Нехайку

Да се разходя из тихото гробище, да поговоря със Хесе.

Да ми замръзнат очите от гледане на върховете.

После порция горещи и мазни картофи със чесън.

Да изпия кафето си без да мисля за нещо,

додето китайци хвърчат по заледения залез,

който излива дъха си по светлото.

Ти

По пръстите ти- калиграфия

от бъркането в чантата,

от блъскането на врати и

опити да се изправиш.

Тъмно е под ноктите.

Коремът вече е увит в найлон, но

ти говориш, вместо да мълчиш.

Дневник на щастието

Мястото без въпроси е много самотно и широко колкото шепата ми.

Шепата ми обективно е по-широка от преди. Също – стъпалата ми, мускулите на ръцете, сърцето ми. Може да издържи и много повече самота.

Цял ден яздя коня си от мисли. С един ритник (на съня) ме изхвърля.

Уча се да не заливам О с говора си през цялото време. Когато успея да замълча, виждам как и двамата застиваме в шепота на това, което ни свързва.

Чувствам се много повече ученичка сега, отколкото когато бях в училище. Плитки на плитко.

Преливаме разни неща от един в друг и обратно като прикачени съдове. Сега в мен потече лекотата.

Чувствата са от начало до край биологични процеси и не заслужават внимание.

Чувствата са изключително скучни. Неточната рима е толкова точна.

Много по-страшно от собственото остаряване е остаряването на другите.

Успях да заобичам студеното. Успях да заобичам всичко, което е.

От пет месеца насам пиша всеки ден без изключение. Явно това е, което ми е липсвало, за да се почувствам писател. Безизключението. Както и при „имам хигиена“ – защото се къпя и си мия зъбите всеки ден без изключение.

Последният път, когато видях Мара

Не знам защо не съм ти разказвал тази история досега. В началото аз самия се опитвах да я забравя, после известно време се срамувах – все пак става въпрос за чувства, които тогава играеха голяма роля в моя живот, но не пасваха на лицето, което показвах пред приятелите си, дори и на най-близките. Колкото повече време минава обаче, толкова повече си позволявам да се сещам и да говоря за всичко, което се случи тогава, и да го анализирам като феномен, все едно се е случило на друг. Мисля си, че тези неща трябва да се знаят, че от тях може да научи нещо. Или поне да се позабавляваш една бира време, както човек може да се забавлява с небивалиците.

Разбрах, че Мара е изчезнала от Митко. Той се беше заел да организира събиране на класа от гимназията – нелеко начинание, понеже бяхме разпръснати из всички краища на света и малко от нас поддържаха някакъв контакт. Но Митко е веселяк и купонджия, освен това го тресеше носталгията по онези времена, затова се захвана с тази работа. Понеже живееше близо и се засичахме от време на време, още в началото се опита да ме спечели за организационния комитет, но аз му отказах. Предложих му помощта си само за осигуряване на помещение и катеринг чрез моята фирма, в случай че събитието наистина се състои. За няколко седмици беше успял да издири класа във Фейсбук и да вкара всички в една група с предложения за няколко дати и места за срещата. После се захвана да модерира безкрайните дискусии, които се пораждат когато 30 човека не са сигурни какво искат. Оставаха няколко месеца до 15 годишнина от завършването ни и всичко изглеждаше добре. Един ден го срещнах отново на улицата и след обичайните оплаквания за времето, той изтърси:

  • Абе човек, тая Мара да не би да е умряла?

Сърцето ми направи салто и падна болезнено на земята. Митко нямаше как да знае, но Мара беше тайният обект на любов в последните години на гимназията, всъщност никой не знаеше, освен може би тя самата. Въпреки че оттогава не я бях виждал, тези неща създават доста трайни невронни връзки в мозъка, така че дори само името ѝ беше достатъчно да ме разтърси като електрически шок.

