Рецепта за щастие

Да си забравя посоката вкъщи.

Да я намеря

в един запокитен от жегата в тъмното ъгъл

между следобеда и катедралата,

между косото слънце и далекогледството,

между две кафета и фонтана

в една картонена кутия с надпис

„който има, да си вземе още“.

Сам

Когато той изрича името ми, гласът му се свива и втвърдява като бликнала вода, ударена от вълна леден блус. Е-то засича, музиката на шегата пропада в пропаст от тишина. Нищо не следва от това, нищото само разлиства страниците на това, което би могло да бъде. Нищото е страстен читател с бурна фантазия. Когато гласът му заглъхне, когато краснотечието му се самоубие с острието на едно име, името седи и плаче съвсем самичко на корицата на един блус албум.

See N

Удоволствието от сменената кожа не е задължително свързано със змията. Всъщност ставам все повече ябълка.

Може би краят на света е близо и спокойствието е най-достойният човешки отговор.

Толкова съм благодарна за всичко, което се случи. За първи път летя свободно, без никакво гориво, без абсолютно никакъв страх. Всяко размахване на крилата е мое.

Откакто се заговори за втора вълна, започнах да изневерявам на петкилометровия си маршрут на бягане, който от години е един и същ: покрай реката, по моста, през една горичка и обратно вкъщи. Сега ме влече към града, към вътрешността, към централните квартали. Бягам през уикенда, вечер след осем, улиците са стихнали, но всяка градина, всяко междублоково пространство е запълнено с маси, хамаци, свещи, лампички, барбекюта, потни деца, хора с бири в ръка. По тротоарите са нясядали тези, които никаде не искат да отидат, тези, на които им е хубаво да са тук, изпънали загорели крайници, примижват под милувките на залеза, кимат ми, познават ме, аз принадлежа тук.

За слушане докато бягам избирам най-бруталните китари от 90те и началото на века, а мислех, че изнеженият ми от джаз и техно слух не може да ги търпи вече. Може явно, когато пулсът ми премине границата на 100 удара в минута, и може явно, когато съм се разсъблякла от един куп страхове. Докато се лутам из новите си маршрути, с учудване установявам, че съм минала 10 км без да се задъхам особено. Потта си усещам като прозрачна броня, която се стяга около кожата ми в контакт с хладния мастилен въздух. Завършвам винаги със Stripped на ДМ, която не е любимата ми тяхна песен, но ми е любима камбана. Бим-бим-серотонин. После се къпя, обличам нещо възможно най-отдалечено от спортния стил и паля цигара, защото нали – да не стане прекалено.

Първата си паническа атака получих по време на бягане. След едно техно парти, спала едва 3 часа, с гузна съвест заради многото изпушени цигари и едно неестествено, причинено от две силни кафета, чувство за свежест, се хвърлих директно в ужаса на изтръгващото се от гърдите ми сърце. Тогава ми липсваше каквато и да е култура за душевното здраве и потърсих помощ на съвсем грешен адрес. Дори и след като се образовах достатъчно по темата, не намерих знахар, който да изтръгне пирона, забит в петата ми, може би защото е бил там за да задържи, да фиксира нещо, да попречи на някакво разпадане. 4 години по-късно съм (само)излекувана и абсолютния ми победен вик чака търпеливо в гърлото ми.

Какво активираше амигдалата ми през тези години:

Бягане, след известно време остана само бягане над един предел на натоварване.

Филми, въобще визуални истории.

Всякакво чувство за неразположение, дори и най-невинната настинка.

Новини от всякакъв род, разговори за политика.

Всякакви фундаментални закономерности на физическия свят.

Концентриран алкохол.

Разстоянията.

Телефоните.

Понякога и писането, но на това някак си успявах да се наслаждавам. Добре че не съм изтръгнала съвсем корените на мазохизма от себе си, иначе щяха да са горчиви, сухи години.

Времето (четвъртото измерение). Загубих ужасно много време с това.

…. (ще добавям като се сетя за друго. Вероятно ще разгърна хартиените си дневници за съвет. Иска ми се да запазя всичко. Фактът, че списъкът засега е толкова кратък засега, е истинската заря на празника)

Между другото, тази година ще излезе втората ми книга. Всъщност щеше вече да е факт, ако нещата не се бяха забавили поради все същите причини, които нежно и умно забавят всичко друго. Тъкмо ще имам достатъчно време да я поискам истински.

Папагал

Наоми не ми е точно приятелка. Май все по-малко хора в живота ми носят това красиво съществително. Повечето са облечени в неясни на цвят, функционални дрехи (и никой вече не е гол, за съжаление, но това е друга тема). Kогато станах майка, една фурия премина през живота ми и отнесе един куп шарени шапки, шалове и рокли, бомбета и костюми от пайети. Хич няма да се отплесвам в клишета и да разказвам какви други радости ми донесе, защото това също е друга тема. Това, все пак, май се очертава да е история за нямането. 

Третото дете на Наоми се роди няколко дни преди О. Още докато бяхме бременни попаднахме в полезрението си, защото големият корем създава една специална гравитация, която привлича други големи кореми. За разлика от мен, Наоми роди Измаил сама у дома си, за един час, докато децата ѝ бяха на детска градина, като малко преди това изпуши една цигара със “съвсем минимално количество” марихуана на балкона ми, който по някаква случайност гледа към родилното на местната болница и според нея е причина за спукването на плацентата ѝ. Аз пък  бях заета с пиене на витамини, зелени сокове и с притеснения дали пеперудките, които пърхаха в матката ми, са вече контракции или нещо друго ужасно се случва. Наоми ме гледаше присмехулно, приличаше на арогантен Буда, само че с по-големи цици и с абсурдното убеждение, че раждането е най-големият възможен оргазъм. Хем ме дразнеше, хем не можех да се отлепя от нея месеци наред. 

