Самолет

Повдигам те.

Протягаш ми ръцете си с утехата

на ручей, който влива се във блатото.

Повдигам те.

Сънят лепи се като мокра дреха

по крехката обвивка на дъха ти.

Повдигам те.

И всеки път залитам лекичко

под струята на нежния ти вятър.

Повдигам те.

А после лягаш кротко на дюшека

на тялото ми, вързано в земята.

8

Така ни посреща ноември.
Слънцето често затъва в
кал и безцветни мъгли.
Достигне ли все пак градът ни,
е мръсно и мазно. Годината,
изпрана през август, опъната,
се намачква отново, зацапва се
в тинести, тъмни течения.
Така ни посреща ноември.
С мълчаливо, замайващо вино,
кучи вой от търбуха на парното,
глад за светло, отишло си с птиците,
и подутата вярност на гъбите.
В облата част на осмицата
на вечността, леко надраскан и
като старица озъбен, 
ни посреща ноември. Примлясква.

Продължение

на М.

 

Не станах продължение на тебе.

Ти спираш там, където

изниква камъкът на егото,

където губя думи за щафетата,

която само заедно печелим,

но губим единично всекидневно.

Ти спираш там, където

не можем да докоснем със ръцете си

това, което другата копнее.

Не можем да го видим и почувстваме –

това, което обич май не е и

е тъмен знак за стоп, едно усещане,

една голяма локва с грешки,

която няма как да ни пропусне.

Ти спираш там, където

те търся вече четвърт век и

вероятно си във друга четвъртина,

във друга дума за човешкото.

Не станах продължение на тебе.

Отнех ти само четвърт век години.

Климат

Дрехите на моето въображение
стават все по-тънки. Неусетно
се обърна климатът във мен.
Няма нужда от дебели якета.
Вместо непонятни за сърцето знаци,
вън вали невинност, вместо вятър –
шепот милостив. Прозрачно синьо
е небето и ятата нежност този път
кръжат на сантиметър до главата ми,
край невъобразимата потребност
от гнездото. От което
да не отлетя.

Напред

Ти се научи вече да държиш
брадичката ми (да, по онзи специален
начин), после страници, орел и гарга
(и някога: привет другари), кораби
и самолет; ти държиш и бъдещето
в тази мека клопка на клепачите си,
примижващи напред; бубучещ вихър, ти
със слюнка, с косми, с мед в ръцете ти
държат по-силно от
(който и да е преди това); това
бе ясно, ясно; ясно е сега, че
времето пълзи напред,
а аз облизвам му следите
от играчките.

Бял кашмирен пуловер

ти проникваш през студа на кожата
в четири и десет сутринта до пет
сънувам под дантелени прозорци,
сънувам те във Грац, Виена или
откъдето там дошла си
с високия си поглед
този топъл въздух ме отвори
обличам те в кашмирен бял пуловер
в който е облечена душата ти
докато студът говори
с акцент на топло свит във говора ти
камината ти е запалена и Моцарт
със сигурност звучи и Моцарт
прониква през студа на кожата