Нуждата да пиша е по-голяма от пространството, което собствената ми нервна система ми оставя. Времето вероятно никога не е било проблем. Ресурсите на духа са неясни и трудни за изчисляване.

Вали настоятелно, убедително като решение, което съм взела въпреки особеностите на психиката, въпреки неприязънта към тежки думи и финални завои. Вали така, за да остана вътре. Вали върху философията на дистанцията (провиждам теми за бъдещето), върху отчаяните структури на един свят, който си отива по възможно най-правилния, но толкова плашещ начин. В неделя магазините са затворени, апокалипсисът отдавна се е случил в решението на Бог да си почине.

Изхабила съм очевидно страха си върху маловажни неща и нямам никакъв останал за големите теми.

Съпротивление на съзнанието срещу: новини (продължавам да се опитвам, проблемът не е в съдържанието им, а в простоватия начин, по който са поднесени, трябва да се абонирам за истински вестници?), предмети с лошо качество (буквално всички вече, освен може би в антикварните магазини), хранителни продукти  с надпис proteinнещоси върху тях, въобще отвращение към пакетирани храни, ресторантски кухни и май повечето чужди кухни, т.нар или реално представляващите нови, скъпи коли (какво стана с дизайна), непоносимост към гордостта заради притежание, боклука, мненията по злободневни въпроси.

Малкото прозрение миналия петък в Цюрих, което ми позволи да запазя пашкула на доволството си и да се прибера след полунощ – безсмислено, радикално щастлива. За повечето това е очевидно и ясно отдавна –  не е нужно човек да се преправя, защото дори да успее, след това вероятно няма да се хареса. Но аз имам нестабилни, вечно клатещи се стаи в личността, които с такава готовност са се оставяли да бъдат щурмувани от безвкусни идеи за ремонт. Не, не казах директно на Jeannine, че ясно различавам  неприязънта в очите ѝ и не ѝ вярвам, но тялото ми ѝ го каза и знам, че тя разбра, че не ми пука и изобщо не отразявам нейните думи, че мисля да работя само и единствено върху дълбочината и красотата на текстовете си, с не върху пърформанса им, защото  не съм пътуващ цирк, оперна певица или каквото и да е друго освен пишещ и мислещ човек, а тя вероятно е глуха, но не достатъчно, за да чуе как цялата група нейни авери се изреди да ме хвали. Винаги съм усещала ясно лошите мисли на другите, именно притежателите им обичат да ги пускат към мен под формата на „градивна критика“, която естествено никога не е градивна, защото винаги се изпъчва като единствено, самостоятелно мнение далеч от същността, в пълен  контраст с всички останали, в контраст и с моето собствено усещане. Но дълго време аз така се впечатлявах от контраста, че му обръщах твърде много, незаслужено внимание.  Мразещият ще търси отчаяно нещо, за което да се хване, за да се почувства правилността в собствената си неприятна емоция, и всяко нещо ще свърши работа –  гласът ми, който очевидно е направен за шептене, а не за викане, например е много подходящ кандидат. Докато се взирах в нервния тик на лицето ѝ, в студените ѝ отпуснати очи, този път не престанах да се усмихвам и да се радвам на това, което успях да направя – тази лоша външна сила нямаше никакъв контрол над мен, а щом веднъж нямаше, това означаваше, че съм завинаги свободна. Това ще бъда и завинаги точният, единственият възможен глас на поезията ми, всеки друг би ме отвратил, всеки друг прочит би ме отчуждил от мен самата, и този глас няма да замлъкне заради чужда посока.

В последните няколко години преживях няколко пъти и честната форма на градивна критика и вече няма никакъв шанс да я объркам със страстното желание на някой да изгаси светлината ми.

Винаги това са жени. Спрях да пиша тук за кратко, за да се опитам да си спомня дали наистина е така, но да – тези опити за смълчаване никога не са идвали от мъж.

Пак се появи този отвратителен страх, когато съм сама в гората. Пан, горският бог, от него идва думата паника. В него е и спасението, когато ме придружава.

Пан и слънцето, когато се появи.

Откраднах книга. Радостта, докато я чета нощем, вместо да спя, с шоколад, топящ се по пръстите на свободната ми ръка. Jeannine се появява в нея като реален литературен персонаж, за да затвърди мнението ми. Появяват се и философите, които чета или искам да чета, възможността животът да бъде ателие, защитено с отворените си врати, с нестабилните си стени.

В книгата прочетох: всичко е действително, всяка илюзия, всяка вяра или заблуда, щом действа в реалността.

В края на дългия дъжд, малко преди да се стъмни, облаците се отварят за шептящата светлина на този филм.

Таня седеше на съседната маса  заедно с още три жени, които не познавах. Кучето ѝ, огромната мързелива Офелия, лежеше на одеало до стола, постелено, за да омекоти ръбестия чакъл на настилката. Върху ярко жълтите маси танцуваха възбудени листни сенки, а цветовете на кестените капеха обилно заради силния вятър, но странно защо чашите кампари на четирите приятелки оставаха през цялото време  не улучени, докато моето кафе беше пълно с крехки розовобели венчелистчета с прегорели от слънцето краища. Наблюдавах съсредоточено как ледът се топеше и разреждаше цвета на чуждите напитки до ефирно оранжево, напомнящ цвета на изгрева в особено щастливите ми спомени от морския бряг на повече от 2000 километра оттук или отдалечени на също толкова години от сегашния момент. Въпреки че температурата беше над 20 градуса, вятърът беше хладен, или може би не точно хладен, но с такава ясна, сребриста структура, че произходът му си личеше, местата, по които беше минал, прозираха, и всеки повей изсипваше генетичния материал на заледени върхове и неподвижни  остри камъни върху сгорещената долина и площадчето, приютило кафенето.

Таня ме беше поздравила с кимване на главата, а после се беше обърнала към компанията си и слушаше съсредоточено разпаления им разговор без да участва в него по никакъв друг начин освен с мимиката на лицето си. След една дълга тирада на дребната късокоса събеседничка срещу нея, която постоянно размахваше ръката си, в която догаряше тънка цигара с трева, Таня притвори очи за секунда с такова облекчение, че веднага разбрах, че тя не иска да е там, че все още иска да е никъде, но картината на следобеда трябваше да бъде завършена в своята здравословна съвършеност. Късокосата отново заговори, но този път насочи малките си лисичи очички към друга жена и Таня използва времето, за да обърне внимание на изгрева в чашата си. На повърхността на недокоснатата течност плуваше парченце портокал и тя се опита да го извади, което се оказа не толкова лесна задача. Когато най-сетне успя, първо облиза мокрите си пръсти, а след това пъхна парченцето между зъбите си. Челото ѝ се набръчка от горчивия вкус или заради удоволствието от горчивия вкус, нямаше как да бъда сигурна. Познавах Таня съвсем бегло, тя беше нещо като приятелка на Л., който пък ми се падаше нещо като шеф в галерията, но тази дума – шеф – е толкова неподходяща за Л., колкото и по принцип в контекста на живота ми.

Поради липса на твърда ръка или поне някакви начални указания какво да правя, аз бях прекарала първите две години в галерията в пълен потрес от огромната свобода, която ми се предлагаше, свобода, която е абсолютно вярно копие на голямата идея за свобода в древногръцките представи. И тъй като идеите по принцип никога не се промъкват в такъв съвършен вид в реалността, ми трябваха месеци, за да я повярвам, а през това време Л. се премести да живее в друг град с Таня и остатъците от депресиите им и разреди броя на имейлите, които ми пишеше по работни въпроси, до няколко кратки изречения на месец. Едно от малкото неща, които ми беше казал в прав текст, беше с какъв бюджет разполагам и колко изложби или събития трябва да проведа годишно, за да изпълня изискванията за културата субсидия, която получавахме. Всякакви други въпроси от моя страна биваха или напълно игнорирани, или превърнати в повод за отскачане в някаква друга, съвсем бегло свързана с въпроса тема. Например, ако му препратех портфолио на артист, който обмислях да включим в програмата, той взимаше някой визуален елемент – да речем ботуш – от произволна картина и започваше да го развива по своему, с цитати от литературни произведения или текстове на песни, завършвайки винаги с извода, че изкуството така или иначе е обречено да изгние в непотвърденото си битие.  Попитах ли къде се намира нещо конкретно – някакви гайки или папки, или подвижната стълба за тавана, той се бавеше с отговора толкова дълго, че да ми даде време да ги намеря сама и никога не се извиняваше за това.

Таня се беше нарекла визуален артист и вече беше направила две изложби в галерията, но и двете се бяха случили  преди аз да започна работа там, преди да се преместя в този град, от който тя измъкна Л. малко след това, което може би беше част от трети, самостоятелен артистичен жест. В килера имаше няколко нерамкирани нейни творби – бели, намачкани листи, пропити от влага, с грозно нарисувани човечета и разкрачени букви с техните реплики, някакъв вид чудовищни комикси, в които съществуването се явяваше онзи вид изискана непоносимост, която те кара веднага да посегнеш към втора или дори чаша бяло вино. Спомням си, че когато видях Таня за пръв път, се възхитих на нейната отпуснатост, на бавните ѝ движения, които напомняха плуването на странна риба в аквариум, тогава те ми се сториха като старателно куратирана, добре обмислена обвивка на някакво диво вътрешно желание. В последствие промених мнението си, но първоначалния ми интерес към потенциалната ѝ дуалност не се загуби съвсем. Начинът, по който обръщаше лицето си към събеседника с изражението на огромно усилие, сякаш трябваше да го премести  между два много отдалечени пластове реалност, ме стъписваше и караше да придавам огромна важност на последвалото общуване, което от моя страна се беше ограничило до няколко безсъдържателни реплики от сорта на “от кога имаш куче” или “да ти донеса ли нещо за пиене от бара”. Тя на свой ред ми беше задала няколко въпроса за произхода ми – акцентът ми беше лесно уловим, но труден за локализиране, за поезията ми – не можех да кажа нищо съществено, понеже преведените на немски мои стихотворения не се усещаха мои, а като напълно отдалечени, написани от друг текстове, и само по някаква странна случайност този друг живееше в мен, без да ми дава достъп до стаята си. Бих искала, каза тя, да владея твоя майчин език, за да прочета това, което убягва. Има много хора, казах аз, които отлично владеят този език, но не могат да го прочетат, защото това, което убягва на автора, убягва на цялата действителност. А може би, каза Таня и си проправи път с върха на чипия нос към съседен, недостижим за мен пласт, цялата действителност бяга от нашето разбиране и това е единствения ѝ начин да съществува.

Станах от масата с намерението да оставя недопитото кафе на бара и да си тръгна без да се сбогувам с никого, но Офелия се надигна от одеалото си, замаха с опашка и запуши пътя ми с тежкото си космато тяло, Принудих се да я погаля по топлата бяла глава и тя така се развълнува и разтресе между краката ми, че чашата в ръката ми се изхлузи от чинийката се и се разби върху чакъла. Есам, който беше на смяна в кафенето и постоянно чешеше носа си, зачервен от сенна хрема, веднага изскочи навън с метличка и лопатка и в следващите няколко минути бяхме заети да събираме почти невидими парченца порцелан и да си разменяме духовити реплики. Таня беше останала безучастна към цялата суматоха, сякаш не я засягаше, сякаш изобщо не беше видяла, че нейното куче е причинило дребната злополука, и това държание много ми хареса, защото говореше за ясни граници на личността и за уважение към животното, оставено да отговаря за действията си пред света с вечно влажните си, тъжни очи. Когато чакълът беше почистен, аз все пак изръсих едно тихичко “чао, аз тръгвам” и чак тогава тя се обърна към мен.

• Офелия има нужда от разходка.

Последвалата дълга пауза беше достатъчна, за да реша, че тя очаква от мен да сложа каишката, която лежеше на земята, на врата на кучето и да се отдалеча с него, покланяйки се като придворен паж. Тази категоричност на измислената ѝ заповед и моята склонност да се подчиня ме запратиха в дълбоките, лепкави води на самосъжалението. Отведнъж ми стана толкова зле, че ми идеше да повърна вътрешностите си директно на място, пред любопитните очи на всички обитатели на този ведър петък следобед, пред свежите слънцеядци, смучещи бира и други студени напитки, съблекли якетата си, дебелокожи, светли и прясно татуирани холограми от сегашния ми живот, ако това щеше да изхвърли отвратителното чувство на отдалеченост от онова, което бях свикнала да наричам себе си. Естествено, не направих нищо шокиращо, само залитнах  лекичко, или може би дори повече от лекичко, но Таня се изправи, хвана ме под ръка в точния момент и попита с мек глас дали искам да я придружа, сякаш допускаше все пак два варианта на отговор.

Тръгнахме по протежението на малката рекичка, която пресичаше града и продължаваше към съседното село, заобиколена от поля със смесени култури, над които кръжаха гарвани и блатари. След десетина минути, в които чувах само звука на стъпките ни и тежкото дишане на Офелия, попитах Таня как е и след твърде очакваното “горе-долу” – как вървят нещата, макар че нямах никаква представа какви неща можеха да вървят в нейния свят или във света като цяло. Какво имаш предвид, контрира тя веднага, и аз изтърсих: изкуството. Мислиш ли, прошепна Таня, че изкуството е това, които може да се види, пипне, чуе, това, което можем да заместим с “нещо” в изречение. Тоест нещо във физическата реалност, добави след кратка разправа с каишката на кучето, която се беше оплела около китката ѝ. Предполагам, казах аз, че отговорът ми би трябвало да е “не”, иначе всеки обект или даденост в света щеше да има претенцията или по-точно правото да се нарича изкуство. Но ако отговорът е не, той имплицира, че изкуството е нещо свръхреално, чието съществуване изобщо не е сигурно, а аз не искам да се задоволя с такава мисъл. Или пък подреално, добави Таня и ритна едно камъче. Красивото ѝ бледо лице с гладка кожа сякаш все странеше от разговора, но умът ѝ очевидно имаше желание да го води много по-силно от желанието да дърпа каишката на кучето си. Явно беше достатъчно да помисля последното, за да бъде то прочетено и да отключи монолог от почти километър разстояние, серия внимателни думи, които настъпваха сухата пътека с подметките на захабени планински обувки.

• Офелия е грешка, единствената, която си позволих. Грешката беше начин да оживея. В твоите очи може би съм смешна, ние сме смешни, ти си направила и продължаваш да правиш толкова много грешки в езика, че няма как да разбереш това състояние, в което не смееш да промениш положението си от страх, че движението, всяко възможно, помислено движение, ще бъде фатално, срутващо, помитащо. Как да се избяга от там, след като бягството също е движение с потенциала на пагуба? Потенциал, който се сбъдва веднага щом бъде помислен. И в същото време, през цялото време виждаш, че светът се върти около теб и те върти в ентропията си като бездушна кукла, въпреки категоричния ти отказ.
• Никога не съм мислила за вас двамата с Лорис като “смешни”. Напротив, това е последният епитет, който би ми хрумнал, за да ви опиша.
• Разбира се. Разбира се. Грешащите умеят да скрият мислите си дори и от самите себе си. Това също е нещо, на което само пълнокръвния живот учи.
• Какво точно те кара да мислиш, че аз живея пълнокръвно? Единственото, което ни различава, е че аз имам дете, а ти – куче.  Обектът на грижата е друг. Само защото гените ми са прескочили в друго тяло, с което мога да прогледна малко по-далеч в бъдещето? Не е това твърде редукционистичен подход към непознатото, каквото представлявам за теб, нима забравяш, че не знаеш нищо за мен?
• Достатъчно е, че веднага започваш да се защитаваш. Никой не би тръгнал да защитава празнотата.
• Така ли? Видях няколко твои творби, с които се опитваш да направиш именно това.

Слюнката ми загорча от насъбралия се бяс. Офелия отведнъж също се съживи, след като през цялото време се беше влачила мудно до тънкото, стегнато в клин бедро на Таня и задърпа към храстите, обрамчили бързеите. Миришеше на сгорещен бъз и диви рози, вървенето беше отворило бронхите ни и сега те гълтаха жадно упоителното трептене на въздуха, с което природата ни обещаваше всичко, което никога нямаше да изпълни.

• Аз също съм видяла това-онова от теб.

Таня ме погледна, вероятно за първи път от началото на разходката, и се усмихна, докато дясната ѝ ръка, сякаш откъсната от останалото тяло, озаптяваше напрегнатата каишка. Няколко едри, тъмносини вени изпъкнаха по цялата ѝ дължина. В краищата им, около китката, се повдигнаха белезите от някакво недоразумение, за което не знаех, но което не ме учуди.

• Л. твърди, че ти си човекът. Онзи, който ще убие невинността си последно, като финален акт, много след като светът е свършил, след като всички възможни свидетели са изчезнали. Така ще се застопориш в светлото.

Помислих, че трябва да ѝ разкажа за кошмарите. Това щеше да бъде единственият аргумент, който можеше да я убеди, че не съм онази, за която ме смята, че можеше да ми се довери. Виждах се във все още накъсания документален филм на бъдещето, който разказваше за важната ми роля като ръка, издърпала Таня Шварц от небитието. Офелия започна да лае по някаква птичка, която подскачаше на сантиметри от нея. Искаше ми се да разкопчея каишката на животното и да го оставя да избяга, както, не се съмнявах. щеше да направи. Вместо това откъснах едно листо и го натиках между зъбите си. Капките жилест сок, които изкарах от него, накараха небцето ми да изпръхне. Имаше вкус на сперма, не знаех защо реших така, след няколко дни се върнах на същото място и опитах от същата зеленина, но сетивната асоциацията беше изчезнала. Предполагам че Таня искаше да мисля именно за сперма, защото тъмните ѝ очи не понасяха лекотата ми. Усещах ясно как  ръбатото ѝ чувство ме притискаше в посока, която скоро свърна в дясно и започна да изкачва гористия хълм, зад който беше междуградския път.

(offnews)

Кога точно спира live-a и кой го е спрял?

(заглавие в offenews)

Днес се връчва златната рибка за рекордния скок на салатата.

Заради въпросителните сред пейзажа
на мястото, което ни е дало име
ли се съмняваме, че съществуваме?
Малка срамна тайна, препинателна,
разнасяна навсякъде, където улиците
се отдръпват, щом започнем изречение.

Бях там, но не бях. Бях където трябваше да бъда, но не трябваше. Радостта вероятно е симптом на безсмислието, а безсмислието създава човека. Не съм човек. Поисках ли това съзнателно? Поисках ли да искам толкова? Щастието било отвъд инстинктите. Но щастието е и да бягаш от голямо куче, да плачеш, да утешаваш, да трепериш и да съжаляваш за всичко, което не зависи от теб, и да браниш глупостта си. Да на върха на решението да извадиш езика от всякаква нормална употреба.

Исках да пиша за циганите,
за кючека и тинята, които бълва ауспухът на колата им,
за чистия поглед, с който после джапат сред синьото
в зрителната ми въртележка,
от която вися надолу с главата.

За заклинанията на пъдаря, след които се влачат животни,
вятър, прилив или пребити парчета история,
не успяла дори да започне.

Исках да пиша за пластмасата,
за осмозата ѝ с пейзажа. За замърсяването като начин
на нечий малък живот да участва в съзиданието,
да разбърква дефиницията ни за цивилизация,
да ни люшка като вълна вездесъща опасност.
Исках да пиша за наръбени пътища
и съборетините, които ги защитават
от облагородяване, за дъха на ферментиралия им бунт
и светлината, която едрее и омазнява, прехранена,
а привечер отведнъж губи съзнание в храстите
с черен прах по лицето, захапала кърпа.

Исках да пиша за случайността или смелостта
да попаднеш там, където си подминаван
от все по-стръвната скорост на погледа,
търсещ вода и илюзията на хоризонта.
Да си пламтящо море от ненужни неща, обездвижено,
почти бездиханно,
излязло само за малко в лентата за изпреварване.

Не съм идвала тук отдавна. И хартиеният дневник застина, ако не се броят няколко разкъсани изречения. Трябва вероятно да се потупам по рамото, нали именно това се нарича да си „в пулса на живота“, живеене без саморефлексия? Нали на възможностите, силите или – в бесния капитализъм – на времето за размисъл  по собствени теми се гледа леко подозрително?

Не, няма да се поздравя за това, че съм плувала толкова дълго и добре на повърхността.

Августин Блажени казва, че това, което при децата е мързел, при възрастните е постоянната заетост. Ние обаче имаме оправдания, с които ще оборим няколко средновековни философи, за разлика от дребосъците, които доверчиво се разполагат сред купчината на хаоса. И те пречат да видим онова, което се опитва да влезе в нас, през тесния процеп на вниманието ни, да го пропуснем с отворени очи, в медитацията на спокойното действие.

Бързам за никъде, гони ме никой. Само призраци, възбудени от крехките мускули на силата ми.

Скоро пак ще проверя как се усеща тъканта на живота без социални мрежи, но дотогава ми се иска да си напомням, че те ми донесоха и много чудеса. Постоянната заетост води обаче и до това – първосигнално реагиране, невъзможност да видиш другите, невъзможност да видиш доброто в това, което твърди, че е ужасно и те ужасява. Но и повишен глад за това добро, което съществува, което в спокойно състояние буквално прелива от нещата и хората.

Тренирам да виждам.

