Нели Станева

дневник, чернови, светлини

nellystaneva@gmail.com

Етикет: Нели Станева

  • Защо не мога да бъда феминистка



    Най-вече защото е име като всички останали, но не това е най-важното.
    Макар върху същото да паля цигара, да захапвам бутче от пуйка.
    Не съм особено добре възпитана или тъкмо обратното.
    Нямам особено желание да имам куче, нито зад мен да се влачат армии.
    Понякога сама трябва да нося каишка. Порязвам се почти всекидневно с бръснач.
    Справям се с всичко само заради вярата, че няма как да се справя.
    Подозрителна съм към себеподобните, които си позволяват някакво мнение.
    Нима не виждат колко красиво изтича дъждът във канавките?
    Сигурността на кръговрата не е същото като мъжката постоянност.

  • Витамини

    Детето скача в пухкавия сняг
    по своя необмислена пъртина.
    Облечено, обичано, опазено
    от всички майчини лавини.

    И тревожния ѝ поглед храни
    чудовищната белота. От другаде
    ще дойдат калните следи, когато
    стопи леда си нервният юмрук.

    И снежните човеци се нуждаят
    от витамини. Вечерта, по залез,
    детето вика „мамо“ пред вратата,
    а в ръката му замръзнал морков.

  • Начала (намерено)

    Сутрин е, толкова рано, колкото можете да си представите, зима и ние пътуваме в трамвай номер 4 за Централна гара. Парното в това олющено, червееподобно  транспортно средство, дълбаещо тъмното, бумти, слава на провидението, на някои зиморничав служител или на повредата, която е причинила това, потим се, особено тези, които седят до някое от излъчващите топлинни цунамита тела, кръвта се разтяга, подува пръстите, вкочанените обувки отесняват, на пода капят шалове, шапки, ръкавици, пияниците моментално заспиват, почти съвършена тишина царува под тракането и съскането на движението по релсите. Виолета е в джоба на палтото ми, тикнала съм я там, за да не я загубим, по-умно би било да я тикна в раницата, но детето не искаше, а беше твърде рано за възпитателни пререкания помежду ни, джобът ми се стори добър компромис, от него се подаваха само червените конци, които са косите на Виолета. Естествено Виолета имаше първоначално виолетови коси, затова и носи това глупаво име, виолетова беше преждата, към която първоначално и съвсем случайно посегнах, после детето я острига, разплака се и, понеже не открих виолетовото кълбо, приших нови коси от червена прежда, но Виолета не промени името си, и за мен, и за детето, цветът на косите нямаше значение, като цяло куклата нямаше никакво значение за нас, но за мен това се промени в момента, в който я изгубих. Може би се дължеше на драматичния начин, по който я изгубих, защото когато нещо е така драматично, то моментално те отдалечава от спокойствието и безразличието на съществуването и те вкарва във филм, във филмите всичко има значение, всичко е сцена, водеща към друга, заслужаваща внимание, за да обясни нещо преди или след това. Затова и когато, сънени и размекнати от горещината, ни се стори, че сме пристигнали на Централна гара и трябва да слезем бързо от трамвая, когато дръпнах рязко съблеченото палто от седалката и детето от другата, и се надвесих над стръмните стълби, а ватманът извика да не сме слизали, че имало още една спирка, че това не била най-близката до Централна гара спирка и аз дръпнах още по-рязко назад себе си, палтото и детето от стръмните стълби, секунди преди вратите да се затворят, и от това рязко движение Виолета изскочи от джоба на палтото и падна по стръмната стълба директно на релсата, секунди преди вратата да се затвори, това беше толкова бързо, невероятно и филмово, че ме разтърси до дъното на съществото ми. Слязохме на следващата, на правилната спирка, а влакът беше нарочен след само десет минути, нямахме време да се връщаме за Виолета, легнала на релсата, вероятно смазана от следващия трамвай, нямахме време дори да обсъдим какво се е случило, защото ужасиите на Централна гара София са достатъчно, за да ни погълнат, за да ни разсеят. В купето, също толкова горещо, аз тихо събирах сълзи, а детето спа, четири часа, в това време Виолета беше размазана до край, макар тялото и от стари чорапи и памук със сигурно е издържало доста повече от, да речем, едно човешко тяло.

  • Очите на дъщеря ни са в неопределен цвят

    От магистралата се вижда родното ѝ място –

    синя сянка на масива,

    по който още се катерят откази.

    Аз исках да останем, но

    „защо“ донесе облак в тъмносиво 

    и бог се оцвети в каквото липсваше.

