Огледалото сред зърнестия въздух
на коридора между двата вида сън
не показва нищо повече
от настървението да съм будна.
Челюстта, носът, косата – нищо тук
не ми принадлежи наистина
и всичко е измислено отдавна.
Освен усмивката, една самотна грешка,
с която мога да работя дълго
между черти добре премерени, но чужди.