Това лято беше различно и ме изпълни с разбиране за онези, които от край време твърдят, че мразят този сезон, този сезон, който живее в различни проявления според географската ширина и напоследък – според някакви други, хаотични планетарни процеси. Жегата изкарва нещо от човека – не непременно лошо, но първично и отчаяно, обърнато срещу цивилизацията и прогреса, и разбирам защо това плаши. Аз също бях уплашена на моменти, онова примитивно гласче ниско в черепната кутия крещеше “ ще оцелея ли? а утре?“, интелектът беше неспособен да го успокои. Онези лета, които помня от преди – хладната светлина, отразена в застинала водна повърхност, настръхналата кожа след плуване, вечерния повей откъм Алпите, тънките дъждобрани при твърде честите дъждове, онова плачливо вечно жадуване за юга, за жарка светлина, за mehr Licht, може би ще останат завинаги само в спомените ми. Но ето – събрах достатъчно доказателства, че ще оцелея. Светлината беше наистина ослепителна.

Правя точно това, което искам да правя, но не топно по начините, по които съм си представяла, че ще го правя. Философията ми напомня постоянно, че именно това напрежение създава реалността. И дали ако се науча да се наслаждавам на – или дори просто да приемам – напрежението, то няма да  изчезне като такова?

„Формира ни не това, което в нас е силно, а точно аномалията, слабото и неприемливото….Ако щяхте да ме попитате, млади човече, що е то душа, бих отвърнал точно така: душата е това, което в нас е най-слабо“ Олга Токарчук, Емпузион

Мечтая за притъпената светлина на сигурността, а може би мечтая за по-притъпени сетива. Зад мъглата винаги има нещо неясно, което може да бъде всичко. Мъглата могат да бъдат затворените ми клепачи, но аз искам да гледам.

Искам да се науча да гледам, не да виждам.

Ако цикадите са били музиканти,  забравили всичко, увлечени в магията на музиката, ако са се свлекли от умора и недохранване под уплашения взор на Хелиос.

Ако dead can dance, а човеците само се въртят в кръг.

Ако празнотата е призракът на присъствие, свръхестествено постоянство, ако липсата е с формата на остров.

Ако човешкото е жестоко, ако боговете се страхуват и завиждат заради същото.

Ако думата за носталгия, макар съставена от гръцки части, е измислена  в Швейцария за име на истинска болест.

Ако сълзите, видени за секунда, отразени в мълчаливо огледало, означават повече от бъдещето.

Ако пламнат всички осем планини, ако съм завързана към центъра.

Колко много литература не се е случила заради срама от истината или заради страх от омърсяване на истината, или заради още по-смешното желание за ексклузивен достъп по истината, една ревност, която опазва личната история сякаш е нещо – може би единственото – ценно. Съществува и обратното – зависимост на истината от литературата, тук нищо не може да се случи напълно, нищо не може да се случи въобще, ако не бъде преработено в текст. Тази втора наклонност не е статична, тя е кълн, расте и се развива в клонове, които прескачат дневника, протягат се над буквалното, търсят стратосферата, където почти няма никакъв въздух за дишане,  и страдат, когато историята не може да бъде записана по друг начин освен буквално.

Чаках стихотворението за Прага, примамвах го всякак, най-вече с отчаянието си. Времето, както е типично в такива случаи, се разтегна до диаметъра на това очакване. Тоест, нищо не се случваше, открих безкрайността в 15 минути и прочие. Прага се случи и изчезна, напитките бяха изпити, светлината се обърна и каза: … Искам  всяка точка обратно, или наново. Искам контрол върху времето и няма да спра, докато не намеря начин, ако ще това да ме убие (а то няма да ме убие, защото точно в момента, в който времето си го помисли, аз отскачам в текст, в кълн, в отчаяние).

Докато се грижиш за подредбата на чашите във шкафа
и изтърваната тъга се срутва във краката ти.
Докато прескачаш информация за никой или някой,
извайвайки безсилния размах в ръката си.
Докато пренасяш мебели и меки сътресения
в бледи форми на логическо разбиране,
а виртуалното ги пренарежда с убедително погалване.
Докато хвърляш часове в обслужване
на идеи без врати и без прозорци,
докато ти се струва, във креслото от спокойствие,
че противно на очакването, не говориш с бъдещето,
а с графа от хвърлен в кофа телефонен указател.

Толкова е дълбока Марианската падина. След това разстояние на сушата също ще изплуваш, но няма да имаш думи да разкажеш какво си видял.

Точно тук е показателят за нашата свобода, но също и на нашата покруса. Отърваването от тежестта на грешката, която древните са ни присадили, с всички съдържащи се в нея дългове, не минава, без да изгубим ориентир и твърда опора. От миналото не можем да наследим нищо повече освен лекото опиянение от новопридобитата свобода и това не може да не породи неизбежното чувство на гадене, понеже духът вече върви в мрака, без никаква традиция, способна да го освети.

https://otvadkoritsite.wordpress.com/2024/09/05/petarkanevyavlenietovoev/

Вчера А., която срещнах на улицата, ми каза: „Имам чувството, че съм твърде бавна за времето“. Опитах се да я убедя, че времето не съществува, че всъщност тя е твърде бавна за собствените си очаквания, които са ѝ насадени от света. Увереността в думите ми не прикриваше собствена ми неспособност да приютя тази не особено оригинална  мисъл в тялото си, не прикриваше провалите, маркирани с уморени очи, нервно главоболие и кошмари нощем, гладния поглед към бъдещето, където огромния списък с неща, които искам да направя, би трябвало да се побере, както не могат да се побере в никое друго време. Но провалът не е обозначение за генерална грешка. Преди известно време бях пренесена от ръцете на големия ум в тийнейджърското си запленение – Ницше, към онзи духовен подем, едно приятно вътрешно подуване, което няма граници, подарено от философията му в миниатюрната ми детска стая. Ако и да не съм мислила за това няколко десетилетия вече, то очевидно е останало, променило е ДНК-то ми, сбъднало е несбъднатото. Свръхчовекът не е изпълненото, а изпълнението или дори само стремежа, не е осъществяване, а действие, и недоволството е неговата кръв, която прави животът му и действията, които произтичат от него, възможни. Този непрестанен глад за свръхчовека не ме напусна, нито аз него, въпреки опитите ми да го предам, въдворени от приятелски настроения свят (и, нима светът не е винаги толкова приятелски настроен към младата бяла жена!). Тогава той се появяваше, облечен като паническа атака, паднала от светлото априлско небе на 2016, или като мъж или като болезнено напорист дъжд, или като обсесия от езика, който отказва сам себе си, за да ме накара да продължа да искам осъществяването му. „Искаме да изживеем произведението на изкуството наново и наново.“ И „беше“ да се превърне в „така исках“. И сега, четейки Ницше отново, откривам цялата му философия в изживяното ми минало, откривам как съм я сбъдвала без да искам, откривам кръвното ми родство с един ум, който е облагородил бъдещето, направил го е обитаемо за мен и за изкуството. Това бъдеще е незасегнато от алгоритмите на скуката, от самозахранващите се вериги еднаквост, които забавят прогреса сега. Да, Ана е права, макар и да нямаше това в предвид – наистина твърде бавни сме за времето, защото времето ни иска такива. Да проумееш това може би не е достатъчно, за да се освободиш, иначе аз щях да бъда свободна, но поне позволява за диференцирано пребиваване в трудно проходимото настояще.

„Направи така, че да си личи какво си опитал и какво си доказал“, когато животът е опит и паметник на опита, опитът и следите му са единственото важно.

И дори в провалите, чистя. Размествам, изхвърлям, поправям и създавам същото чувство на празнота, където свръхчовекът да се разположи наново. Свръхчовекът крещи срещу баналността на повечето обществени развития, срещу смешните притеснения, срещу дребните чувствица и въшненийца, срещу свикването и примирението, срещу всяка зависимост и всяка благодарност, все неща, които времето се опитва да насади. Вместо време, свръхчовекът има вечност и отрицание. Това, научих в тясната си детска стая, не е метафора, не е абстракция. Сега прозорецът е много по-широк.

Това, естествено, идва със съответните рискове.

рибарите, които стоят на брега с въдици в ръце и
казват, че не притежават вече онези риби, които са хванали, но
притежават рибите, които още не са хванали

и това е правилната подредба на вселената

докато стоят на брега

Над рекичката в покрайнините на Винтертур се протяга висок мост, който повелява спиране в средата. Там въздухът, смесица от озон и цветен прашец. гъделичка носа с обещания за нещо, което е било и иска още от себе си. Слушам лекция по класическа гръцка философия, професорката има език като компот от праскови и той ме издига леко над уморените гуменки (защо, по дяволите, гуменки, не харесвам гуменки, а постоянно ги нося) и ме кара да стихна вътрешно. След малко ще изляза от класната стая, която е само виртуална, но присъства в тялото ми по-осезаемо от четирите години следване в онзи странен германски град, където храната беше лоша, а аз загубих вярата си в чудеса (временно и вероятно необходимо). След малко ще грабна захарта на този език, който съм събирала, който мирише на всичко, на германския град вероятно също, и, треперейки от вълнение, ще я разсипя в краката на непознати. Какво мога да кажа? Искам ли нещо да кажа. Аз съм тази/онази и пиша/дишам. Едното захранва другото, макар да изглежда така сякаш се отричат. Аз съм една вълнова функция, която съдържа две вероятности, ноктите ми са лакирани в три цвята, аз търся отчаяно сигурност в хаоса на природата, затова спирам на този мост, спирам лекцията, опитвам се да чуя пространството преди действието, преди излизането на сцена, преди заявяването на нещо, което повече не може да се промени, което искам, но искам да искам много повече.

След има-няма стотина години
някой учен ще го потвърди –
свръхактивността на палеца
изкривява гласните струни.
И сега ресурсите на езика
са изцяло телесни ресурси,
да ме извиняват идеалистите.
Пробвайте да тренирате
само един мускул. Да не говорим,
понеже не можем, за очите.
Разговорът изисква функционалност
поне в четири измерения,
които така се стараем
да напъхаме в четириъгълник.
Но какво да се прави.
Над нас ще властват онеправданите.
Тези, които днес на спирката зъзнат
и се взират сребристия изгрев,
и от осем минути и двайсет секунди
не са поглеждали телефона си.

Дни като зле измити капаци на тенджера.

Цитати мацат стените на кухнята.

Малкото останало чисто боядисвам в крехко зелено.

Някой сигурно вече е казал, че това не е моя цвят.

На 16 страница в новия Литературен вестник се намират три мои стихотворения, които отварят вратата на Мина. Благодаря на Ани Бурова за поканата.

• Дъждовна аверсия
• Кошмар
• Liebesinsel
• Кръст падна и уби свещеник по време на литургия
• Рибата пред поскъпване, зеленчуците скочиха

Да четеш сетивна поезия с мозък, получил твърде малко сън.

Бяло хлебче, току-що изпечено, масло капе от прореза, обрамчен от хрупкави мигли, засъхнала мед по върховете на пръстите,  набухвател за светлина върху кожата, момче ли с лакирани в розово нокти, килната арка на древно величие, мек стържещ звук във косите ти, идва със сигурност от незнайното бъдеще, което сънуваш, което сънувам.

Ти растеш в замаяната леща
на приближаващoтo те око.
Физичните закони явно потвърждават
и правилността на тази метафизика.

Липсваш ми. Естествено, бях чувала за това: празнотата след последната точка, депресията, падането от високия полет, който е включвал най-вече пълзене. Обичах те. Обичах ужасяващото чувство, че не знам какво правя, но трябва да го направя. Ти искаше да го…или аз исках? Разместването. Невъзможното отделяне от теб дори и след месеци далеч от текста. Течовете, капките от съдържанието му в реалността. Люлеенето на ръба, зад който е тоталната лудост, в която не принадлежа, но от която трябва да пия.

Искам да пия още.

Понякога нагледното доказателство за огромното разстояние между хора с иначе близки интереси ме разтриса точно така, както треска тресе пеленаче, току-що дошло на този свят. Преди месец и нещо, малко след голямата ми пауза от социалните мрежи, която сама по себе си беше нещо като малко раждане, без да искам нагазих в една такава треска, където един индивид прояви пълно неразбиране към  ходенето в библиотека за задоволяване на глада за качествена литература. През изминалото оттогава време понякога сериозно разсъждавах по въпроса дали моята позиция се дължи на лични житейски обстоятелства и предразсъдъците, породени от тях – например липса на достатъчно пространство, на житейска уседналост, на по-скоро левите ми убеждения или на факта, че не мога да си позволя да закупя всички книги, които искам да прочета (и съответно гроздето е кисело). След достатъчно съмнения (и Декарт би бил доволен от мен, cogito) и едно наскорощно много задоволително  посещение в местната библиотека с богат урожай, ми стана ясно, че всъщност темата е друга. Осъзнах, че дори и да имах огромна библиотека вкъщи, пак щях да ходя в обществената и да кисна там колкото времето ми позволява, което в моя случай е много, и това между другото вероятно се дължи на няколко от гореизброените фактори. Иска ми се да обясня защо, с надеждата, че ако някой любител на книгите, който чете това, е пропуснал това изконно човешко удоволствие поради каквито и да е причини, може да му даде шанс и да провери емпирично моите обещания. Струва ми се също, че в ерата на бизнес алгоритмите, подчинени на огромни корпорации, които обслужват единствено себе си за сметка на нашето внимание, всеки глас, който се застъпва за теми, от които никой не печели (почти) никакви пари, но много други богатства, придобива повече важност, отколкото настоящето ни кара да мислим.

Главната стойност на библиотеката не е в пестенето на пари, макар и за хора, които четат много, първоначално ще изглежда точно така. Повечето редовни  посетители на библиотеки също купуват книги, включително и аз самата, нещо повече, те се вероятно тъкмо онези, които биха дали и втората си риза за някоя определена книга – единствената разлика е, че не купуват всичко. Тези библиотечни пространства, които приютяват не само последните нашумели книги, но и цели епохи, цялата разгъвка на човешкото знание и въображение, служат за много повече от „как да си набавя това, което искам да чета, ама да не платя нито цент“.

Може би най-ценното усещане, което ме притегля редовно към библиотеката, е свободата. Първо, свобода от екрана, естествено, библиотеката е по-добрият интернет, където можеш буквално да пипнеш информацията, със същия, че и по-добър, ефект върху допамина. Също така свобода от мнения, от популярности, класации, инфлуенсъри и други иначе съвсем добри хора, които искат да продадат нещо. Свобода от обвързване с предмета книга, но връзка със съдържанието му. И най-вече свобода от мен самата, от моите собствени интереси и предразсъдъци, вместо това предаване на случайността, позволяване на книгата да ме намери. Естествено че понякога търся нещо определено и в повечето случаи го намирам, но много по-често просто се оставям да бъда водена от призраците по етажерките, които карат пръстите ми да извадят точното книжно тяло. Книгите, които притежавам, са само един тип литература, и колко скучен би бил живота, ако имах достъп само до тях!  Понякога наистина не намирам нищо интригуващо в библиотеката, нищо не ми се усмихва, тогава взимам напосоки десетина книги, които само прелиствам и връщам след няколко дни. Понякога пък в такива купчини откривам шедьоври, автори и теми, които иначе никога не бих потърсила (защото и моето съзнание си търси по принцип само още от същото, досущ алгоритъм). Или, отегчена от тежестта на книгите, си взимам един куп списания с фейлетони, да, по дяволите, такова неща все още се пишат и то понякога дяволски добре. Или готварски книги, които никога няма да използвам, но изглеждат добре за известно време на кухненската ми маса, красиви албуми с архитектура, астрономия, икебана, колоездене, които ще погалят окото ми за няколко минути, книги на тамилски или корейски, защото изглеждат много интересно и има Google translate, стихосбирки на местни автори,  които ме отегчават, но ще ми хареса после да мога да разговарям с тях самите на чашка кафе за литература. А детските книги? Това е отделна, огромна тема. Всеки родител, който срещна в библиотеката, излиза от там, натоварен поне с петнайсет такива. След четири седмици ще занесе вкъщи още  петнайсет, и така нататък. Удоволствието от това да видиш мъничкото създание, ухилено до ушите, да избира самò книжки от ниските рафтове, е достатъчна причина да имаш деца въобще. Училищата тук също водят учениците редовно – веднъж месечно – в библиотеката, където насърчават децата да си избират книги за вкъщи, както и за „под чина“ – книга, която детето има право да чете в час, ако е готово с поставените задачи преди другите. Къде другаде, моля, могат малките човеци да пипат, разглеждат, облизват, разхвърлят и преподреждат стотици истории,  които не им принадлежат?

Ходенето в библиотека няма да разори автори и издатели – липсата на институционални разпоредби и държавна подкрепа за библиотеките са истинските проблеми. Библиотеките също са клиенти на издателствата, освен това могат да играят важна роля в популяризирането на четенето, да приютяват литературни събития и социални срещи, свързани с книгите, но само ако имат средствата и капацитета да го правят. В доста държави авторите получават royalties всеки път, когато книгата им бива заемана в публична библиотека. Ясно е, че съм малко чужда на тази част на диалога, но не съм и безразлична, знам и че в България нещата стоят не точно оптимално, но не зная как точно и как може това да се подобри. Това, което проповядвам, е малко по-редовно и смело разширяване на съзнанието, защита на независимото пространство на човешкото любопитство и, честно казано не се сещам за нещо по-лесно достъпно от библиотеката в този контекст.

P.S Някога, може би дори скоро, ще работя в библиотека, но това не е мотивационно, а любовно писмо.

Детето не се събира в блог пост, даже и в стихотворение, смирено признавам, но нека спомена начина, по който сутрин плува в стаята, залята от изгрев, високо, о, майко на майките, баща на бащите, Хелиос фон Аква, Сега на Сегите, нека поне да опитам.

Да се облегна на дърво, което
ти само преди час си ми разказал.
Да замълчи небето, да се скрие, само
сивият му гръб да се протяга.

Да си личи, че сме написани отдавна,
от цяла грапава и влажна вечност.
Дори отблизо да напомняме шишарки,
заети със дъжда, докато падат.

че тук има място за музика, която ни приютява. Преди четири години, от една пукнатина в сърцето на големия взрив, излезе това.

Когато сутрин е тъмно и влажно, вали нежен дъжд и между капките се промъкват първите птичи разпявания за годината.

Сънувам цялата история на света в разлистени образи, които директно ме засягат, сякаш са спомени, после нещо твърде срамно за думи. Pumpkin на Tricky като първа хапка от радио GDS.fm размества сплъстения сутрешен въздух. Все още пия кафе и не мисля да се отказвам от нищо. Мое е всичко, което не заслужавам. Ще се старая да го заслужа все по-малко.

Усещам нежеланието да кажа – свърших. Колко страшно е, дори когато да свършиш е единственото, което има смисъл на този свят.

the books – group autogenics 1

I want to walk on tightropes towards this primordial wisdom and marvelous world. ‘ Rimbaud

Повечето хора са страхотни, казваш. Ти, който го твърдиш, нарисувай ми тогава уши и очи за хората върху тежката непристъпна глава. Толкова съм самотна, колкото винаги съм искала, но не позволявай съвсем да ослепея и оглушея. Нищо че почти всички, които съм натоварила с очаквания, се оказват пълни глупаци и чки, които или празнуват затворите си, или изобщо са загубили способността си да се радват.

Свободата е трепереща ръка, вълнение, защото има още много повече.

Непрекъснатостта на новото е гледна точка.

The labour of love на DCD, което написа книгата ми.

Дай ми едно парченце мисъл, различна от новото, дрогата, дай ми месо, за да не отлетя.

your favourite building – khotin

целина и депресиращ дъжд, затова – звънчета от трепети. все още няма да се откажа, а ти?

в четири следобед отказвам на деня да свърши, но той се превръща в друг ден

колко добри сме станали в това да бъдем сами.

Зад светлите прозорци дебне тъмната вселена.
Една жена разпуска пристегнатата си опашка.
Едно момче намира още малко детство сред играчките си.
Във гардероба сън сънува къса рокля във червено.
Крушката на лампа зрее бавно над вечерята.
Един чорап на пода чака котката да го намери.
Капачката на бира пада с тихо облекчение.
Зад светлите прозорци дебне тъмната вселена.

Този въпрос преди се използваше като симпатична, шеговита хипербола, но сега вече е буквален и може да бъде зададен генерално неутрално на всеки.

Днес си поговорих петнайсетина минути с една непозната жена, която пушеше с мен пред ресторанта. Само за кратък момент, стори ми се, не се борехме за нищо.

Вече и само една минута, прекарана във фейсбук, ми причинява гадене и това не е метафора. Напомням си, че зад всички профили се крият хора като жената днес, но е трудно да го повярвам.

Понякога се чудя как човешкото тяло съдържа (или удържа) всичките си пътувания без да се разпадне?

Според дневниците ми посещенията в Сливен статистически вероятно ще доведат до среднощно преяждане с маслини.

Паниката, крехка като сив чорапогащник,

захвърлена на грубия килим

в стаята, където вече няма страшно.

Небе, наречено „балатум“ във просъница

и после изгрев като след дълго боледуване,

разлята чаша мандаринов сок

по напуканите устни, улички

на несъществуващ в този град квартал.

1

Пред далечините ти спокойни като стройна палма,

шибан на вечерното небе от злия вятър,

гледам те, родино, и усмихнатата нежност на смъртта

вика с моите очи

сънищата скрити.

Жълтите, високите треви към заника обръщат

своите листа корави и класа

запъхтян и гол

и се вдигат от простора птиците последни;

щръкнал и греховен в тебе търпеливо търся

твоята жестока и прозрачна мъка

и над раждането спира се и колебае мойта сянка.

