А ти какво правиш по цял ден?

8.30 будя се, но оставям в леглото като

противоположна тяга на неврозите/

сутринта е много еротична, когато не е описана предварително в графика ми/

замайване на главата при всяко движение, пердетата въздишат и така нататък/

9.30 пия кафе, съвсем обикновено, от старата италианска кафеварка/

нямам никакви спомени, свързани с нея

тежкият кафеавтомат е от месец в ремонт/

явно имам не само кафе култура, но и култура на бунта все още/

и някаква нова любов към лесното

9.40 наблюдавам облаците (няма ги) и птиците, които кръжат около балкона/

за две години научих разновидностите им (от википедиа) и езика им (от ютюб)/

сега крещят “земни нашественици, земни нашественици” и наистина – на поляната пред блока играят деца/

9.45 виковете на децата не ме дразнят вече и не смущават написването на един куплет неангажираща поезия/

пораснала съм/

готова съм/

10.00 пиша легнала на дивана три страници – на ръка, свободен текст, след което съм страшно уморена и лявата ми ръка изтръпнала/

имам чувството, че е минало ужасно много време, а всъщност се е изтърколил само половин час/

винаги се стряскам от грешните си възприятия/

10.30 чудя се какво да правя и се чудя защо винаги трябва да правя нещо

11.30 не зная къде отиде един час време, вероятно съм го изтървала от балкона, но сега съм гладна/

12.00 омлет, кифла с малиново сладко, портокалов сок, един куп пресни ягоди/

изпитвам изключително удоволствие от яденето в момента, но заслугата изцяло не е моя/

храната е станала по-красива и изпитвам отново желание да я снимам, също както преди пет години, когато С. ми обясни принципите на картофите с месо и сос/

14.00 два часа съм прекарала в ядене, мислене за храна и стихотворения, в крайна сметка знам как да ги обединя/

желанието за обединяване е желание за опростяване, винаги съм страдала от противоречивите си интереси, едва в последните години установих, че е възможно да се свържат всички те в едно хомогенично цяло/

“колаж-сюблимаж-тралала-кажи го на френски, ако не си убедена съвсем”/

този път си вярвам обаче, или едно мъничко много ярко нещо в мен вярва и това е достстъчно/

15.00 записвам в дневника си, че днес много мисля/

преглеждам страниците назад и добавям тук-там напосоки “много мисля” с няколко удивителни/

комбинацията от думи “много мисля” загубва смисъл при повишена употреба/

15.30 на балкона се е проснало едно такова нахално слънце – мръсно и потно, издишащо цветен прашец, примижвам и кихам от радост/

16.00 тръгвам към Fahrbar за следобедното ми бохемско пиене на кафе/

понеже отваря в 16.30, сядам на един камък в съседство, стартирам таймера и се спускам в кратка медитация, десет минути в онази бяла светлина, с която се запознах на 13 години и която известно време не ме допускаше до себе си, но затова пък сега много повече/

16.15 аз не съм, аз е/

16.20 северно сияние в главата, Африка в краката, тропическа гора в средата/

толкова е тихо в светлината, че се чува музиката на кръвта/

16.30 Fahrbar отваря и аз се местя на една масичка, окупирам Die Zeit, няколко усмивки и отново примижвам под слънцето, трудно се чете, но какво друго да правиш тук, сред обречените/

17.00 следобедното слънце – заряд, забравям за носталгията по изгревите/

очите ми по това време започват да отказват, пробвам диоптърни и слънчеви очила, не се получава кой знае какво, затварям очи/

така е хубаво/

19.00 въздухът е нощен вече, нищо че камъните отразяват светлина все едно е ден, очите ми проглеждат отново/

завършвам цикъл безсмислени, но приятни разговори и се опитвам да стана от стола/

установявам, че гравитацията ми е някъде другаде, а седенето не ми понася по принцип/

19.30 разхождам размекнатите си крака по улиците на това предградие, каква тръпчива хармония, по дърветата са залепени петна от слънце и това е/

всичко, което искам/

20.30 едва пристъпила в къщи, усещам аромат на месо с картофи и сос/

и тук свършва поезията

Речник на римите насън

синът ми е в съня

е танцьор и е отворен

отговаря ми без говор

от съзнание и без

и не плаши вече лесното

имам сини, сини белези

обещава ми да влезе

на земята той е себе си

и танцува тишина

Градинарка

Крия се сред мрака под лалетата,

където въздухът подува влагата.

Земята суха е, прокапват само

отблясъци от нещо си,

но може би от друго нещо.

И моето смутено пръстче трепва,

пробило път към мрака,

към мокрото и лепкавото.