Нямаме друг избор освен да вярваме в свободната воля.
Дейвъд Чалмърс
Безцелността е вярното название на свободата.
Цочо Бояджиев
Защото природата, смята Кант, не познава самосъзнание, а оттам не познава и свобода.
Ричард Дейвид Прехт
Този текст е първи опит да намеря една задоволителна, макар и обречена да е повърхностна, представа за свободата (или свободната воля, използвани като синоними) като реално явление. В началото изглежда така сякаш всяко мое интелектуално усилие отнема от същността на идеята и води единствено пред един пореден вариант на собствените ми ограничения, докато понятието става все по-неразбираемо. В тази си характеристика свободата наподобява времето, с което със сигурност е по някакъв начин свързана. Ние измерваме нещо, което наричаме време, но всъщност измерваме движението и промяната на материята в пространството. Св. Августин казва за времето „Ако не ме питат, знам какво е, ако ме питат, не знам. “ Очевидно и за дефиницията на свободата стандартният мисловен процес, изграден от логично-следствени връзки, не помага особено, или води най-много до заключението, че свободата е нещо, което не може да съществува отвъд смътната идея за себе си. Не случайно детерминизмът се е утвърдил в съвременния свят, дотолкова, че вероятно всеки, който не е философ, съвсем естествено ще приеме липсата на свободна воля като част от структурата на материалния свят, в който всичко е причинено от нещо друго, нищо не се появява самостоятелно и всяко явление, независимо дали от физическо или от психологическо естество, може да бъде проследено назад във времето, буквално до Големия взрив. Запитаме ли се дали сме свободни, отговорът може да бъде само отрицателен, но когато не се запитваме, живеем с усещането за свобода, или поне в повечето случаи.
Ако можех да използвам свободно траекторията на времето, щях да се върна назад, да се вслушам в гласа на предците си, които веднага ще намерят определение на свободата в самия факт, че имам достатъчно часове на деня, сигурност и така нужната собствена стая, за да пиша това есе или дори да разсъждавам необезпокоявана по темата. От тяхната много по-прагматична гледна точка, свободата също се измерва с някакви единици физически дадености или с липса на принуди. Разбира се, една тотална липса на принуди е невъзможна, но вероятно съзнанието създава прогресивна функция на свободата с намаляването им или с промяната на природата им. Ако живота ми е детерминиран от принуди, които аз съзнателно съм избрала или дори, в идеалния случай, на които обичам да се подчинявам, то чувството на свобода ми е гарантирано. Понеже дефиницията за истинската свобода ми се изплъзва, чувството за свобода е най-близкото до нея, което мога да използвам практически.
То се преживява като живителна сила – възможност да действам, да избирам, да създавам. Но и неизбежно да си задавам въпроса: доколко тази свобода е реална? Със сигурност не разполагам с безгранично пространство на избор, моите предпочитания са оформени и ограничени от света, в който се намирам, от гените ми, от обществото и от самата структура на съзнанието ми.
В съвременната философия проблемът за свободата се намира на пресечната точка между метафизиката, философията на съзнанието, етиката и невробиологията. В разговора се включва и все по-настоятелно квантовата механика. Оркестрираната обективна редукция (Orch OR) е теория, доскоро смятана за твърде противоречива, която постулира, че съзнанието се заражда на квантово ниво вътре в невроните (и не е просто продукт на невронни връзки). Механизмът, приютен в клетъчни структури, наречени микротубули, е наречен обективна редукция. Предполага се, че теорията може да отговори на трудния проблем на съзнанието и да осигури някакъв работен механизъм за свободна воля. Хипотезата е изказана още през 90-те години на миналия век от физика Роджър Пенроуз, който получава Нобелова награда през 2020 за работата си по черните дупки, и анестезиолога Стюарт Хамероф, който я е обогатил с наблюденията си върху пациенти под наркоза. Но дори и да я приема без забележки (и вероятно без да я разбирам напълно), не намирам в нея убедително потвърждение за наличието на свободна воля. Когато една квантова система взаимодейства с класическа система – т.е. когато се направи наблюдение или измерване – системата се срива до произволно собствено състояние. И тази хаотичност на произволното състояние не се усеща като свобода, освен ако, може би, човек не е поет.
Рискът да се превърна в поредния начинаещ философ, който използва теми на физиката, които не разбира в дълбочина, за собствени цели, е голям, затова се обръщам към по-достъпната разработка на Симон Блекбърн в книгата Големите въпроси. Анализът на свободната воля, представен там, насочва погледа ми към една съвсем друга перспектива, а именно, че въпросът за свободата не може да бъде отделен от проблема за отговорността. От друга страна, теорията за съзнанието поставя под съмнение доколко съзнанието, в което се помещава свободната воля, наистина се намира в света, подчинен на физическите закони.
Класическият проблем за свободната воля възниква от сблъсъка между идеята ми за свобода и детерминизма на физическия свят. Ако всяко събитие в света е резултат от предходни причини, изглежда, че човешките мисли и решения също са предварително определени. В този случай свободата би била илюзия.