Патицата сиротлива трепка като мойто розово сърце през март.

Слизам в теб, родино, като в светлината

и се връщам в тебе също като буря;

викам аз и само тънките треви ме чуват

и усещат да минавам като някаква вихрушка.

Облаци, големи пустоти, отчаяните равнини,

дето вятърът във вятъра живее неуморно!

И при тебе само, майко скръб, пристига скръбното сърце

на човека, на чедата твои

и на твоите дрезгавини пламтящи. И самотни

само теб обичаме, родино!

И през март прелита патицата само!

2

Тича вятърът след лятото и влачи

прахоляка тънък, семената на тревите черни,

хубав и приятен е денят, подобно цвете

в гъстия и светъл въздух.

Светлината движи своята корона ярка,

без да вижда сянката на своите коси във равнината,

без да чува плитките ромонещи води,

ни усеща полъха неясен

във трептящите проблясващи тръстики.

И забравена, самотна пее паметта:

                        Вятърът вечерен,

                        свирейки, летеше

                        като птица тъмна

                        през прохладни клони.

                        Увенча победа

                        влюбения, майко,

                        отлетете, мъки,

                        въздух лек и пъргав.

                        Бе водата сляпа,

                        гледаше душата,

                        водеха, изглежда,

                        разговор потаен.

                        Таз победа, майко,

                        никога не свършва:

                        не раздяла искам,

                        искам сън, забрава.

                        Вятърът среднощен

                        над морето бдеше,

                        ровеше самотен

                        черната постеля.

                        Побеждава, майко,

                        времето студено

                        и сърцето скръбно

                        в самота запяло.

Как е хубав, майко,

въздухът е простора!

И през март прелита патицата само!

3

Върнал се при тебе, гледам твойта древност

и редуващите се един след друг сезони

с дъждове и със мъгли едни, а други

вече с блясъка на цветовете

и със полета на патиците диви в небосвода;

там, където яребицата укрита пее

и излита трепетна като водата.

Предпочитам аз горчивина, избран и тленен

на земята, да те назовавам и забравям,

и да гледам, древен и еднакъв с пламналия огън,

мойта тягостна съдба във скитанията волни

на дъждовните ти облаци и птиците ти в равнината.

И дохожда есента, и ето вече чувам

тътена от тъпана на бурята във пустошта.

Не усещаш ли, че слънце, вяра и звезди

само в локвите под теб проблясват?

Не усещаш ли сега, където и да си,

че ти си тук – не си избягал?

Дадоха ти тъпа роля в нечия игра,

искат да си вечно сив и мрачен.

Спомняш ли си откога навън не си крещял,

че ти си тук – не си избягал,

нали, не си избягал… 

Няма, няма да вървя с наведена глава, ще намеря смисъл да остана,

Няма, няма да вървя с наведена глава, нали съм тук – не съм избягал…

Някой построи за тебе свят от сив бетон и ти съчини мечти безцветни

Трябва да оставиш смело някаква следа

че ти си тук – че не си избягал, нали, не си избягал.

soundtrack: перални, бормашини, нощен асансьор, цикади, 80-те, интервю с Марк Фишър.

Всеки текст – и този тук няма да е изключение – се пише вместо някой  друг. Това е единствената самозахранваща се система, която съм открила, и която директно ме засяга.

Записването на историята е операция, която прави съществуването недостатъчно (и прави loop). Как? Като разкрива границите на мисълта, парадоксите, несъвършенствата, заблудите. Записването гарантира нещастието, тоест в някакъв друг смисъл води и до по-добри шансове за оцеляване и дори еволюция.

Нещастието е добро, казва измисления бог, който живее в тетрадките и бележниците, който е също толкова истински, колкото и останалите богове, с които можем да си играем. Атеизмът ми също е вид бог.

Докосването – до живи същества, тъкани, листа, хартия, камъни, дори пръст, е по-голямо от историята. Биологията е истинската мрежа, фак интернет.

Щастието е динамично състояние и не изисква нито доволство, нито отсъствие на дискомфорт, само празно пространство. Струва ми се, че е функция на оттласкването и движението по принцип.

Щастието е абсолютно безполезно, вероятно дори опасно, и никога не се случва вместо нещо друго.

Равносметката за отминалата година е много по-добра от всички останали години досега, но във всеки останал момент извън сегашния аз бях недоволна. Тялото ми също беше недоволно – не може да приеме дългото седене на едно място и протестира с нови схващания, буквално схващания – мнения на мускулите за това как трябва да прекарвам дните си. Все още не съм се научила да пиша в движение. Сещам се за 2023, която прекарах, работейки като куриер, това беше тайната ми цел – да пиша, докато се движа. Целта остана нереализирана, твърде самовлюбено се оказа движението, твърде обсебващо.

Осъзнах че харесвам недоволството си. Харесвам дори някои чужди недоволства. Недоволството е вид обещание за повече, което никога не разочарова.

Все по-трудно ми е да осъзнавам случващото се в момента на случването му. Може би така трябва, може би съзнанието само се пречка в краката на големия си стопанин, настоящето.

Ето това искам от 2026: да се свържа с вещите, да ги приютя в моя образ. Да ми помогнат да стоя мирно. Искам да се свържа със стол. С костюм от тъмно червено кадифе, с красивите бижута, които бяха положени тържествено като нови щрихи въху тялото ми. Да не мърдам от краката му.

Страхувам се от хаотичността на влиянията. Почти всяка година откривам нещо сбъркано, в което съм вярвала, повлияна от нещо друго извън мен. Наблюдавайки пагубния ефект на такива уж невинни случайности върху другите, няма как да не изтръпвам. Някой ще ми каже ли, когато не съм в състояние да откривам грешките си? Ако ми каже, ще му повярвам ли? Иначе почти не останаха други страхове, освен tota mulier in utero.

Един семестър философия ми донесе, освен новооткритото удоволствие да пиша есета, главно храна.

Храна: тиквеник, яхния, туршия, хрущяли, бял хляб, масло, изконните елементи. Никога повече глад, защото нещо друго е било по-важно. Нищо не е по-голямо от философията.

Тъгата на другите продължава да ме преследва, понякога допускам, че трябва да започна да бягам в обратната посока, но съм твърде заета с напред и нагоре засега.

Написах роман (за два месеца, които изтриха безсилието на три до десет  години опити) и това се усеща като най-нормалното нещо на света, просто още един текст, роден вместо друг, не е по-различно от това да завърша блог пост и да натисна publish, както ще направя сега, за да започна да пиша нещо друго.

Нещо от дългия самозахранващ се  списък.

Дебели мъже в телевизора,

в трамвая, по книгите

и в кошмарите. 

Навън разкъсани мебели,

слънце,

изкуствени палми.

„Намерих кожена ръкавица“,

благо помахване,

крехко бастунче

догонва трамвая.

Ти

не вярваш, че имаш влияние.

единствено езика на хумора.

Пожелавам си сън, който да ми помогне да напиша една завъртяна мистериозна сцена. Сънувам как мия кисело зеле в миялнята за чинии.

Началото приближава.

Пропуснато обаждане от Берн (+41 31ХХХХХХ). Проверявам номера и сайтът ми казва „unknown, might be a telephone booth“. Телефонна кабина? Те отдавна не съществуват. Връщам обаждането. Отсрещната страна вдига. Страна? Броячът отчита разговор, който е само мълчание. Време? Казвам ало на български и чак тогава ехото ми отвръща ясно същото.

На немски телефонна кабина е Telefonzelle. Клетка?

По-късно намирам информация за експериментът на Diana Deutsch с фантомните думи. https://deutsch.ucsd.edu/psychology/pages.php?i=211

Лекото времево разминаване в произвеждането на лявата и дясната страна на звуковия запис създава достатъчно пространство, за да чуеш шепота на несъзнаваното. Или на нещо, което е било толкова ясно съзнавано, че не е понесло само себе си и е пробило тъканта на времепространството.

Отведнъж мога ясно да си спомня времето, в които бих се обадила на себе си, щеше да ми е достатъчно да знам, че съм другаде.

Затова набирам телефонната кабина отново, казвам „друга, другаде, не се обаждай повече“ и затварям.

Коприненото тяло, с което прекосяваш времената.

Голямата студена птица върху ветропоказателя.

Тишината в чашата, пореден цикъл безинтересна за духа ти болка.

И спонтанното разлято обяснение (и облекчение), че и духа е също толкова.

О-теория: полюсите са – (минус) и × (знак за време).

е за още по-хубаво.

Туй бягство на изток от индустриалните сенки
и нощния трафик; туй бягство през голи полета
със рядка тревица, с разпръснати тръни и дренки
и тук-таме спирка при група ранили момчета —
работници утринни; бягството към самотата
на въздух, небе, плашила, купи, зайци, фазани
и облаци златни, реката с талазите бавни
и светлата кал, със следите на чайки осята —
то прави така изненадващ големия град.
Тук статуи, куполи, кранове вред се притискат
край улици тесни, водите под баржи се плискат,
от хладните жилищни блокове шумен парад
с колички пристига, напира в безброй магазини
през стъклени люшнати двери към свойте желания —
обуща и евтини дрехи, тигани, машини
за кухнята, миксери, прибори с разни названия —
тълпа потребители градски от крайни квартали,
навикнали само на дребни търговци и сродници,
със мирис на риба, заселени край пасторали
на кораби, стари музейчета, кръчми на бродници,
жени забрадени и мрачни, додето отвъд
полупостроените ипотекирани къщи —
същински гори — се полюшват нивята могъщи
и дремят селца, във които съдбите текат
избистрени от самота. Тишината прилича
на жега. Листата незримо за нас наедряват,
разцъфват стаени треви и води оживяват,
и въздухът, с блясък населен, нагоре потича.
А там, след червените макове синя далечност
внезапно завършва земята зад бряг, който има
изрязани форми. Тук неоградената вечност
в небето се вглежда, безмълвна и недостижима.

превод Александър Шурбанов

As from the house your mother sees
You playing round the garden trees,
So you may see, if you will look
Through the windows of this book,
Another child, far, far away,
And in another garden, play.
But do not think you can at all,
By knocking on the window, call
That child to hear you. He intent
Is all on his play-business bent.
He does not hear; he will not look,
Nor yet be lured out of this book.
For, long ago, the truth to say,
He has grown up and gone away,
And it is but a child of air
That lingers in the garden there

Благодаря за възможността да обитавам други тъги, thymos.

От четенето с неразбиране в библиотеката в Берн преди много години ми остана това: Angst е отвор  към нищото. Angst е всъщност спокойствие, защото оттласква към пълноценното съществуващо. Angst е нещо добро и нищо добро едновременно.

Това беше достатъчно, за да ме спаси от баналните решения на света, да не му позволи да пренапише чудото ми.

А сега мога да си постеля това:

„Единствено поради това; че нищото се открива в основата на човешкото битие, може да ни превъзмогне непроницаемост та на съществуващото. Само тогава непроницаемостта на съществуващото ни потиска, събужда ни и ни вмества в учудването.

…
За това вникване е решаващо: първо да се определи областта на съществуващото в цялост; след това да се задържим в нищото, т. е. да се освободим от кумирите, които всеки има и към които всеки се стреми; най-сетне да се оставим в неспокойното витаене, връщащо ни постоянно в основния въпрос на метафизиката, която ражда самото нищо: защо ‘ изобщо нещо е съществуващо, а не, напротив, нищо?“ М.Хайдегер

И да треперя от красотата на тази конструкция, която изграждам със старателно, постоянно събаряне, но и с непрекъсната помощ от величието.

В началото на октомври пих кафе с ЦБ и той направи тези снимки. Беше взел камерата си „ей-така“, мисля че усеща желанието ми за „неспокойно витаене“ в образа, в моя личен, вечно отворен портал към нищото. Колко ценни се оказват всичките ми несигурности. Моля се на всеки изгрев да не им позволи да ме напуснат. Изгревите напоследък са все по-величествени по простата причина, че мога да ги видя.

Всяка нощ да се отдавам на сорса.

Философията е обърнатия наопаки свят
Нахлуване на човека – едно съществуващо – в цялостта на съществуването.

Още една дума с Н – нищо, казва О., голямото съществуване. Но как да нарисуваш нищото, небитието, което според древните изобщо не е? И може ли нещо, което не е, да занимава ума ни, който съществува?
Просто не рисувам нищо, мамо. Просто оставям празно място в тетрадката и ето го.
Хайде, Хайдегер. Ние не сме древни, ние идваме от бъдещето, ние съществуваме.

„Света виж сам, не с погледа на друг“ Уолт Уитман

Ще се върна, разбира се, когато мястото се е преместило напред.

Духаше силен вътрешен вятър, пролетен противно очакванията на календара, противно начина, по който ме гледаха тези сливенски улици (колко дълго са ме гледали! толкова дълго, че трябва да е есен, но не е! защото на мен не ми е достатъчно, защото моят малък избор има значение). До разтворената ми книга лежаха две устройства със светли екрани, нищо необикновено. Но преди няколко часа съм намерила стар дневник от 2017, в който страдам от същото. Осем години невидима лична война без никакво участие от моя страна, освен чрез страдание.

Илюзията на близалката, облизана от всички. Как да не ти се обърне корема? За това не е нужно да си е долината ПМС. Именно когато свършва, блокирам всичко.

Домът е мястото, което ни свързва с бъдещето, където бъдещето е възможно, защото повтаряемостта създава почва.

„Възлюбих благолепието на твоя дом.“ пише под иконопис-комикс, в който е разказана цялата трагикомедия на последните двайсет години без мен, а после величествената светлина на спомена ме изтласква.

„Гробовете и спомените не могат да бъдат нито пренасяни, нито завладявани.“, пише Шютц, случайно есе или поредна синхроничност, в която няма да повярвам.

После идва Остър, последния му неслучил се роман, който е повече от всичко друго именно заради своите липси.

От какво бягам? Чувството за собствена значимост, което се напасва на алгоритъма.

Нищо повече няма да дам. Всичко в пролетта е мое, докато е невидимо под почвата. Почвата е това, което не е илюзия.

Гледам на тъмно снимките си от 2001 и се дивя на красотата на бъдещето, единствената доказуема красота.

Ти, който дишаш въздуха ни,

издишан между другото,

не мисли че имаш право да забравяш

така, както ние си го позволявахме.

Слънцето си реже процеп сред изстиналите облаци;

влакът, който чакам в тъмното, после го използва.

Само очертанията на духа ти

минават през решетките,

но не знам дали си

спасител, надзирател, друг затворник?

„на непоколебимото сърце красиво закръглената истина“ (Парменид)

„Не можем да вземем с око, без същевременно да дадем“ (Георг Земел)

Чувствам се спокойна и красива като шев на ръка.

Малък радиус на фокуса

Бомбата пада точно в момента,
в който слагаш вечерята.
Потреперва вилицата на детето ти,
но вероятно така ти се е сторило.
После кухнята се пълни с мъртви,
които повдигат капака на тенджерата.
Видяла си толкова снимки в интернет,
че и това не ти се струва нещо особено.

Един варварин влязъл в бар

Турист в безочливата ви случайност
с бинокъл, страх и къси щорти,
с разбъркания си стомах, седя и гледам –
танкове, автоматизми,
иронични реплики,
бледи кули от повръщано,
наритани усмивки – тук
ще си изхарча цялото мълчание.

Свободата не е явление, а идея-импулс, който иска да бъде продължен. Да запазя тази сутрин, думите, които прочитам и не разбирам в невъзможното възможно  събуждане, които се разтварят в първото и вечното сиво, за да останат този път. Избрала съм още преди повече от осем години, а едва сега го продължавам.

Носталгично дивертименто по Ц.Б. в Сфумато. Раменете на публиката пред мен, върху които се крепи този свят тук, наблъскан с красиво отчаяние.

Искам просто малко време, за да обеля ябълката си

само с поглед, и да я запазя неизядена.

По-питателни храни – небе, мъгла, хартия,

силно вино (без грам примес на вина)

да покрият масата, с която съм се сраснала.

С вечния си маникюр от остри моливи

да ме одраска звездната сестра,

докато изтърква навици от пръстите

на неканените гости.

Искам просто много време, повече отколкото

се събира в кожа и кора.

Няма да намериш нищо в стаята на баба си.
Нищо съразмерно на това, което е пропуснато.
Мълчанието ѝ не притежава очертания,
подобно сянката на дъжд.
Минаваш през пълнежите на чантите,
заглавия на пожълтели вестници,
праха във чекмеджетата и напрежението
на две грозни рокли в гардероба.
Сапунът на перваза на прозореца
е сбръчкан и изсъхнал, точно толкова
че да не го оприличиш с докосване.
Но няма да намериш друго в стаята на баба си.
Нищо от това, което и преди не е било намирано.
Само тази сянка, която се съблича бавно
за да се изкъпе вън сред плодовете на смокинята.
Само тази мисъл: вероятно
не оставят семената очертания,
земята гладно ги поглъща.

Our
very sense of situation is now articulated by the
camera’s interventions.

…

This, in turn, makes it easy to feel that any
event, once underway, and whatever its moral
character, should be allowed to complete itself-
so that something else can be brought into the
world, the photograph. After the event has ended,
the picture will still exist, conferring on the event
a kind of immortality (and importance) it would
never otherwise have enjoyed.

Непоносин си пак, любими.
Водораслите ти камъни стърчат
над тристадневната брада.
Чернокопния ти блясък е изгризал
зениците на ранобудните плувци
и те са прекосили линията.
Краката им висят от миглите ми
и гъделичкат срамежливата луна.
Аз гъгна вместо нея, както винаги.
И тонът ти е непросин, любими.
Примамил в пясъка си стиховете
на страхливите поети, се надига
с бицепсите на вълна, която само
тишината е предвидила, а аз
завързвам облаците си към стълбата,
по която, оглушали, те са слизали.
Непреодосин си тук, любими.
Две черни дупки са се настанили
в сърцето ти, в което впивам
дълги нокти електричество.
Ти си се скрил във аромата
на насълзена буза и, ухилен,
подхвърляш ми ръждиви кораби.
Аз, забравила играта в космоса,
се просвам върху празното пристанище.

Нека ги изслушаме благосклонно, защото и ние ще спечелим, ако поезията се окаже не само приятна, но и полезна.

така също и в душата гневливостта е трето качество, което по природа служи за опазване на разумното, стига само да не е повредено от лошо възпитание

Следователно, ако искаме да бъдем щастливи, трябва да вървим там, където ни водят следите на говореното.

Не си ли забелязал, че гневът е непреодолим и непобедим; нали под негово въздействие душата става напълно безстрашна и непобедима?

— Заклевам се в Зевса — рече той, — тази прекомерна грижа за тялото, която излиза извън границите на гимнастиката, почти повече от всичко пречи на човека. Тя не е удобна нито за управляването на стопанството, нито за походите, нито за тия, които заемат ръководни места в държавата.

— Най-важното е, че тя е пречка при всякакво учение, мислене и разсъждение, като създава постоянно страх от всякакво главозамайване и световъртеж, а причината за това намира във философията. Така че където има тая грижа за тялото, там упражняването и проявяването на добродетел е напълно невъзможно. Тя прави човека винаги да мисли, че е болен, и да не престава нито за момент да е в страх за тялото си.

 Аз съм забелязал — рече той, — че занимаващите се прекалено с гимнастика стават по-жестоки от допустимото, а занимаващите се прекалено с музика стават по-нежни, отколкото е полезно.

— Жестокостта — рекох аз — създава природна пламенност у човека, която при правилно възпитаване става храброст, а при напрежение, по-голямо от допустимото, се превръща в груба и непоносима, както си е редно.

Непалското слънце напряга прасците ти,
одрани от толкова близост.
Никнат бледи стръкчета глад, които настъпвам.
След глътка висока ракия
се срутва очакването, от което сме тръгнали.
Тук, където всичко също е счупено,
както и трябва,
въздухът с ярост размества човешките линии.
Лицето ти бавно изкачва,
на няколко хиляди километра от мен,
недостъпни сребърни склонове,
зад които, предполагам, е вчера.
Замайващо е после да видя на снимките бъдеще в охра.

И ако всяка радост е достатъчна, за да се вмести във консерва,

когато огладнея, ще искам още прясно.

Хора, ключове, летящи пирамиди

в този корен-корем.

Мълчанието на агнетата се изпълни с цикади, а те изстъргаха времето.

Защо времето не ми се подчинява?

Всъщност въпросът е: защо ми се подчинява по този начин?

Да се освободя от всички обяснения.

Да разбера защо в „обяснение“ има „бяс“.

Започвам там, където ти не свършваш.

Спасихме няколко мухи от удавяне във фонтана на гробището.

Помилвай ме, защото съм виновна.

*дружество с ограничена отговорност

Неоноворозов диск се разтапя в маслената тишина на голямата вода.

Богове ни се кланят.

Рано сутрин, докато ухае прясно изгревът –

нежни удари по клавиатурата.

Моят черен гарван не лети  като другите.