Казах, че не се бяхме виждали 15 години и това е вярно, но не бяхме изгубили контакт съвсем. От десетина години бяхме приятели във Фейсбук, гледахме си снимките – така де, аз гледах нейните. Поздравяваме се за рождените си дни. Веднъж я питах как е във Франция, където тя замина веднага след завършването. Отвърна с “Бива.” и ми написа един телефонен номер, да съм звъннел ако съм наблизо. Естествено, не ѝ звъннах, когато бях на романтична ваканция в Париж с жена ми, макар че мислех за това през цялото време (и се укорявах за мислите си). В България никога не се засякохме. Тя май не се прибираше въобще. Странно е как отсъстващите присъстват в нас толкова отчетливо, и то без да ги забелязваме.

Тогава, в последните класове, ние двамата бяхме аутсайдери. Но докато аз бях класически случай на срамежлив книжен плъх, тя беше цветна птица и странеше от класа, но си имаше други приятели. Тъмни, странни субекти, с които се движеше нощно време в един свят, който ми се струваше ужасно плашещ, но също толкова вълнуващ и до който, знаех, никога нямаше да имам достъп. Тя не се страхуваше от нищо и изглеждаше винаги занесена, заета с някакви извънземни мисли. Малко е да се каже, че ѝ се възхищавах.

Обединяваше ни страстта към четенето – и двамата седяхме на последния ред и четяхме книги в час. Започнахме да общуваме от време на време и да си разменяме книги. И въпреки че това общуване беше доста минималистично, то беше много повече отколкото получаваха съучениците ми, които тя игнорираше, така че се чувствах избран. Бях, да си го кажа, хлътнал до дупка и една нейна реплика от сорта на “Прочетох я” ми се струваше по-ценна от всякакви любовни признания.

На абитуриенския бал се напих за първи път и то сериозно. Не че ми трябваше много де. Мара беше там, макар че повечето очакваха тя да не дойде. Носеше семпла черна рокля с голямо деколте и това все още е най-възбуждащата гледка, която мога да си представя. Тогава постригваше косата си по момчешки късо и я боядисваше в ярко розово. Когато малко след полунощ алкохолът в кръвта ми достигна критични нива, това розово сияние беше единственото, което можех да различа в мъглата и единственото, за което можех да мисля. По някое време се приближих до нея и я попитах без да мигна дали иска да правим секс. Спомням си за тази сцена толкова ясно, защото това беше върхът на мъжката смелост, който не съм изкачвал втори път. Тя ме огледа дълго и внимателно, после се усмихна и каза:

“Да. Но не сега.”

И това беше. Останалата част от нощта ми се губи, после дойде лятната ваканция с кандидатстването. Видях Мара няколко пъти, все в компанията на хора, които ме плашеха, и не се престраших да я заговоря отново. После тя изчезна, а аз започнах да пораствам.

Но това “да, но не сега” се загнезди в мен и мутира в подмолни еротични въжделения, които обаче не са ми пречели през годините. Да, понякога, когато се чувствах тъжен, гледах снимките ѝ във Фейсбук и се наслаждавах на мазохистичното си влечение, което ме връщаше назад към времето и ме караше да се чувствам хем душевно възбуден, хем истински нищожен. Това е някаква форма на носталгия може би, психическа хигиена. Между другото, жена ми прилича малко на нея, така де, има някои нейни черти, които все съм търсил и които, при необходимост, си доизмислям.

За Мара не знаех всъщност нищо освен къде е и че продължава да се движи в странни среди – снимките ѝ, предимно черно бели, показваха силуети на дългокоси мъже и жени, галерии, абстрактни гледни точки към ежедневни предмети или нейни портрети, направени от всъщност доста добри фотографи (които може би ѝ бяха любовници). Иначе – нищо. Нито работодател, нито семеен статус, никакви селфита или коментари под популярни статии. Фейсбук профилът ѝ беше, както и тя самата, една добре изиграна интелектуална пиеса със скрито съдържание.

