Седят в тишината
на неизмеримите няколко часа,
замръзнали сякаш,
като клони сред крехкия вятър
поклащат съвсем леко глава.
Да, да, да.
А това
е достатъчно разговор.
Други подробности –
в друго време, с по-силен вятър.
Питагора
Всеки дъжд ще е един дъжд.
Всяка чаша ще е две и
всеки кръгозор ще е триъгълник
Кафе с озон, докато клоните докосват сянката ми.
Водораслите усукват се в осмица.
мама има топла голяма ръка дланта покрив с пет греди мама изчезна в голямо петно на стената не в прозореца това лице обичам защо ме гледа мама искам да гушна мама гладен съм какво не знам дали е самолет мама мирише голяма тревога пие кафе гледа не мен о ето дланта покрив тя казва уморен си защо мое защо казва мое ти не си неин казва лицето в прозореца
Как така в един момент чувстваш ясно как цялата тъга на света се е събрала в гърлото ти и те души, а в следващия дъвчиш настървено сандвич с пилешко и си тананикаш „Тиха среднощна нега“?
Велика биология.
Разликата
– Може ли да Ви попитам нещо? Защо носите такова дебело яке в тази жега? Винаги съм се чудил а защо хора като вас, имам предвид…Съжалявам, не искам да Ви обидя, но може ли да си позволя презумпцията, че сте бездомен?
Той кимна. Липите тъкмо бяха наситили въздуха с вълшебна юнска мараня, все още свежа като току що произнесено обещание. Беше 25 градуса на сянка и скоро щеше да стане доста повече. До себе си той беше наредил куп вестници и няколко кутии с бисквити, една от които зееше отворена в края си. Към нея той посочи с възпален по цялата си дължина пръст и промърмори „няма нужда“ когато се приближих към него и му предложих торбичка с череши. Направи го съвсем смирено, така че не се почувствах зле, както винаги се чувствам, когато ми отказват непоискана милостиня, затова седнах до него и се опитах да завържа разговор.
– Така забравям да усещам. Така няма разлика. – каза той след известно размишление.
– Разлика?
– Разлика между приятно и неприятно. Между този нежен въздух и кучешкия студ през зимата. Така всичко става еднакво мъчително и не го усещам.
– Затова и не искам череши. Бисквити, хляб, тези неща се намират през цялата година. Единствено…
Той замълча и се загледа в една точка пред себе си.
– Тези липи са голям проблем. Да можех да си запуша носа, че да не ги мириша, но това проклето желание да дишам все още ме държи. Каквото и да правя, не ме напуска.
Блага
След втората ми среща с Яна Лозева, вървя дълго из една съвсем блага, упоена от неделята София. Използвам дългата сатенена рокля, с която се снимах, като одеяло за пикник в тревата. Роклята е на 7 години, носила съм я вече във всички важни емоции, но никога извън дома, и това е хубав дебют за нея, денят е подходящ, тревата е сочна и рисува.
Как беше премиерата, пита Яна, аз сумтя в опит за неутрален отговор. Така и си помислих, каза тя, аз след такива неща съм като болна.
Не ѝ разказвам колко се срамувах, че носих костюм, защото исках да кажа нещо важно, което забравих. Което забравих, обличайки се.
Докато лежим върху роклята и гледаме облаците (те са пяна, а синевата е вана, в която се къпем насън), кихам няколко пъти. Кихавиците изминават поне километър през вътрешността ми. Облекчаващо е.
От няколко дни, съвсем без да искам, мисля за нещо, което онова злобно човече с мустачки от 20 век е казало „Знам, че всяко велико дело на този свят дължи развитието си на велики оратори, а не на велики писатели.“
Днес всичко е друго, каза Яна, смених фона. Не много. Гледам да се разнообразявам според възможностите, които ми се предлагат.
Това, което ни се предлага сега, е абсолютно същото като и тогава. Водата на ваната не е сменяна. Но всичко е друго.
След сладоледа започвам да мисля, че има една друга възможна история – тази на тихото разбиране, на кратките проблясъци свързаност, за която е по-добре наистина да се мълчи и може би само в краен случай да се пише. Затварям очи за съвсем кратко и когато ги отварям, съм като измита вътрешно.
Билет
Vierge mais avec son air de déjà-vu
Le départ, Feu! Chatteron
Ще си тръгна оттук. Точно както тогава,
ще си тръгна в средата на месец тринайсти
със билет за глада, с място в шеста октава,
с два мокри тефтера и с чувство за край.
Ще разказвам на пътя, че няма такава
любов. Просто друга наистина няма.
Че точно тя е размекнала със дъжда си мукавата
на албума със снимки от моята смърт.
И там сега пише „Раждане“.
Че с пороя от хаос като Бог е разместила
всички стъпки, които били са планирани
от Земята, с теоремата нейна за лесния
път – геометричният, който вида ни закриля.