Ако времето беше по-хубаво, щяхте да ги видите. Да, ако предишния ден температурите не бяха паднали с десет градуса, вие също щяхте да сте там, на някои от малките плажчета на брега на езерото, на одеалото си за пикник, по бански и с бира в ръка. Щяхте да видите шарените им дрехи и рошавите им коси под шапките, които сега попиват дребни капки дъжд, завихрени от силния вятър. Щяхте да видите усмивките им и голите им кореми, гладни за небе и слънце, и големите им очи, в които се е разплискала синьо зелена вода. Но юлската жега беше скоростно издухана от северни течения и вие днес ще отидете само до пекарната за хляб, а после ще косите трева в градината си, надянали есенно яке. Те обаче, жената и момчето, са тук, без якета и боси, крачолите на панталоните навити до коленете и въпреки това прогизнали.
Жената по принцип е майка на момчето, но само когато са вкъщи. И двамата нямат особено интерес това състояние да продължава дълго, и промените в климата не променят намерението им. Тук тя е матрос Зълзик, който помага на капитан Млечна брада да завладее острова на съкровищата. Този остров плува само на метър от брега и представлява едър пън,  закотвен на място от тънкостеблени слузести подводни растения. Жителите му са насекоми от неопределен вид, въоръжени със саби, изключително многобройни и агресивни. Затова двамата завоеватели прибягват до нечестните средства на цивилизацията и ги обстрелват с камъни. От време на време едно семейство патици прекосява заливчето, тогава и двете страни единодушно спират военните действия, дори сякаш хладния вятър за кратко отпуска мускулите си, за да наблюдава как петте съвършени патешки следи разчертават гладката повърхност.
Ако бяхте тук, и вие щяхте да ги видите. Но ако бяхте тук, това, което се случи по-късно, вероятно нямаше да се случи. Сега тук е и той – приближил се е толкова тихо, че, когато жената се обръща, е само на педя от носа ѝ. Ако тя не беше храбрия матрос Зълзик, щеше да изкрещи от ужас, но сега само гълта изненадата си, наред с дъвката. Поздравява го леко смутено, опитва се да запази самообладание. Висок и дебел старец, от онези, които са изгладили възрастната си кожа с голям апетит, натрупал подкожни тлъстини, така че тя да лъщи като старателно полирана тенджера. Наоколо е пълно с празни плажчета с удобно разположени пейки, на които да поседне, какво прави той точно тук, където момчето остри пръчка за следващата атака на острова, и защо започва да му говори някакви неща, които то успява да игнорира, но тя не? Опитва се да парира умело – не, той не е момиче, момче е, не, не съм самотна майка, откъде ви хрумна това. Той се приближава, настъпва един шал, който всъщност беше одеало за пикник, тя вади алуминиевата бутилка с вода от раницата и в претегля в шепата си – пълна е, достатъчно тежка. Момчето усеща всичко, усеща промяната, макар да не го удостоява стареца нито веднъж в поглед, нагазва във водата с дрехите си и  плува до острова, хваща се за него и започва да чопли и да си пее нещо, защото истинските капитани не обръщат внимание на маловажни неща, но матросът е нащрек. Огромният човек има малки полуслепи очички, зад които не се вижда нищо – абсолютна празнота, размита в някакъв сивкав цвят. Жената се сеща за самотата на света и се пита дали нищото, произлязло от нея, има право на съчувствие, също така се пита  какво да прави с големия си страх, който върви с нея вече толкова години, упорито в преследва, макар че тя не му обръща внимание, защото знае един куп пиратски песни, които в повечето случаи го заглушават. Какво да прави с него освен да го подостри до оръжие, с което да набоде дебелия корем, който се е изпънал пред водната линия и чака момчето да излезе на сушата, за да го погълне? От този тип мисли, които отново я правят майка, ѝ призлява, затова влиза в езерото, достига до острова, които вече е завладян, и качва завоевателя  на раменете си, като че да е малко дете, а не капитан Млечна брада. Когато минава покрай мъжа, блокирал изхода към брега, той протяга ръка, за да ощипе бузата на момчето, която наистина е млечна, но тя прикляква, защото се е подготвила, и меката му длан увисва във въздуха, където и ще остана завинаги, ако питате паметта на жената. Но вие не сте тук, вие сте в кухнята, пиете чай и отваряте някакъв вестник, в който утре може би ще пише нещо за това, което ще се случи след малко.
След малко жената и момчето търчат по обиколната пътека към противоположната страна на езерото, далеч от плажчето с острова на съкровищата. Момчето негодува заради рязкото напускане на битката, а жената мълчи, защото е водила друга битка и малко се срамува от себе си, а и тя самата не иска да се прибира – денят е толкова хубаво хладен, може би нещо ѝ се е сторило там, на разстояние 180 градуса, което тук вече не същестува. Да поплуваме малко с една истинска лодка, а, капитане, и капитанът сияе, разбира се, и все още стиска полуготовата си стрела. При навеса с лодките под наем няма никой, обаче жената забелязва, че не са заключени, явно ще си спести 20-те франка на час, облаците са се стопили и топлината се прокрадва от контурите на слънцето, ясно различими в средата на езерото. Тя никога не е използвала гребла и момчето вижда това, вижда несръчните ѝ, твърде усилени движения, от които по челото ѝ скоро бликва тъмна пот, но вместо да порицае матроса, то просто казва, дай ми на мен, мамо, и странно, въпреки дребния му ръст, гребането му се отдава много по-добре, и тя се отпуска, ето вече не е майка, а кралица, гордо тъмнокоса и прелестно розовокожа, която се е излегнала на дъното на лодката и примижва доволно под слънцето, докато един златист роб натиска здраво веслата, за да я отведе в уютния ѝ езерен замък. Но това не продължава твърде дълго, само няколко вдишвания, и сега  момчето казва: 
Мамо, мисля че този ни преследва.
Жената знае кой е този, но все още си мисли, че в средата на езерото са на сигурно място, затова не се изправя веднага. Само че то казва отново “мамо” и в гласът му има онази кристална нота страх, която веднага събаря капитанската му шапка, и тя скоква, разлюлявайки лодката, почти обръщайки я, и под слънчевите зайчета вижда лицето с очите, зад които е празното, вижда главата и нищо повече. Той плува и е на съвсем обозримо разстояние от тях, плува с едър размах, който няма как да принадлежи на възрастта му, със скорост, която жената е виждала само по телевизията, в онези репортажи от олимпийските игри. Не се насочва към тях, но обикаля в смаляващи се геометрични фигури, и отведнъж лодката им сякаш се смалява и се пълни с вода – всъщност не е вода, а страх. Очичките на чудовището – междувременно жената е сигурна, че мъжът не е човек – се стрелкат към тях като остри вълни и заливат кожата на момчето и то вече плаче, или може би вятърът се е завърнал, или може би тя просто чува шуртенето на онзи хормон, или беше невротрансмитер, в мозъка си, който ще ги спаси. 
“Неидентифицирано тяло на удавник в езерото Х.”  трака хормонът по клавиатурата, докато тя казва:
Всичко е наред, капитане, подай ми бутилката и също тази стрела, и ножчето си.
Тази вечер, докато вие приготвяте вечерята си, жената и детето ще ядат пица директно от картона, току-що изкъпани с гореща вода и излегнати в леглото си, изтощени от хубавия хладен ден. Кожата им е нахапана от неидентифицирани насекоми на безброй места, но иначе нищо им няма. Тази част от деня няма нужда да бъде видяна или разказана, защото историята обича само битките и само победителите, и рядко иска да знае кого точно са победили – дали истински враг, чудовище или себе си.

Мило дневниче,

Колко бързо свърши половината лято, и как е достатъчно да си помисля за това, за да изскочи обяснение в браузъра ми (виж снимката по-долу). Всъщност с малко желание и още глобално затопляне вероятно ще можем да сложим септември и октомври сред месеците, в които може да се плува. Но засега тялото разпознава само стандартната маркировка – светлината, начинът, по който се влива или си отива денят.

Днес пиша тук, защото е важно, а ти, дневниче, ми харесваш – рядко срещана, вече почти чужда компания, ти си чуждо място и в същото време приличаш на мен, разпиляно между няколкото локуса на контрола и на съществуването, без очаквания към последното.

Така се харесвам – запази ми тази мисъл. Запази това време, в която тя се е случила. Знаеш кое време е – магичният юли, бременният юли, вечно отвореният портал към многобройните ми желания, които се сбъдват в хаотичен ред, най-бързият месец с най-протяжните часове.

Мога да ти разкажа какво се случи до сега, но ти вече знаеш важното. По хартиените ти ръце още има следи от химикал, макар и на места доста размазан. Преди няколко дни една от тетрадките ми падна в плитка, кална вода. Изпитах невъобразимо удоволствие, което продължава и до сега, когато я погледна – когато видя очевидните следи от употреба, нагъната хартия, петната живот, който е правилен.

Струва ми се, че спасявам света със щастието си. Доколкото мога – все пак съм само една дребна човешка единица, и магнитните ми сили няма как да прескочат в някаква нечовешка хипербола. Но е осезаемо – щастието дърпа, заразява, преобразява, неутрализира ужаса, който твърде много човеци са обречени да изпитват или – защо, по дяволите? – сами да избрали да изпитват. Харесва ми да мисля за това, защото всъщност щастието няма друга функция и ако не напускаше границите на тялото ми,  щеше да е много лесно да мисля за него като загуба на време (защото щастието променя и времето, променяйки пълнежа му).

През март ми сложиха пет системи с феритин, което доведе до странно хубавия факт, че от есента ще бъда студентка по философия. Между тези две естествено свързани неща бяха книгите, водите на Рейн, Аар, Бургаско езеро, Лангете, горите наоколо, Копитото. Борих се с романа, гласът ми набъбна, върнах се в двайсетте си години, пях, бягах, нараних се, цапах се, кървях, ядох сърца, дроб и по пет-шест яйца. Скоро, в другата половина на лятото, ще започне още от новото, дълго мечтано. И под цялото движение – онова, което остава, докато се изплъзва от думите.

Иде ми само да благодаря. Благодарността няма нужда от конкретен получател – ръся я с поглед от прозореца на самолета, докато се дивя на хубавата Европа, докато сравнявам гледката навън с местоположението на картата – колко добре нагъната, климатично блага и абсолютно правилна, а мощните фотони изгарят рамото ми, по което няма слънцезащитен крем.

Ръся я по площадки и полянки, събирам чужд боклук или атакувам собствениците му. Докато се люлея на люлка или се катеря на дърво, докато милвам котки и кучета. Ръся в вкъщи, докато чистя и мия чиниите, докато лежа на пода или на балкона, или в леглото до ранните сутрешни часове с мижавата си лампа. Ръся я тук – за който мине и забърше с поглед този текст.

Аз вече съм се завъртяла и не съм тук, но къде съм – не зная, GPS-ът също мълчи.

Като добра майка знам:

хранителната стойност на „достатъчно“

е мижава,

със сигурност не ще храниш някого,

ако си сит.

Вместо терапия – уроци по пеене,

плуване, музика, книги.

Почти всичко видимо живо е.

Толкова котки, трева и деца,

пясък, вода, бяло вино.

Стабилна граматика, надписи

вместо графити, горивото

евтино, а махалото в ляво.

Заслужено или пък не –

не това е въпросът, а именно:

въпросът е много далеч,

завинаги извън видимото.

И нито една пълна кутия,

нито кашони в килера, най-тежкото

притежание: няколко речника,

които мога да повдигна със палец.

Интернет се е превърнал в архив за човешките провали, тегоби и страхове. Но все още има значение кой следваш.

След малко сън

в края на оранжев изгрев

автогара

в пъпчето на лятото

асфалтът диша тъмна топлина

вибрират всички очертания

от дъното на раницата

претопена във обятията

на целофана

готова да изцапа пръстите 

и устните които я желаят

крехка и изкуствена

длан за кофеиновото тяло

което пет минути след милувката ѝ

на неудобната седалка

ти ще припознаеш

Косите ми се спускат като сенките на ножици.
Бих могла да се зарадвам, ако не беше бледото предчувствие
на тънката ми кожа, по европейски предразположена
към срам и рани, и банална в своите желания.
Какво да влезе иначе във тясното отсъствие,
освен острието, със което първия домат на лятото
е бил нарязан, и радостта от първото изгаряне,
представляващо, от тази гледна точка, изпразване на слънцето?
Но други са играли тук, политизирали са болката
и краят ѝ е с тъп, неясен връх.
Остават драскотините от сухите им  погледи,
които, нямайки какво да ми предложат,
на дневна светлина се възпаляват.
От ужас режа уж недосегаемото, казвам:
Да, това е изборът ми.
И упорито тракат зъбите
по клавишите на суеверията.
Крия сенки в кърпа, нося камък в шепа –
защитавам малките случайности на тялото.
Нощем втривам им уханно масло, сол и розмарин,
вкус на топли вътрешности, спомени за диви ягоди,
но когато се събудя, те са наравно празни
със останалото
и сякаш нищо никога не се е случило.
Отдръпват се листата, отражението ми
изчезва във шума, неопределящ себе си,
за да си докаже там каквото трябва.
А аз клеча над огледалото и плача
докато замирише на отминал дъжд.

В гората подминахме бодро

десетките капани за мълчания.

Но после това уморено усещане,

че това, което е било казано,

все пак е останало там.

Коланът оставя зяпнали следи по деколтето ми. Не сме си свикнали, а и топлината, която се втурва отведнъж и облива колата с танцуващи светлосенки, е съвсем нова. Все още леко зашеметена, но максимално концентрирана, пускам радио. Вървят новините на френски, които превеждам на детето зад мен: очаква се силен валеж от препечени рибки, тежки захарни облаци над всички кантони, липите цъфнаха едновременно с жасмина, нов рекорд по ядене на сладолед, национална забрана за родителите да забраняват.
Справяш се добре, мърка двигателят, и аз поемам хълмовете с вълнообразно движение на корема си. Не съм и мечтала, че ще стигнем толкова далеч. Термосът е пълен с нескафе, което ми се охлажда повече в контраст с изрядните порцеланови контури на езерото.
Изреждам наум думи, за които нямам съответствие на български, но това са само преживявания, маловажни под танца на чайките. Откъде се взеха тези чайки всъщност и откъде този тих аромат на борова смола, разтопена от обедното слънце в горичката, която поливаме, защото, възпитавам, да се изпишкаш във воден басейн е простащина, но да вървиш всеки път повече от километър до най-близката тоалетна е ненужна буржоазия. Вече не ми се налага да обяснявам нови думи, вече делим пребиваването си в един контекст, върху една хавлия, с една кутия, пълна с краставици, салам и хляб, които ни се услаждат еднакво.
Нещо току-що се развързало, както може да се забележи по раничките ни, драскотини с тънки корички на ден-два, по сухата ми разпиляна коса, по костната структура на детето, която, напълно видима, се разтегля до бъдещето, за да срещне летяща топка. Зеленото изригва отвсякъде, влива се в забавен каданс в тъмносинята вода, над която виси сребърно небе. Не, не виси, а дърпа, дърпа погледа ми нагоре, невидимите му изпарения и няколко с нежно бели пирамиди в далечината.
Един герой от роман на Телие пише в дневника си: „Как е възможно да съм толкова далеч от вкъщи и  толкова близо до себе си?“, но това близо нямаше да бъде възможно без далечното страдание, без мъртвия прилив на зимата, който отблъснах с тези ръце, които сега с лекота разделят водата. Нямаше да е възможно и без връзката на тази вода с другата вода и без категоричната свързаност на всяка точка с всяка друга точка чрез една трета, произволно избрана в небето, и тя, третата, може да бъде подвижна, както подвижни са и земните точки, без да нарушават стабилността на триъгълника, който създават. И сега избирам бледия корем на луната, едва различим на хоризонта, и избирам да вярвам и да мога повече, както избрах и в едно друго, все още детско тяло, и заради последното ще извървим повече от 1 км. На табелата пише „artisanal“, но детето нарича сладоледа „буржоазен“, и аз кимвам, да, истински  разкош.

Две стаи. Въздух колкото ребрата
да се преброят. Зле сглобена гледка:
мътна супа с тишина от гробището
и непрестанен марш на сиви плочи.
Ръбове и синини от тях. Небето
в същия уда̀рен тон. Иглолистна
църква пред балкона, другата
отдавна е потънала под погледа.
Какво да се запомни още? Мебели,
отказващи да имат функция,
ред, който вечно се съмнява, прах
във алвеолите на покрива, и кашлянето
в полунощ, и ноктите на котките
в мокета до обувките. И толкова.
Но нещо друго се е случвало
и нестабилната формация на паметта
воюва с дупки и петна. Едно издишване,
уловено от дланта на залеза,
утайка в архаична чаша, лепенки
по бойлера. Дефектите побират повече
и научавам, че растяха на балкона кораби,
трептяха чекмеджетата от пулса
на листите във тях; пиратско знаме
от закачени на въженце люти чушки
дразнеше мъглата. Още: кал и пясък,
пълни пепелници, рокли от Китай и
жартиери, влакчета и маратонки. Вън
върволицата от непреводими пешеходци,
сватби, катафалки, от които
потъмняваха завесите, и три саксии.
Прогизналите сънища, които носех
вместо нощница; тефтери, както винаги,
на които се опирах, и несъвместими
цветове, които все се сливаха
в есенна носталгия. И как не беше край,
а поредното отказано начало. Затова е лесно да изчистя двете празни стаи
от това, което в бъдеще ще обитавам.

Патологизирането на човешкото, идеята за разпад, оптимизацията, минимализма, концепцията „проблем“, скромността, плановете, страховете.

Nothing beats poetry.

Нощният DJ на радио Couleur 3 смесва get low, от която неволно се разклащям,  с класически цигулки, които после с един скок стават гръцка естрада, транс, мазен африкански напев и после пак

m’agapas

По дяволите.

Най-после присъствам в отсъствието си.

Идваш ли да играеш?

О, не. Днес-  казах на Ка,-

днес наистина предпочитам да се грижа.

Орфей пренася торби цимент,

Евридика сама си купува отровата.

Можеш да прескочиш години,

но не и завинаги.

Любимият на мама няма да си тръгне.
Сварих отвара от кора и корени, а той
засмя се с онзи смях, от който се затварят тайните
на облаците, и отварят се килери, от които ме е страх.

Любимият на мама няма да си тръгне.
Смесих веро с мляко, пих сополи, слънце и
повдигнах всички светове на палеца си. Той
обаче е владетел на дълбокото, и ме погали с длан, и аз пораснах.

И такъв голям го срещнах пак, и той ми каза: ти,
който няма да си тръгнеш, покажи ми как.

FLVCTVAT·NEC·MERGITVR.

„Университетът е убежище, убежище от външния свят за онеправданите, за осакатените.“
Джон Едуард Уилямс

„Слабостта е запазена за владетелите“

каза небето и се зави с гранитен облак.

Не пропускат нищо –

нито дъжда,

нито пръстите на цъфтящите кестени.

Светлината лепне

по забравената паяжина.

Паякът в леглото

наблюдава.

Тънка луна

се кланя

на камбанарията.

Все повече се влюбвам в трудното. И все повече ми става ясно защо. И колкото по-влюбена съм, толкова по-леко става, и колкото повече зная защо, толкова повече разбирам защо не е трябвало да го знам преди.

Червената планета не е точно червена,

(а доста по-) – баналното принадлежи на земята.

Близки са начините да виждаме –

профили вместо хълмове, усещане

за пропуснато или грешно пристигане,

слънчева радиация.

Но и тук утре започва по същия начин –

от нула.

Отваряш книга и тя те отваря.
Влизат неща, става тясно, излизаш.
Навън става студено, влизаш в друга.
Нея друг я отваря и влиза,
става широко, не затваряте книгата.

толкова съм се отдалечила от къщи,

че съм загубила дори представата за път

и какви са тези камъчета

Нанесоха се в апартамента, чиито прозорци са се изпъчили директно срещу прозорците на галерията, на има-няма два метра, точно по времето, когато аз започнах работа. Тумба от няколко поколения, живеят така, както никой местен не би живял. Не си сложиха пердета. Всеки път, когато съм в галерията, наблюдавам как някоя от трите плътни жени меси хляб в кухнята. Със сигурност има нужда от много хляб за толкова човеци. Кой знае защо, това всеки път ме натъжава, вероятно защото аз си го купувам, или е нещо друго, още по-банално.

Тигър.

Носех го като палто, докато бърках вегетариански манджи.

Не ми се струваше странно да ми е студено в кухнята.

Лекарката казва: „Учудващо е, че въобще се държите на крака с тези стойности.“

„Стойност“ не произлиза ли от „стоя“? Да стоя не е достатъчно.

Моята стойност се срутва, месец след месец, оставя кървави петна по чаршафите.

В сънищата ми тигърът е извън мен. И това не ми се струва странно.

И в един момент всичко става странно. Космосът, с неговите милиарди метални звезди, се разкрива при почти всяко изправяне, страшно необятен, неприветливо мъртъв. Все по-често търся опора. Сърцето ми трепти. Любимите пет километра тичане сред гората се превръщат в непостижима фантазия.

Видях как баба и нейните приятели заклаха онова прасе в градината, когато бях на 17. Защо запазих този образ като нещо ужасяващо грешно, обричайки себе си на изтощение, на обезкървяване?

Опитвам се да се върна на същото място. Аз съм тигърът, който излиза от детската си стая, всички се разбягват освен животното. То ме гледа с очи, които одобряват това, което природата ми изисква да направя. Разкъсвам и поглъщам месото му. Благо и спокойно е сърцето ми.

Повдига ми се от храната, сервирана от алгоритъм.

Една кана чай запарва мекия въздух под залеза.

Искам нещо да кажа, нещо съществено като шествие

за независимост от гравитацията, нещо недокоснало мене,

нещо без никакъв медиум, нещо вярно защото сънувано,

нещо без следствие, следа от фантазия, шум

от обувките на любимия в коридора, нещо неподлежащо

на съмнение и оспорване, без подлог, без прилагателни,

нещо толкова дребно и сърцераздирателно, че да опари

гърлото, което пие този мек чай в пълно мълчание.

