Нехайку

Мисълта, заседнала точно там,

между краката ми.

И някой пали цигара, хвърля фаса на пода.

Студен, развален асансьор.

Седя безучасно отгоре, гледам в шахтата,

нещо вече проблясва, димù.

Нехайку

Омлет и портокалов сок и шот просеко.

Мъжете с кожа като шунка.

Контурите им се разпадат

при всеки опит за движение.

Смехът хрипти, очите стъклени.

Срутващи се сред глада ми камъни.

Центрофугата на неспокойствието

в лъснатия до невинност град.

Лампите проблясват, но едва успяват

тъмната луна да замъглят.

Някъде е копчето със надпис „повече“.

Лицето ти приляга на дланта ми.

Краката ти така добре увиват талията.

Под твоят мек обем чорапите,

захапали бедрата ми,

увисват като суха философия,

изхвърлена във не-на-мястото си.

Машина

Това, което съм, не се руши

единствено тъгата ми

скърца под машината на бяса.

Ах, как обичам

течното във хората, потта, сълзите,

подправките, поправките на гладкото, коремите,

това, което там се смила, отвратителното

крехко на живота им обичам.

Провирам се през хладния тунел на одеалото,

със цялото си мръзнещо излишие,

до облото стъпало на началото.

Опирам се на ритъма, със който дишаш,

заприщам мисълта си в настояващия

тон в растящото ти тяло.

Ето ми намордник от обичане.

Ето ме – пресечна точка,

там, където цялото застива

със раззинала от глад уста.

октомври

Отново започнах да се чувствам не на място в тетрадките си, сетивното удоволствие от писането върху хартия замръзна заедно с предалите се листа на дърветата и мъгливия въздух в пет сутринта. Цялото ми тяло се е разположило между черепа, останалото от мен е машина, конструирана от друг, с изрядни, но чужди ми функции. Не мога да се свържа с ръката си, с потрепванията на пръстите ми. Страдам истински от нуждата да се обличам, да покривам толкова голяма площ от кожата си с пластове текстил, който прекъсва връзката ми със света и съответно усещането ми за съществуване. Отново колебливи опити със ледени душове, крехка надежда някога – защо не сега?- да се закаля достатъчно и да приютя всички сезони.

Бараката на летните забавления беше откарана към паркинга на нефункционалността, сега на площада стои само една дървена масичка с недопита бутилка бира и пластмасова чаша с букет от кестенови листа в най-меките цветове. Мечките на градчето се запътиха към хралупите си, по пътя ще се спрат в една-две други кръчми, ще пият нещо на закрито, ще видят, че не е същото и няма смисъл, и ще се загубят в зимата. И аз нямам локус на свободните си часове и скитам – сама или с объркания ми от хладния въздух, прелестно летен, слънчев син – из отесняващите улици, търсейки място, което да ме призове да остана. Обикновено се предавам, прибирам се у дома, мисля, че не е толкова зле в тези терличени часове, в тези топли напитки, в тази илюзия от пространство и време, недомислена в конструкцията си.

Време, което почти никога не е мое, но набъбва от интензивност. Никога не съм мислила, че ще го кажа, но е истина и трябваше да стигна до тук, за да видя наистина какво е това – другото време, което жужеше в корема на предчувствията ми отдавна. Емпирично изживявам това, което никога не съм разбирала. Главата често ме боли и дори това е приятно – болката запълва празните пространства. Фокус-покус, ето локус – главата ми с меки, ориенталски килими и стени, които постоянно се разширяват.

Не искам да се уповавам на радостта, за това оставям тук едно кълбо от неразрешени мисли. Къде е еднокраката жена, което виждах често преди, какво се е слушило с нея?