Инсталация

Дъжд. Покрив – кожа. Под него – леген.

Под легена – хавлия. Стените

в нежен роршахов десен

тихо вдишват, издишват.

Нищо друго – сега.

А после мъгла. По паркета – картон.

Вино. Чай от коприва. Бих спряла

да бъда и бих прогонила

анахроничната жизненост в тялото.

Нищо друго – оттенък.

После влага. Одеало – жена.

Тук не бих пипнала нищичко.

Как вали във легена и как

животворно статично е всичко.

Нищо друго – сега.

Дъжд, леген, одеало, хавлия.

Akanes

От леглото се протяга длан

(важно е да кажем, че е лявата),

напипва сладостното топче,

със жест на прилив пъхва го в устата

на мястото на говора.

(А в дясната е химикалът,

разбърква мускусната смес.)

Жълта е бурята, прекосена от
жълт самолет на авиокомпания
нискобюджетна носталгия.
Жълта е София. Жълти карфици
по жълтите покриви,
забити от някой, оставил
душата си в кройката,
шева недовършен
във чаша със жълт, недопит алкохол.

Деконструкция на спалнята

Две единични легла, прилепени едно до друго, затрупани със звукови шлаки от булеварда навън. Материалът на рамката е полимер, дишането се усеща като притискане към найлонови торбички, шупли и прах. Фабричното изрязване е изрядно, линиите се докосват по цялото си протежение, лакираната повърхност е без аромат. Двойният чаршаф е непригоден, матраците твърде лесно изплъзват твърдата си плът от него, завивките се набръчкват. Две картини без израз или значение висят на стената, самно формата на рамките им ги извинява донякъде, ясните контури са добре дошли и остават. Опитите да се засели останалото пространство се ограничават до старанието да направим едно легло от двете, дланите да приглаждат чаршафа с нова надежда – същата, изключила алармата.
С радост стоя будна в непригодното за бъдеще, разчертано пространство. Събирам думи за това, което е кръгло и не се вмества тук.

Статусът не се събира в статус

Ще спя с речник.

Целият свят пулсира с честотата на предчувствието.

Мълчанието на хляба и виното.

Една усмивка плаче сред гърдите ми.

Демонът на Лаплас е издигал високи огради, но alas.

Някои места просто имат повече контакти, но често без електричество.

На върха на хълма е облегната стълба.

Не как се отразява, а как отразяваш.

Каквото и да е, сме ние.

Selda

Лице с повдигната брадичка. Гръдният кош изпъчен. Протяга ръка и кърви, повдига  крак и кърви, усуква се по оста си и кърви, тича до тоалетната. Голямата лампа продължава да маркира мястото ѝ върху картона с ярка, кръгла щампа.

Такава е твоята воля, творецо, ти, който си мъртъв, защото избра да не се родиш, ти, който умираш веднъж месечно, а тя те събира старателно в силиконовата си чашка и те изхвърля обратно в природата, прах при прахта, плът при плътта, бог в канализацията. 

Нито един човешки поглед не бива да се върти около този свещен акт. Гладката порцеланова кожа на тоалетната чиния те поема, ти се плъзгаш като сластен кървав ангел и се разтваряш в нови, човешки форми, които едва третото натискане на копчето ще разпръсне изцяло. 

Връща се – при живите, при погледа. Живото има нужда от погледа на други живи, иначе може да се окаже, че е мъртво, че хладния въздух е всъщност порцелан, че порцеланът е ковчег, от който не може да излезе. Не драматизира, нищо че се връща от тоалетната, нищо че току-що е погребала бог, нищо. Да умираш не е повече от едно чувство. Разположено в кръга от ярка светлина.

Повдига крак, начало на пирует. Замайване. Край.

По-късно някой я настанява пред чиния със селда. Принцеса Селда рови в чинията си и в интернет: как да почистя тоалетната чиния, за да не личат следите от бог?

Свободна ли си? пита рибата. От какво? Свободна от религия, от съвест, от планове. А тази тъга? Тази тъга, която винаги има вкус на нещо развалено?

В името на Девата, на клиториса, на всички изгубени шансове, свободна съм – крещи тя. В името на майката, която не стои в този кръг от светлина. Светкавица. Окото зад камерата не говори, не смее да говори. Аз съм свободна да кървя. Аз съм свободна да убивам бог, месец след месец. Ето костите му, забити в гърлото ми. 

Светкавица, а после един мъжки глас – преекспонирахме.

Детето ще дояде селдата. Знаеш ли, казва, в корема ми имаше бебе, но то изяде пеперуда и умря, и откакто е мъртво, обичам да ям риба.

Nuovo

Добре дошли: настръхнала кожа, опушена ванилия, смълчана стая, жажда за светлина, глад за мляко и месо, подсмърчащ нос, страховита гора, стегнат череп, одеало, концентрация.