Обичам тихата наивна поезия тук, тъгата в мека форма, цялата ми същност изпята в прости думи. You know the preacher likes the cold.

„…и си казвах изумен, че моят единствен дом е самото това потъване, това търсещо и бленувано пропадане, и продължавах да му се отдавам, обзет от сладка омая.“

Милан Кундера, Шегата

„Изгубеният безкрай на външния свят е заменен от безкрая на душата. Процъфтява голямата илюзия за незаменимата уникалност на индивида, една от най-красивите европейски илюзии. Но мечтата за безкрая на душата губи магията си, когато Историята или онова, което е останало от нея – свръхчовешката сила на едно всемогъщо общество – завладява човека.

…

Безкраят на душата, ако има такъв, се е превърнал в почти ненужен апендикс на човека.“

Милан Кундера

Докато седях по турски върху стоплен камък
и се сдобрявах с все по-нахалната чупливост
на личността си (и доколкото си спомням, не успявах),
а ужасът бе щедър в ретроспекция, в която
от друга щедрост бе наритан, и докато седях
застинала до разкривените лица и блистерите
на три самоубийци (без да си личи, че дишам),
докато заемах все по-малко място с чувството,
че това е смело постижение, докато четях Кокто
и слушах как мълчат близнаците му, безразличието
и удоволствието, с вечните аперитиви,
от които ми се плачеше, докато седях
в сянка на трамвай, на влак, на черна дупка,
все неуспели да ме доведат до тук (защото
е ясно че от всичките места, не съм избрала същото)
докато седях и лекичко опипвах скелета си,
доколкото ми позволява невъзможното, докато чувствах
кости на една много по-съществена история,
запазена във стихосбирки, генетичния подарък
на фантазиите, докато залагах в скромна карта на кафе
надеждите на цяло поколение, и докато
се облягах върху идеята за друго мое място,
което трябваше да съм напуснала, докато отсъствието ми
създаваше го, както създаваше и този келнер тук,
който напомня Хегел, както и аудито и децибелите,
които ме олющват от двуизмерната ми поза
и ме изписват в география от бягства, но докато седях
в кадифената седалка на пореден панталон,
който искам да сваля, имайки това,
което никой няма,
докато седях и мислех, че сега е  наложително да стана.

Да не харесвам тук е съставна част от обичта към там.

Мъглата угаси деня преждевременно.

Изтръгнат ствол лежи до друг, разполовен в средата –

сякаш дяволът се тюхка до уморения си кон.

Този сластен плач на котката в полусрутената къща, в кадифената мъгла на март,

разбирам.

Свърши зимният сън, мълчанието му свърши, яловото му дишане затихна.

Цветовете, макар и същите, не ме покриват, не ме замайват.

Не ме карат да участвам.

Напирам отвътре, същата.

Само измисленото деление може да си го позволи.

Тихо, тихичко върви си, нося кестен.
Спри да ме заръбваш, спри където си.
Днес видях мъжа ти, нищичко не казах,
и децата ти с очи на тигри,
и като квадрат се притеснявах.
Ще прокапе пролет и кълвачите
ще ни ръчкат с равномерна песен.
Няма да смъди в гръкляна въздух, няма
да мълчат водите във метална сянка.

Толкова малко думи за радост в езика и съответно – навсякъде.

Въздух-бетон, срещу който се бунтувам невидимо, понякога невидимо и за самата мен. Все още не обичам да стоя вкъщи.

Събирам ги: плащ, плюнка, перчем, млян, глог, масло, маслина, сняг, бор, боричкане.

Събирам ги: розмарин, лик, кал, кофеин, смокиня, сребро, ребра, рея.

Събирам ги: супа, суд (не студ), монохром, захапка, хая, поквара, гарван.

Събирам ги: смъди, милост, вързоп, семка.

Събирам ги: упор, ярост, китка, клепач, заек, заекване.

Бих искала да имам градина, да подготвям кълнове, денят ми да бъде изпълнен с това, с очакването за рохката почва, в която да бъркам без ръкавици. Да посея и няколко стихотворения и да сънувам как от тях никне тропическата гора от поне 1001 страници.

студено ми е

     студ е но ми е

Цялото бъдеще теме обича.

следва катарзис! Възвишение от струнни инструменти, изнасилено от потни тъпани! Гейзери изригват от пустините, вали наобратно, лекота замества буталата на времето, не пуша вече!

Просто досега не знаех как се работи с толкова много щастие.

И сега не знам, но ще се науча.

Много лесно е да объркаш глада за плът с глада за смърт. 

Но смъртта наистина не ме интересува и е странно действията ми да не са в унисон с тази липса на интерес.

„Набутах се с този проект. Змии, скорпиони и съсели. Но ще поема пълна отговорност.“

В 16 часа пия бяло вино, хрупам прясна мента и си представям мястото, което е мое, което не е тук, като тяло.

Много е лесно да объркаш радостта със страха от загуба.

Но докато съм наивна, съществувам.

Има ли горна граница? Не би трябвало, щом долната също липсва.

Сънувам жена, която се опитва да открадне тигровите ми бикини. Успявам да го предотвратя, висока в гордия си жест, но когато се обръщам към нея, тя ме гледа с жълто примирение, в което липсва съжаление, тя е убедена в правото си да опита. Това само ми напомня колко обичам тези бикини, тоест не тях, разбира се, а всичко, което те символизират.

И все пак не мога да приема тази досадна своя човечност. Сънувам почти всяка нощ и почти винаги истории, които оставят топло усещане в тялото ми, но наративът се самоизтрива при събуждане. Неприятните сънища и кошмарите помня, въртя ги из мозъка си по-дълго, отколкото заслужават,

„Ти, който остави празнота, как посмя да присъстваш толкова?“

Липсва ми метафизичния сезон – лятото. Признавам, признавам си – страдам. Това няма да се промени. Страдам в този студ, от който нищо не може да ме спаси освен признанието, отпускането и катарзиса, който следва. Катарзисът задължително е топъл.

Семейни традиции – ябълка на гейта, мърляво одеало за пикник, нескафе, вино.

„Сякаш човек би могъл да губи времето си без да наранява вечността.“ Торо

„В противовес на прогресисткия темпорален модел, времето във вакхическите текстове се осмисля не през призмата на закъснялостта и изостаналостта, нито чрез идеята за напредъка и прогреса. Освободено от паметта за миналото, неангажирано с перспективите на бъдещността, то сякаш е спряло в зоната на хедонистичното настояще, застинало в точката на непроменливостта. Става дума за своеобразно безвремие, за премахването на историята и събитийността чрез празничността и вакхическото опиянение. Дионисовият човек живее, както би се изразил М. Елиаде, в „сегашно продължително време“ (Елиаде 1994: 100)“ Анна Алексиева

„improbe amor, quid non mortalia pectora cogis“ Вергилий

Молещ хоризонт, чакам нещо да се отърси от мен, нещото, което ме прави толкова лека, че не чувствам земята под стъпалата си и не зная къде се намирам и накъде отивам.

Кандер кънтеше, краткостта на тази земна песен също е вид тон.

Лилаво е желанието, срутващ цвят. По-удобно е на лявата страна. Кафето в черно, любов към класиката, липсват животни в гората, в корема. Подем по инат, но и заради подаръците на зеленото. Дяволска връзка между подаръците и желанието, по дяволите. Проклета болка, омагьосваща Вечерница, свети в лилаво. Пубертетът на месеца, на годината, на всички години, вечен пубертет.

Искам всичко зелено.

Търся трескаво отговори в сетивния свят, от който ми се замайва главата. Забравям въпросите. Не ги виждам. Ретината ми се усеща като гъба, подута от мръсносива, ледена течност. Очите ми мълчат. Страх ме е от това, което щях да бъда без топловлажната тропическата гора вътре. Страх ме е и от възможността никога да не успея да я посадя извън мен, защото ме е страх да не посърне в бръснещия студ. Страхът е едър, противен северняк. В по-добрите дни виждам, че е дошъл просто за да седне до мен, си поговорим, но дори и тогава – какво да си говорим, като сме толкова различни.

Различията са отблъскващи, особено в не толкова добрите дни.

Наистина съм сама и съвсем беззащитна, но имам гора.

Толкова супа, че не можеш без.

Ще напиша своето щастливо стихотворение.

Всяка втора дума ще е същата като предходната.

И именно заради това ще съм доволна.

Когато трябва да го прочета, ще се окаже, че дори не съм започнала.

слънце шири се насам натам наново  тъпан тупа прах от зеницата му а ореолите прозявки се събират във изтръпване така ще бъде все така със шушка захар ще се храни въздухът и тъмна ледена вода ще влиза и зелено ще е в шлица на нощта два часа макс и ум ще пие който е повярвал и не е видял и дъжд ще щапа по отворите във времето и ще ги затваря и така ще бъде повече за да престане да брои ще е повярвал слънцето ще е

Ръцете, които ме хващат, след като съм паднала от тъмнината, са мъжки, разбирам това точно в момента, в който изплаквам първия си дъх, разбирам го, защото с първия дъх вдишвам света, но за кратко ми е дадено да помня и аромати от други животи и светове. Така миришат сълзите на камъните, така мирише мъхът по гредите на разрушените къщи, така миришат сърцевините на студените газови планети, от които събирах материал за съзнанието си, така мирише и ракията, която баща ми е пил тази нощ. Ръцете му ме приветстват с радостните конвулсии на сухи, треперещи фаланги, но аз усещам другото, усещам най-тихото послание на кожата, която пренася молекули тревога към мозъка ми. Това е по-важно от първия глад, за който нямам дори сетива, това е първата храна, която получавам, в чинията на лицето му с изпъкнали, вечно влажни очи, които все още не мога да видя, тъй като моите са покрити с пелената на смъртта. Отговарям му веднага с още повече плач и той се смее, той се тресе, целият свят се тресе, научавам, че сътресението е нещо хубаво, аз ставам хлъзгава и захватът по-болезнен, достатъчно стегнат, за да се противопостави на хлъзгането, това е моята собствена обвивка от мазнини и околоплодни води, която ни разделя и го кара да се страхува да не ме изтърве. Бученето зад главата ми нараства до това, което по-късно ще нарека срив, така бучат горите, когато зад тях се сриват планински масиви, листата подемат ехото и го оцветяват в тъмнозелен вятър. Това е шумът на чуждия елемент, който винаги е заплаха, дори когато помага, както в случая, сега акушерката прерязва пъпната връв и аз забравям за тук, за пътя, за целта, забравям всичко, а майка ми точно в този момент губи съзнание, както ще разбера много по-късно, естествено никой няма да си обясни връзката, както и аз самия цял живот няма да я разбера, а сега, когато я разбирам, нямам какво да правя с нея.

За пръв път тази година соларните лампички на балкона присветват крехко привечер. Не константна тишина светлина, а опит за такава. Първият ден на годината тук, облизан с достатъчно влажни фотони, за да събуди тези лампички. И мен. Обикалям гората, ледени парчета сред калищата, шушнещи мъгли в храстите, но слънцето се подува, обещава, аз продължавам. Продължавам, защото така искам, защото това е моето  категорично решение, подарено от слънцето. Твърде дълго мислих за онези, които не продължават. Не зная защо съм такава, защо обсесивно преживявам всяка бегло свързана с мен съдба, сякаш е част от моята. Когато не пиша, тази особеност на психичната ми конституция се усеща като отвратителна загуба на време в най-добрия случай, или като смърт в останалите. Когато пиша, всичко неприятно се намества удобно и хармонично, и категоричността на желанието ми придава смисъл на всяка крехко премигваща светлинка.

Обичам те, тяло в мъглата, непълно,  измислено тяло, удобно, оформено с нетърпение кресло за това, което вече съществува, което е било преди теб и е след теб, и ще седне и ще мине през теб, за да обича, за да обича нетърпеливо мъглата, непълното и измисленото.

Някой е изхвърлил усмихнат хладилник от космоса.

Аз оцелявам,

но достатъчно ли е, за да ме обичаш.

Оцелявам в черно поло,

в червените бразди по кожата,

в упоритото мълчание,

все едно че никога не съм умирала.

Все едно че никога.

Исках да завърша годината без равносметки, плавна и естествена като природа, защото намирам щастие единствено в този непринуден начин на живот. Новата година за природата в тази част на света и за мен започва едва през пролетта, в края на март, след катарзиса на събуждането от зимен сън. Но вече не съм сама на тази планета, не мога да се затворя в собственото си времеусещане.И чувствам как нещо се затлачва, запушва кръвоносните ми съдове, как трудно дишам заради несвършеното. И тази 2025 в мен, 42-рата на живота ми, явно не желае да започне при такива условия. Затова ще напиша този текст. Не само ще го напиша, но и ще го оставя тук, заради грандиозността на разгрома ми.

Разгром. Аз съм човек. Жена, което не е същото. * ако това твърдение ви ядосва, заповядайте на дуел.

И все пак, прекарах по-голямата част от годината без това съзнание. Цялата година беше изпълнена с трудности, такива, които преди пет години щяха да ме съсипят, но въпреки това бях по-щастлива от всякога. Странно, нали?

Поредната година, в която не написах романа си (вече ще трябва да му слагам главна буква). Поредната, в която го започвах наново повече от веднъж (няма да броя колко пъти, за да не се натъжавам). Но и поредната, в която не се отказах от него, а това е успех. Не се и отказах да търся гласа, който е правилен за тази история. Плаках толкова често по темата, че със сигурност вече мога да работя във фабрика за сълзи, и със сигурност не съм същата, а това е единственото, което ме интересува, което интересува и книгата. Нищо да не е същото, каквото е било. Дори си признах, доста късно, че ще ми трябва опора, някаква структура, някаква зададена подреденост, защото мисълта ми е твърде хаотична, за да поддържа хомогенност през толкова страници, а аз зная отлично, че нямам желание да пиша каша, които да наричам роман (за това си имам блог). Мразя структури от дъното на душата си, но да приема да ги използвам в случая също беше промяна, тоест беше нещо хубаво. Хубаво беше и как в края на годината намерих една допълнителна причина да напиша тази книга, причина, която беше тук през цялото време, но аз не я виждах. Не съжалявам за нищо. Мога дори да го изпея вече, толкова силно го вярвам.

Пътувах и искам това да продължи в същия ритъм и с други разстояния. Еднодневните пътувания с влак из Швейцария до някой град, където имам снимки, вече отдавна не са ми достатъчни. Апетитът както винаги идва с яденето. Стръвно мечтая за все по-далечни места с все повече време.

Скърбих много повече тази година. Отидоха си хора, които по една или друга причина (или дори без причина) ме дръпнаха в минорните низини на собствената ми биология. Колкото и безстрашна да се чувствам, крехкостта на човешкото тяло винаги ме хвърля в неприятен ступор. Новото е, че знам какво е нужно, за да изляза от там. Какво е нужно винаги. Смяна на перспективата. Лесно, нали?

Всъщност научих, че щастието не е задължителна част от красивия живот.

След най-тежкия период на страхтрауружас, имунната ми система се срина за пръв път от началото на 2022-та и клекнах пред някакъв безобиден вирус, който обаче остана дълго в мен. Кой знае какво беше, вероятно моята собствена крехкост, която искаше да ѝ обърна внимание. Само че точно тогава излезе книгата, книгата, която обичам толкова силно, че понякога ми се иска да спра да пиша, за да мога да я обичам още повече. Не само това, тогава се случиха и други вълнуващи неща (Адам! Съсбог!), най-вълнуващите на годината, но аз минах през тях с умората на тъжен лодкар, който само закарва тялото си до съответното място, но почти не го вижда. Отказвам да търся смисъл в това, защото: природа. Защото не всичко има дълбок смисъл, обяснение или оправдание. Повечето неща всъщност нямат.

Все по-силна убеденост, че не мога да си губя времето. Всъщност вероятно мога, но не искам, нетърпимо е. Философски приемам загубата на време като много необходима съпротива срещу диктатурата на кухата ефективност, но вече не мога да играя тази игра, твърде дълго съм я играла. За какво е времето, освен за да се губи? Оказа се, че другото е твърде важно. Моля, дайте ми всички неврози на света, знам как да се справя с тях, но не и дейности и занимания, които не ме интересуват.

(Да мислиш за себе си наистина е страшна дрога, от която настроението сериозно се повишава. Не мисля да си я позволявам скоро отново, заради горния параграф. Но първо времето трябва да започне да тече.)

В началото на май участвах в доста интензивен двудневен фотографски уоркшоп. Това беше най-ниската точка на годината, но помня и удивителното усещане след това, доволството и гордостта, че съм я преживяла. Бях се разпадала дотогава, тялото ми отказваше на много други по-важни места и аз не му обръщах внимание (здравей, Брюксел), но това беше друга хава. Швейцария беше загърната от сив плащ на отказваща да си отиде зима. Във фабриката, където снимахме, нямаше отопление, подът беше мръсен и мокър. Девет часа на ден упражнявах волята си да не се откажа. Всяко огъване на тялото разкъсваше кожата ми, караше въздуха да ме хапе, усещах захапката му в костите си. Всяко вдишване беше глътнат плач. Вечерта след първия ден всички отидоха на вечеря в шикозния ресторант на хотела в хубавия бароков град, аз се скрих като ранено животно в стаята си и плаках. Плаках, защото бях толкова уморена. Защото умората се усещаше като смърт. След това започнах да спя по десетина часа на нощ и за много кратко време се възстанових.

След почти трите месеца хибернация, се събудих в животоспасяващо лято, което беше едновременно и пропуснатата пролет, която сама си отвоювах. Борих се като войник. Съм. Стана ми ясно колко от страданието си съм създавала сама. Реших да не се питам защо. Реших да екстернализирам врага. Засега е необходимо да остана на повърхността.

Беше дом, стараех се да забравя, че е временен. Беше топлина, вътрешна, творяща. Обонянието ми се върна, радостта от движението също и станах безсмъртна отново. Трябваше да подстрижа косата си, за съжаление, но засега не намирам друг начин да се освободя от досадните наноси на неприятните неща.

Лятото никога не ме разочарова. Дори не мога да кажа, че го обичам най-много от всички сезони, обичам, ако трябва да използвам този глагол, всички еднакво, но винаги мога да разчитам на лятото, докато другите са непредсказуеми. Как кръвта ми кипи още от ранна сутрин, еуфорията, с която се събуждам и силата, която имам до полунощ. Освен това лятото, особено лятото на юг, е бунтар, който не позволява прекален фокус върху сериозността. Когато стоях на плажа (плажовете) с нагънат от солената вода тефтер, с кафе в пластмасова чаша и пулса на прародителя в краката ми, с тялото на копнежа до мен, си мислех, че бих искала да живея така завинаги. Писах много, много малко от многото има смисъл, но това не е от значение. Лятото е дзен, който няма да бъде постигнат в този живот, освен за много малко.

Освен за много много, може би. След това стана още по-хубаво. Барселона и есенна София, после бях толкова заета с галерията (която искам да напусна, защото ме поглъща, а аз не искам да бъда погълната от какво да е), че забравих да усетя настъпващия студ и заплахата му. Бягах срещу него, бягах в мъгла, в сняг и в липса на време, бягах срещу наратива на загубата, срещу “това е така и винаги ще бъде така”. Устните ми сега се свиват в гримасата на упоритостта. Завърших годината с дълго вървене, през което изслушах всичките си любими петдесет и колко парчета в спотифай. Наивна, ендорфинова, крехка, плавна и нервна като природа, уплашена, защото всичко е същото и всъщност не е.

Над мен и като пукот тих.

Една промушена в ръкав ръка ми стига.

Една петниста ябълка,

мъглата за закуска,

бялото във календара му.

Ситен прах около камината,

скреж и светлосиво,

невидими движения на въздуха,

без който би могъл да мине.

Пластични бастуни за мъглата, прародителката ни, в четири сутринта.

На сутринта: бастУм, почти е достатъчно за усмивка.

Това е южноамериканска мъгла, топли изпарения от гигантското тяло на времето, заспало изопнато върху родопска скала.

Треперперикон тук.

Отровата, излята собственоръчно и със смях върху чистотата, без позволение мърси и святото.

Тялото иска и това.

Наистина ми писна от фригидната  литература и фригидните ѝ дълбокомислещи вещери, а най–вече ми писна от моя страх от тях.

Любимото ми цвете е вършения, не помня как изглежда, защото не изглежда.

Преброиха ястията,

всичко беше наред –

непрочетени.

Върху отчаяното колело, но и върху седалката на началото.

Лицето върху точната страница, отпечатано когато е трябвало да бъде прочетено.

Според квантовата физика не съм закъсняла.

Изкъпана с космос и сапун.

„Разкъсай ме с облекчение.

Без право на почивка.

Който готви бог, но първо го накисва.

В паметта влиза само това, което е свършило, останалото се събира в желание.

Бегъл следобед в зеницата на юни.

Дивечово месо, да мята, и смътните дантели нося там.

Макар да се срещнахме тук, уговорката за Марс остава, нали?

Синя кръв тече от прозореца.

Епопея на незабравящите.

Мантия, в която си недосегаем – свободата да мислиш в пълни изречения.

И теорията за относителността се обяснява с помощта на влак.

В невъзможността расте лудостта, расте докато я разпука, иначе расте.

Чист хищник.

Благодаря за недоволството.

Сега се крия в сянката на едър студ –

мътнооранжево петно от стъпката

на паметта. Разхождах се

на абстрактно кратки разстояния,

за да не се изплъзна

като неудобна ми обувка.