Та Митака си писал с нея по повод събирането на класа и тя веднага го уверила, че ще присъства. После обаче не му отговорила на някакъв въпрос десетина дни и той забелязал, че от тогава не е била онлайн. Това в днешно време е достатъчна причина да си помислиш за най-лошото. Каза ми всичко това като на шега и после захвана друга тема, махвайки с ръка. Аз обаче не можех да мисля за нищо друго. Представата, че тогавашната ми любов не е на този свят, означаваше да се лиша от детинското, успокояващо усещане, че някой ден, може би, тя ще намери ответен отговор. Не че правех планове, не че вярвах, всъщност дори и не исках, но потенцията на мечтата явно беше станала съществена част от мен и ме дърпаше напред през рутината на живота, както да речем някои се крепят на идеята някой ден да спечелят милиони от лотото. Женен съм щастливо, обичам жена си и мисля, че не бих ѝ изневерил. Мисля си, с опита на тази история, че фантазиите са толкова могъщи именно докато са в полето на невероятното.

Още същата вечер набрах френския номер, който Мара ми беше дала преди години, след старателно изучаване на последната ѝ онлайн активност. На 5.02 беше качила снимка, която показваше горски пейзаж и това беше доста нехарактерно – ако съдех по останалия снимков материал, тя беше човек на града, градска принцеса, и не се вълнуваше от простичката зелена красота на природата. А това беше съвсем нормална цветна снимка, без никаква артистичност, на една съвсем нормална гора, покрита с киша и мъгла, която можеше да се намира навсякъде. В главата ми се зародиха десетки сценарии, един от друг по-абсурдни. Почувствах се като вкаран във разказ за Шерлок Холмс, който обаче тук липсваше. Аз бях един безсилен доктор Уотсън. Естествено, никой не вдигна телефона.

На следващия ден не се сдържах и издирих в телефонния указател номера на родителите ѝ. Представих се, казах че организирам събиране на класа и че се чудя как да се свържа с Мара, защото явно не е много активна в социалните мрежи. Гласът на майка ѝ беше доста безразличен. Даде ми същия номер, който вече имах. Когато отвърнах, че на този номер не се обажда никой, тя с раздразнение каза, че не се учудва, да съм пробвал пак, Мара все някога щяла да вдигне, когато е в настроение да говори със земляни.

След този разговор ми стана ясно, че хората явно наистина не се променят толкова много с годините. Този факт по някакъв начин още повече разбуди старите ми страсти и в следващите седмици Мара се превърна във фикс идея. Трябваше да я намеря, поне под удобния претекст – събирането на класа.

Защо изведнъж бях решил, че е изчезнала, след като липсваше не повече отколкото през тези петнадесет години? Явно нещата изчезват едва когато протегнеш ръка към тях, за да ги пипнеш, и ръката ти увисне в нищото. Нещо като котката на Шрьодигер, която не е нито жива, нито умряла, докато не отвориш кутията.

А аз развалих всичко това и повдигнах капака. Следях брояча на Фейсбук (last online since…), претърсвах списъка ѝ с приятели за каквито и да е следи от нея (нямаше), въвеждах имената на фотографите, които я бяха снимали, в Google и изучавах живота и творчеството им с усърдието на полицейски следовател. До никъде не стигнах. Колкото повече се ровех, толкова повече адреналин произвеждаше тялото ми, и тази смесица от възбуда и страх ме държеше буден по цяла нощ. Жена ми няколко пъти ме нарече зомби. Казвах ѝ, че имам много работа. Не беше лъжа.

В началото на март се осмелих да изпратя съобщения на случайно избрани индивиди (защото по никакъв начин не можех да определя кой от тях ѝ е близък и кой не) от списъка ѝ с приятели. Направих стандартизиран текст на английски, в който описвах официалната причина за търсенето ми на Мара и ги молех да ме осведомят, ако знаят къде е и как да се свържа с нея. Получих няколко отговора, които до един казваха едно и също: „Не познавам тази жена лично, приятели сме във Фейсбук, защото има готини снимки“. Изпратих текста още веднъж, този път само на фотографите, с които беше работила, но никой не ми писа обратно. Леден вятър нахлу в тялото ми. Докато пиех десетото кафе в 2.30 след полунощ, започнах да се съмнявам, че Мара съществува или че е съществувала въобще някога. Не само за мен, сякаш и за всички други тя е била илюзия, безплътен дух, който приема за кратко красивите си форми и създава свят около себе си, също толкова измислен; един сукубус, който изпива енергията на пленниците си и след това изчезва от материалното. Как беше казала майка ѝ? “Когато е в настроение да говори със земляни”? Тя би трябвало да знае за какво става въпрос.