Когато и моето бебе се появи след четиринадесет часа кралско, но свръх болезнено израждане от две акушерки, таткото и един куп приятели по телефона, активирах кой знае защо модус “бясна котка” и се отделих от света. Наоми е смесица от италианка и египтянин и не се примири с желанието ми да бъда оставена на мира, за разлика от други прекалено разбрани хора. Звънеше, хлопаше, разпитваше, досаждаше. Киснеше с двете си по-големи момичета и с малкото вързопче, вечно прикачено към огромната ѝ фабрика за кърма, пред блока ми и ме караше да се мразя, защото се криех вкъщи. Чувствах се виновна, но не можех да понясям никой. Накрая написах едно съобщение, с който скъсах с нея – брутално и категорично. Изпратих го. От тогава не я видях почти две години, въпреки че живеем в един квартал, в който няма кой знае колко детски площадки. 

После обаче се засякохме няколко пъти в супермаркета, подушихме се и ни стана ясно, че сега нещата са други. Аз не мириша вече на страх, почти сигурна съм в това, а тя изглеждаше леко отчаяна. Двете ѝ момичета бяха по-тихи от преди, а вързопчето, което помнех само като Буда-бебе, ме посрещна с нежен, дълбок поглед. Уговорихме се да се срещнем през уикенда, естествено – на една площадка. 

Прекарах две дни в гъделичкаща радост. Пронизваха ме спомени за всички онези неща, които бяхме решили да направим заедно – шивашко ателие за бежанки, детска градина по Монтесори, сладоледаджийница с вегански сладолед, поп-ъп изложби из целия град, детска книга с мои текстове и нейни илюстрации, нощен клуб със стриптизьорки-роботи, магазин за марихуана веднага щом я легализират, моден лейбъл, магазин за бижута. Имаше едни такива моменти с нея, започвахме да се караме за какво ли не, енергиите ни се сблъскваха и, стреснати от това, решаваха да се съединят. Въздухът около нас започваше да трепти и главата ми се замайваше от огромната сила, която чувствах в тази леко неудобна симбиоза. Може би щяхме да продължим там, където бяхме спряли.

Когато се срещнахме, чувството за вина ме пресрещна на няколко метра преди Наоми. Изпозвах препоръките на здравното министерство като претекст да не я прегърна. Постелихме две одеала на полянката и седнахме поотделно. Децата веднага потънаха в пясъчника. Слънцето се сипеше върху нас неуморно, без да се плаши от камбаната на църквата, която удари пет следобед. Извиках малкия, за да го намажа за кой ли път със слънцезащитно масло. Наоми присви очи, но не каза нищо. Знаех мнението и по въпроса. Отново се почувствах неуверена, но продължих да размазвам цинковата гадост по малките ръчички. Исках да кажа нещо от сорта на “Твоите деца са с тъмна кожа”, но не знаех дали изречен в този ред коментарът ми не би прозвучал расистки, макар че в случая аз с моето светло дете се чувствах дискриминирана от хапещото слънце. Така че присвих очи и не казах нищо. 

Наоми беше донесла термос с ледено фрапе, ягоди, рожкови палачинки и една огромна купа хумус. Аз имах един чипс в чантата и бутилка вода, но хич не ги извадих. Седяхме една до друга на одеялата си, пиехме кафе, пушехме цигари и гледахме децата. В един момент тя каза:

  • Ние вече си нямаме татко.
  • Тоест?

Звучах като арогантна глупачка сигурно.

  • Ами той се премести да живее в Цюрих, защото нещо му писна от нас. А след това го хванаха с една торба трева. Всеки момент ще го екстрадират обратно в Гана. 
  • Хм.

Нищо по-добро не ми хрумна. Не зная къде загубих умението си да съчувствам. Може би в същата фурия, която ме направи майка и ме научи да се грижа за едно-единствено същество.

  • На мен не ми пука особено. Но на децата хич не им е леко.

Наоми ме погледна отново с онзи поглед, който познавах. Който, според текущото ми психологично състояние, интерпретирах или като:

  • Ти си гадна, бяла, привилегирована глупачка.

или като:

  • Помогни ми.

Сега тендирах към втората интерпретация. Налях си още една чаша фрапе. В главата ми се блъскаха различни идеи, една от друга по-неудобни. Наоми не ходеше на работа от 7 години, откакто беше станала майка за пръв път, и не ходеше по убеждение. Обаче аз мислех как във фирмата имахме нужда от човек, който да работи в склада през уикенда, защото не смогвахме с обработването на поръчките през седмицата. Също така аз имах нужда от някой, който да ми помага с чистенето и готвенето у дома. Наоми можеше също да шие, да плете, да прави бижута и да подстригва коси – все неща, за които бях готова да давам пари, които аз имах, а тя не. Знаех, че това е истинския проблем в случая. Но идеята да предложа на Наоми да работи за мен – или да работи въобще – от позицията си на самонарекла се бяла, привилегирована глупачка – ме ужасяваше. 

  • Как се справяте?

беше най-доброто, което успях да измисля.

  • Ая трябва да ходи редовно при училищния психолог. Сая е в предучилищна сега. Няколко пъти се сби с други деца. Измаил не говори, дори и мама не е казал досега, въпреки че е на две. Педиатърката ме тормози да правим някаква серия от тестове. 

Цялото това го изтърси с неутрален като сива стена тон. 

  • Аз…ако имаш нужда от нещо, ми се обади.

Прехвърлих тежкия камък в нейната градина отново. 

  • Да не би да си тръгваш?
  • Не, отивам само за малко…

Използвах случая, че малкият ме извика, за да напусна проклетото си одеало от безсилие. Останах ненужно дълго в пясъчника. Ая и Сая се надпреварваха да ми разказват една и съща история. Папа има голяма къща. Папа има голяма кола, почти толкова висока, колкото къщата. Папа спи в златни чаршафи. Къщата е на един хълм, много далече, до там се стига само със самолет.

Самолет! – извика О. Наистина един самолет пресичаше излъсканото от слънце небе. Децата се разкрещяха и вкупом хукнаха след сянката му. Върнах се при Наоми. Около нея се виеше нежен марихуанен облак, като джин, който обгръща потното, морно тяло на Шехерезада, а после се скрива в спираловидните и къдрици. 