    Колко още път се вмества във човешкото

    и колко повторения, преди съвсем да се изтрият

    очертанията, за които сме увиснали?

    Така е по-добре, в ръцете ни са само

    тези дребни чашки със кафе –

    две разширени зеници пред невъзможното. Отвсякъде

    зеленото притиска ни със необхватна вечност,

    в която според бъдещето сме били.

  • Автопортрет с къса коса

    Това лице, което е избягало
    от огледалото до входната врата.
    За кратко появява се в прозорец,
    подобно слънчев лъч, прескачащ
    осемте минути с максимален пулс,
    или в изпъкналата буза на лъжичка,
    за да се разсее от ръцете ти,
    докато келнерът ни носи бира.
    Лице, което не расте, във всеки смисъл,
    вярно куче на контура, формата
    и важното. Дори разрошено и сънно
    напомня стих, не патетичен хаос,
    не майка си, не всяка трета
    и не изисква работа.
    Лице, което прекроява дължината
    извън физическите очертания, които бягат,
    плачат, мокрят се, сплъстяват.
    Лице без никакви очаквания.
    Драскам на салфетката, която също ще изхвърля:
    има едно око на шията ми,
    отворено сега за възможността
    на пръстите ти, а примижват другите;
    докосването се разпространява
    по незащитено и обезкосмено тяло.
    „За красота“, ми отговаряш,
    и аз изпивам с радост глътката,
    която, гола, нищичко не обещава.

  • На несъществуващите ми приятелки



    Момичета, случва се винаги:
    всяка една от вас
    спира на сантиметър от погледа ми.
    Контурите ви не са толкова приказливи,
    колкото заедно се опитвахме.
    Белият шум, оказва се, или дразни, или приспива.
    Само желанието, прескачащо  различни гами,
    създава музика, с която истински ми се говори.
    Как иначе да разкажа за мястото извън границите,
    носещи вашите имена? Брадичката
    паралелно на тъмната линия, чаши с вина,
    зряла в пълно мълчание, един вик,
    който е мой, и се повтаря безкрайно
    и благозвучно, защото не го чувате.

  • Тя продава гащи

    На спирката се блъскат ветровете
    и лепнат по подметките на хората.
    Тя хапе устните си и не вдига поглед –
    по-скоро задници, така си мисли.
    Хлипаща мъгла закрива слънцето –
    час пик с променлива прогноза.
    Но такова е отдавна времето –
    от дипломата ѝ по география –
    и утре ще е също толкова.
    Цветовете са крещящи – розово,
    цикламено и тъй нататък,
    каквито няма във природата
    и никой задник тук не заслужава.
    Гащите са всъщност
    знамена на бъдеща цивилизация.
    Ще се надигнат скоро.
    Понякога ги пооправя, изтупва им праха,
    за да не личи че чака.

  • Спокойни дни в Клише

    Докато кестените разширяваха небето

    и работата по теория на всичко

    и по върховeте, недокоснати от залези,

    продължаваше необезпокоявано,

    ако не броим от щедрост мускулната треска,

    и времето, заспало в бебешки колички,

    не искаше и не обещаваше;

    докато анализът се гънеше пак  драматично

    като червей в сфера, в блага квантова  прогресия,

    заради която ми се спеше; във очите ми

    лудостта бе зеница на зеницата, свита

    от ослепителния блясък на усмивката

    на длан от мен.

  • Напоследък

    Е корен и ако си неизвестно число и е чисто навсякъде чисто в тишината между отделните вдишвания шиеш плетеш сгъваш си началата имаш палец стена поща тайни неща във кутии безкрайните облаци винаги недостижимата неутралност и ако това чувство е вписано във въглеродна окръжност ако все пак можеш да се завърнеш в пресечката лесно решение трудното е прогресия и някъде в неопределената мека среда или прочее във медиана в меденомащерковото тесто на април става ясно как се надига под коричка от хаос човекът

  • Вървя в отказания град

    Вървя в отказания град и завладявам.
    Пехотните оръжия на крачките ми
    категорично тъпчат стария асфалт.
    Надничат котки или смрад зад ъглите,
    стандартно тежък въздух и намачкани
    лица над шубите. Това е
    кръстоносен поход, те не знаят.
    Не знаеха, когато ми отказаха,
    когато си изпречиха реда и зъбите
    пред малкото ми тяло. А тогава
    не беше по-различно, гробищата
    били са може би по-празни.
    Аз избягах.
    Дадох им баналната реакция.
    Радостта им дълго продължи. С размаха
    на смъртно болен изградиха си
    култура на страданието, кули
    от повторения и неприязън,
    и радваха се. Аз кръжах с крила от страх.
    Отдалеч изглеждаше естествено –
    издържано естетически отказване,
    но нищо по-погрешно.
    Отчаяно измервах вярата си
    и все не стигаше да сляза.
    Те построиха сивата история
    с изчоплени очи. Множаха се
    грубите агитки и подритвания,
    пресечките на важното и тлъстините
    по стройните теории.
    Разбрах – безсмислено било е да ги питам.
    Че този град е град на завладените,
    докато не го желае никой.

