Нели Станева

Докъдето стига погледа – не стига.
И все пак, някой с твоето лице, почти,
е свил тук някак си гнездо от тръни,
а ти мътиш срам.
Не ще те оправдае сложността на полета,
но може би мъглата. Да, така умират
хора, птици, не на време – с намалена видимост.
По улиците пръснати трохи просфора.

Перната шуба диша и издишва. Сега
това хронично ниско
налягане в кръвта и като цяло
минимална светлина с досаден бас.
И никакви илюзии. Животът си е тук,
но другаде,
например във небето,
не би прекарвала нощта до радиатора.

Животът си е тук, повдига чашата
с коктейл след полунощ, говори
теоретично за смъртта, солено ръбче,
вид карате, но размахваш същности,
сама пред огледалото.

Перната шуба в тъмното. Петляно време,
и така – напускаш тялото, защото разполагаш
сега със него цялостно. Припадаш,
защото си принадлежиш, а свободата
в замъглена чаша стиска долните инстинкти,
най-важен от които е да дишаш,
на второ място – да летиш.

всички умалителни са използвани съзнателно и без да бъдат наранени 

Той постави скицника на тревата и го затисна внимателно с две камъчета. После прибра боите в чантата и извади тъмночервен шал, с който покри раменете си. Беше работил два часа, прегърбен над някакъв сън, тялото му плахо започваше да се обажда. Усети хладната пот, която се диплеше под дъхавия текстил на ризата, възбудена от едва доловимото захладняване. Невидимите ветрени пръсти на есента се простираха назад в календарното време – към началото на август, точно към мястото, където беше седнал да рисува, отблъсквайки прежурящото слънце. Защо беше избрал точно това място беше досадна загадка, която се оформи в мозъка точно в момента на събуждането, като инициация към рационалното мислене. Нямаше нищо интересно наоколо, само дървета и две червени пейки, поне така му се струваше сега, когато върховете на пръстите горяха от непонятна умора. Непосилно му беше да търси отговор в акварела, не и сега. Щеше да го разгледа скоро, на следващия или по-следващия ден, щеше да го хареса или не, в първия случай щеше да добави няколко рационални детайла, за да може да го класифицира и припознае като собствен. И в двата случая щеше да бъде по-богат с няколко единици безвремие. Сега то – безвремието – съхнеше – в скицника, част от него по лицето, по тялото.

Два часа бяха достатъчно време, за да хване промяната в крачка. Може би беше успял този път, това би оправдало монотонността на сюжета.

Момиченцето изникна точно откъм посоката, която той си беше наумил за продължението. Дребно и обло като пънче, на около четири годинки, облечено в тоналността на гората – той вероятно изобщо нямаше да го забележи, ако не беше започнало да говори. Говореше и с всяка дума се приближаваше към него със силни, месести крачки, образуващи симпатично клатушкане. Той бързо разбра, че говори японски. Нямаше знания по този език, но чудесно разпознаваше музиката му. И сега слухът му се остави с радост да бъде гъделичкан от приближаващата непонятност, с която фонемите се изливаха от малките устнички, миниатюрни като шипков плод. То го гледаше право в очите, огъваше езиче, а с него прегъваше уверено въздуха, без съзнание за неразбираемостта на резултата. Очичките, тъмни и без никакъв вътрешен живот, залепени в неговите. Едва когато беше на един лакът разстояние, те се раздвижиха, докоснаха тревата като вид поклон, после наново се закатериха по тялото му, и, достигнали лицето, разчетоха там учудването, намериха посланието на езика си, останало нешифровано, неполучило подслон. Тогава една ръчичка се пъхна в неговата и го задърпа натам, откъдето беше дошло. 

Сигурно нещо лошо се е случило, помисли си той, момиченцето се беше загубило или родителите му лежаха мъртви в някоя пропаст, нещо ужасно ще да е било закодирано в този уверен и плътен говор, в който липсваше всякаква паника. Сега то мълчеше, но и в песента на пулса на пухкавата ръчичка не се чуваше нищо минорно. Просто един горски дух, реши да вярва в това, поне докато картината на реалността не преведеше японската му реч, непонятна за света от страх.