  • Искаш ли?
  • Не мерси. Аз…такова…
  • Не пушиш?
  • Само цигари.
  • Е…
  • Бих могла, но когато съм с малкия…незнам. И не искам май.
  • По-добре.
  • По-добре би било да си успокоя нервите. Снощи пак сънувах кошмар. Детето ми отведнъж се превърна в куклa, която държах в ръка, но тялото ми беше обзето от странен тремор и я изтървах, и главата ѝ, тоест главата му, беше потънала в локва кръв и знаех, че това е…
  • Ужас. Господи.

За моя изненада, не се появи никакъв хаплив коментар за абсурдността за страховете ми. За още по-голяма изненада, очите на Наоми плувнаха в сълзи. Започна да маха с длан пред лицето си, сякаш искаше да изгони някакви мисли-комари. 

  • Милата. Сигурно не ти е леко с тези неща…

Не трябваше ли аз да изрека тези думи? Вероятно да, но ги изрече тя. Не само това, но и ме придърпа към себе си. Меките ѝ ръце бяха като потни клещи, в които омекнах и аз. Затворих очи и забравих всички магазини, книги, изложби, счетоводства, проекти и мухи, които от години бръмчаха в главата ми и ми пречеха да спя.

Когато се свестих от прегръдката и погледнах към пясъчника, видях Ая и Сая да затрупват О с пясък. Той пищеше от радост и, в този контекст не исках да го казвам, но за момент сякаш бях в рая. Обаче само за момент, после регистрирах нещо друго.

  • Наоми, къде е Измаил?
  • Ая, Сая, къде е Измаил? 

извика Наоми без да се помръдва. Аз вече бях на крака, в бойна готовност. Момичетата извикаха, че не знаят къде е, че бил с тях, но сега го нямало. Лицето на Наоми се зачерви от нещо, което преди бих интерпретирала като гняв, но сега знаех, че е страх. Видях, че се изправя, но с нейния препълнен от женственост ханш това щеше да отнеме точно толкова време, колкото ми трябваше да прекося половината площадка. Хукнах, подпалена от нещо абсолютно непознато, тичах така, сякаш се борех за живота си, така както бях раждала – със същата сила, чиито център сега се намираше извън мен. Използвах периферното си зрение да сканирам всяка пейка, люлка и катерушка за един къдрав дребосък. Площадката беше доста голяма, в перфектна квадратна форма и оградена от всички страни с жива ограда, която обаче беше достатъчно пропусклива за двегодишни приключенци. Обърнах се назад и видях как Наоми и момичетата се бяха запътили към другия, по-близък плет. О седеше самичък в пясъчника. Нямаше да отнеме дълго и той щеше да хукне след някой от нас или след сянката на някой друг по улицата и ако имах време да мисля, тази мисъл щеше да ме ужаси, но нямах. От улицата изпищяха спирачки, един клаксон придаде на шума им още по-ужасяващ тембър. Наоми викаше детето си все по-отчаяно. За да не губя време, се опитах да прескоча оградата така, както бях виждала да правят във филмите. Издрана до шията, изскочих на улицата и се огледах. Две коли профучаха пред мен и се скриха зад завоя, после – тишина. Нито следа от катастрофа, никаква локва кръв по улицата. Дишането ми се успокои и очите ми се извърнаха от тунела на страха. В ляво, на десетина метра от края на площадката, беше началото на пешеходната зона с аркадите, които днес, в неделя привечер, лъхаха свежа тишина. Пред витрината на зоомагазина, с плътно притиснато към стъклото личице, стоеше Измаил. С два скока се озовах до него и го обгърнах с ръце. Той се стресна, погледна ме очудено, готов да се разплаче, но вероятно зачервеното ми, познато лице някак си го зарадва, защото веднага се ухили и започна да сочи ентусиазирано към витрината. Папагал –  голям и яркозелен, вероятно излязъл от нечия халюцинация, стоеше на пръчицата изпъчен като пуяк и чоплеше крилата си. 

  • Господи…Папагал.

изстенах. Днес определено не бях надарена с красноречие.

  • Папа, папа.

извика Измаил и продължи да сочи към чудото.

  • Папагал…
  • Папа, папа, папа, папа, папа, папа.

викаше Измаил и се смееше на глас. Продължи да се смее и да повтаря безспирно “папа, папа”, докато го носех обратно към площадката, докато махах на Наоми, докато тя, с моя О на ръце, тичаше към мен, докато се прегръщахме всичките и ревяхме и се смеехме едновременно, докато аз, отново съвсем не на място, коментирах:

  • Говòри, Наоми, Измаил говòри!

Сякаш това беше най-важното в случая.

От бъдещето

Някой ден ще криеш детството си под брада,
светла като пясъка на Синеморец.
Ще пушиш вероятно някакви цигари и
ще казваш, че си уморен.
Ще ми говориш
за града и за въздушните му улици,
аз във замъка ще спя.
Когато го завариш срутен, ще знаеш да го изградиш.
Вероятно думите ще бъдат просто други,
и морфемите не ще се спъват в недоверие
или в излишество.
Очите ти ще виждат повече зелено.
Едва ли ще разбираш сините ми камъни
или защо мълча.
Но ще ти кажа още тук – защото ще си по-голям
от думите, които съм написала.

Заек

Йонас сви цигара с последните си прашинки тютюн и я изпуши до половината, плюейки залепналата по устните му хартия. Навлече парката на баща си и излезе от вкъщи, внимавайки да не скърца много с входната врата. Беше малко след 7 и нощният студ все още лежеше върху тротоара. Стръмната уличка пред къщата на родителите му, надвесена над един широк завой на река Ааре, беше покрита със скреж и Йонас забави ход. Само един счупен крак му липсваше сега, сякаш шината на дясната му китка не беше достатъчна. Не помириса писта тази зима, а сега беше без работа и под карантина при родителите си. Проклета пролет, проклета година. От казана за био отпадъци на съседа го лъхна остър мирис на развалени яйца и конски изпражнения. Да си беше взел тъпата маска за лице, заради която майка му пискаше снощи, поне срещу това щеше да помогне. Сви зад ъгъла и забърза. По равната „Бернщтрасе“ къщите се редяха една до друга, без гаражи и градини, сиви триетажни жаби, вечно влажни и мръсни ‒ такава скука, че дори не заслужаваше епитета грозна. В нормални времена тук колите се движеха в непрекъснати поточни линии, но сега по шосето можеше да се кара скейтборд. Ако знаеше къде си е заврял неговия, де. 