    Две кучета се поклоняват на следите ми,
    пет люляка разцъфнаха, тревата
    сред бледия боклук издигна знамето ми.
    Вървя в отказания град и завладявам.

  • Рисунка в тефтер

    Тръгна ли, ще бъда също толкова завършена.
    Ще бъде против волята ми, съответно –  против истината.
    Олющвам си сега цвета на кожата от листа
    и няколко петна пигмент, с които утре да щрихирам
    идеята за себе си. Заради това при теб ще липсват
    бенки, също изражението ми, за жалост ще ми трябва –
    отвращението към света държи да се разбира
    недвусмислено. Далеч от него, бялото ти
    има приемащата структура, изобразяваща
    желаното ми състояние. Случайното
    по правило е правилно, освен когато си отива.
    Случайността в тефтера ти ще е заслужила
    с неподвижност вечността, а аз – едва ли.
    Обувам вече стъпалата си, за тях не ти  достигна времето.
    Ще бъде против волята ми, съответно – против истината.
    Ще се радвам само, че съм ѝ откраднала
    косъмчетата, потта и сянката на тялото,
    надвесено над листа,
    и възможността да мисля за ръката,
    отказала се да рисува липсващото.

  • Огледалото

    Огледалото сред зърнестия въздух
    на коридора между двата вида сън
    не показва нищо повече
    от настървението да съм будна.


    Челюстта, носът, косата – нищо тук
    не ми принадлежи наистина

    и всичко е измислено отдавна.
    Освен усмивката, една самотна грешка,
    с която мога да работя дълго
    между черти добре премерени, но чужди.

  • Не спира


    Не разхлабва хватката на пръстите, дори
    прелива в неконтролируемото хапане
    на устните. Във раничките
    се настанява неспокоен цвят на късно лято.
    Не разхлабва обръчите на ребрата ми,
    не ми отнема от опората,
    сменя само буквите в началото,
    о става у, п се превръща в м,
    но не ме оставя да се шлея с мъртвите,
    преди да съм ги надживяла.
    Не ме оставя да заспя в доволството,
    събужда ме със драскане
    по всеки милиметър епидермис,
    изтънява го приятно,
    и не спира да е повече, отколкото
    съм способна да поема с пълен дъх.

  • Море

    mare nostrum маре ти непоносиньо недостигащо ни наше езеро сълзящо чернокопно сладко дом на пеперуди лунни затъмнения пътеки айвазовски танкове насилено от сол заченало студено и море и ти полегнало изронено миришещо на невъзможна смърт смърдящо иначе и чисто в перестта невинност безразсъдно дърпащо нанизано на тънки колчета към времето с глава на птица маре плуват край медузите и всички наши времена и образи привидно мъртви морски чакащи ни от години във едно докосване пищящо свършващо ужилване за повече за повече за повече

  • Ниско прелитащи

    Човек решава кръстословица. Пет квадрата вертикално горе
    ниско прелитащите траектории на другите.
    Малко по-надолу сложните полета на разхождащите се,
    попълнени отдавна.
    Той се усмихва сам на себе си, спокойно
    изписва БОГ и после коригира:
    БОИНГ върху затвореното
    тяло, неподвижния корем, върху огромието си,
    по уплътненията там, където се очаква кожа.
    И жестът, с който слага слънчевите очила,
    съдържа отговора:
    хоризонтално, девет букви.
    После става и оставя вестника във въздуха.

  • Влакът се движи

    8.29, Пирдоп. Влакът спира. Влакът спира поради неопределена (защото има твърде много възможни определения) причина. Минават много други лоши графити, оплюти от разлютеното половин век време. Ние сме в новото, неопределени.

    9.02, Антон. Помня го, само това помня – верния тон. There’s a spacecraft blocking…сутрин по софийските улици. Молех се да избегнем червените светофари, но не за да стигнем навреме, а заради продължаването на плавната линия. Да не спира.

    Вафла и бележка:

    Все още търся спасение. Забравила съм. Забравила съм и друго.

