Учителят се появи.
Поетесата /я/е/ няма
за поезията трябва значи не само време, но и време за времето, тя – гласът, забит в земята като знаме от една карфица, врабче, дребосъче, но човекът е винаги повече, тялото – повече е, времето, тайната, звездите изчезват, остава само това, което е истински нужно, потребно
тя е
Едно
единственият възможен път към вечността минава през огромно, прогизнало със сълзи поле от тотална слабост
Всичко
Малка прозрачна мушичка
разтваря крила сред сърцето ми.
Малкото, което е всичко.
да
поезията е организирано насилие над езика
каза Якобсон
Създател
Все по-странно подреждаш планетите.
Не че вярвам във тях. Но ти – да.
Настояваш страха да усетя
под душащата длан на дъжда,
който плисва по сухото искане,
подредено в парцели земя.
Нелогичното време притиска ме
към космическата ти тишина,
където сега наблюдавам
как разместваш планетите сам.
Знам:
аз не бива да заздравявам,
да изсъхвам (като надпис
със светеща в мрака боя).
Аз не бива да заздравявам,
имаш нужда от мен и кръвта ми.
Все по-странно подреждаш ми раните.
Все по-дълго бездейна стоя.
Мръсна вода
Изсипвам в очите си това, което виждам, наведнъж. Дано измие онова, което е невидимо.