Стигна магазина, който тъкмо беше отворил, и се насочи към входа. Една нахална дебелана, най-много двадесетгодишна, с подпухнало лице и абсурдно пристегнат в талията сигнален елек, го помоли да изчака навън. Пускали само по един човек ‒ разпореждане от вчера ‒ и му посочи рядка опашка от пенсионери, които стояха мирно, на два метра разстояние един от друг, до саксиите с цветя. „Кой ли пък си купува саксии по това време“, запита се Йонас, и в този момент видя как една от дъртофелниците взе мушкато и го пъхна в кошницата си, която се разклати силно в костеливите ѝ ръце. Йонас се изплю на тротоара и се запъти към края на опашката под ужасения поглед на дебеланата. 

Успя да влезе в магазина едва в 8.30, след като кой знае колко саксии мушкато, пакети безкофеиново кафе и пастети от гъши дроб минаха преди него. Големият, до болка познат супермаркет, в който като дете крадеше шоколадови бонбони, а като тийнейджър ‒ презервативи, му се стори съвсем друг сега. Празните коридори вибрираха от какафонията на цветовете по рафтовете, радио „Енерджи“ бликаше бълвочите си поне пет октави по-изнервящо от обикновено, без да заглуши скърцането на самотните му стъпки.

Йонас имаше чувството, че светът е свършил и зад всеки ъгъл може да изскочи някое безформено зомби, точещо лиги по махмурлийския му мозък.

Стана му отведнъж адски неудобно да купи само тютюн и бира и да се изниже. Все пак един куп хора в магазина работеха в момента, реално погледнато, само и единствено за него. А и защо да не накара следващия да почака малко повече? Тръгна безцелно между рафтовете. Обръщаше специално внимание на стоките, които не го интересуваха. Вегански наденици, подложки за обувки, крем карамел на прах, чорапи от мерино вълна, книжки за оцветяване. Четеше етикети, правеше се, че сравнява конкурентни марки на един и същ продукт, тук-там слагаше нещо в кошницата си, после го оставяше при други продукти. Сок от глухарче сред червените вина, семена чия в хладилника със сладолед, дамски превръзки до памперси. Намери и една хартийка в джоба си и от време на време се взираше в нея, сякаш изучаваше списъка си за пазаруване. 

Обаче никой не му обръщаше внимание, продавачките се въртяха около касите, опъваха ластичките на маските си, уплашени като подгонени от гръмотевица крави. Имаше промоция на прах за пране и почистващи препарати, също и на грозни великденски зайци и шоколадови яйца в бледи пастелни цветове, които напомняха повръщано. Пред щанда с прясно изпечен хляб се задържа повече, подуши два комата хляб, които изглеждаха абсолютно еднакво, но единият беше двойно по-скъп от другия. Пъхна и двата в кошницата си. Стомахът му се беше събудил и къркореше като старата Веспа на майка му. Може би беше добра идея да купи и нещо за нея. Някакви кифлички, малко френско сирене, шунка, такива работи обичаше тя. И за баща си – лют салам, фъстъци, онези солени бисквити, които гризеше вечер пред телевизора. Кошницата му се напълни за нула време. Едва когато се запъти към касите, се сети, че беше дошъл за нещо друго. Затътри се обратно към рафтовете с алкохол. Обаче нещо не беше наред. Тишината. Осветлението също беше друго – сякаш половината халогенни лампи бяха сдали багажа. Обърна се към касите и видя, че там нямаше никой. Потърси с поглед дебеланата пред входа, но и от нея нямаше следа, нито виждаше каквато и да е опашка от желаещи да пазаруват. В този момент го видя как се влачи към него – огромен двуметров заек, покрит с разкъсан станиол и засъхнала кръв, мучащ като оркестър от Ада.

Кой знае защо първата му мисъл беше ЛСД. Миналото лято пробва за първи път. Миналото лято Йонас живееше друг живот. В него имаше Мара, а също и малкият им апартамент с хамак на балкона и двадесет и две саксии с цветя. От четвъртък до неделя правеше коктейли на един от баровете в Хинтерхоф – “с магическа пръчка”, както не спираше да повтаря пред възхитените лица на момичетата. И наистина се чувстваше мощен като магьосник, догато почернелите му и заякнали бицепси разсичаха лазерните инсталации и танцуваха пред рафтовете с бутилки. Сутрин към седем прекосяваше заспалия град с колелото си, замаян от радост и безсъние, и жадно всмукваше свежия, мек въздух, който го подготвяше за прегръдките на леглото и на сънената Мара. Беше хубаво.

И кой знае, ако не беше този ЛСД трип, може би щеше да продължи малко повече. В края на септември лятото все още не мислеше да си отива. Празнуваха годишнината от откриването на Хинтерхоф в продължение на седмица. Една голямо ято хедонисти от всички краища на Швейцария, полуголи и окъпани в брокат, лежаха по озарените полянки около клуба. Мара също беше там, двамата не се бяха прибирали вкъщи от няколко дни. След като Йонас свърши последната си смяна на бара, двамата поплуваха в Ааре, а после дълго търсиха дрехите си из храстите, заливаха се от смях, настръхнали от хладната вода, твърде ентусиазирани, за да спят.

“Винаги съм искала да пробвам.” каза тогава тя. “Много готини хора от Цюрих, преди малко се запознахме, имат достатъчно, всичко е точно. Искам с теб. Хайде заедно в Огледалния Свят!”

Не че той не искаше. Но Йонас беше способен да иска нещо и от страх или мързел да не се протегне към него. Тя обаче беше направена от друг слой пръст. Той с радост пренебрегна тихото мише гласче на разума си, а после то го напусна, смъртно обидено.