    Започвам наново. Влакът спира постоянно.

    Поне се справихме без ничия помощ. Тефтерите мълчат като свидетели, обречени незнайно защо на смърт.

    Когато погледна през прозореца, пейзажът ме обърква. Така свикнала съм да търся сухота и разруха, да търся смърт тук, че хармонията на цветовете ме плаши. Меки, изискани височини в бежово и светлозелено, копринена светлина. Една изоставена фабрика ми помахва. Дали някога ще извървя всичко това, вместо да го гледам през стъклото, неопределено възможно?

    Бележка:

    Беше кротък брегът, умерено слънчев, ние опитахме.

    Обещай ми да извървим всичко това.

    (Колкото повече се опитвам да взема някакво непоискано от никой решение между двете ми точки на обичане, толкова повече се увеличава и едновременно с това уеднаквява силата на полюсите.)

    10.00, Карлово. Минава спалният влак от Варна, в който често си те представям.

    нищонезнамзатебизнамвсичкозатеб

    10.32, Тъжа, спира(м).

    Една вила с голяма сенчеста веранда каца върху хребетите зад селото. Там живея аз, онова аз от онзи сън, за който не знаеш. Вилата до съвсем скоро беше на Бяло море, но не е достатъчно блага, за да остане там.

    Една цяла книга, в която прочитам съвсем други неща от отпечатаните. Всяка книга, дори най-вече непрочетените от теб, ми носи твоето минало, трохи за глада на фантазията.

    Бележка:  да събера всички бележки в една фантазия.

    12.30, Твърдица. Боли неопределено и навсякъде, като огромно закъснение.

  • Царица Мъглява

    Аз избрах този град, в който звуците спъват се
    в подредени градини, в потушени липи.
    Аз избрах. Без разрухи, пометен, безкръвен
    град, в който на погребения никой не плаче,
    който сиво, изящно мълчи
    и върви своите десет хиляди крачки
    без да стига до никъде. Само за да ги извърви пак.

    Този град, в който всичко сънувано свива се
    в нервен жест, във повторение някакво,
    в падина, в невъзможен адрес за живеене.
    Аз избрах да живея в мъгливия замък, във спомена как
    тук вървял си във мен.

  • …

    Непосилно сама сред стени от зелено,
    в катедрала от зигзагови линии, слепешка извървени.
    Вместо свещ само дълга цигара и времето
    безразлично студено.

  • Басейн

    Доволството събира се

    единствено във малките кореми,

    в които има място и за глад.

    Два сладоледа са достатъчни

    да скочиш от петметровата кула,

    но за да се търкаляш във тревата

    точно със скоростта на залеза

    е нужно явно малко повече.

    Със сигурност е нещо малко.

    Замислени,

    големите отпиват от бутилките си.

  • твърдокрехки

    копторите за този бог, за този

    притеснително добър рушител,

    за ароматите му минзухарени, за

    пръстите, топени в тъмнорозово,

    за тънката му кожа, мека, боже мой,

    копторите на невъзможното,

    невъзбожно

    където влиза, бавногордо влиза,

    и ме набожда върху сребърната вилица

  • Усмивката

    Азът не може без другия. Опитът да бъде произведена собствена външност чрез взиране в огледалото е също обречено и обричащо усилие, тъй като чрез този акт се постига само някакво отражение, а не себе си…
    Амелия Личева, „Истории на гласа“

    Видях я в понеделник след работа. Беше първият ми работен ден в кафенето, а тя беше на противоположната ескалаторна лента, която свързва двете метро линии. Забелязах еднаквата прическа – същата оранжева коса до раменете с късо бретонче. Беше необичайно, но не и особено странно, все пак бях поискала тази коса от фризьор, възможно беше желанието за този образ да се родило и в други глави. В следващите дни срещата се повтори, потрети и имах шанса да я огледам обстойно, да отбележа с нарастващ ужас и останалото – устните, очите, дори носът, за който винаги ми бяха казвали, че е уникален, бяха същите. Минаваше винаги по едно и също време, вървейки в посоката, от която аз идвах, вероятно дори се качваше в мотрисата, която аз бях напуснала току-що. Погледът ѝ винаги беше забит в телефона, нито веднъж не ме погледна, което беше покана за мен да я зяпам безсрамно с нещо, което в последствие мога да нарека мазохизъм. Улавях се, че почти не мога да мисля за друго. В събота, макар да имах почивен ден, си намерих причина да изляза и да бъда точно в 16:30 на моята страна на тунела, но нея я нямаше, явно работеше също като мен само от понеделник до петък.

