Поезия

Защо ти ритъм,

как звучи самотната хармония

в нестройния оркестър?

Поезия

Какво я пишеш,

щом пред теб

тече.

Точка лято

Върни ни лятото, любов. Желая
да бъде невъзможното. И лесно е –
една захлупена от жега стая на
края на града, една провесена
сред джавкащия хоризонт луна и
ракия, листи, сол и сингулярност.
Върни ни там. Да чистя с химикал
засъхналия студ от капилярите,
ти да изстрелваш цяла нощ совалки
в продупчения от звезди чадър и
тъй нататък, и все по-нататък.
Върни ни лятото, любов, но онова,
което невъзможно е да свърши.

Salon Bleu

Пътуваш. Пак пътуваш, тихо парфюмирана,
вестибуларно натоварена, със разкопчани
вътрешности, сред които преобладава кофеинът,
и както винаги, на края на перона си застанала
да чакаш, но какво да чакаш?

Защото хората, о богове, защото хората.
Това несресано усещане от погледите им,
подушваш хляба им, салама и отровата,
гладът ти се отказва, но купето е широко,

поне това. Пространство да разсипеш чантата
и мислите обратно на посоката.

Отказваш се, буквално – пътуваш сред отказването
и светлината с цвят на ризлинг услужливо те прескача,
както погледите някога са прескачали прокажения,
както ти сама от десетилетия прескачаш се.

Пътуваш. Сигурно и ще пристигнеш скоро някъде.
Отново само чантата и сянката ти ще са там.
Ще мълчиш до спомена си за небе, разклатено
от нервната ръка, и ще вечеряш хляб, отрова и салам.

Нос Посока

Всеки ден разлиствам миналото, за да си спомня бъдещето.

Сладък корен

насред въздуха.

Всъщност е същото,

но още мислим,

тези листи,

смачкани гори,

болящи фасции,

но другото е танц.

Оставете ме тук

Оставете ме тук. Да принадлежа и
този месец, град, вход и етаж да са мои,
както моя е тънката връв на дъжда
над обесените ми меланхолии.

Оставете ме тук. Няма другаде аз,
няма стръмни морфеми, бакърени тонове.
Тук родих си страха и на същото място
още лежи във калта панталона ми.

Оставете ме тук. Със бодлива ограда,
със корсет около крехките спомени.
Пада тежка мъгла, утро лае, напада,
оставете ме тук, под ръждата на бронята.

23.04

Люлка над страдание.

ало

обади ми се тялото

ало ало ало

а тъкмо мислех си че нямам

ало

в шкафа е на баба ми

където патанджали

домати патладжани

дъхаво и прашно

гъвкаво и спряло

буркан е до буркани

асана до асана

двайсетгодишно тяло

слънце невидяло

невидимо и

ало ало

мислех че ме няма

22.04

Сърп виси над кръста и това не е метафора.