На следващия ден, след като бях спал само един час и се наложи да преговарям с доставчици до късно следобед, бях толкова капнал, че реших да се откажа, да се освободя завинаги от идеята за Мара и да се завърна към спокойната радост на живота си. Но още същата вечер жена ми съобщи, че заминава за уикенда на с приятелка, така че болният ми мозък веднага започна да крои други планове. Днес дори и аз самият не мога да повярвам, но в петък вечерта седях в самолет за Париж, разполагайки само с няколко адреса на студия на фотографи, чиито имена вероятно бяха псевдоними, ако въобще съществуваха.

Наех стая в евтин хотел близо до Лионската гара, планирайки да започна обиколката си на следващия ден, но не можах да заспя от вълненение. Под прозореца ми тътнеше непрестанен поток от човешки гласове и автомобилни сирени. Към полунощ не издържах, облякох якето си и тръгнах да се разхождам. Париж никога не спи, дори и при минусови температури, с каквито ни беше изненадал този месец март. Нахлупил качулката си, се блъсках в развеселени групи млади хора, които запълваха тесните мокри тротоари с танцовите си стъпки, всеки с бутилка в ръка. Прииска ми се да принадлежа към тях. Там, където и Мара се движеше свободно, в сумрачните пластове на живота, да бъда част от тъмното, от дълбокото. Там, където нямаше задължения, рутина. Където всичко можеше да се случи. Всичко? Това, което ѝ се е случило и на нея?

Не знаех в каква посока се движех, а снежната виелица се усилваше. Накрая се обърнах и закрачих към хотела. Нощта ме изплю обратно в сигурността на стаята ми. Не ме искаше.

Тази нощ сънувах Мара. Е, как можеше да бъде иначе? В съня тя седеше на дивана в малката ми хотелска стая, с късата си розова коса (която междувременно беше пораснала до дълга кестенява грива, както знаех от последните снимки), с лице, облегнато на тънките длани и с прозрачен поглед, от който ми се покосяваха краката.

  • Защо ме търсиш всъщност?
  • Не знам, Мара. Може би заради онова „Да. Но не сега.“ преди петнадесет години. Може би искам да те питам, с голямо закъснение, кога?
  • Не си ли спомняш нищо от онази нощ? Тоест какво се случи след като ме попита?
  • Не.
  • Правихме секс. Беше нелошо дори.
  • А откъде да зная, че това е истина? След като нямам никакви спомени?
  • Ето, напипваш корена на нещата. Всичко може да съществува в спомена. Дали се в случило наистина или не, не е важно. Нима само заради това си в Париж?

Събудих се с мачкаща болка в главата и с усещане за нереалност. Бледата светлина от прозореца, покрит с петна от навят и залепнал сняг, правеше стаята ми да изглежда като клетка в нечий нездрав мозък, където бях затворен, безсилен да изляза отвъд лудостта. Гадеше ми се, а не бях ял нищо от предната сутрин. Облякох се отново и тръгнах да търся кафе и закуска извън неуютния хотел. На излизане от фоайето почти се сблъсках с един мъж, който припряно нахлуваше откъм улицата. Промърмори ми нещо на френски, който дори и аз можех да различа като лош. Беше с ясен източноевропейски акцент и може би само заради това се вгледах в лицето му. Изведнъж ми се стори, че разпознавам тези черти. Да, определено го бях виждал. Докато се усетя къде обаче, мъжът беше завил към асансьора, а аз се намирах навън, сред врявата на пешеходците. Тогава се сетих – това беше един от фотографите, снимали Мара, Жан Белов. Можеш ли да повярваш? Бях намерил официалния му сайт и там имаше малка снимка, която се беше запечатала в мозъка ми – тъмно руси, леко прошарени коси, дълги почти до раменете, тънък мустак, широко лице с високи скули, типичното славянско ДНА, което така отиваше на акцента, който чух.