    Работата в кафенето беше съвсем лека. Имах само две масички и три места на барплота, за които отговарях, и минималистичен сортимент. Продавахме скъпо качествено кафе и кроасани на работещи хора и затваряхме в 16:00. Марджът ни беше достатъчен, нишата ясна и добре посещавана. Само след два дни бях толкова обиграна, че можех да работя и на сън, което означаваше, че имах възможност да мисля за друго, но това не беше добре. Вместо да се занимавам с дългия списък идеи за книги, които от години едва побирах в главата си, аз мислех само за нея – коя е, как беше възможно това, какво означаваше тази едностранна среща (защото тя явно не подозираше за моето съществуване) и трябваше ли да опитам да говоря с нея. Към края на втората седмица не издържах, затворих кафенето 10 минути по-рано и притичах до метрото. Малко след 16:00 часа застанах до входа към моята ескалаторна лента с поглед към края на нейната. Бяхме се разминавали винаги в средата, винаги по едно и също време. Тази точност не ми се беше сторила необичайна на фона на останалото. Изчаках до 16:30, после до 17:00, после още малко. Тя не се появи. Хората ме зяпаха, въздухът тежеше, лентите се превъртаха с протяжно отчаяние. Стана ми лошо и едва се прибрах, сдържайки сълзите си, оформи ли се кой знае защо.

    Вечерта препрочетох всичко, което имах по темата: двойници на Борхес, Кортасар, научни трудове за сянката и така нататък. Винаги имаше някакво разминаване – дали във времето, в нагласата, в реалностите, които двойниците обитаваха. Ние се разминавахме единствено в посоката. Дори стилът ѝ на обличане беше идентичен с моя, осъзнах на следващия ден, когато, прихваната от огражденията на моята пътека, я видях отново от другата страна, както винаги прегърбила шия над устройството си. Имаше торбички под очите, хоризонтална бръчка между веждите и изглеждаше страшно изнервена. Извадих огледалце от раницата, погледнах лицето си, извивайки шия нагоре към осветлението, от което образът ми придоби приятна гладкост. Усмихнах му се. Някой се блъсна в мен, бях блокирала пътя с доволството си. Това беше стратегията – разграничаване. Когато се прибрах, прерових гардероба си и приготвих няколко закачалки с тоалети – панталони, поли и пуловери в класически убити цветове. Всичко пъстро, ярко или необичайно като кройка натъпках в кашон, от който планирах да се отърва в най-скоро време. На следващата ни среща се почувствах много по-силна от нея, черната ми униформа беше щит, но не беше достатъчно. През уикенда отидох на фризьор. За да ме боядиса в желания естествено рус цвят, той трябваше да обработи косата ми няколко пъти със силен пероксид, за да се отърве от оранжевото. От това косъмът изгоря и започна да се къса на половин дължина. Без да трепна, посочих един от плакатите на стената и излязох от салона с къса момчешка коса. Ликувах и нямах търпение да се покажа на безразличната ми близначка, която, освен всичко друго, очевидно имаше проблем със зависимостта си към телефона. Реших че това е още една възможност да създам ярка разлика между нас двете и вкарах SIM картата си в една стара Nokia, а новият смартфон качих в сайт за продажби с толкова ниска цена, че намери купувач само след 10 минути.
    Затова пиша това на хартия. Еуфорията ми не продължи дълго. С времето започнах да ѝ завиждам за незнанието, за това, че тя съществуваше сама за себе си. Беше запазила прическата и цветовете на дрехите, които и двете харесвахме, тоест ми ги беше отнела. Аз се опитвах да се убедя, че съществувам самостоятелно, но бях просто реакция, а съзнанието за двойничката не ме напусна, макар и сега да бяха нужни няколко по-задълбочени погледа, за да бъде забелязана приликата между нас. Завиждах ѝ дори за смартфона, който явно непрекъснато търсеше вниманието ѝ, докато на моята стара Nokia звънеше само майка ми.