Сети се за две неща – колко много му искаше да посети Япония и колко много му се искаше и другото, за което нямаше думи. Унесе се точно в тези мисли без език, пристъпвайки меко по мъха на стъпките на момиченцето. Известно време дори успя да не мисли, само вървеше уверено към усещането за посока, за място, където щеше да е полегнала промяната.

Следващия път, когато погледна надолу към момиченцето, то забави ход, посочи с пръстче личицето си, изпъстрено с червени петна, настръхнало от зеленината, и каза: Bjork. 

Той не направи грешката да се сети откъде познава това име, реши да не го познава. Пръстчето се завъртя на 168 градуса и докосна чантата му. Той я свали на земята, разкопча и отвори с жест, който казваше – вземи каквото ти трябва. Момиченцето се поколеба, но след няколко минути бръкна отривисто и извади скицника. Той не си спомняше кога го е прибрал в чантата. Явно малката дърпаща ръчичка му беше оставила достатъчно време да го постави на мястото му, но не и достатъчно време на паметта да си създаде спомен за това. Вероятно акварелът не беше изсъхнал. Дори и да беше успял да хване промяната, тя си беше отмъстила с прилично размазване на контурите. Момиченцето явно се двоумеше. Държеше корицата, сякаш не беше сигурно дали да отвори капак на кутия с опасно съдържание. Очите заговориха на разбираем език.

Страхувам се.
От какво се страхуваш?
Вълк.
Той не съществува. Със сигурност, в този скицник поне.
Напротив. Освен това хапе.
Да прибера ли скицника?
Не. Някак ми се иска да го погаля. Сигурно има мека козина.
Искаш ли да ти нарисувам куче? Което не хапе, което можеш да помилваш?
Не. Искам да помилвам това, което хапе.

Малката устичка се раздвижи от експлозията на голяма усмивка, малката ръчичка отвори скицника на последната страница, той погледна акварела и реши, че няма да добавя нищо повече. Нямаше нужда да знае вече нищо повече – коя префектура, коя улица, кой номер, нямаше нужда да знае колко стаи имаше апартаментът или от колко време живееха там тези, които вече не живееха. Беше използвал много червен цвят, стана му топло. Тъмните очички смело обхождаха лицето му и се избистряха все повече, регистрирайки приливите на спокойно знание по него.

Той потегля към залеза,
покрит със конфети,
петна от сироп по раменете
и леката тежест на часовете,
които – както и слънцето –
с размах е раздал.

Животното яде филия с масло.
Животното облизва кутията и ножа.
Животното се буди рано
и тъмното със вкус е на тревога.
Животното забива нокти в химикал.
Животното мете листа пред входа.
Животното забавя дъх пред изгрева.
Животното се взира дълго в мълчалив екран.
Животното скърца със зъби нощем.
Животното опипва сякаш за първи път всяка една от костите си.
Животното е потно.
Животното се упоява с мед и фурми,
шоколад, гроздова захар.
Животното не вярва, че е живо.
Животното си проверява пощата.
Животното на крак захапва кюлче сирене.
Животното брои зависимости.
Животното си пожелава още.

Паметта май може да убива, виж

как едно споменаване уби Годар,

едно сърце в инстаграм –

две или три рутини.

Не сме туристи май

в безочливата си случайност,

съвсем съзнателни, а темперирането

е необходимо само за бутилки вино.

Виж как шофираш – като мисия.

Това е правилната перспектива.

Не съм говорила за нищо важно,

но бъдещето е безапелационно

и приветливо при тази скорост.

Нито ти, нито аз ще помним

светът – на две или на три –

ще изпревари.

Да избягаме от живота, който не ни принадлежи, в песента на цикадите, която се ражда само и единствено за нас.

Да, бих могла, вместо за теб,
да пиша за благия нрав на сезона,
за черната птица, кълвяща зърна
подуто и лепкаво грозде.

За мъглата привечер и как
се обляга на топлите сенки.
Колко тежък е въздуха, също
как олекват краката във тъмното.

Бих могла индиректно да кажа,
че треперя от същия страх,
с който падат листата по паркинга
и замират -умират – в очакване.

Бих могла и директно да дам
точно име на птицата, месеца,
гроздето, времето, въздуха.
Все неща, сред които живея,
макар че
реално ги няма.

Тук, където и стаята ми се превръща в абстрактно понятие.

Там, където и абстрактното е уютно за живеене.