След няколко часа, в 2.14, ще получа дипломата си. Бакалавърска степен по родителство. Не искам да се хваля, но противно на всички очаквания, чужди и мои собствени, завърших с отличие. Не че нямах сериозни пропуски, но в последните месеци наистина посветих страшно много време на дипломната си работа, наречена „Разсеяно, но ангажирано присъствие“ и наваксах. Естествено, на защитата имах пищови – леген с вода под пързалката, супер бърза щайга-количка с гумите на старото ми колело, замък от кашони, много сладолед, охлюви в кутия, пера от гарван. Никой не усети, че не обичам да строя невъзможно скучни неща с лего и че адски се стягам, когато трябва да отговарям на детски въпроси, защото ми показват, че скалните образувания на света ми са шуплести. Цитирах от няколко съмнителни книги, доказващи как този вид трудни или досадни за мен дейности са всъщност принадлежни към друг факултет. Босоногият, мърляв професор, чиято коса не е къпана от второ пришествие, махна щедро с ръка – движение, което наистина приличаше на оценка, изписана във въздуха, и се пъхна в скута ми. Справих се успешно после и с анализа на възходите и паденията ми през първите месеци, дотолкова успешно, че дори мисля за себе си тогава като за друго дете, което по чудо е оцеляло и пораснало. Това е разстоянието, което спасява, което пише израстване, отличен 6, не – отличен О, който казва, че съм мека и топла, а това си е направо повече от шестица.

Естествено, аз не съм съвсем доволна. Наистина очаквах, че ще имам по-интересни отговори на многобройните и плъзнали навсякъде като мравки на амфетамин въпроси защо, че няма да ми се налага да казвам такива ужасяващи реплики като може ли малко по-тихо, или искам да остана сама (и двете ми бяха върнати тъпкано, в същата моя отчаяна тоналност и с онзи сериозен детски поглед, който срива в адската дупка на срама всеки поне малко съзнателен възрастен), че ще съм се научила да не се страхувам, когато траекториите на любопитството се окажат извън погледа ми, че финото изкуство на концентрацията върху текст, докато някой сипе пясък по косата ми или си пуска за стотен път Моите цветове и твоите, би трябвало да ми се отдава по-добре. Когато преди три години това ново присъствие ловко и неочаквано обрули объркването ми, бях сигурна, че никога, ама никога няма да му се ядосам, че вече дори не съм способна на това. Сега ме гризе доста, че все пак съм способна да се ядосвам, и то за какво ли не. Когато ме буди сутрин в шест, ровейки с малко пръстче в ноздрата ми, когато дори не удостоява с поглед съвършената консистенция на зеленчуците, които съм приготвила (и по този начин ме кара да се срамувам  въобще от идеята така смешно буржоазно да се старая), когато ме поставя в жизненоважната необходимост да изричам забрани и да посрещам пълното им игнориране с бодър дух и твърда ръка (докато той крещи пусни ме, не, не, не), когато усетя границите на силата си, границите на лекотата и хумора си, или пък когато усетя лекотата, с която ставам нещо, предопределено да бъде отречено. Но философстването също е друг факултет. А и е по-добре да пестя силите и диапазона на размишленията си, защото след тази защита не ме очаква нито ваканция, нито стаж, нито околосветско пътешествие. Продължавам директно със следващото ниво, в същите библиотеки на хаоса и със същите специалности, чиято единствена цел е поддържането на живота.

Като се замисля обаче – околосветско пътешествие, това май не е лоша идея за магистратура. Естествено става въпрос за свят, построен от лего.

Дали да не оставя все пак някаква следа
по въздуха, събрал в юмрук града и лятото?
Нетипичен морски полъх, бликащ от фонтана,
разлят по улиците, примерно, или пък ято

от розови, двуглави, полудели гълъби,
над моста от прегъната на три история?
Или висящ от крана отпечатък –  зъбите,
захапали сърцето ми. Но ако го сторя,

как да не смутя реда или течението
на мощната река и на фланьорите
с експлозивния си жест на неизречено,
очакващо смъртта си да говори?

Така че мисля да оставя нещо по-дискретно.
Акробатен номер на три ноти в три координатни прави
и прясно разграфен маршрут към лесния
за губене сред този град-живот адрес
на времето, което ни остава.