    Единственото, върху което имах истински контрол, беше изражението ми. Тя често, всъщност почти винаги, се мръщеше, крайчетата на устните бяха преждевременно увиснали. Моето знание за нас, колкото и да ми тежеше, имаше предимство. Научи ме да поддържам ведро изражение, меки очи и полуусмивка по всяко време на денонощието като начин да се отлепя от приликата с нея. Няма да изброявам всички случаи, в които това ми донесе блага, за които не съм вярвала, че съществуват за мен, не само на работа, но и в личния ми живот. Убедена съм, че дори насън се усмихвам – леко неудобно ми е да питам любовника си, но мога да се обзаложа, че е така. В кратките моменти, в които спра да го правя, кошмарите се завръщат. Кошмарите винаги са едни и същи – тъмна убеденост, че тя знае за мен и че в момента пише, за да ме накара да пиша, че когато се събудя, ще се събудя в нейното тяло, в нейния живот, в който аз не съществувам. Разбира се, още няколко пъти направих опит да я пресрещна, но не се ли намирах на моята лента, тя просто не се появяваше, от което напрежението в тялото ми ставаше непоносимо. В един момент се отказах от това и се върнах към усмивката, с която посрещам срещите ни – всеки ден в 16.30 между двете метро линии, а и всичко останало.

  • Всичко за губене

    Няма да те загубя във свят, построен така лесно за губене.

    Никаква милост, казва науката, мисли и изтръгвай ненужното.
    Мисли коя нужда във теб ще се спъне в поредния бурен
    и има ли смисъл от принципи, построени върху подреденост,
    когато подреденото е само мутация на непоносимия хаос.
    Нали синхроничност е малко по-симпатичното име за апофения?
    Не, няма да те загубя във свят, построен така добре точно за губене,
    няма да те затворя във дума, във нещо, което може да бъде обяснено,
    съответно и крайно, и после забравено във яснотата си.
    Никакви тъжни залитания по наивни системи,
    никакво време и милост, казва науката,
    мисли и изтривай.
    Няма да те загубя във свят, построен така добре точно за губене
    и ако за нещо са нужни илюзии, то само във вид на безумни съюзници,
    охраняващи мястото, където приличаш, без никаква милост, на Бог.

  • Кратка история на едно десетилетие

    Започна със това, че се научихме да сме сами
    и ушните канали се покриха с мъх, дотолкова
    че даже музиката не успяваше да пъхне палец
    в пещерата с все по-едри, нервни сталактити.
    Там се заселиха сирени на коли и непонятни тракания,
    съдбите на случайни хора, боклуджийски камиони,
    въпросите какво да правим с прекомерното вълнение
    и как да продължим да бързаме, щом все налага се да чакаме.
    Гълъбите се превърнаха в летящи плъхове, площадите
    се свиха заплашително, подостриха се всички  ръбове,
    кожата ни изтъня, на никого не се обаждахме,
    водата беше с послевкус на плач, изчезна мнението ни
    по темата за вечното и всичко можеше да е метафора,
    и всичко бе възможно, но и непрекъснато се клатеше.
    Гласовете постоянно ни говореха с езика
    на загубата, с формуляри, сътресения –
    безбожно отегчителни, но треската на тази география
    ни караше поне да се опитваме да ги обичаме.
    Под погледа им клетките се преоблякоха
    в подарените им дрехи. Но не успяхме да забравим
    своите и заради това не спряхме да се плашим.
    Прелистихме баналността на всички обяснения,
    които са налични и това остана –
    като състояние, но и като вид спасение –
    да се страхуваме от всичко казано, да се
    срамуваме от крехките си части. Тишината
    да капе от тавана и да се втвърдява, но да знаем,
    че колкото и да е достоверно и достойно  мястото,
    то не е единственото място
    и със сигурност не става за живеене.

  • Agnus Dei


    Нахапана от гмеж и тротоари,
    изконно недохранена,
    покрита с неуютните следи
    от безистена, от кафето и цигарите му,
    с вертикална бръчка между двете половини
    на счупилия всяка друга ос блуждаещ поглед,
    с лека болка в хълбока и с хлабава обувка,
    неразговаряла от векове със никого –
    от векове, измервани във крачки,
    замаяна от непредвиденото вино
    и закъснялото, но нетърпящо възражение желание
    за катедрала, единствено за катедрала,
    аз го отварям,
    както е редно, още неразсъблякла се,
    забивам нокти, устни, зъби
    в хладното месо под кожичката,
    разкъсвам светлината му на едри хапки
    и вярвам, вярвам във безсмъртието,
    оставило ми доказателство в хладилника.

  • Literary friction

    Над безумно веселото свърталище на светлинки в гробището се разнася напев от църквата и бързо замира, щом камбаната отбие шест пъти. Вали кротко, един симпатичен, неуверен снежен дъжд, който само милва чадърите. Градът е тих, усещам пълнота и покой съвсем наред с познатата празнота и безпокойство. Само един момент, в който нося с лекота всичкостта на всичко, а после веднага си помислям: този вид извисено щастие е голяма скука, какво щастие че не продължава дълго. Помислям и веднага се срутвам в най-силните главоболие в тази и всички други вселени, все едно съм паднала от много високо.