И ще плача, разказвайки. Разрешено е, ясно е –
щом роден си във буря, ти сам се превръщаш
в пространствено-времеви облак нещастие
с мокър, тежък багаж. Който носиш в очите си
като презаверен многократно билет за завръщане.
Премиерна математика (21 век)
(годината) умножено по (месеца) =
колко (в пъти) повече снимки,
отколкото присъстващи.
Ина Григорова
Разбира се, че не съм. – отвърна тя, когато я попитах за втори път дали е Ина Григорова. Тонът на гласа – за мен абсолютно разпознаваем (за вас също би бил, честно) – и този път съвсем ясно се вмъкна в октавата на несъразмерно силно раздразнение, което тотално ме убеди, че лъже.
Пушехме една до друга на един тесен перон в Карлово. Влакът Бургас – София спира там и, когато разписанието позволява, кондукторът се провиква: „почивка за пушене!“. Такива като мен очакват този момент в пълна бойна готовност с извадени от кутиите цигари и неколкократно проверени за функционалност запалки в дланта. Не знам какво правят останалите пътници с тези 20 минути в Карлово. Гледката към Балкана тук е прихлупена и доста потискаща, а вътрешността на влака вони на старост, един аромат, който никакво чистене не може да премахне. Ина слезе с мен, други пушачи явно нямаше.
Забелязах я още когато се качих на влака. Минах покрай нейното купе и с една разплетена шевица на съзнанието си отбелязах начина, по който беше заела пространството, тежестта на зениците ѝ в блуждаещото движението на погледа, усетих и прескачането на искрата, която си разменят неволно представителите на един и същ вид в саваната на рода. Носеше слушалки, тлъсти черни хлебарки, застинали на ушите ѝ, черни дънки, тениска. Какво друго да носи такъв човек? Лежеше върху седалките като в спалня. Моето купе беше на края на същия вагон. Имах треска, априлска треска или дори нещо повече, екзистенциална криза. Първа класа на БДЖ напомня на стаята, в която живяха и умряха един след друг баба, дядо, а после и още един друг старец, който бяхме приютили. Пътят от Сливен до Карлово прекарах в компанията на разказите на Фицджералд, без да мога да мисля за друго освен за миналото.Слушай какво, Ина. Не може така. Просто нямаш право да го направиш, нямаш право да изчезнеш. Не и ти.
– Слушай какво, Ина. Не може така. Просто нямаш право да го направиш, нямаш право да изчезнеш. Не и ти.
Наблюдавах колко красиво дърпаше от цигарата. Облакът, който се носеше около нея, стесни небосклона. Косата ѝ беше ненужно дълга и много суха, отмъщението на времето се беше развилняло в тази коса, но лицето ѝ беше съхранено. Тя не каза нищо, но не се отдръпна, макар че имаше достатъчно място. Все още избягваше погледа ми, но запали нова цигара. Това беше подкана да продължа.
– Знам защо го правиш, чуваш ли? Абсолютно ми е ясно, абсолютно те разбирам. Познавам всичките поразии, които разстоянието прави. Знам и какво е направил английския с главата ти. Обичаш ли го още, а? Не казвай нищо, знам колко го мразиш, но не можеш да се откъснеш от него, завзел е цялата външна обвивка на личността ти. Не можеш да излезеш. Но само външната е, бейби. Трябва ти Ноа? Моля, заповядай, ето, намери ме. Знам, че не си толкова тъпа, че да очакваш Ноа да има пенис. Имаме си този влак, истински ковчег от стомана. Ако това ти е твърде двайсети век, помисли за другия ковчег, виртуалния. Става все по-голям. Може да пренася всичко. И една Ина ще може. Има го и езикът. Ръбатият език, този с ъ-то. Със засечките, гънките. Езикът на пияната поезия, на обидите, на смелостта. Ясно ми е, че не можеш без него. Ти не съществуваш без него, затова, понеже си супер яка, показваш на всички нас това твое велико несъществуване. Честна като капчица, мила Ина, а косата ти е ужасна. Искаш ли да си острижем една на друга косите? Да разпокитим времето, да измислим нещо толкова гениално, че…какво, хайде ти кажи! Измисли го ти, хайде. Измисли резултата от съществуването ти. Напиши го – тук! Не ти харесва тази грозота, знам. Тази посредственост, колко малко е всичко. Как животът тук се усеща само като плаха мастурбация, а ти искаш да свършиш истински, дори и да крещиш на чужд език. Знаеш ли какво? Изглежда ти малко, защото ти си голяма. И мастурбацията само увеличава желанието. Езикът променя. Как ужасно боли, когато умът ти регистрира промяната! А и другото. Невъзможността за лекота. Чувството за смаляване. Но всичко това не съществува тук. Тук времето е спряло. Тъкмо сега се сещам, че точно днес, на това трасе, ние двете с теб пишем една и съща книга, нещо много тъмно за огромното, което не се променя. Ина! Кажи нещо!
– Ина не пуши. – каза тя.
– А написала ли е големия роман?
– Влакът тръгва. Ела.
Нели Станева 