Нели Станева

Там, където

постоянно сме.

Ти, който си между страниците,

прости ни абстрактното.

Част от цялото, но само

докато го казваш.

Защо ти ритъм,

как звучи самотната хармония

в нестройния оркестър?

Какво я пишеш,

щом пред теб

тече.

Пътуваш. Пак пътуваш, тихо парфюмирана,
вестибуларно натоварена, със разкопчани
вътрешности, сред които преобладава кофеинът,
и както винаги, на края на перона си застанала
да чакаш, но какво да чакаш?

Защото хората, о богове, защото хората.
Това несресано усещане от погледите им,
подушваш хляба им, салама и отровата,
гладът ти се отказва, но купето е широко,

поне това. Пространство да разсипеш чантата
и мислите обратно на посоката.

Отказваш се, буквално – пътуваш сред отказването
и светлината с цвят на ризлинг услужливо те прескача,
както погледите някога са прескачали прокажения,
както ти сама от десетилетия прескачаш се.

Пътуваш. Сигурно и ще пристигнеш скоро някъде.
Отново само чантата и сянката ти ще са там.
Ще мълчиш до спомена си за небе, разклатено
от нервната ръка, и ще вечеряш хляб, отрова и салам.

Всеки ден разлиствам миналото, за да си спомня бъдещето.

Сладък корен

насред въздуха.

Всъщност е същото,

но още мислим,

тези листи,

смачкани гори,

болящи фасции,

но другото е танц.