Втурнах се обратно към рецепцията. Момичето, което си пилеше ноктите зад гишето, ми каза, че не е видяла никой да минава освен мен самия. Освен това не може да ми каже дали има регистриран гост на името на Жан Белов, освен ако не съм от полицията. Седнах на единствения стол в тясното фоайе, директно пред раздразнения ѝ поглед, и реших да чакам. Той все някога щеше да излезе. Хотелът не предлагаше закуска, даже кафе или вода не можех да си поръчам. Откъм улицата долитаха приглушени шумове на автомобили, прерязваши кишата по улиците, и неразбираеми разговори на непознати ми езици. Портиерката говореше през цялото време по телефона на арабски, но много тихо, сякаш се страхуваше да не разбера нещо, вероятно я объркваха тъмните ми вежди и леко гърбавия нос. По някое време май съм заспал. Или само съм се унесъл, но не зная за колко време. Свестих се от струята студен въздух, която нахлу откъм отворената врата. Някой току що беше излязъл.

Обхвана ме смазващо отчаяние. Какво правех тук всъщност? Кой бях аз всъщност – спокойният предприемач, който изведнъж тръгваше подир някаква химера, оправдавайки глупостта си с героични стремежи да спаси принцесата от дяореца на дракона? Колко патетично и колко вълнуващо.

Закрачих с бавни стъпки към един ресторант. Междувременно беше почти обяд. Седнах на една вътрешна маса, за да не се изкушавам да следя улицата и прекарах два часа, наслаждавайки се на обедното меню и на една бутилка вино, без да мисля за нищо. След това, леко пиян, се довлачих обратно до стаята си, където камериерката беше надула отоплението до дупка, проснах се на леглото и изгубих съзнание.

Не бях спал през деня от тийнейджърските си години. Има някаква магия в това да избягаш от заетостта на светлото, да се скриеш в леглото и да се събудиш свеж привечер, когато светът започва да се свива, уморен, оставяйки ти празното пространство на нощта, сякаш само на теб. Тогава, в гимназията, обичах да проспивам дните си, които ми се струваха безсмислени, и да намирам утеха в нощта, под малката лампа за четене, или на балкона, взирайки се в тъмното, пълно с обещания. Никога не излизах. Нямах причина. Но си фантазирах всичко, което се случваше – градската градина под лунната светлина, приятелите на Мара, които свиреха на китара и пушеха трева в ритуален кръг, изпъстрените с графити стени на онази нелегална кръчма, където пускаха само избрани хора, танцуващите тела, летенето в космоса на съзнанието, мириса на акрилна боя, марихуана и шишарки.

Тогава това ми беше достатъчно. Но сега нямаше да загубя времето си в Париж, затворен в стаята си. Хрумна ми, че може би бях дошъл да открия себе си тук, а не Мара. Търсех някакъв катарзис. Имаше, все пак, нещо погубващо в спокойния ми живот досега, макар че никога не съм искал нещо друго, поне не на съзнателно ниво. Имаше нещо страховито във връзката с жена ми, в тази тиха, истинска любов. Дълбоко в себе си бях все още жаден, все още чаках нещо да се случи, да ме разтърси, да ме погуби.

Този път излязох от стаята си, пълен с енергия, може би все още леко пиян, щастлив, че бях сам в Париж, без задължения. Бях един току що осъзнал се мъж, който можеше да прекара вечерта си както поиска.

Във фоайето ме чакаше Жан Белов. Седеше на стола с бутилка бира в ръка, кой знае откъде я беше намерил, а арабката му кимна като ме видя как залитам по тясното стръмно стълбище.

– Разбрах, че си ме търсил. Мога ли да знам защо?