Беше хубаво, о да. Но след цялата прелест нещо се обърка. Паниката дойде към края, когато Йонас усети, че сетивата му бавно се връщат към нормалното си състояние и че Мара не е до него. Взираше се в един храст, който разливаше очертанията си в причудливи форми – ту човешки, ту геометрични. Струваше му се, че държи ръката ѝ, но изведнъж осъзна, че е сам. Тръгна да я търси, обиколи целия ареал на Хинтерхоф, но малкото хора, които срещна, последните останки от голямото празнуване, му бяха непознати. Накрая намери колелото си и, едва-едва балансирайки върху объркания си дух, се прибра вкъщи и грохна върху дивана.

Мара си дойде едва след няколко дни. Носеше широка тениска с грозен принт на заек, който сякаш се взираше в него и го разсейваше, когато се опитваше да говори с нея. Което не беше лесно така или иначе.

Не му даде никакво обяснение. Говореше несвързани неща – нещо за майка си, за зъбите на лисиците, какво било движението по магистралата и за един сладолед, който изяла и който се оказал без съдържание. От време на време взимаше нещо в ръцете си и дълго го оглеждаше, застиваше в ступор по средата на стаята. На Йонас му отне доста дълго време да приеме, че нещо наистина трайно не е наред. Мара не се къпеше, отказваше да свали тениската със заека, отблъскваше всякакви опити за физически контакт. Когато октомври дойде, му стана ясно, че явно не мислеше да стъпва в университета. Отвреме навреме изчезваше за няколко дни, после се покатерваше през перваза като разпердушинена птица, хапваше малко хляб и заспиваше на дивана. Сънят ѝ беше придружен от непрекъснато бълнуване. Тениската ставаше все по-мръсна, лицето на заека беше покрито с кал, пот и кой знае какво, малки трънчета се бяха забили в плата и раздираха кожата ѝ. Това заешко лице се взираше в него – ту тъжно и укорително, ту ехидно и заплашително. Лицето на Мара пък все повече се изпразваше от емоции. Ужасът се настани в сърцето на Йонас трайно, безсънието също. Когато все пак успееше да заспи, го будеха тежки кошмари и го захвърляха насила сред остатъците от щастието му, сякаш имаше нещо за вършене там.

Обади се на родителите ѝ, а после в психиатрията, на първи ноември. Оттам нататък животът му продължи да се скапва на редовни порции. Проклетата световна пандемия беше най-лесно смилаемата от тях. Хубавото беше, че вече май не му пукаше. 

Затова и зомби-заекът не го уплаши. Снощи беше   унищожил десетина бири. Или може би ЛСД-то беше разбило и неговата психика и той едва сега го забелязваше. За първи път, вместо да се самосъжалява или да мрънка, се зачуди какво ѝ беше на Мара с нейното шизофренично разстройство, което не реагираше добре на лекарства и терапии, което дори се влошаваше. За пръв път се запита как изглежда светът, който тя обитава. Със сигурност по-добре от неговия. За какво ѝ е да се връща?

Ръката с шината, държаща кощницата, го болеше, но Йонас се изправи от мислите си и се опита да изглежда колкото се може по-решителен. Фокусира се върху видението пред себе си. Имаше поразително реална, влажна, лигава кожа. Явно не се движеше много-много, освен когато туловището му произвеждаше тежките мучащи балади. Понеже очи липсваха, а главата беше изкривена на няколко места, Йонас не можеше да определи дали нещото изпитва интерес към него или просто си стои там. Под разкъсания целофан, парчетата шоколад и лигите се виждаше логото на фирма Лунд. Като момче обичаше да краде от техния сортимент. После задраскваше н-то в логото с черен маркер и разнасяше новия си продукт – Луд шоколад- из квартала под възхитените погледи на по-малките деца. И той, и приятелите му, намираха това за много смешно.

  • Махай се, измислена гадост такава. 

Нещото се извърна към него. Това, което беше смятал за лице, се оказа задната част на главата. Сега предната, която не изглеждаше по-симпатично, се опули към него с две големи тъмни дупки, през които се виждаше нещо. Имаше нещо блестящо във вътрешността на тази полусмазана глава. Йонас инстинктивно се приближи към заека, за да види по-добре.

  • Мууууу.
  • Стига бе. Зайците не мучат. Само на такава тъпотия ли е способна фантазията ми?
  • Добре де, извинявай. Исках да се пошегувам. Знам колко много мразиш великденския комерс. Йонас, аз съм.

Сега стана наистина гадно, защото това беше гласът на Мара. Лек и весел бликаше от кухините на заека. 

  • Да бе. А аз съм шизофреник. 
  • Не си, Йонас. Шизофренията изключва саморефлексия. Чел си достатъчно, би трябвало да знаеш.

Наистина беше прочел какво ли не в първите седмици след диагнозата ѝ. След това престана да чете и започна да пие.

  • Как са вашите? 
  • Мара, честно? Първото нещо, което ме питаш след толкова много време, е как са нашите, докато се криеш в зомби-шоколадов заек по средата на супермаркета? Как да те взема на сериозно? Тоест себе си, как да взема себе си на сериозно? По дяволите, няма да те наричам повече Мара, никаква Мара не си. Изчезвай, махай се, остави ме на мира.
  • Ще се махна, ако ми обещаеш да се грижиш за тях. Явно не мислиш за това, но нали ти е ясно, че и двамата са рискова група за вируса? 
  • А аз пък съм рискова група за тъгата.
  • Можеш просто да си сложиш маската и ръкавиците, когато излизаш. И да престанеш да поркаш бира с онази сган от полумъртви алкохолици. Стой си вкъщи. Какво направи със саксиите ми?
  • Изхвърлих ги.
  • Глупак.
  • Майка ти не ги искаше. 
  • А ти какво, беше твърде зает, за да ги поливаш?

  • Извинете, бихте ли се придвижил към касата? Чакаме ви вече повече от час.

Дебеланата със сигналния елек стоеше пред него и размахваше малката си подпухнала длан пред лицето му, за да го събуди. Йонас се стресна и послушно нареди съдържанието на кошницата си върху лентата. Притесни се дали ще има достатъчно пари в картата си, за да плати всичко, но когато касиерката му подаде касовата бележка с нещо като гънки на усмивка под маската, той се осмели и каза:

  • Извинете, ще искам и една кофичка мушкато.