    Не съм писала литературен анализ от 12 клас и откривам, че именно това е била липсващата перспектива, която да стегне собственото ми писане, погледът от ъгъл на безучастна съпричастност, който да изчисти счупените бутилки, мокрите кърпички, недоспалия тийнейджърски хаос на съдържанието.

    Регистрирам без да коментирам как блоговете протягат ръце към социалните мрежи и получават неуважителни плесници. Блоговете, наред с тихите акаунти, са отличници, попаднали сред побойници. Но аз им пиша тихичко шестица, продължавам да вярвам в смисъла от по-добро училище, дори и то да е сбор от разделени вътрешни пространства.

    Първото ми стихотворение, чието написване си спомням (и така, независимо от фактите, то се явява истинското ми първо стихотворение) беше за и заради една хлебарка. Все още не бях чела Кафка, по-късно Грегор ми се стори малко скучен, все още нямах вкус за литература, имах вкус само за ужаса. От тогава избягвам насекомите, не ги срещам реално и в живота, но знам че ги има и че може би нежеланието ми да мисля за тях е грешка, сродна на нежеланието ми да интегрирам в образа за себе си ангажиментите като модел, нестройния ми път, непланираното, всичко, което ми се е случило без да го поискам, което не зная как да използвам, дори и то реално да не е нещо неприятно. Но отказвам да вярвам в заключенията и обобщенията, към които аналитичния ми мозък ме бута, позволявам си единствено отбелязване на знаците и свободата да ги превърна в променливи символи. Затова сега записвам: хлебарка.

    Ужасно болезнено е да не пиша поезия, когато притиска главата ми. Именно защото базирам действията си върху теореми – в случая, че това самоналожено отказване е необходимо, за да завърша романа, защото ми се струва, че откривам противопоставяне между двете състояния на духа, което се отразява негативно на ръкописа – именно заради това не съм убедена и изпитвам болка, крещяща празнота, която само донякъде замлъква от гордостта от растящия брой изгладени страници.

    Изгладени страници, изгладени ризи. Колкото по-привлекателно ми се струва това, толкова по-често се сещам за хлебарката. Срещнах я в една приземна стаичка – мазе, в което бях пожелала да се отделя за първи път – от семейството, от историята, от града, от живота въобще, една паралелна вселена, която намирах или си създавах след това десетки пъти. Тя – хлебарката- ме извози в света на съзнанието. Сега пак ме придружава, нарисувана.

    Съществуване на величието в света извън мен е единствената подпора, която не позволява на огромната, вечно незавършена конструкция на личността ми да не рухне. Събирам доказателствата за това съществуване, сякаш провеждам научен експеримент, а всъщност просто искам да оцелея. Не. Не просто да оцелея. Искам да продължа да строя, да се катеря безумно високо по най-опасните скеле.

    И когато падам, да боли все повече.

  • Top of Europe

    Това върхът е, който продължава.
    Който, без да губи очертания, 
    продължава в измерение на кожата,
    невидимо при стръмното изкачване.
    За това говоря,
    докато почивам в тепидариума
    на задъханите облаци.
    За това разказваш,
    загърнат с обожание,
    отхапвайки от нотите на Моцарт.
    Това е връх, това е недовършен.
    Очите неслучайно са отворени.
    Отвъд илюзия за съвършена гледка,
    отвъд опасността за лобно място на движението
    в лавина с име Лакримоза.
    Връх, който продължава,
    несвършен и несъвършен хорал.

  • Гъба

    Да лежа и съвестно да наблюдавам
    триъгълника на тавана.
    По непокритите части на тялото
    да прокапва слузестата светлина на лампата.
    Навън да продължава да свисти желанието,
    да събаря клони, да излива приливи,
    кордицепсът ми да се подува,
    да набира сили, да събира
    формата на бурята.

  • Ана Л. пише

    Това е буквата, която търся,
    единствена за всички думи
    на този ненаситен ненаписан текст
    и всичките му преработки,
    нахапан и изсмукан до звука на костите,
    огънати във формата на /\,
    това е буквата, която ме довършва,
    тъй както ме започна грешката,
    до същото вибриращо усещане,
    с акустика на кръг, в който мълча,
    защото „по-дълбоко“ е наречие,
    а аз съм гол глагол
    със побелели пръсти, впити в масата.

