1 кг натъртени, леко загнили ябълки от попътни дървета. За целта трябва се скиташ достатъчно дълго, за да намериш такива. Измиваш ги от мръсотията, изрязваш недостатъците им. Остават ти около 200 г. Нарязваш на парчета, запържваш в 1 л. кокосово масло, поръсваш със захар. Върви с черно кафе от кафеварка и сива гледка от прозореца.
На сърцето му е все едно дали ще барабани от страх или от вълнение. А аз все му измислям обяснителен рефрен.
Град С, за последно
Непрекъснато вали разплакан сняг, който прави разходките ми трудни. Трудна съм и аз. Над текста ми стои един растящ фетус.
Град Г
Блокът още стои, прозорецът на мансардата още се опира в същата гледка към изкорубените полета покрай магистралата. Само кълбото в гърлото ми се е търкулнало другаде.
дългата долина на мълчанието
Неродината кога се превърна в родина?
Когато родих.
Детето, което не е мен.
Детето е дрога – най-силната и с най-продължителното действие. Силно сетивна илюзия за tabula rasa, осветяване на тъмните ъгли невинност, (илюзорно) усещане за прераждане, интегриране на собственото и чуждото минало и сегашно време, в паралелно съществуване и в двете (четирите?). Също чувство за тотално разбиране на законите на вселената без способност то да се пъхне в лингвистични конструкции. Типично. Безумна красота, изплъзваща се, неподлежаща на контрол, на забавяне, на обяснение. Тича, тече, обърква, възбужда и срива. През цялото време тялото е съвсем другаде от преживяното от него. Тялото носи годините, контурите на обещанието, което е престанало да съществува. В опиянението на трипа тялото е изоставено, не лишено от глас, но нечуто. Съществува за себе си, отказва се да иска, запленено от даването.
Нехайку
Да се разходя из тихото гробище, да поговоря със Хесе.
Да ми замръзнат очите от гледане на върховете.
После порция горещи и мазни картофи със чесън.
Да изпия кафето си без да мисля за нещо,
додето китайци хвърчат по заледения залез,
който излива дъха си по светлото.
Ти
По пръстите ти- калиграфия
от бъркането в чантата,
от блъскането на врати и
опити да се изправиш.
Тъмно е под ноктите.
Коремът вече е увит в найлон, но
ти говориш, вместо да мълчиш.
Тук
Този език, който говоря, излиза навън като
вода от студена и гладка тръба. Без никакви пòрези,
без съпротивление и без да оставя следи.
Тук изсъхва тръбата от мъка.
