Не знам защо започна да прилича
на куп ронлива пръст главата ми.
Гладът на гените за ясни срички
безсилен в черепа ми мята се.
По тялото ми синини от носене
на цяло лято премълчани залези.
Очите казват, че храната постна е,
а ножът е ръждясал от парализа.
Щадя се. Даже сънищата нощем
разхождам на каишка. Дялкам думи
по времената линия. Посоката
се блъска във стените на ума ми.
Метрономите в езика завещала съм
на идващите ми земетресения.
Тишината е изнемощяла и
не топли смисъла в усамотението.
Вероятно не животно съм – растение,
растящо без да може да помръдне.
В жилестите ми ръце – гнездо. Спасение
за крехкото и гладно бъдеще.
Нели Станева 