Обясних му, че френският ми е много зле и го попитах дали говори руски. Той поклати глава за не, но това може би означаваше да. Извадих телефона си и му тикнах пред лицето една снимка на Мара.

-Да се разходим. – предложи той лаконично.

Тръгнахме. Жан се движеше бързо и елегантно сред вечерните тълпи, без да се налага да отстъпва място на други пешеходци, с издължената осанка на благородник, отвреме на време поглеждайки към мен само колкото да се увери че го следвам. Аз пъхтях след него и все закачах нечие яке, чанта или детска количка. Бяхме вървяли около двадесет минути, когато не издържах.

– Е, какво? Познаваш ли я? Как мога да я намеря?

Направих поне десет грешки в тези три изречения и Жан явно се смили с мен, защото ми отвърна на чист руски:

– Разбира се че познавам Мара. Но не знам къде живее в момента. До преди година беше в една мансарда съвсем наблизо. Там съм я посещавал често. После се премести, но не ми каза къде. Нямаше нужда вече от мен. Но сега отиваме на едно хубаво място, ще те запозная с хора, които може би знаят повече. А ако си късметлия, може и самата тя да е там, кой знае. Ти, предполагам, си от българските ѝ любовници от онова време?

– Не, всъщност не съм…не бях…

Тогава се сетих за последния си сън. Бях ли, или не бях? Имаше ли въобще значение дали наистина съм спал с Мара? Вече се съмнявах във всичко.

– Виж какво, не е толкова важно. Просто съм в Париж и мислех да ѝ се обадя. Бяхме приятели. И се притеснявам леко, защото повече от месец не е била онлайн и не си вдига телефона…

-Ти имаш даже и телефонния ѝ номер? – Жан свирна с уста. – Явно не си кой да е. Но Мара често изчезва така, да знаеш. Всички, които я познават, знаят това. Понякога се връща, понякога – не. Понякога изниква на съвсем друго място, защото почвата на предишното се е изчерпала.

– Почва? Възможно ли е да е извън Париж? Последната и снимка е на една гора. Озадачаващо постна.

– Всичко е възможно, приятелю. Само любовта е невъзможна. Хайде ела. Имам след малко представяне на новата си книга в Luis6. Това е един нов клуб, страшен е. Ще се забавляваме. Щом си близък на Мара, си добре дошъл. Част от семейството.

Тръгнах след него озадачен, не толкова от това, което чух, колкото от ненормалната лекота, с която нещата се наместваха едно в друго. Представях си случайностите като верига, която тегли силно колелото на настоящето и то се върти все по-бързо, все по-гладко, а аз само седях отстрани, наблюдавах и се дивях на тази божествена мощ, с която бях свързан. Случвало ли ти се е нещо подобно?

Сякаш чул мислите ми, Жан се обърна и добави:

– Сигурно се чудиш какво правех в същия хотел, в който и ти си отседнал. За теб знам сега. А аз имах среща с една любовница. И тя е женена, затова. Не е лоша. Странно е, че докато се любехме там, по обяд, в горещата като сауна стая, непрекъснато се сещах за Мара. Явно духът ѝ ни е събрал и двамата в този хотел, а, приятелю?

Тогава забелязах, че държи в ръката си запален джойнт. Кимнах му и той ми го подаде. Дръпнах си няколко пъти и скрих кашлицата си в шала. Първата миризлива цигара в живота ми, на 35, в Париж. Не е лошо като за история, нали?

