Едно пияно от безлуние небе
вършее в чекмеджетата с мастило.
След него облаци – готически страшилища –
мачкат светлината на света ни дребен.
Над немощта на лампите, ламетата,
махмурлука, всички украшения,
слънцето като намусена прислужница
замазва с мокра гъба тъмното,
полира мълчаливо Алпите и отраженията им
в реката, колкото да не стои безделно
до момента, в който
падането на измръзнала звезда отмери
край на смяната във пет без пет.