…

Виж, бръшляне, как в гората вървим,
Аз и петгодишното мое безсъние.
Как смирено протягаме длани
към твоя синджир
уморени от синьо, от студено небе,
неотстъпващо място на тъмното.

Как пристъпваме и как мълчим.
Непривично е.
Само пръчка в ръката проправя ни ехо.
Виж ни – виж на кого ти приличаме,
щом трънаци разкъсат човешките дрехи.

Знам, бръшляне, какво ми показваш:
как се расте към началото,
там, където до мъх кондензира се времето.
Знам че точно ти даде му малкото тяло,
да се движи край мен, да го ръчка със пръчката
и да ми го отнема.