Посока

Всъщност винаги пристигам там, където съм започнала

да тръгвам, така че никак, даже никак

не се плаша от посоката,

от камшика на промяната,

който драска пътища по тялото ми.

В ушите ми кънтят камбаните

на нетипично слънчев януари

и застивам като кол в дима на първата цигара =

точно във контура на това, което съм поискала.

Търсим мястото, което знае кои сме.

Всяко друго ни гони с протяжни контури на сенките,

изтървани в пръстта, невидими хули,

гладно, наперено слънце и точки,

подхлъзнали се по запетаите. ,

пАДАМ, но не там,