Ева от първия етаж

Да останем още мъничко тук.


Боли от всяка помислена стъпка навън


като земетресение в черепа на планетата.


Светлото слънчогледово лице се извръща от мен,

но въздухът трепти като мънистена завеса.

Мирабелените цветове мълчат,

докосват само тъмното на първия етаж.


Да останем още мъничко тук.

Кожата е свободна от погледи,

сенките се свиват в краката ми,

обирам с метла светлината от залеза,

изхвърлям я върху огризките на онзи образ,

който тежи в торбата на Ева от първия етаж.


Да останем още мъничко тук.


Тръскам дланите си от балкона всяка сутрин

и сея пет години време,

в тревата друго не захваща,

питах дъждовните червеи


опипах пътеките им като брайлова азбука,


друго не ми казаха, само – вятърът тръгва си


прати нещо по него,


прати мъничко сигурност.


Изрязвам сантиметър пшенична косичка

и го слагам в гнездото на враните,

заселили първия етаж.

Да останем още мъничко тук,

креслото от страх не убива, пружината

скърца в гърдите, прахосмукачката

изсмуква часовете между обед и вино.

Копчето на самоснимачката се счупи

точно когато намерих цвета си,


затова драскам с пастел по монотонната музика


(беше слънчогледово жълто с меден пълнеж,

беше нещо от торбата с покупки

на Ева от първия етаж).

Да останем още мъничко тук.

Сънят ме люшка като вълните на Côte d’Azur

но сънувам гора с изсъхнали фалоси.

Какво ще се случи с телата,

повтарящи едно и също движение,

зная какво ще се случи,

мъртвите от първия етаж ми казаха,

че мирабелата ще прецъфти

и морето ще залива само спомените.

И ще трябва да изчистя знанието с пяната на дните и със спирта на нощите.

insta(nt) summer pleasure

Непрекъснато се спъвам в ангели

Нещо нежно придърпва одеалото на бъдешето върху мръзнещото ми от „беше“ тяло. 

Стоя тихо в пространството между биография и идентичност.

Помолих да не идваш още. Но второто кафе разлях на пулта си, защото светлината се смени с дивашка скорост и обърка пощальоните на тялото. Помолих да не идваш още, но молбата ми се върна и ме зашлеви обратно с ужасно неприятна ми прегръдка. Обгърна ме отново онова отказване – от гроздето, вината, светлината ти. Голямата ти носталгична гръд и дрехите, които дращят, да, дори най-меките, и тази поза на нещастник с две тетрадки, чакащ влак, и нея мразя. 

Понякога е трудно. Но и трудното е само труд за някога.

Днес говорих почти цял ден на немски с О. без да се усетя. Немската ми реч тече много по-бързо и гладко. Българският все повече се превръща във вътрешен език, с който само пиша и кодирам сънищата си. Език – робинзон крузо, обграден от океаните на дните ми. Понякога изпосталял и болен, понякога – див и щастлив в самотата си, проснат върху топъл пясък.

Септември винаги ме запраща в ъгли, потънали в страх. Но тази светлина. Тази светлина, режеща през слабините на меланхолията.

О продължава изречението ми.

Портрет с чаршаф в неделя, 6.30.Зад гърба ми 51.5 работни часа, 18 кафета, 5 медитации, 2 бири, 3 чая от валериан и последните петна лято, разпиляни по отминалата седмица. Няма да чистя, оставям купа да се трупа без ясна цел, но с леко сърце. 

Мое бяло момче,  от север прокапва хладът на горите
и дъхът на цигари, и шумът от съвсем други, много сериозни, студени игри. 
Но пред прозореца зяпнал, в пухена броня, си ти. 
И в очите ми – ти. Само ти си.

Нищото така ме плашеше преди, че избягвах да затварям очите си. Страхувах се от това, което не е. Но времето, което търся, е нищо. Време,  в което са разгънати гънките от сгъването в кутията на сегашното,  където всяка мисъл намира плътна,  осезаема форма,  всяка гледка – шерпа за тежката памет, където моментите се сменят,  без да свършват. Това време пише,  за да не прекъсва потока си,  а потокът се състои точно от вибрациите на това,  което не може и остава в нищото. 

Когато искам да бягам достатъчно дълго, за да разкъсам фазерите на някое настроение, обличам тениската, в която приветствах О на този свят. Дишам и оглушавам от шума на кръвта си.

не стигнах Zermatt, но
шахмат с подути прасци и
само едно стихотворение ме дели
от пътя обратно

Сутрин в пет решавам,  че бъркочът път-кафе-тракане по клавиатура-ровене в папки ми е вкусен или поне интересен, разбърквам го с кукленски крак и така прекарвам безбройни часове,  сърбайки надигащата се сухота в гърлото. Накрая тръшкам пета в Del и крещя: дайте ми от сладкото,  от дърветата,  от детето ми, от меката светлина на здрача, от цветните петна в очите на приятелите ми,  които не съм виждала отдавна. И тръгвам да изпия лятото, разгърнато в два часа, милвам кучета и котки, завирам пръсти в кал и в пшеничени коси,  събирам остатъците си от наивност в кофичка за пясък, прегръщам потта си и чуждата, докато ми прилошее от умора. Утре пак нещо горчиво за храносмилане на най-хубавото и така до края на света.

Ни капоейра, ни футбол, ни танц, но оветяване на облаците.

Еднооко овесено чудовище с есенен перчем. Свят, излюпил се наново. 

Още малко от същото. Още малко брррр привечер, петно в реката, докато птиците си избрат клон за нощуване. 

Реките сега преливат във въздуха. Превърнах се в едната си Ела,  върнах си времето и простото удоволствие от това : всичко да е казано. Да си имам дневник и нощник: места,  където нещата да намират правилните си чекмеджета, чувствата да не раздират контурите на всяка qualia, само леко да притискат главата ми, да са прозрачен Qual. Да съм животно, тоест жива, жива, жива.

Култура на грешките.