Сега съм боса. Това над мен е

сянката на едър студ, която

ме прескача, изненадана.

Проблемите на другите газят с гумените си ботуши из калната ми зимна градина и изравят семената и кълновете, подобни на тях, милват ги сякаш са им деца. Те няма да се захванат тук, затова родителите им си ги прибират, въпреки цялото ми разбиране.

Какво отличава плевел от цвете?

Не е естетиката.

Не си ми мило. Записването на мислите унищожава възможните им разклонения, които ти не можеш да удържиш, но мозъкът може, и то все по-добре.

Забий си клишираните заключения в кода.

Ръката ми е бавна, да, все по-бавна. Ръката ми иска единствено да докосва жива плът, унищожавайки нуждата от други движения. Да пише живот върху живота.

Кучета джавкат. Телевизор бумти. Нощта затрупва всички възможни пътища и разклоненията им.

И все пак. Помагаш ми с отвращението, което предизвикваш. С нищожния жест на загубата на време, рамкиращ останалото.

Колко бързам. Забърсвам по минута съзнание от полуден. Когато спра, пропуснатото ме връхлетява. Сънища, начала, разклонения. Всичко влиза, влиза и не иска да излезе. Държа, удържам.

Мостът между там и тук ме боли. Толкова силно, че всякакви други болежки се разбягват при вида ми.

Аз наистина притежавам вид. Останалото е отворено. 

Всичко е отворено. Запиша ли мисъл, тя се превръща в лъжа. Единственото изключение е, когато формата и медията са правилни едновременно.

Ти не си, мило. Не си и мило, защото обичаш да открояваш неприспособимостта ми. Това те възбужда, подува редовете ти, изтрива нужните ми тъга и празнина.

Познах тъга, празнина и милост. На най-неочакваното място, което няма да ти покажа. Само една подсказка: паметта съществува, свещена да е. Паметта е тетрадка, ранен хищник, и все пак: много по-силен от теб.

Усмихва се луната

и блясъка на слънцето

в човката на свраката.

Усмихва се ръката ми

и дясната ми зеница,

и левия ми мрак.

Как очакваш да заспиш,
щом в този безчовечен час
преди да се разсъмне,
дочуваш сградата, стените ѝ,
как нещо чука, стърже и мърмори.

Тези изстрели, от филм ли идват,
който не гледа никой,
или умира някой в коридора?
Гукане от там, където няма гълъби,
стар хладилник стене или са
отдавна разделили се любовници?

Непрестанно съска газ във клапите,
сами се местят тежки мебели,
нещо капе, цъка парата,
шурти водата във тръби.
Кой пие, кой се къпе,
кой се облекчава?

Утихне ли обаче всичко –
сградата затаява дъх от страх –
долавяш тихото бръмчене,
почти отвъд слуха,
призрачно тънко, като меден пръстен
на безспирния брояч,
въртящ се в тъмното.

Един пласт, докато го мислиш необвързващо, разсейвайки се от нещо друго.
Един пласт, докато го изговаряш пред детето си, просто защото ти се говори.
И един оловен пласт, докато слушаш как то го изговаря пред света, дума по дума, случайност след случайност, спираща дъха.

Докато колата разцепва мъглата,
прокарвам разсеяно длан по гърба на носталгията,
неуместно изпъната по протяжността на шосето.
Несвързано с жеста, вали мръсен сив цвят.
В празните редове се настаняват цели фабрики,
изоставени села с наръфани покриви.
Вият призраци около своите кръстове,
виси небе между рижави костни израстъци,
ферментирали в тишината до клони.
Каква отврат, прошепва възбудата и се покачва:
ето къде са се заселили липсващите ми спомени,
ето всички места, на които не бих оцеляла,
докато колата разцепва мъглата,
зад която е още мъгла.

Беше лесно да заменим самотата, с която ни обграждаха другите
с истинска самота, акомпанирана само от баса на празното жилище.
Почти повярвахме, че това е крайната цел: да се скрием
в необезпокоявани биологични функции, в облагородените си квадратури.

Беше лесно да обявим избрания прозорец за произведение на изкуството –
изгубеното време, ограниченията върху гледната точка са били буквално същите.
В един момент можеш да наречеш всяко хаотично натрупване „къща“
и да обвиниш шума от приближаващо срутване в липса на вкус.

Беше лесно, докато не натежа корпуса, в който се напластяваха вариантите.
Няма как да разчистим – теорията на струните
не се събира върху една единствена, дори да е най-трудната
за достигане. И колкото и да са умели пръстите ни, раните

от безсмислено строителство едва ли ще ни позволят да свирим
достатъчно дълго, за да прозвучи избора ни като споделеност.
Беше лесно, докато не заменихме всичко за удоволствието да сме се намерили
и за тази невъзможна нота, която вероятно само в съвършена празнота вибрира.

 

понеже тази нежност докато глагол от „мъх“ не съществува

(противоположен е на „махам се“) и понеже няма как

хаштаг на преживяното тъгата като пяна

планината настървение комбинаторика до съвършенство

тази нежност хаштаг и невинни после влакове

и понеже все по-навътре е сърцето маха маха

Нощта донесе ненаситен вятър. Северът
изтръгна няколко дървета и стрелката
на компаса, всъщност непотребна
за полюса на неподвижното очакване.

Безмълвни са и другите устройства –
заредени, зъзнещи, с очи премигващи,
червени, устремени в себе си. И кой
ще се издигне пръв да каже „стига“?

Отвън са колелото, пощенска кутия,
мърлява паяжина върху гледката и
празни кофи, угоен с мъгла асфалт и ти,
захапал долна устна, одеяло метнато

на раменете. Странно, рамката на тялото,
обитавало стена, разпада се
по-бързо от причините да вярваш.
Остава само този шум в главата:
крила, отместващи бетонен град

и радост, буреносна радост.

Гората пищи, затворена в себе си.

Върху писъка трупат се

шума и шепот, невидими шпори,

от които расте тишина.

Съвкупляват се замръзнали птици и червеи

върху всички оттенъци на кафявото.

Между частиците повторение нещо конкретно:

пожелах си летене,

но всъщност съм гладна за пръстта на онази фонетика,

върху която е построено летище.

Всяко изживяване създава спомен, в чиято тъкан се набиват на очи моментите недоизживяно, недовършено, непреработено.

Те са онова, с което се храня, в онези редки моменти на просветление.

Разбира се, аз греша, търсейки математическа функция, която да обедини всичко. Но открай време ме дразни изключването в теорията на струните и във всеки избор. Това, но не това. Онова за сметка на другото. Защо не всичко едновременно?

„Краят на света е водопад, който пада в черна дупка и излиза от другата ѝ страна.“ казва О. , докато отваря един фъстък.

Някак си всичко е свързано. Дали се дивя само защото не мога да проумея как? Дали дивенето (има такава дума) не е най-важната част от формулата?

Кошмарите ми просто тренират силата на това, което ми е важно.

Морета от мускули.

Дишам едва десет печатни  изречения на седмица.

Таня Шварц: Ако е непоносимо, защо го понасяш?

Аз: Не знам, но поне знам накъде.

Вояж, вояж, Вояджър.

Бих искала да опиша всичко с числа, с математика за извънземни. Траекторията на първия опит в бездната на  тишината, отчаяната, безумна и затова успешна енергия на втория, правопропорционално с годините между едно посещение в свръхграда П. и второто.

Ако дори вселената е сфера, както всичко, какво е след нея. Какво е втората сфера? Кой глагол се използва пред нея?

По дяволите вашето доволство, по дяволите пораженчеството, което аранжирате усърдно, с убеждение за вкус, какъвто не притежавате, защото вкусът е само във устата, а другото са граници, по дяволите границите, по дяволите всичко, което не е глад.

Но само в чистия разказ принадлежа.

Площадът се покри с намачкани листа

след мълчаливия дъждец,

само бегло различим от тъмното.

Дърветата притискат челюсти и профилът им

хармонира с недоволството на въздуха.

“Nebel” го наричат местните. За мен небе

е нещо друго и непоносима звуковата прилика,

затова изхвърлям

листите, в които ти не си,

с пропита от мъглата логика

и букви от накацали по кръста птици.

Не различавам: гарвани ли са или какво?

Няма начин Бог да има нещо общо

с монотонността на случващото се.

Тук-там простенва самолет над църквата.

Това му е достатъчно за проявление

или си въобразява, че за мен ще е?

Аз нямам друг, с който да споря,

затова ме побеждава изгрева,

макар да е почти невидим.

Дотогава са изчистили.

Ти, под непоколебимостта на синьото,

ми пращаш кадър, в който можеше да се намирам.

Барабаните на tame impala в най-тъмната дневна светлина. Посягам да си взема ябълка и виждам мъртъв гарван, дори червеното съществува само като цвят паднал, гниещ.

Есента е най-страшният сезон, затова и бягането върви толкова по-добре.

Опаковам: боровинки, зелена вода, хляб със сушени плодове, влажен мъх, ледена мъгла, аромат на обор, техно бас, стикери “still not loving switzerland”, тишина, некрасиви лица, дупки, всички езици, които не искам да говоря, сребърна светлина, функционални дрехи, дискомфорт, време.

Намерих цвета. Всъщност не, намерих структурата. Сега търся дължината. Дължината като философско понятие може би. 

Да режа косата си беше бързо действащо хапче. Не понасям езотериката, така че няма да кажа, че съм изрязвала някакви лоши енергии, макар че резултатът се усещаше горе-долу така. Вярвам в личните ритуали, както и в това да се предадеш/отдадеш на случващото се. Колкото по-къса беше косата ми, толкова по-беззащитна бях пред собствените си армии.

Армиите на навика са силни, но не и непобедими.

Утрото се спъна

в кафеварката на масата.

Върху дъха на тъмното

бяла длан проблясна.

Нежно се изпъна

димът на цигарата.

Облаците върнаха се

в леглото на мъглата.

Възхитителна е тази музика. Но не толкова, колкото онази, която все още чака да бъде създадена.

Тази музика не е никаква музика, тя е само празни нотни редове, върху които можеш да композираш с размах на ръцете, с подскачане, въртене, клечене, с поглед, залепен за прииждащата светлина на прожекторите, декомпозирана от димната азбука.

Две нискоалкохолни напитки, разтеглени върху 5-6 часа и вода, нищо повече. Да, вътрешната ти музика те кара да забравиш колко години си живяла, но именно сравнително трезвото съзнание ти помага да помниш, че не искаш да я заглушиш с химическо бръмчене. Че искаш да увеличиш звука със собствени сили, които са повече, защото си повярвала в тях. Няколко приятели изпадат от въртележката след кратка еуфория, телата на 40+ просто не могат да издържат това, а и не е нужно. The best you can is good enough, пее Том Уорк, и когато пееш това, когато танцуваш това, най-доброто става повече.

Няма да са 12 часа, но 6 са good enough. Затваряш този dance floor и пълзиш към живота си, към нежната прегръдка на умората, която след тази нощ не те плаши толкова много.

Повече магия,

повече ние,
стихотворение.

Едно от най-ранните употреби на отметка като индикация за завършеност е на древните вавилонски плочи, „където понякога са правени малки вдлъбнатини с писалка, обикновено поставена вляво от името на работника, вероятно за да се посочи дали изброената дажба е била издадена.

Пинг.
Решавам един въпрос, разрешавам му
всичко, докато поливам орхидеята си.
Мислила съм дълго по темата,
някъде има и такава рецепта,
никога да не се завърши започнатото
и така до безсмъртие,
добре е да обичаш толкова дълго.
Пинг.
Синини, косъмчета, натрошени идеи,
списък за пазаруване: пръст и яйца.
Дишането пречи на тишината
и особено на смъртта. Да не забравя
важното – идеалната професия за поет
е фермер или пияница.

Кокошките наоколо са задължителни.
Пинг.
Винаги разливам горещо кафе
върху сантимента. В момента мисля
такива вещи – колело, пощенска кутия,
кофа, чадър,

мъчно ми е, sursum corda.
Новинарския сайт говори за
нови миграционни пътища за птиците.
Значи сега.
Пинг.
Значи наистина сега. Думата кабърче
от край време ме възбужда. 

Цветовете на небето са други. Избирам
няколко за биография. Снимката в ляво
изобразява напрегнатото ми лице, това
е орхидеята.
Пинг.
Симбиозата изисква розово. Друг път
бих казала жертва, но друг път.
Мое е пребиваването в чуждото.
Само така разрешавам
тази тартарска нужда от себе си.
Пинг.
Той е застанал високо над обичането,
за да не забравя правилния ред.
Това означава недоверие в технологията,
която узурпира паметта.

Малко по-късно или по-рано балансира чаша вино върху главата си.
Нуждата да поглъщам не се изчерпва с правилната функция
на биологията,

а с навременно натискане. Пинг.

“Ти нямаш основание

да бъдеш сам

Шумят дърветата.

Шумят ветровете.

Шуми и чашата коняк

и ти шумиш,

доколкото допуска

самотата ти.”

Иван Пейчев

Круша като топка кал. Не се разтапя в погледа, обрамчена е от замаяна есенност. Камуфлажна сред листата си, окъпана в петна, с твърдата кора на изстрадал. Вкусът обаче – лъскав (о)май, а аз имам завинаги вкус за това.

Не бях плакала в тоалетна на самолет.

Какво има в буркана?

Жената със силиконови ръкавици ме гледа с очите на доберман. Когато бях на седем, два добермана нахапаха до смърт моя приятелка, така че знам. 

Не чувам. Какво? Не помня да имам буркан.

Напоследък постоянно забравям някакви неща, което по принцип е хубаво, защото имам повече място за други. 

Защото ме интересува единствено съдържанието на нещата, по дяволите.

Сега обаче този багаж ще бъде проверен. Парче по парче, прашка по прашка, докато се сетя, освежена от кръвообращението на срама, колко близки ще си станем с добермана съвсем против волята си. А съвсем друго исках. 

Масло от шипка и карите, магнит от Офринио, магнити от София, две пакетчета къна, оглеждани и опипвани дълго, вафли, бележника ми (доберманът го прелиства и дори изтърсва внимателно), три книги (не им обръща никакво внимание), тигров десен, който е бил в Колата, дантела, найлон, кабели, тоалетна вода на свобода, капачки, филтри, цели 6 химикала (ех, Моцарт, де да имах 6 ръце, за да пиша с тях едновременно).

Толкова се притеснявам, че доберманът се превръща в блага жена с леко уморена усмивка. Притеснението ми е най-сигурният признак за невинност, а и вече е видяла какво бельо нося и почти дъното на раницата. 

Не пипайте, аз ще извадя всичко, че ни наблюдават как работим. 

Накрая то излиза. Разбира се. Проблясва само за секунда пред очите ми, преди да тракне в пластмасовото кошче под лентата. Хиляди полски цветя, безумни приятели-пчели, цялата радост, цялото безкрайно лято, цветът на косите ми в рая, нощната блестяща точка в очите му, пътищата и филийките с масло, всички тоналности на залеза и няколко уморени цикади. 

Това – казва тя – също е течност. 

Наздраве тогава, казвам аз, и започвам да опаковам обратно нещата си.

Паднахме в теб – пришълци недоспали

с евтин полет по изгрев и невзрачните раници,

събрали живота до тук: два-три парцала за сваляне

и едно гузно усещане, че сме избрани,

но защо не сме знаели?

Паднахме в теб, после пъргаво станахме

пришки и шумове, и напихме се с пяна 

на дните във халби, и крачките сляха се

с папагалското крякане.

Колко дълго сме чакали?

Ние си падаме мълчаливи.

Затова теб попитахме, твоите махащи палми,

цветовете ти, прецъфтели безкрайното. Тук,

където търсачи завършват самоубийствено кривите си,

се изправихме. Да, само за кратко, хоризонтално,

в леглото.

После пак паднахме в сън, в презокеанския шепот

на надрусаните ти обещания, на еклектичния Бог,

в който през цялото време вероятно сме вярвали,

докато сме се съмнявали в себе си. 

Това ти разказвахме, с гладки бели кореми,

спокойни сред калейдоскопичната нервност

на сплескани улици, гърлени звуци от димни подземия,

мъниста, торби, потни кожи и шумното черно

на няколко нощи, топли дори през септември. 

Ти бе ведра и безразлична.

Това те отличаваше от нашето минало,

така че, чаша по чаша, ти изличи го.

Някой зарови нещо във пясъка. После обилно

валя. Акостира фантазия за Южна Америка

и за небрежност – или за неизбежност? 

Все на любовта великите постижения,

които посрещнахме с вино и кървавица.

Всичко друго само разсейваше.

Всичко друго се измести от първото, 

което създаваше нас.

Светлината приятно стъмни ни и паднахме

сред високо легло, изтърбушило стаята,

която вероятно просто сама се премахваше,

за да остане усещането, че сме избрани

и че навсякъде вече, сред цялото време,

ще знаем,

защото ти бе тъй добра и ни каза.

През последния им ден заедно тя реши, че от всичко, което можеше да обича в него, най-много ѝ харесва мълчанието му. Харесваше тишината, която тялото му излъчваше, когато привидно се отпускаше в очертанията си върху хавлията до нея и после се разтичаше върху нейното. Тишината беше розова, изящно надраскана от ехото на бурни вътрешни движения и толкова уханна, че я караше да огладнява непрекъснато. 

Малко преди залез той нахлузи очилата за плуване и възхитително бавно прекоси намачкания, вече почти празен плаж. Току-що родените му мъжки очертания разкъсаха гладката повърхност на морето на две матови половини. Светлината тъкмо се беше преобърнала и сега висеше ниско и тежко под рехавия синкав чадър на облаците, едно гигантско мазно петно, което попиваше и зад стъклата на слънчевите очила и узурпираше всеки неин опит за фокусиране върху конкретен образ, изваден от цялото. Тя затвори очи. В гърлото ѝ имаше вкус на понички, а в крайчицата на устните се бяха събрали няколко топчици пудра захар, засъхнали върху капка млечно фрапе. Цял следобед си беше представяла, че остава тук, че утре заравя глава във възглавницата и не хваща автобуса до летището, че малкото ѝ тяло се превръща в безвремие, в мудно и пищно доволство, което пържи понички за туристите в мърлява приземна кухня, а вечер пие узо под лунната сянка, обгърната от прашните лози и от ръцете на мълчаливия си любовник, единственият, който няма да може да се засити. Сега обаче зад оранжевото перде на клепачите ѝ започваха да се промъкват хладни образи от другаде, да нахлуват северни ветрове и остри планове, които притискаха коремните ѝ мускули към гръбначния стълб и ѝ напомняха, че това, което вече е било, няма начин повече да бъде. 

Усети мокрото докосване по бедрото си и отвори очи. Той беше клекнал до нея, подпираше маслената слънчевата топка на гърба си, а от от миглите му капеше тъмносиня вода с аромат на потънали кораби. Не се усмихваше, погледът му вибрираше в ритъма на неясно очакване. Дясната му ръка направи полукръг откъм гърба и се изпъна пред нея с жест, в който имаше нещо твърде сериозно, твърде театрално, за да бъде разбран от съненото ѝ съзнание. Тя протегна длан към лицето му,  за да улови една искряща капка, стичаща се по брадата, но той се отдръпна и кимна към пръстите си, които се разтваряха тържествено. В средата им лежеше голяма колкото половината му длан розова мида, невъзможно крехка, две плътно притиснати половини мълчание, погълнало всички фантазии на света. Отвори я, каза той, и внимателно я постави в ръката ѝ, но при този разтреперен трансфер двете половини се счупиха, разделиха се, освобождавайки само малко водорасли, вода и няколко лениви песъчинки. Тя не забеляза паниката в очите му, засмя се и благодари, като внимателно отдели частите на мидата, постави ги върху хавлията и избърса ръцете си от останалото. Не забеляза как той отведнъж се стегна като тънко дърво, брулено от зимен вятър и се засуети, колко отчаяно се взираше в пясъка, как уж небрежно ровеше с пета насам-натам, избягвайки погледа ѝ, колко нервно навлече очилата за плуване и се хвърли в морето отново, за да излезе половин час по-късно победен, пребледнял, чужд и съвършено свършен. 

Слънцето залезе и въздухът помътня от жестоките комари, тя побърза да събере багажа си, забрави за мидата, която изтърси заедно с останалия пясък от хавлията в краката си и не пожела да вечеря с него. Мълчанието му беше станало далечно, космическо и вече не я докосваше. Това улесняваше нещата. Студеният вятър на бъдещето блъскаше ушите ѝ като крясъка на треньор, който упорито настоява, че тя трябва да бяга към тъгата, защото тъгата е сигурна като почва. 

Минаха много години от този ден, наистина много, почти толкова, колкото биха се събрали във вътрешността на една голяма мида. Времето се беше забързало доста. От ускорението му кожата ѝ беше станала суха и почти прозрачна, а под нея костите изпъкваха още повече. Една тъжна, опушена зимна нощ тя приспиваше сина си с приказка. Напуканите ѝ устни бавно се движеха по историята за рибаря, рибата и пръстена, беше уморена както никога досега, както беше всъщност и всяка друга вечер. Само за кратко отпусна  глава на възглавницата до уханната косичка и затвори очи, защото светлината на нощната лампа хапеше очните ѝ ябълки и те сълзяха. След няма и минута ги отвори, но книгата в ръцете ѝ отведнъж беше подменена. Наложи се да потисне вика на изненада, защото детето тъкмо се унасяше в сън, бързо изгаси лампата, изправи се и лъкатушейки, затърси път навън. Когато излезе в ярко осветения коридор и се увери, че това, което е видяла в сумрака, все още е истина, се свлече до стената. Илюстрацията в дясно на разтвора, който пръстите ѝ все още стискаха, представляваше акварелен образ на онази мида, невъзможно реалистичен, както и самата мида тогава  беше невъзможно красива, образ на нещо, приканващо да бъде помилвано. Дланта ѝ се залепи за него, устните ѝ потрепериха, гласът ѝ се отърси и тръгна по текста вляво, беше невъзможно да направи друго, защото един сънен глас каза “Продължавай да четеш, мамо”, но това не беше гласа на нейния син.

