствие ловко и неочаквано обрули объркването ми, бях сигурна, че никога, ама никога няма да му се ядосам, че вече дори не съм способна на това. Сега ме гризе доста, че все пак съм способна да се ядосвам, и то за какво ли не. Когато ме буди сутрин в шест, ровейки с малко пръстче в ноздрата ми, когато дори не удостоява с поглед съвършената консистенция на зеленчуците, които съм приготвила (и по този начин ме кара да се срамувам  въобще от идеята така смешно буржоазно да се старая), когато ме поставя в жизненоважната необходимост да изричам забрани и да посрещам пълното им игнориране с бодър дух и твърда ръка (докато той крещи пусни ме, не, не, не), когато усетя границите на силата си, границите на лекотата и хумора си, или пък когато усетя лекотата, с която ставам нещо, предопределено да бъде отречено. Но философстването също е друг факултет. А и е по-добре да пестя силите и диапазона на размишленията си, защото след тази защита не ме очаква нито ваканция, нито стаж, нито околосветско пътешествие. Продължавам директно със следващото ниво, в същите библиотеки на хаоса и със същите специалности, чиято единствена цел е поддържането на живота.

Като се замисля обаче – околосветско пътешествие, това май не е лоша идея за магистратура. Естествено става въпрос за свят, построен от лего.