Август – рошавата лъвска грива, 
мръсен джоб с презрели дренки
и ръждясал (и заключен) изгрев. 
Дни – преди дори да се повдигнат, 
грохват, мокри си отиват. 
Вечер се завивам
с кожата на сенките им.

Не вярвах, че е възможно този възел да продължи да се затяга. Може ли повече от онова новородено разкъсване на астралните ми вътрешностите? Може ли повече от онази върховна крехкост на свръхновото ти тяло? Може. Тук, където ти растежът ти избутва навън моето собствено съдържание. Където ти пееш, докато те приспивам, където делиш храната си с мен, калибрираш погледа ми и тактуваш вечерите ми, където крачките ми се забавят до скоростта на твоите. „Ще дойде мъж и ще те промени“ пророкуваше баба ми, но едва ли е виждала точно теб в пророчеството си. Излягам се в това, което аз виждам, като в хамак от паяжина.

О, любими, тялото ти! Тялото ти, дето все се настанява в чуждо тяло.

Геометрия на махмурлука. Диаметрите на две чаши бяло вино, поставени върху хипотенузата на тяло, докосвано настойчиво от пръстите на остаряването, умножени по странна и плашеща непоносимост към етерите. Резултатът е влюбване във водата на степен 35 и нова формула за променяне на съзнанието, все още неизмислена.

Библиотеката ни е направена от прилепени една до друга щайги и е на нивото на пода. О. се занимава от шестмесечен с разхрърляне на всички книги по килима, полягане върху тях, намачкване на страниците, олигавяне на гръбчетата и от скоро – със сърцераздирателни опити да ги върне обратно в щайгите. Днес за пръв път намерих всичко в сравнително приличен вид – с изключение на тази книга, която все още лежеше на земята. Аз я пъхнах в една пролука, но малко по-късно отново я намерих сама – този път в кухнята. Оставих я да лежи там и сега – сега я намирам на малката масичка – щайга до матрака на О., където обикновено оставям биберони и детски книжки за четене. Искам силно усещане за level up в момента.

Между другото – този сок, който се стича по китките докато обезкостяваме плодове, са сълзи от радост, намерили друг излаз.

Чувствам тялото си много по-интензивно, когато го пращам в месомелачката на пикселите и от наблюдавам как от другата страна изплува отражението му, сглобено другояче.

Ще поговоря малко с пода, а после и с тавана.

Почти недоловомо, но вечер в шепата ти шумят океански течения.

Кафе с бадемово мляко и банан за закуска, докато търся изход от леглото си. 

Едно раздрано платно развява небето, под него – кораб в бутилка, бутилката – в гърлото.

В неделя на църква. Свободата е зелена и е точно двадесет минути вечна. Толкова, колкото да те пренесе течението от язовирната стена до мястото, където гори огънят ти. Когато видях #Aare за пръв път преди много години, усукала здраво центъра на Берн, затреперих от тласъците, които безумно красивото създава в гръдния кош. От ефимерното във физическото, от абстрактното в реалното. Там водата е близо до извора си и е буйна, магически синьозелена, като извънземен коктейл. Тук, където живея сега, е кротка и мъхеста, влачи тялото си като пълзящо растение, наситена е с миниатюрни рибки и аромат на пушек. Полу на шега, се поздравяваме с #AareKrishna на брега. Плувах тези двадесет минути и вечерта преди да родя и оттогава ми е много, много сериозно с тази религия.

Когато слънцето насити хладния нощен въздух, все още търсех възели, в които да вплета съня си. Може ли да облегна изморените мъгли в очите си върху безкрайното ти синьо, небе, да се впия в тънките, сочни мускулни жилки на облаците?

Само сегашното време може да приюти дуализма. И миналото, и бъдещето имат само по едно лице – често съвсем случайно избрано, набързо лепнато върху празнината, която всъщност са.

Не станах майка. Придружител съм, тъй както придружавам и собствения си дъх. Не аз дишам. Не аз те създавам. Просто стоя с широко разтворени сетива до това ново време и го прегръщам. Просто датата на рожденния ми ден се смени – безвъзвратно. 

Боровинки, изпълзели сред ревнива коприва, парят пръстите, кърви езикът. Което не изядох, се превръща в ликьор. Отново това странно време – на беритба, на подготвяне за нещо приказно.

ова цветенце иска да ви помоли да изпратите колите си в космоса (заедно с радиоактивния боклук), да не купувате нови дрехи (тези на царя са ок), да пътувате бавно (или вътрешно), да не използвате пластмасови торбички и да не ядете други животни (освен ако животът ви не зависи от това). Също така нещо за сламките, безумното разхищение на хартия и искането на неща, които са далече, на всяка цена. Предлага и алтернатива – да намерите друга планета за живеене точно толкова бързо, колкото се изчерпват силите на тази. Бележка за мен – спирам авокадото. Тежко, но важно решение. 

Вали тъй благо. В подплатата на стаята съм, влага блика от тавана. Ваканцията ми далеч от мисленето, в страна Чувствèния, е приключила. Започва друга, другаде, къде – не зная.

37 градуса. Още една седмица Меркурий на раменете ми,  още един камион товар сънища за сънуване. Порите ми са бранденбургски порти. Преливам,  нищо не се вмества в тялото ми. Всяко излишно действие затихва в сянката на намерението си. Слънцезащитния ми крем функционира като ракета за .О., пинсетата за вежди подпира тялото на едно растение,  обективът ми е омазан с пюре от фурми,  огледалото – облепено с непрозрачен филтър. Между зъбите ми проскърцва пясък от места, които не познавам. На толкова високо гледката се свива в замайване. И това за пръв път е добре.

Кое е оставил толкова много следи по музиката?

Подай ми най-острия молив, достатъчно остър да остави следа върху памука в главата ми.

Напред! Денят облива тялото и тясното се пука като диня! Навън препускат думите и там, сред тях, ни има.

Уж близки са ми – тази биполярна светлина, това мокро слънце, тази мека длан на идващата буря. Но не преставам да им се чудя. Вървя бавно, докосвам, дишам, вътря очи в пет посоки. Вървяла съм така хиляди години и всеки път се спъвам в този процеп във времето, наречен сега.