И той се гмурна и намери мидата на дъното на морето, на най-дълбокото място, толкова дълбоко, че времето не го достига, мястото, където всички неща на този свят се раждат, там намери мидата, най-красивата от всички, която само той можеше да намери, защото само той вярваше, че съществува, внимателно я отвори и постави пръстена в нея. Докато плуваше към брега, ръката му стискаше ценния подарък, стискаше надеждата за нейното “да” толкова силно, че половините се разместиха и пръстенът изпадна в мрака на невъзможното, полетя към пясъците, които принадлежаха на удавниците. Една гладна риба видя потъващия блясък, стрелна се нагоре и го глътна. Камъкът обаче беше твърде голям и ръбовете му не бяха ошлайфани, защото не беше купен от магазин, а намерен, всъщност той беше част от метеорит, отчупил се от планета в друга галактика, светеше в розово с тъмни нишки в искряща магента, един невъзможен цвят и материал, който нито един бижутер на тази земя не можеше да обработи. Откъде ли той се беше сдобил с него? Бяха му трябвали няколко живота да го намери и цели три летни месеца, за да успее да го залепи някак си към златния пръстен, който беше купил с парите, спечелени с други три месеца бригада в Англия, приведен под убийствен сив дъжд. Острите ръбове на камъка разкъсаха вътрешностите на рибата и скоро тя предаде мъртвото си тяло на пясъците, а пръстенът с извънземния камък се сля с най-дълбокия земен пласт. Така всички приказки свършват, преди още да са започнали. А сега лека нощ, мило мое момиче. 

Цяла нощ тя сънува с отворени очи, свита в клаустрофобичната капсула на коридора. На сутринта започна да търси по обичайните за времето ни начини, защото знаеше името му, но интернет не съдържаше нито една следа от него. Това можеше да означава само едно, помисли си тя. Такъв човек може или да блести, или да се удави, други варианти няма. Прекара няколко месеца в унес, какъвто не беше преживявала досега. Мислеше за него с отдадеността на обсебените и единственото, което успокояваше все още живия ѝ интелект, единственото доказателство, че не е луда, беше книгата с приказката, изникнала от дълбините. Разтваряше я всекидневно, по няколко пъти, препрочиташе историята, милваше илюстрацията с мидата. Това не беше историята, която познаваше, но това важеше явно и за всички други истории. Истории, които не си е направила труда да разчете правилно, събития, през които е минала само повърхностно, за да се намери сега на сушата – студена и жадуваща онова топло море, отдавна изчезнало. 

Когато лятната ваканция дойде, тя изтегли известна сума от скромната си спестовна сметка и купи два еднопосочни самолетни билета за себе си и за сина си. След два дни вече се намираха на онзи плаж. Тя беше почти сигурна за точното място, на което беше седяла тогава, но съвсем сигурна щеше да бъде едва при залез, защото помнеше късните стъпки на светлината по тялото си. За разлика от всичко останало, светлината през това време на годината беше същата. Пясъкът сега беше надупчен от едри шезлонги и шумен боклук, но тя не им обръщаше внимание. Постара се доста, за да убеди детето си, което за първи път стъпваше на плаж, да останат цели десет часа там. Едва малко преди залез слънце влезе в морето да плува и дълго задържа дъха си под вода, ровейки в мълчаливия дънен пясък. Когато излезе, беше тъмно и синът ѝ плачеше, съвсем сам на плажа сред орда жадни комари.” Не ми харесва тук”, хълцаше той на път към квартирата, “искам вкъщи”. 

“Още утре се прибираме”, обеща тя “но първо да намерим някоя отворена пекарна. Умирам си за понички, а ти?”

Единствените богове са тези, които могат да милват.

Изкачваме се високо над земния разговор. Въздухът се пълни с пухчета, които гъделичкат носа, и бъдещ студ, все още лек като изстреляно със смях обещание за нещо хубаво. Един червен склон и едно каменисто зелено множество се сношават в поглед, с който си поемаме дъх. Прескочили сме онези корени на миналото, в чиито образ те намерих някога. Изпълва ме невъобразима гордост, затова искам да снимам всичко. Спомените са пораснали. Ти носиш книги, в които да се скрием, опрели гръб о̀ слънчева мъгла. Говорим, докато четем в осното сечение на мълчанието. Подслушваме разговор за баница. После си поделяме ябълка Гала, която засища много  повече. Независими от тъгата сме, затова празнуваме и никой не знае, дори ние самите. 

от лятна паша и есента, която цяло лято се кри без особено усилие в килери, локви и под кората на дърветата, излезе да ги поздрави.

Чувствам се застрашена. Единствено сутрин за десетина минути, сгушена в тъмните завивки, галена от процепа светлина между двете клапи на прозореца, съзнавам какво е да си на сигурно място. Вечер бих имала много повече време за това усещане, но тогава къщата ми е пълна с чужди елементи, с целия свят всъщност. Някога, някакси успях да развия способност да мисля за няколко неща едновременно, да чета/гледам/слушам/правя/уча/търся, развих зависимост от стръмни покачвания на допамина, завършващи със задължителното самосъжаление от падането. Мисля че знам кога, а как не ме интересува, как е винаги едно и също при всички.

Всички останали ние, забили глави в телефоните си.

“Просто експеримент, но сериозен такъв – да разширим наличното време.” пиша в текста за едно събитие в галерията, защото си го пожелавам. Така се случва всичко – запълваме своите дупки, стържем по собствените си строежи, нахлупили шапката на някаква официална позиция.

Да видим. Дните с цвят на млад, мокър и уплашен екземпляр Dama Dama започнаха. Гладът и нетърпението ми растат и ме задушават понякога. Този път обаче ме подкрепят мъжки мускули. Не е моя силата, но я използвам с нарастваща благодарност. А покрай благодарността расте и отговорността да се погрижа за това да бъда на сигурно място. Мястото, където не правя нищо, но се случвам в процеп светлина.

“As I wrote, I was also being written.” Siri Hustvedt

“As I read, I was also being deleted. “ Страхът ми

Голямо семейство около гроб, говорят, смеят се, смехът се покачва до групова истерия, после утихва, отново енергичен разговор, после оставят цветя и си тръгват.

Всеки ден това лято свършва завинаги,

умира със скоростта на розовия прилив

в цветовете на хортензията, избутващ сивите си очертания.

Светлината омеква като неизползван мускул

и зеленото отведнъж не стига и не топли,

изтънява в краищата, макар и да е същото.

Колкото и да го придърпваш в погледа,

стъпалата деликатно мръзнат и си спомнят

любовта към радиатора през зимата. Но избягваш да изричаш

тази дума, за да не урочасаш радостта,

която е несъвършена като всяка философия.

В предверието ѝ застиваш и от нямане на изход, мислиш

въпреки всичко, че повторенията са ти позволени,

дори желателни и че въпреки възхищението

от цветята, предпочиташ съдбата на плода:

след всеки мраз или е умрял, или е станал невъзможно сладък.

Мека светлина, мека като влажна хавлия, която подаваш на друг.

където не искам да бъдем.

Опитвам да си спомня, но колко недостатъчно.
Единствено ръцете ти стремително течаха. 
Изсъхваше земята, небето се отваряше,
човешкото настръхваше и в миг се изпаряваше.
И аз не одобрявах, и тихичко се давех
във глупави фантазии за многократно преминаване.

Опитвам да си спомня какво възбуди погледа
и колко близо бе, и колко беше многото.
Но плувам в сушата, а ти, ти знаеш сам
какво е да преливаш в друг каквото всъщност нямаш.
Така се движа към забравата, и да – така оставам
на мястото, което продължаваш да ми даваш.

Моята Швейцария:

коридор, който изтрива входа си и всички изходи, опиянен от безсмислената си топография, възможна единствено в затворено пространство

Преди година писателката Е, отвратително прозорлива, ми поиска списък с всички улици, на които съм живяла. Не защото този списък ѝ трябва на нея, а защото трябвал на мен самата, за да си изпращам писма. Писма за мен самата, която все още живее на тези улици.  Добре, казах аз, и зачатках по клавишите, движейки се обратно във времето. Бързо запълних имената на улиците, които са скорошни и незначителни, нямах проблем и с адреса на детството ми, разбира се, прибавих и един адрес, който щеше да бъде забравен, ако не беше една щастлива случайност от преди няколко месеца със здрави мнемонични (и други) муслули. Между тези улици зейнаха дупки, маркирани със скоби, запълнени със сладко от кайсии, или поне така ми се иска, които толкова ме уплашиха, че ги изоставих.
(Адрес в Русе, където съм живяла до 2 годишна и където по-късно прекарвах летните ваканции, в близост до парка, след който се простира – голяма и безмълвна за мен – река Дунав)
(Студентски град, блок ?)
(Общежитие в Магдебург)
(Едностаен апартамент в Магдебург, който населявах сама съвсем кратко, но където имах японски футон и където се храних единствено с овесени ядки)
(Улицата, на която се помещава жилищния комплекс за стари хора Egghölzli в Берн, където живях почти година в единствената стая за гости, предназначена за роднини, които искат да прекарат малко време в близост до старците си; такива посетители явно липсваха, защото никой не ме попита кога ще се изнасям, нито кого точно посещавам)
(Адреса на мансардата в ужасяващото за мен тогава градче Grenchen, неуютно разположено в дълбоката сянка на планината Jura, разполагам с точен телесен отпечатък на тази сянка, но нито ъгълче спомен за мебелировката или как живях там)
Бих могла да заместя скобите на някое от петте бели петна в паметта ми с информация от картите Гугъл, вероятно ще ми е лесно да локализирам местата, следвайки спомени за това, което ги е заобикаляло – гари, спирки, паркове и т.н, спомням си също сравнителната им позиция в съответните градове, но тази стъпка би се усещала като използване на пищов по време на изпит, а аз никога не съм можела да работя спокойно с оръжия. Неспокойствието от незнанието ми е поне познато, тялото ми може да се справи отлично с него. И така минава цяла без писма, до момента, в който една щастлива случайност пъха в ръцете ми книгата на Жорж Перек Мислене/подреждане, изд. КХ, любим писател и майстор на деконструкцията и списъците, освен всичко друго. Изяждам книгата с вкус на заешко, морски език и телешки момици (не е метафора, в текста е), признавам си, че съм начинаещ, завинаги и все още така отвратително неопитна, че вече не си намирам място от вълнение. Трябва да продължа списъка, по Перек, триъгълно, любовно, и както каза Е. – със сигурност би ми харесало. Не, казвам ѝ аз, после се сещам за тениската Не ли?, която аз измислих. Сещам се за и за моята щастлива случайност, която обръща внимание на всеки когнитивен дисонанс, и се заклевам да се науча да си спомням и да се обичам и да пиша на скобите.

Да реша това уравнение.

Да пишеш писма означава да се опитваш да упражняваш контрол върху бъдещето, затова и се противя на импулса си. Аз пиша думи, които вероятно ще загубят меродавност след няколко хвърлея на паметта, но писмото ми ще ги държи живи изкуствено. Светът се променя и аз ще се отдръпвам в себе си все повече, но за моста към теб няма да търся опора в езика. Ще ти разкажа „сега“ по друг начин, възможно най-чисто, ще позволя на сега да си отиде, за да бъда аз и също да бъдеш ти. Последните две тежат еднакво, нали знаеш, ние сме едно тяло.

Не сме.

Продължавам да се стряскам от думата мамо.

Сънувам Карандила, горите ѝ, заклещени в мъгла, каквато там не пада. Лангенталска мъгла, която ти избра.

Защо, мъниче?

На снимките ни заедно приличам на дете. Едно само малко по-рано произведено дете, очукано тук-там.

„защото движението им започва там, където свършва“

Khôra-та е спокойствието. Чете се и като кора. Мъниче, как ме разпукваш.

Учителките продължават да ме харесват, само дето сега те са твои учителки.

Щастието няма да ни спаси от нещастието, нещастието няма да попречи на щастието.

Единствено забравянето ми причинява паника. Забравянето е твоето порастване.

пият вино, ядат хляб, слушат тишината

Моя личен голям Изток, пламтящия край на студена Европа, изтока на целия студен космос, там, където животът се състои от непрекъснато събуждане и раздразнение, където сутрин има светлина, където светлината дори се подразбира от фонетиката, а липсата ѝ е просто невинна случайност, наречена агресия и има вкус на черно мляко, на топло и сладко черно мляко, което изпълва устната ми кухина, докато устните ми оформят мисли, без да знаят точното име на екстаза. 

на копринен конец. Само на немски тази поговорка означава опасност. Всичко е по-хубаво в буквалния свят.

малка като стихотворение.

Толкова много

не ща.

Със същата сила вардя останалото.

Толкова суха е тази градина.

Застрашени, обхождаме наследството на светулките

в щедри разговорни тангенти.

Моите спомени никакви,

твоите се захранват от слънчев панел,

ето смисълът в тази ентропия,

ето нещо, което не може да бъде последно.

Балконът се разширява и в края му –

мокро дете, което полива домати.

По-бърз и от погледа ми, уловил светлината,

затваряш буркана.

Настъпва този ден, това е клиниката.

Това, което ме доведе тук, отпраши.

И ненапразно средното число

и липсата на принадлежност

отстъпиха ми място, пушейки

намръщено и сякаш нямат нищо общо.

Все някога така и тук, очаквах го.

Така че лягам като пътна линия,

движението ме завива и

покрива с прах. Така оттатък

настъпва този ден, това е клиниката:

отдалеч прилича на обикновена автобусна спирка,

която съм подминала.

Гларусите дръпнаха погледа, насочен към пъпа.

Колко много бяха заличени тази година.

И непонятното чувство, когато тъжа

най-много за онова нарисувано момиченце.

Ситни кости, топка корем, цигара между другото, патерица, отваря багажник на очукана кола, спряла съвсем неправилно, изпъкнали очни ябълки,  усмивка на пияна Мона Лиза.

Хляб, вино и ужас
и твърдо така че
да се зарадваш на ябълка
да се събуеш в нощта
върху едната си мисъл

цар кашкав, бог гладен,
ти жив.

се оказа тишината. Съдържа всичко и  щедро го дава. Ок, понякога не особено щедро, понякога дори нищо не дава, но дори и тогава не взема, затова е добра. Ерго тишината е Бог. Ще застрелям камбаната. О, да.

Шуби

Строеж

Бюрокрация

Робски манталитет

Прах

Морал (защото винаги иска по-малко)

Надежда (защото винаги иска повече)

Неонов цвят автомобили

Пуловери

Сухи храни

Стари обувки

Социални мрежи

Извивката на растящ бретон

Боя за коса

Качулки

Кърлежи

Самобичуване

Звънене на телефона

Маркетинг

Жертви

Интегрирана крехкост

Zugzwang

Обяснения

Повечето парфюми

Хлад

Време

z

Целувах ръцете ти, което сякаш може да изключи възможността за минало време.

Жива съм едва от цели три години.

Вероятно е наред, че единствено проникната
съм цяла, вероятно е логично както и отдалечаването
и няма как да свикна.
Биологичен нов ред, изписан с почерка на лекар,
и така неразбираем за страха.
Вероятно е наред, че цяла се страхувам повече
от вероятните разкъсвания,
от това, което вече знам, на по-широко разпростряло се.
Че липсата на болка е отворила
рецепторите за отровата на спомена за болка
и няма как да свикна.
Вероятно е наред, че тялото
нарича страховете си любов, когато е погалено,
с което, поради реда на този жест,
то няма как да свикне.

„Уморени са много от хората,

твърде дълго са гледали в себе си“

после изобретили социалните мрежи

и сега какво, по-добре ли е?

Уморени са много от хората,

твърде дълго са търсили себе си –

място за себе си –

в чуждите образи, в непропускливите чужди животи.

Тайландките си поръчват жасминов чай.

Няколко месеца по-късно е същото, но този път оставам по-дълго и след чая идва виното и дългите им цигари. Усмивките им, с които се усмихвам аз.

Гърдите им задължително висят отвъд каквато дреха носят. Отдъхвам си. Не съм obscene, не съм и на сцена.

Тук съм дори почти невидима и свободно наблюдавам част от ДНК-то си.

Възбудена съм от тази чужда близост.

За нервите и мускулите, казва езикът, който е повече акцент, отколкото език. Отпускам се.

Акцентува върху ориз, върху прегорял захарен сос, зеленчуците напомнят винаги водорасли на вид, а на вкус – нещо архаично, нещо, което няма да съществува в близкото бъдеще.  Трябва много бързо да се запозная със сестрите си, онези в мен, които не са мисъл.

Лабилна лабиа

лоб животински лаб

лаборатория

биковете на баба

боядисвам косата но беше

биковете бягат към бялото

виждам ги ясно

в червения цвят

Признавам – носталгията ми по един друг, по-тих и по-бавен свят е неизличима, изисква тотално предаване. Радостта на интелекта от всяка нова отворена врата към една  възможна и фантастична в очите на детското ми аз реалност е твърде непостоянна и, много по-важно,  не се усеща добре телесно. Не понасям социалните мрежи например именно на телесно ниво, чувството на пребиваването ми там предизвиква все по-често негативни реакции от спектъра на гаденето. Дълго време мислех, че проблемът е в мен, че аз не успявам да намеря двустранността, баланса между общуването и претоварването, но вече ми се струва, че такъв баланс не може да съществува в моята нервна система. Истината е, че общуването, което желая, не може да се осъществи на тази плоскост – буквално плоскост, която е обаче твърде необятна и размива дори двуизмерните контури на всичко, което има значение. Другата истина е, че се интересувам от другите, тези, които са ми любопитни, но не и близки, само на нивото на това, което творят. Всякаква друга информация извън съзидателната им персона ме натоварва, или честно дори вбесява, разваляйки вкуса на фантамения артистичен обмен.  Претоварва ме и нужната от полярност, която ми е неприсъща, тягостното чувство за  непринадлежност заради неспособността ми да оставам в един полюс, лагер, мнение. Позиционирането чрез отричане, караницитр и смешните его плевели, които растат и в най-хубавите почви. Не мисля, че тези неща съществуват заради хората, както и не мисля че гаденето е присъщо мое състояние. Технологията изкарва всичко това на повърхността и вече нямам надежда следващите ѝ стъпки да бъдат по-милостиви към човешкото. Желанието да стъпя извън този свят досега потисках със  собствената си история, с факта, че вече съм го правила, че вече съм бягала от средата (литературна), която ме отвращаваше, че се крих десетина години, отричайки дори нуждата си от среда и от писане, със знанието, че не е това начина, също със съзнанието, че другите не са виновни за света, който е. Но дори и човешкия фактор да е наред, начина да прибавя себе си към уравнението не е правилен, формулата трябва да е друга, и ако не съм я намерила досега, то това не значи, че не съществува. Съвсем наясно знам какво включва тази формула, но съвсем беззащитно позволявах на света да окачествява това знание като мечтаене, вече твърде дълго, и вече е нетърпимо.

Небето се отваря, за да дава и се затваря, за да взема.

Три тона отвъд тази система.

В обърнатата светлина

тъгата на скромните гари.

Няма лек за това,

тялото знае.

Полето сънува алармата,

прекъсване точно на косъм.

Товарните влакове скърцат:

още, още, още.

Постели ми я.

Толкова суха е тази градина, но още
обхождаме наследството на светулките
в щедри разговорни тангенти.
Моите спомени върху парапета,
твоите човъркат слънчев панел.
Ето го смисълът в тази ентропия,
ето нещо, което не може да бъде последно.
Балконът се разширява и в края му
мокро дете полива домати.
По-бърз и от погледа ми, уловил светлината,
затваряш буркана.

Такива времена изискват решителни акации.

което никога няма да свърши.

Преди две седмици изпратих кратък биографичен текст за списание Но Поезия, в което обявявам бързия развод със страховото си разстройство за най-грандиозния си успех. Почувствах се доста добре от тази навирена формулировка, която продължава да е вярна, но само дотолкова, доколкото е верен отказа ми да се размотавам из живота с етикет каквото и да е. Фактически този отказ съществуваше от ден 1, от първата паническа атака, когато не можех да свържа и две думи, но все още можех да формулирам тоталното отричане. Ако някога съм искала да бъда животно, ако съм вярвала в нирваната на първичното, ако наивно съм се въртяла в транс до делириум, за да се освободя от прекаленото мислене, то този първи ден страх ме преобърна на 180 градуса и ме научи да обичам интелекта си повече от всичко, защото състоянието без него не беше никакъв екстаз, а отвратителна черна дупка.

Понякога ми се случва следният литературен лапсус – пиша страх, когато всъщност искам да напиша живот.

