Светлината капеше по репеите
с премерената скорост на блаженство,
но долу съхнеше градът. Хриптенето
му се усещаше и тук, в най-горното
ми аз, във кварцовите структури.
Един минорен лад, вкуса на нещо грапаво,
трънак без плод и вечните листа – пендари,
дайре с избити зъби, плачещо
в далечината, кучета,
дъха на лош сън, изгорели гуми, гари
и разбира се, нехарактерните
за вкуса ми сортове вина,
поети непремерено.
С нарастващо отдалечаване от времето,
скалите ставаха обаче по-познати.
За всеки километър ясно бе – ще го намеря –
тъй щедро ми предлагаше мълчания,
така синхронно виеше се пътят с веенето
на роклята ми в лъскавия вятър,
че се зарадвах. Сякаш че не бе напразно
да тръгна без лице в гората.
Вместо това: премерената моя скорост,
пиянското ми тананикане
„нагоре, още по-нагоре“.
А долу съхнеше градът,
но репеите се огъваха от захар.