Phaéthon ​

Отне ми доста време тук да стигна.

(Или стотици пъти всъщност стигах, но забравях, че съм искала.)

И трябваше да дойде този миг, сред кухнята, в една студена, но горяща нощ, когато виното бе свършило, но и не липсваше, с коса, оплетена в потта на плешките, от радиото нощен бяс на нечие опушено пиано, и това свещено място да блъсне мекото на скута ми, да кипне нещо там, да сдъвча пилешко крилце и да се завъртя около необяснимото, около острите му ръбове, без да ги избягвам.

Нели Станева Поезия

2×9 месеца (какво научих)

Физическата форма не е същото като сетивната форма.

Всичко расте по-добре на тишина.

Да танцувам Locomotion, Lambada и патешкия танц.

Да си лягам в девет. Да си лягам на обяд. Да си лягам по всяко време.

Да се дивя на всичко. Да се дивя на себе си.

Да съм Joseph Beuys, Freddy Mercury, чистачка и одеало в рамките на един дъх.

Морковеното пюре е тиня от извънземна почва.

Cime di Rapa е вид зеле, а не целина.

Завесите са в повечето дни по-добрата гледка.

Онзи плач, поредицата от звуци еоеоео в началото, е бил стон /името на Бог / Elohim. След първите четири седмици започна да намалява, загуби го напълно към третия месец.

О е за огледало, което обаче не отразява само мен.

Траурът може да бъде отлаган за по-удобно за изживяването му време.

Каквото има да се свърши, не забравя.

Земята става все по-добро място за живеене.

Достатъчни са съвсем мънички стъпки, постоянно.

Аз не съм чувствата си, а нещо съвсем друго.

Всеки атом да си гледа ядрото.

Има място в мен, много.

Дете, гласът ти се премята в устните

и капе като топъл желатин на пода.

Ръцете ти разкъсват всички букви на

онзи праезик, на който чувствам,

до нещо разбираемо, несложно.

Събирам го в торбичка от възторг.

Bella Triste

Приливът отнесе от гласа ми думите.
Болката ми вече няма име.

Мидата потъна във петата.
Лесно е да продължа нататък.

Това, което трябва да боли ме,
го прескачам.
А този скърцащ стон, а този шум?

Вероятно са крилата ми.

Нели Станева поезия

Пеньоар

pen, you are

виновен
изцапан е ръбът на сутринта
треперят в пет часа конци(ците)
you are
сричките, обелени на масата
хладно мляко в десет грама бяс
you are
този материал без кройка, тази
кожа звярова,

този хляб, разпръснат на трохи

pain

you are

Цветя

Нищо тук не се случва. Размятам
разпищолено тяло в копривата
на съня си. Най-кротките облаци,
напластени в небесна подплата,
ме обвиват. Луната ми спи, а
сърбежът е стихнал без чоплене.
На дървото ми клоните голи
като кучешка паст се разтягат,
гълтат нощите. Дните – защо ли
да описвам – заприщена тягата,
изшлайфани острите зъби,
центробежната сила върти ги.

Нищо тук не се случва. Обаче
непрекъснато никнат цветя.
И това тъй учудващо стига.