Ясно е, че е започнало още в началото или много преди това. Къдрицата на ДНК-то, ще не ще, си е взела по малко и от мама, и от тати, хубави тревожни хора, родени от други хубави тревожни хора. После са се напластили надежди и потрошения, политики и интриги, сътресения и хормони, съседски деца са изчезвали или са били прегазвани от коли, наивности са били пребивани, кроткости са крещяли, а и този пол, около който се наежват дори стените на полуразрушените къщи, който не знаех как да нося. Вероятно съм забелязвала, но без да забележа как забелязвам. Ах беше плътно до мен, сърцето ми бумтеше от възбуда от ранна сутрин до 3 през нощта, когато обикновено заспивах, защото беше твърде хубаво да си жив.
Твърде хубаво е, за да мислиш за нещо друго, и всъщност продължава да е така.
Забелязах страх за съвсем кратко, когато дядо почина, но като гъвкаво змийче се изтръгнах – скрих се в стаята си и никой не посмя да ме извика в продължение на 2-3 дни. Вероятно възрастните са били доволни, че не съм ги занимавала. Едно стихотворение вместо погребение, вместо да сляза един етаж по-долу и поне да го видя, да видя това, което е било живо, но вече не е, кой може да ме вини, още съм дете. Мозъкът ми ликуваше, като да ме е предпазил от някаква беда, защото ми е спестил нещо, което щеше да бъде неприятно, но поне щеше да канализира тъгата и ужаса и да ги изведе от тялото ми. Мозъкът, уважаеми не/по/читатели, не е равно на интелект, мозъкът е много първична и често ужасно тъпа машина, в която евентуално, с време и опит, човек може да си обособи някакви малки ареали, които да облагородява. Тогава бях далеч от подобни дейности.

Ето ги сега, ужасът и тъгата, увити са около корена на шията ми като дебели мокри парцали, далеч от подобни дейности.

Трябваше да започна този текст с “Аз съм на 40 години и никога не съм виждала мъртво човешко тяло. “

Змийчето забрави дядо си бързо, а стихотворението го направи поетеса и звездичка в местната литературна школа. Десетина години по-късно почина баба ми. Това можеше да бъде края на невинността, съвсем навременен, но не беше. Тогава живеех в Берн, обитавах безгрижно едни диван, и след като мама ми се обади, се втурнах навън, между трамваите, през стария град и надолу към реката, надолу и после по течението. Инстинктивно напипах с крака правилната стратегия, по-развития ми интелект вече не можеше да се скрие от себе си, сега трябваше да се избяга. Безпаметно марширувах 9 часа, не е шега, едно двайсетгодишното тяло може това, когато се свестих, бях в съвсем друг град без спомени как съм стигналa там и единствения ми проблем беше как да се върна при дивана си.

Не отидох на погребението. Дори и да са ме винили, не разбрах. Не разбрах и какво си причинявам. Мозъкът ми тихичко и невинно ликуваше.

Ще минат още десет години преди да разбера. Трябваше да се случи като пръчка в колело, напряко стратегията, буквално докато бягам, за да ме накара да усетя ефимерността на утехата. Небето се срути и аз станах смъртна. Никакви усилия на интелекта не можеха да ме извадят от това състояние. И понеже аз бях смъртна, мъртвите се завърнаха, не само близките ми мъртви, но и всички други, познати и непознати, онези, чиито имена стояха върху книгите, които четях и филмите, които гледах. Затворех ли очи, виждах телата им, така подобни на моето, изпразнени от живот, от това, което единствено обичам в тази безгранична вселена – случайния велик човешки живот, горящ в биологичната си клетка. Връзката ми с живите се разпадна, усещах ги нереални, виждах ги като потенциални мъртви и затова ме плашеха дори повече от вече мъртвите, заради които сърцето ми създаваше нови рекорди по пулс в статично състояние.

След като се закарах в бърза помощ с този пулс и не спрях да рева, когато ми съобщиха, че всичко ми е наред, се наложи да се видя с психолог. Имах късмет, за който много завоалирано съм се опитвала да пиша през годините (но от такива истории не става литература). Г-ца Ян наистина съществуваше и наистина се смееше много, както се смее човек, който стои върху стабилната почва на науката. След три срещи се разделихме, бях научила всичко необходимо, тя ме нарече страшно умна и ми подари саксия. Помня как на раздяла ми препоръча да погледна “Тибетска книга на мъртвите”. Тази препоръка беше толкова близо до когнитивен дисонанс с логиката на останалата част от лечението, с логиката, която ме стегна и въоръжи за бъдещето, затова я игнорирах.

Срещнах страх отново и отново, на различни места. Научих се да го разпознавам отдалеч и да се боря. Крещях с всички сили в лицето му да се маха. Не при мен, казвах му, не ти се кефя. Ах не те харесва, мрази те. Не ми пука за роднинските ви/ми връзки. Сбъркал си. Нямаме нищо общо с теб.

Никога не го погледнах в очите, никога не отворих тибетската книга. Обсесивно обикалях стратегиите си: бягане, стихотворение, веднъж дори пробвах да родя дете, последното се получи всъщност доста добре и ме държа дълго време далеч от очите на мъртвите. Когато ми се говореше за това, се наричах щастливо разведена. Не беше лъжа.

Но другата истина е, че винаги се измъквам, за да го срещна отново, винаги по-голям от предишния път, винаги толкова голям, колкото е и Ах.

Много други си отидоха. Много, които дори не познавах. Често съвсем чужди, несвързани с мен, освен по някаква интелектуална нишка. Срещах мъртвите им тела в статии, биографии, новини, случайно подслушани разговори. Вече няма къде и в какво да избягам. Вървяла съм толкова дълго по тази земя, и явно съм ръсила ужас навсякъде. Няма какво друго да направя, освен да спра и да отворя широко очите си.

Виждам те, дядо. И теб, другия дядо, който твърдеше, че искаш да умреш, за да ми спестиш ужаса.

Виждам те, бабо. И теб, другата баба, моята сянка.

Виждам те, вуйчо.

Виждам ви, Жорж Перек, Виктор Пасков, Марин Бодаков, Мартин Цурмюле, Алек Попов.

Виждам ви, протагонисти от репортажи, новинарски емисии и пандемични статистики.

Виждам празнотата след вас и не се опитвам да я запълня. Някъде зад нея ще се покаже въпросът:

“Защо са толкова големи очите ти, мило змийче?”

И аз ще отговоря:

“За да виждам по-добре страха, мила смърт.”

И това ще бъде последният път, в който ще напиша страх вместо живот.

Така светът ще свърши –
не с хленч, а със разсейване.
Аз помня толкова добре дивана,
вкуса на пот, петната притеснение
и как нахално оцветяваше септември
екрана на компютъра ти в черно.

Така било е, общо взето, винаги.
Навън се пълнеха казаните и
близкото изглеждаше до теб далечно –
небесно вместо улично движение,
невъзможно бе да бъде друго.

Облаците дъх край устните,
надбягващи се с баса на разкошна музика.
Не съм природно надарена с вяра, но
подаръкът ще ми остане.

Така светът ще свърши, знам –
не с хленч, а със разсейване.
Защото помня цвят в прегъвката на лакътя ти,
контурите от синя светлина в косата
и всичко правилно, безкрайно правилно,
прегърнато от хленчещ вятър. 

Така било е и така ще бъде винаги,
дори сред влажното примирие,
когато казваш: ври сега злокобно черното,
а аз успявам да си спомня нещо друго.

О

каза се

че

ние

и О

стана

лотОс

нас

Първо цъфти страхът, после останалото.

and not a single notion of a basket.

Траурът е непредвидим, което философски погледнато го издига в очите ми. Състоянието, в което се намирам, е отвратително и бих дала всичките си дълбини да изляза от него, но една част от мен е неутрален наблюдател и той (Той?) поклаща глава в одобрение.

Той плете кошницата.

Пиша в бележка в телефона, че съм барометър на събития, които задължително нямат нищо общо с живота ми, но това не е вярно. Непредвидимата ми избирателна свръхпропускливост все пак ми говори с някакъв код, който бих разбрала, ако не изпитвах такъв ужас от темата като цяло.

В петък си купувам вино и решавам вечерта да пия и да мисля за нея, за Темата, този път сериозно, да я предизвикам и конфронтирам с интелект и леко опиянение, винаги печеливша комбинация. Вместо това пия вино и гледам Сам вкъщи 2 с О за пореден път, смея се като разкъсан жълтък, а после става късно, спи ми се и си лягаме.

Така е, горе долу, винаги, освен когато поезията се намеси, тогава всичко е наред. Винаги печеливша комбинация, но сега по-скоро белтъчна като консистенция.

И защо трябваше да разгърна точно този брой на списание Репортажи и да прочета точно тази статия, вместо да карам пожарна кола с О.?

Приятелка ми се оплаква от кошмари, които се въртят около предстоящата ѝ операция на крака. Обяснявам функцията на кошмарите, което видимо я успокоява. Когато се обръщам към себе си по-късно, се питам откъде знам това, защо съм толкова сигурна в думите си. Обръщам се още веднъж и виждам, че всъщност непрекъснато сънувам кошмари в будно състояние, затова и мога да ги анализирам в реално време. Бих си казала, че това е благодат, ако бях друг човек.

Бих дала всички дълбини.

Струва ми

сечение

сме

тръстиката.

In arts we trust но серпентината

Назад нагоре в тясното

В притеснението

И притискането

И по принцип

В черното кафе

В големите разговорливи птици

Случайно ментата с гераниум

Ето на този ъгъл

Искаш ли ябълка я пита

Ева изписва страх вместо грях

вместо грахт вместо крах по картата

Е черна черна черна

Сигурна единствено че

райската градина е в ръцете му

open.spotify.com/track/2wanmHGKh4DFoOd04Klvuv

Боли ме всичко ненаписано, най-вече дребните неща.

Растение, което цъфти, не бива да се мести.

прочетено някъде

Haltestelle Bottmingen

Тук ми е добре. Добре ми е единствено когато се чувствам максимално чужда. Най-тъмните акорди звучат така: гените ми се променят в хармония с местния генетичен материал единствено от контакта с въздуха, с цветовете наоколо. Вглеждам се в жените – странно, само в определен тип жени, защото всъщност тук има достатъчно разнообразие – и трескаво сверявам разликите. Добре ми е, когато ги има. Когато ми се струва, че намаляват, се обръщам към дрехите. Досадно, защото всъщност заниманията с облекло не са ми никак интересни, но няма друг начин. Спомням си първата ми година в Берн, една скована зима, каквато вече не може да се случи, как се прибирах късно вечер от снимки с трамвая, облечена в палто от естествена кожа, с черната ми коса и тежък грим; спомням си възрастната двойка, която ме обсъждаше на глас, убедени, че такава като мен просто няма как да знае немски. Със сигурно е от източния блок, и аз си представих този мисловен блок в главите им, оловно сивата ограда около него, която издигаха с погледите си. На следващия ден занесох палтото в магазин за втора употреба и свикнах да се разгримирам след снимки.

Batteriestrasse

Успешната ми интеграция съответства с чувстотото на вътрешен провал. Започвам да разбирам и оправдавам онези поляризиращи затворени общности, които други чужденци си създават, онези презрени, ухаещи на готвено гета и културни центрове, онези неми (поради невладеене на немски) забрадени жени, които мъкнат покупки към покрайнините на градския пулс.

Ich verstehe nur Bahnhof

Докато чакам влака, си купувам палто от естествена кожа от eBay и гледам мрачно през оставащите няколко минути.

Реално да съм тук е най-естественото нещо на света. Също като швейцарците, аз не мога да говоря директно, не ми идва отвътре да се занимавам с чужди истории, особено с чужди проблеми, клюките ме притесняват и отегчават едновременно, освен това обичам спокойствието, обичам и да игнорирам неприятностите докато те се стопят в колективното или поне в моето безсъзнание, и да – обичам да се чувствам сигурна на едно съвсем животинско ниво, както вероятно всички обичат, но някои са готови да пожертват в името на…

Една българска роза.

Бих искала да говоря Петя Хайнрих за заниманията ѝ с розите.

Rosenweg.

Във влака се заглеждам в жена, която чете ноти и си тактува. Тя усеща погледа ми, повдига очи и ми се усмихва така, както еднородните се усмихват помежду си – естествено, без очаквания, без страх. Отведнъж нямам нищо против генетичният ми материал да се напасне на точно този човек. На графичния дизайн на плакатите по стените, на безсюжетните литературни текстове, на този хлад – сив и сигурен, като бетонна основа.

На какво стъпвам?

От няколко седмици пиша поема, която искам да пратя на списание Но Поезия. Искам поемата да поеме всичко, което е и което е било тук, целите 13 години Швейцария, цялото ми усещане за нещо хубаво, което е неправилно, целият строеж, който се срутва в момента, в който стъпя на летище София или дори си помисля за стъпката. Опитвам се да пиша без цензура, което означава и без опора. Текстът се срутва, а с него и аз, как може да бъде иначе. Нищо не е по-трудно от всичкото, нищо не е по-интересно. Срамувам се или вероятно се страхувам да се пожертвам. Ежедневно се жертвам в името на розовото, което така добре стои на фона на сивото.

Може би дори и на фона на червен паспорт.

Всичко това вероятно вече съм написала, но продължавам, в името на всичко.

„Да, ако можехме само да пишем! След това може би бихме могли и да мислим. „

Gaston Bachelard

Ще ти дам една кожа , през която

хората ще те виждат отвътре. И да нямаш

никакви тайни. Ти принадлежиш на всички.

Ти си само светлина.“

О. Елитис

Беше ненужно да вади толкова често телефона от чантата и да се взира в екрана му, един стар навик от времето преди микрочиповете. В същата категория спадаше и пушенето, но светът все още не беше измислил друг начин за справяне с нервността, който да я задоволи. Загаси фаса с тока на ботуша си, който проскърца върху електронната постелка. Очакваната вибрация трябваше да дойде всеки момент, но колко цигари можеха да се съберат в един момент?

На върха на поредното проблясване на запалката, когато започна да мисли, че нещо лошо се е случило, гранитеносивата стъклена плоча на входа на болницата се отмести и Фърст пристъпи – така, както само той умееше да пристъпва, променяйки безапелационно вибрацията на въздуха – с бледорозова кутия, притисната към гърдите. Тя се втурна към него, макар че не трябваше, така излишно привличаше внимание, да се владее беше изключително важно и също толкова невъзможно точно сега.

– Лила. – каза той. Очите му бяха влажни.

– Всичко наред ли е? – Това беше въпрос, който не издаваше по никакъв начин провала ѝ.

– Всичко мина както трябва. Виж… – той се огледа, за да се увери, че са защитени от директни погледи, и внимателно отвори капака на кутията. Тя се наведе и вдиша околоплодната мъгла, която поддържаше идеална температура около мекото силиконово гнездо. В средата му лежеше десетсантиметровото момиченце с тъмни ококорени очи, които само леко се присвиха, когато първата сълза капна върху бузата му, а после се заблестяха с ослепителна всеклетъчна усмивка.

– Казаха, че ще задържат матката ти известно време, имало е разкъсвания, но нищо сериозно. Ще те уведомят лично кога можеш да си я вземеш.

– Да, да, няма проблем, усетих.

– Усети?

– Вероятно фантомна болка, кой знае.

– Нищо сериозно, както казах. Вероятно няма да отнеме повече от 12 часа. Но не трябваше да стоиш в такава близост…

– Не мисля че някой ми обърна внимание.

– Добре, но сега трябва да се омитаме от тук. Притеснявам се за теб.

– Кога мислиш ще мога да…

– Ще ти се обадя. Не повече от двайсет години, обещавам. Ще подготвя всичко.

Затвори кутията с неловката скорост на надигащото се притеснение, което накара момиченцето вътре да заплаче. Той се поколеба, погледна сините разплаканите очи пред себе си и се поколеба още повече, но в крайна сметка натисна едно от многото копчета по дясната стена на кутията и след няколко секунди бебешкият плач заглъхна.

– Защо Лила? Не е заради онзи панталон, нали?

– Точно заради него. Лилавият панталон, който вървя сам двайсет години.

– Липсваш ми.

– Повече от всичко. Но всичко ще бъде наред, когато е на точния ред във времето. Просто ми се довери.

Искам да вярвам във нещо.
Нещо, което е извън хода на времето, тоест нещо, което е било или не може да бъде.
И в двата случая нещото не подлежи на промяна, стига да има поне двама, които да носят в единомислие същото.
Иначе навсякъде, дори и там, дебнат опасности – деменция, алкохолни натравяния, консумация на наркотици или дори банални хормонални промени. Фантазията, уж толкова мощна, всъщност е най-лабилна, срива се дори при съвсем леко повишени нива на кортизол. Как беше онази история за тъмната гора, в която се заклещи слънцето? Именно.
Архитектурата е начин да запазиш онази част от историята, за която има най-общ консенсус. Там, където архитектурата съществува, усещането за стабилност често достига една константа, достатъчна за изграждането на съвършена колективна илюзия. На тези места хората живеят сякаш никога няма да умрат и умират така, сякаш не вярват в случващото се, по същия начин се държат и близките им. Само в процепите между тази стабилност се намират истории и най-добрите истории са винаги страшни и възможни.
История 1: 1983 гимназист от забутано швейцарско градче се опитва да пренесе оръжия и експлозиви към Палестина и изчезва някъде по пътя.
История 2: шумовете между две радиостанции са гласовете на мъртвите
История 3: един океан плувал в друг океан и

Аз съм тъмното, от което се страхувам. И светлото, от което се страхувам, също.

Добре че има свят извън мен. Толкова много пространство за изследване.

Телетата навират главички през оградата, блъскат се като побеснели, протягат стръвно езичетата си, всички искат да оближат дланта ми. Обикновено са толкова страхливи, въпреки наивното си любопитство, че стоят на метър разстояние, но днес е различно. Докато пълнех бутилката с мляко от автомата, се разсеях и тя преля, хладната белтъчна амброзия прокапа по ръцете ми и сега им мириша на това, което съм им отнела.

Разкажи ми за океана, който плува в друг океан.

На този коловоз влаковете заминават винаги в една неизменна посока, независимо от разписанието и реалността по принцип.

С очи, насълзени от сиво,
неспокойни от дълго стоене
пред светлината на неравномерния
музикален размер,
с въздух, трептящ от студено безсилие,
жужащ в дробовете,
твърде жълт сред невинното
клетъчно, бясночервено въртене,
се отпускаме в нищото,
в аромата на тъжно, на парно и уиски,
в набръчканото одеало, което притиска
телата ни
в двойно пулсираща линия,

която звучи,

звучи като винаги.

Пиша ти, защото само така чувам тялото си. Пиша ти непрекъснато, само понякога не записвам думите му, цензурирам го, така да се каже. Понякога то казва баналности като: по краката ми растат тъмни косъмчета, които то никога не си виждал, същото е под мишниците и в слабините. Пиша ти от позицията на непълноценна феноменология.
Не мога да повярвам колко дълго не съм те виждала, виждам те единствено в съня си и последният сякаш е бил преди цяла една луна, което е еони време, а аутокорект променя еони във вино, да, виното ме приближава към теб, затова сега пиша вино върху себе си. Пиша ти от балкона, от пейка, от гара, от стълбите пред детската градина, от леглото, от предишните си проявления и от сегашните. Пиша ти докато съм тук и там и другаде, и особено често ти пиша, когато съм никъде. Просто абстрактното име, но няма друго – никъде е съвсем конкретно място, място с особена влага, която прониква в конкретните му координати и ги размива. Пиша ти и това писане се усеща като серия от вдишвания, върху която базирам измерването на собственото си време. Пиша ти от разстояние, което се равнява на близост, от отстояние, което прилича на тотално предаване, от присъствието си до теб, което прилича на съпротива срещу самото себе си. Съпротива е доколкото се съпротивлявам срещу смъртта, без която не мога да съществувам. Ако не се съпротивлявам, ще трябва да приема и факта, че и ти си смъртен, но това би означавало да приема една лъжа, великата лъжа на света, който не съм аз, който не си и ти, това би се равнявало на изравняване. Пиша ти, за да издържа това напрежение. Пиша ти, защото не мога да говоря, не защото не обичам да използвам гласовия си апарат, напротив, но ми се струва, че не съм единствената, която има достъп до него, затова и той не е мой. Времето, в което съм живяла без теб, понякога приема формата на съвсем конкретен дух, който ме превзема въпреки солидните стени на едно бъдеще, което мога да си представя толкова добре. Тогава казвам неща като „няма смисъл“ и „загубата е необратима“ и тогава се страхувам и срамувам от себе си, забравила, че това вече не съм аз. Желанието да унищожа това, което е, е желание да унищожа това, което е ненужно на бъдещето.

Беше кратко и много болезнено.

Една отдавна умряла звезда осветяваше раждането на страха.

Пръстите на слънцето го убиха няколко часа след това.

This is my church, this is where I heal my hurt.

За новата година – безкомпромисно чист език – и в писането, и в говоренето. Кашата е за болни и за бебета.

Явно трябваше първо да се примиря с променящия се свят, за да намеря неподвластното му.

Но също – невъзможност да напиша биографията си.

Събуждам се червена.
Събуждам се цвета, от който се страхува времето.
Събуждам се цвета, който не виждам.

На пейката момичето поглъща бавно
купа яйчна светлина. Не разговаря
с бързащите. Подпряла е косите си
на пръчка за слепци. Не забелязвам
връзката веднага, но очите ѝ ме отразяват
подгонена от хладните си длани
към някакво бакърено скривалище,
за чието съществуване не знам.
Тръгвам, казвам ѝ, ще ме замести залезът,
ти не пропускаш нищо, даже
ние, зрящите, които виждаме
единствено това, което другите в нас виждат,
благодарим за тази вкусна тъмнина.