Съвсем сама съм в този биполярен мрак.
Едната буза на луната е натъртена
от слънцето на миналия ден,
а другата- подута от тъга.
Аз чакам.
Да, влакът сигурно се е объркал
от безпосочните сигнали в мен.
Въздухът едва просветва.
Невям със крехък като дъх волтаж
си рови път съзнанието ми през тъмното.
Часовникът на китката ми изпулсирва пет
удара. Като стражар.
Да, бих могла да се обърна,
да потърся
образа на гладка от росата улица
и да вдигна палец, щом премине слънцето.
Но нима
напразно яздих тялото си, мръсното
магаре, хранено със хули?
И нима сърцето не думти до пръсване
защото точно времето улучило е?
Знам че точно тук, изпод луната, ще пристигне влакът.
И че в него ще седя сама.
Нели Станева 