Luis6 приличаше отвън на нормална триетажна жилищна сграда, само дето прозорците бяха покрити с черно фолио и явно добре изолирани, защото отвън не се чуваше нищо. Жан въведе цифров код в устройството над ключалката, вратата се отвори и ни посрещна мощна басова вълна, от която краката ми се подкосиха. Фоайето на първия етаж изглеждаше огромно, плувнало в мътна розова светлина. Повечето стени и врати бяха изкъртени, мебели липсваха, вместо тях в ъглите се извисяваха внушителни постройки от тонколони, които бълваха разтърсващ звук. Изкачихме се по стълбите към втория етаж, където имаше повече обособени стаи. В една от по-просторните беше изграден малък подиум, на който освен един диван, се помещаваше и пултът на диджея, който в момента загряваше. В съседство се намираше барът, декориран с гирлянди и светлинки като коледна елха, зад който две отнесени момичета и един брадат мъж подреждаха бутилки. Помещенията бяха спартански, но някой се беше погрижил за качествено озвучаване и призрачно осветление навсякъде, дори и в тоалетните. Нямаше много посетители, но тези, които срещнахме, ми се усмихваха с топъл интерес. Чувствах се комфортно в кожата си както никога досега. Забравих бързо какво търся и кой съм. Заговорих с най-смелия си ученически френски една компания студенти по философия, които чакаха на бара за поръчката си пред мен. Прекарахме часове, или поне така ми се стори, в разпалена дискусия за тайните послания в Одисей и за бъдещето на интернет. Никога не съм можел да излизам от себе си така гладко и нефилтрирано. Говоренето утвърждаваше съществуването ми, сякаш цял живот бях трупал планини от абстрактни мисли, които се материалзираха за първи път в подобие на личност. Чувствах себе си и се харесвах.

Междувременно клубът се беше напълнил, стаите по всички етажи се стесниха от прииждащите красиви парижани. Музиката вече не беше толкова басова, стана по-мелодична, бърза и джазова. Много от присъстващите започнаха да танцуват, с бавни, змиевидни движения повдигаха ръцете си, докосваха се леко, очите им проблясваха под ритмичните светлини. Жан седеше на дивана, около него се беше образувала малка групичка, която разглеждаше няколко копия на лъскав фотоалбум и се наливаше с бира. Явно това се броеше за представяне на книга тук. Той ми кимна и ме повика, но отведнъж нямах жМарание да говоря с него. Нямах и жМарание да разпитвам за Мара. Най-сетне бях попаднал на място, за което винаги бях мечтал, до където никога не съм имал достъп. Нямах търпение да се отдам на това усещане да бъда част от затворен кръг хедонисти, които стъпват по съвсем друг ритъм върху земята, чувстват и приемат живота другояче. Дълги години бях страдал, мислейки, че не съм от тяхната порода, че съм скучен, непросветен, страхливец. А сега бях тук и отведнъж съвсем на мястото си. Трябвало ми е само някой да ме вкара, да въведе кода за достъп и да ме пусне вътре. И това не беше Жан, а Мара. Това беше нейният подарък.

Озарен от светли мисли, се хвърлих в симпатичната тълпа, която ме прие с отворени обятия. Не знам как да ти предам усещането от тази нощ, приятелю, знам че искаш да чуеш всичко, но половината ми се губи и това, което е останало, е наистина само едно гигантско усещане, което не намира думи. Всъщност, не се случи кой знае какво, но точно достатъчно да запълни сетивните резервоари на един цял живот. Говорих си с десетки хора, не, говорих с душите им, сливах се с тях, усетих вечността, загубих времето и себе си и цялата си тъмнина. Всичко, което очаквах да ми даде един единствен човек, Мара, ми се изсипа отведнъж върху главата при нейната липса. Представи си, дори танцувах. Танцувах за пръв и последен път в живота си с часове, докато потта бликаше от порите ми, а мускулите ми пулсираха щастливо, в екстаз от собствената си свобода. Тялото, от което цял живот се бях срамувал, ми служеше чудесно и в тези часове аз го харесвах, харесвах безусловно себе си. Опитах всякакви движения, прегръщах всяко тяло, което ми се изпречваше на пътя, опитах няколко вида наркотици, обикалях по етажите като разбесняло се дете, играех си с неоновите светлини, блъсках се в призраци, в сенки, неуморим, без страх, защитен от усещането за единност с всичко и с всички. Това е, мисля, върховното усещане за живот. Да, знам, ще кажеш, че е изкуствено. Може би всичко би изглеждало различно на следващия ден. Може би клубът е просто една разбита къща, пълна със счупени бутилки и с отрепки, които упояват остатъка си от съзнание с наркотици. Нямах нито време, нито желание да проверя това. Когато започнах да отрезвявам, към пет сутринта, усетих страшно изтощение. Пропълзях до третия етаж, където някой предвидливо беше покрил пода на една от стаите с матраци за почивка. Легнах на едно свободно място в ъгъла и затворих очи. От незапечатаното таванско прозорче над мен прокапваше изгревът. Чувствах светлината му като хладна гъста течност върху пламналите си клепачи. Сърцето ми все още препускаше диво под дрехите. Усещах всяка клетка на тялото си жива, свръх будна въпреки умората. Но в момента, в който двигателният ми апарат спря да работи, се предадох на съня. В него срещнах Мара за последен път.