В своя анализ Симон Блекбърн защитава позиция на компатибилизма, който явно е предпочитаната гледна точка на философите – възгледа, че свободата и причинността не са взаимно изключващи се. Според този подход свободата не означава отсъствие на причинност, а по-скоро способност действията ни да произтичат от собствените ни желания, убеждения и мотиви. Човек е свободен, когато действа в съответствие със своята вътрешна мотивация, а не под външна принуда. Но тази перспектива сякаш само измества фокуса на проблема. Въпросът вече не е дали действията ми имат причини, а дали тези причини принадлежат на, тоест са били интегрирани, от мен като субект. Свободата се превръща в форма на самоопределение, в която личността се явява източник на своите действия. Именно тук възниква и етичната връзка между свободата и моралната отговорност. Ако действията изразяват характера и намеренията на човека, тогава той може да бъде държан отговорен за тях.
Тази етична линия на аргументация в анализа на свободата на Блекбърн, където се подчертава, че идеята за свобода е тясно свързана с нашите морални практики, също не успява да ме отведе до задоволителна дефиниция на свободата като нещо, което реално съществува, но може да очертае практическите граници на реалното и изражение в света. За повече се обръщам отново към връзката между свободата и проблема за съзнанието.
Докато компатибилизмът се стреми да съчетае свободата с причинността, философията на съзнанието поставя един по-интересен въпрос: какво представлява самият субект, който избира? Идеята за свободата, желанието да бъдем свободни, сякаш е неразривна част от това, което наричаме съзнание.
Недостъпността не само на чуждите ментални състояния, но и на моите собствени отминали такива (защото паметта има в най-добрия случай текстурата на сън) е пречка, която не мога да преодолея, но бих могли да я заобиколя с мисловни експерименти. Философията ми предоставя достатъчно. Мога да си представя, че кръжа около нещо, в което всъщност се намирам, мога да фантазирам една независима архимедова точка на наблюдение, и в това непрекъснато движение, в тези непрекъснати опити, да срещна не само граници, но и пролуки.
За тези пролуки допринасят особено дискусиите на Дейвид Чалмърс за т.нар. „труден проблем на съзнанието“, споменаван и в анализа на Симон Блекбърн. Науката може да обясни как мозъкът обработва информация, но не може да отговори на въпроса защо тези процеси са съпроводени от субективно преживяване – усещането „какво е да бъда аз“. Това субективно измерение на съзнанието е ключово за свободата. Свободата предполага перспектива от първо лице: усещането, че аз избирам между наличните възможности. Ако съзнанието е нещо повече от физически процес, тогава свободата може да бъде разбрана като особен вид причинност, произтичаща от самото съзнателно преживяване, което не е предетерминирано от нищо друго.
Но теорията на Чалмърс отваря и нови възможности. Ако съзнанието може да съществува в различни физически носители – например в компютърни системи или в други форми на материята (философът е защитник на панпсихизма) – тогава свободата не е уникална характеристика на човека. Тя би могла да бъде свойство на всяка информационна единица да притежава съзнателно преживяване и способност за рефлексия.
Тук откривам нова перспектива: границите на свободата може да не са биологични, а структурни – свързани със способността на една система да моделира себе си и света. Част от характеристиките на структурата ще бъде, например, доколко е свързана – или дори несвързана – с времето.
Аз съм научена (тоест мисълта ми е била детерминирана) да усещам времето като една непрекъсната, устремена към безкрайността линия, част от която ми е дадена да изживея, докато останалата ми е недостъпна. Времето, значи, е това, което ме ограничава, което ме затваря в себе си, в посоката си и в отсечката, дадена на биологичното ми тяло за живот. Но индивидуалното ми усещане за време може се различава значително от тази идея, дотолкова че е възможно няколко минути да бъдат по-продължителни от десетки години. Продължителността на един момент може да е функция на значимостта, изненадата, радостта или ужаса, които нямат нищо общо с измерванията на часовника или календара. Възможно е дори да изживея вечността – например по време на сън. Природата на съня и досега не се е поддала напълно на изследване чрез научния метод. Борхес нарича съня “нашата невзрачна вечност” и ако да е наистина невзрачна, защото спомените ни за нея в будно състояние са такива, неясни и разпокъсани, тя все пак оставя достатъчно причини да мисля, че съзнанието ни може да е нещо повече от резултат от детерминирани биологични процеси и че в някои случаи истинската свобода, извадена ненакърнена от света на идеите, независима от целта, от ентропията, от стрелата на времето, наистина съществува. Дори и да е нещо като хоризонт, който се отдалечава все повече, колкото повече се опитвам да го приближа, дори и да е чиста илюзия, произтичаща от мозъчните ми процеси, или хаотична система, в която няма място за моята воля, тя е като неразривна част от изживяването на съзнание, от която не бих се лишила. Траекторията на търсенето на тази свобода върху дадената ми част от времевата линия ще очертаят в ретроспекция и нейните граници, но кой ще бъде там, за да ги види?