Косата е част от нервната система, колкото повече от нея има,  толкова повече е буферната зона между крехкия център на човека и света. Освен това – приемник/предавател,  торба за вятър, възглавница,  шал, губене на време, легло за насекоми, дразнител, изящна буря и още много, много…

Това, което ме дърпа, съм.

Всяка вечер
пеещото дърво пред прозореца
търка клони в тишината ми.


Вчера беше one of those days и към края на следобеда беше ясно, че кашата в главата ми се втечнява и се превръща във водопад от сълзи. Нямах възможност да се оттегля, а и така и не разбрах докрай теорията защо не трябва да се плаче пред деца. Така че просто седнах пред него и ревнах. Бучах и треперех с цялото си тяло. Той ме гледа няколко минути съсредоточено, след това започна да се смее на глас. Явно нямаше категория за това, което се случваше, може би мислеше, че разкривеното ми от плач лице е нов вид гримаса, с която го забавлявам, нов вид игра. Колкото по-буйно хълцах, толкова по-бистро се смееше. Накрая просто не можех да бликам сълзи, ситуацията беше толкова абсурдна, че и аз се засмях. И се сетих (Dostoyevsky, was it you?), че хората са нещастни, защото не знаят, че са щастливи. Горе-долу по това време ни плисна залезът, по-ярък от всеки изгрев, който съм виждала .


Тази седмица се наложи да остана вкъщи, защото яслата ни е затворена. Отново усетих – колкото повече време имам, толкова повече времето ме има. Часовете ме поглъщат, безбройните възможности ме разкъсват, нищо не бива завършено, трупам купчини от разхвърляни потенциали, идеите подуват главата ми, загубени в зле картографирания терен, без път навън. Накрая на деня съм толкова изтощена от вътрешно движение, че мускулите ме болят. Нощем сънувам казарми, сънувам себе си, подложена на военна тренировка, на противоположното на живота ми. Сутрин наблюдавам детето си, чието първо действие след събуждането е да се втурне към чекмеджетата си и да извади съдържанието им навън, разхвърляйки ентусиазирано, смеейки се на глас. И си мисля – сигурно има някъкъв смисъл в хаоса, щом съществува като инстинкт.

О, не преставаш да напомняш, че идваме от тъй далече, от някоя звезда, избухнала от щастие, гръмнала от многоцветие, свила се от неспособност да износи многопластието на човечеството. Че земята всъщност става за това. 

Просто да седя и да се разтопявам, духът ми да скимти на тясно, земята да е спряла. 

След раждането на дете, разпадът на тялото явно засилва стремително скоростта си. С изпълнена биологична мисия в раницата, процесите на изхабяване и умора, чакали услужливо на standy, под маската на „не знам кой ден е днес, а камо ли на колко съм години“, се втурват да догонят календара. За пръв път познах изтощение, грип, бръчки, желание да почивам вместо да съм навън, нетърпимост към определени храни. Раните ми заздравяват по-бавно, мускулната треска се появява от минимално усилие извън комфортната зона, а сега и се разхождам и с тегнеща болка в сухожилията от няколко дни невинно скачане на въже. Всичко това щеше да бъде много тъжно, ако не беше толкова интересно за наблюдаване. И ако не беше другото, вътрешното движение, все по-гъвкаво и фокусирано.

Животът през лятото, каквато и форма да има, е синоним на ваканция. Още от онези училищни години, когато дните между юни и септември се разточваха като гъст мед върху кожата, протяжната топлина винаги успява да ме накара да се чувствам истински свободна. Работата изобщо не променя това усещане, напротив – обогатява го. Чистият хлад в офиса, сладоледите, които някой винаги носи, розовите бузи и измачканите ризи около мен – всяко движение се превръща в игра, всеки проект – в приключение, всеки контакт – в приятелство. А часовете са толкова много, вечерта никак не бърза да се превърне в нощ, обикновено кисне до мен в хладната прегръдка на реката, която минава пред блока ми, и търси рими на думата щастие. Безгащие е само една от тях.

Юни, месец на първите стъпки, на първите къпания, дъх на сънен бъз и разсипани поля от мак, к тъй нататък, благодаря. На балкона е Испания, под мишниците ми извира Тунджа, а върхът на Девицата бди върху голата луна. Тази пулсираша мощ, която не идва от мен, но е изцяло и истински моя, тази искряща радост, която пронизва, тази несекваща прелест да съм будна и да е юни, отново.

В един момент осъзнавам, че списъците за пазаруване са заместили упражненията по хайку, бърборенето на О. – музиката, бързането за ясла и работа сутрин – медитационното трансцендиране, любовното тяло на хартиения дневник – работата ми по онзи горящ роман. И ми става хубаво, ужасно топло ми става от несекващата мощ на промяната.

Вечер рано, вечер рано, в неделя, в неделя. Хора, меки като хляб. 

А тялото е писта, с която ти се надпреварваш.

Честите дъждове непрекъснато рестартират лятото и всеки път го намирам недокоснато, току-що разопаковано от влажната почва, абсолютно и неописуемо добро. 

Метнах го в раницата и тръгнах към гарата. Исках да прекосим поне една граница, защото ме тресе люта носталгия по релсите и по съседните езици. По пътя ни наваля дъжд, забравих пин-а на картата си, запознахме се и милвахме две кучета, накрая точно на перона реших, че е време да променя усещанията си за това какво е пътуване. Завъртях подметка на кец, хлътнах в една палестинска изложба, после в кварталния макдоналдс, където не бях стъпвала никога и където едно индийско семейство празнуваше сватба и ни почерпи с пържени картофи и минерална вода. 


#инстаграм
 и въобще снимането понякога наистина ме спасяват от хедонистичната спирала в ДНК-то ми, принуждават ме да задържа внимание върху неща, които иначе биха се слели с настроенията, биха приели цветовете им, биха се загубили. Дори и крехките секунди присъстващ поглед, които ми осигурява обсесивнито снимане на каферъкакнигазалезчаршафкракакоткадете, са достатъчни да полеят почвата на благодарността. С времето нуждата от инсцениране намалява. Очакване. Какво ще поникне от там? Какво ще поникне от теб?