– Виж ме.

Обърнах се към гласа ѝ. Намирах се в онази гора, която бях видял на снимката. Мара се подпираше на едно дърво, сякаш нямаше сили да стои права. Лицето ѝ беше доста изхабено, но благо както никога досега. Нищо от стройната ѝ фигура не беше останало недокоснато от времето и все пак я познах. Усмихваше ми се, не предизвикателно както преди, а меко, приятелски.

– Виж ме. Аз ли съм?

– Ти си Мара. Къде си?

– У дома.

– Къде е у дома?

– Виж!

Гората се завъртя около мен като виелица, после затихна. Ошашавен, изведнъж се намерих в малка дървена колиба. Мара седеше на едно кресло пред мен, в скута ѝ едно вързопче, от което надничаха две любопитни бебешки очи.

– Чувал ли си за 33 годишния слънчев цикъл? Когато го завърших и застанах отново в началото, имах шанс да се отклоня от пътя на повторението. Владеех полетата на фантазиите, но моята собствена земя беше опустошена. Започнах да работя по нея. Да се завръщам. Трябваха ми две години. Сега съм у дома. И не мисля да напускам това място за известно време. Знаеш вече колко хубаво е усещането да си там, където винаги си искал да бъдеш, дори и това усещане да се гради само на една илюзия, нали?

Събудих се, потен и със зверски махмурлук, към обяд и едва успях да се върна в хотела, да освободя стаята си и да хвана полета за София. Там започнаха да се случват истинските чудеса.

Върнах се вкъщи, уж на същото място в координатната система, но вътрешно бях другаде. Притъпеното ми съзнание беше останало някъде дълбоко в миналото. Работата, която преди ми се струваше досадна, или в най-добрия случай ме изнервяше, сега отново ми носеше огромно удоволствие. Радвах се на малките неща, на неделите с жена ми, които прекарвахме винаги по един и същи начин, на мекото ѝ коремче, на свистенето на кафеварката сутрин, на повтарящите се гледки през стъклото на трамвая, на тихите вечери в креслото. Започнах отново да чета книги. Сякаш се бях върнал от една задънена улица обратно в точката, от където можех да вървя напред, необременен от очаквания и смътни желания. Мара изчезна от мислите ми, също толкова внезапно, колкото беше дошла в тях. Не ми липсва тази обсебеност, честно казано.

От време на време поглеждам профила ѝ във Фейсбук, който е все така неактивен. Снимката на гората е последната следа от нея. Някак си този пейзаж ме успокоява. Може би е жива, все пак. Може би цъфти на нова почва. Може би ще дойде на срещата с класа утре, леко поувяхнала и недоспала, ще ми разкаже за горската си колиба, за семейството си, и ще се забавлява с тази история, която ще разкажа, както я разказах и на теб. Всичко е възможно.

Нехайку

Мисълта, заседнала точно там,

между краката ми.

И някой пали цигара, хвърля фаса на пода.

Студен, развален асансьор.

Седя безучасно отгоре, гледам в шахтата,

нещо вече проблясва, димù.

Нехайку

Омлет и портокалов сок и шот просеко.

Мъжете с кожа като шунка.

Контурите им се разпадат

при всеки опит за движение.

Смехът хрипти, очите стъклени.

Срутващи се сред глада ми камъни.