  • Human being being human

    Все още съм хуманист, макар вече да е задължително разнообразието на света да се превръща в разнообразие от обидни за природата ни диагнози, нормалните промени в категорично отрицателни заплахи, възторгът над три годишна възраст да е просто смешен, а капитализмът така да е ошлайфвал остриетата си, че те съвсем естествено да проникват по-дълбоко от всичко друго, за абстракцията на духовното дори не мога да се осмеля да кажа нещо без да предлагам курс или проста книжка на онези, които не се насищат с допамин по други начини. Все още хуманист, защото поне копнежът не се предава и намира начини да изкрещи присъствието на покъртителната си човечност, и го прави задължително, често грозно, често и красиво, или смесвайки и двете категории, независимо дали хомо сапиенсът му е жив, полужив или полуумрял, единствено при наистина мъртвите не успява, не успява да задължи и останалите след мъртвите да запазят формите на копнежите им както би било редно, но какво пък, поне го  прави всеки ден и постоянно и така ще е завинаги, дори и да не му се  обръща никакво внимание, защото всички сме така заети с диагнози, страх, покупки, други бъдещи разсейвания и ако имаме късмет – с пиене.

    от тогава насам

  • Толкова

    Две-три безкрайни секунди, това е.
    После пак се намирам неволно
    при детето в съседната стая,
    което трябваше, но не е твое.

    Две-три безкрайни секунди и после
    скърцат врати, асансьорът
    те отнася, и лунният остров
    става стая от хора за хора

    в стадий на съответен разпад.
    Две-три безкрайни секунди и пак
    влиза абсолютният хлад.

    И ръката, уморена, на болката
    отпечатва върху стената
    каквото остава по-дълго от нас:

    Две-три секунди извънземна влага,
    най-наивната вечност
    и толкова.

  • Същата

    Когато каза „края на света“

    с погледа, твърдящ обратното,

    аз разбрах.

    И тази вечер, във духа на Кафка*,

    търся ярка светлина по Опенхаймер

    или обратното – онази от родилното,

    ослепителния ужас в стаята,

    за да потвърдя, че няма как

    да свърши

    щом и да започне твърде кратко е.

    А светлината иначе е същата.

    *

    _OceanofPDF.com_Letters_to_Milena_-_Franz_KafkaИзтегляне

  • Ински език

    За първи път седях до читател на поезия в междуградски автобус (беше поезия на украински, четящата – предполагам – също принадлежеше към това езиково царство, от което не излезе през целия път, ако не броим стандартните за всички нас нервни скокове на очите в басейна от допамин, в екрана на телефона, и с всяка минута до тази червенокоса синхроничност се подувах все повече от възхитително, радостно мълчание, и от усещането, онова съвсем неочаквано дошло и все по-често появяващо се радостно усещане, което меко мачка все по-големи парчета от цинизма ми, сякаш той е бил просто някакво тънко фолио, а не стена, разделяща ме на две).

    Тогава реших, че ми се пише тесто, неизползваемо, но ухаещо на инстинкт за приспособимост.

    Любovo

    Ти заpleinяваш ti

    amo връзВаша

    към sureовото

    Любovo

    от два Wecka

    pèreалнята върти

    сега излиза чисто-

    рия

    ave добър изборИ се

    поздравявам

  • За жената, която танцуваше, докато чакаше трамвай номер 10

    Да чуваш музика, която всички чуват,
    е тъжна спирка, моето момиче.
    Виж ритъма на онзи, дето хвърля хляб
    на гълъбите, ниската октава
    в изкривената уста на другия
    и люшкането на торбите му.
    И още: как се наслоява
    следобедът и почва да вибрира
    от човешка тежест тротоарът.
    Какво ли значи тук консерватория
    и акордеон, и тралалайката на Бйело Дугме,
    и капването на монетите
    сред нечия несрета? Виж, момиче,
    как бясно тракат ми консервите!
    Аз, с моя сецнат кръст, съм музика,
    аз следвам нотите в десетолиние,
    което вече идва,
    а погледът ти пише нотите. Пиши ги!

  • Възторг от науката

    Когато знаеш нещичко за биологията,
    си доста по-спокоен.
    Оказва се, че за да мирише на море,
    е нужна само коя да е градинка,
    пръскачки и достатъчно фотони
    от непостоянен, септемврийски тип.
    Във мозъка се случва не това, което искаш,
    а което си нахранил и донякъде –
    което си забравил, че ти липсва.

  • Стихотворение за една бележка в книга

    От почерка ѝ може да се разчете
    единствено желанието на четящия,
    непожелан сега, разбира се.
    Случайността е също вид приемственост,
    каквато иначе тук липсва.
    Главичките на гласните повдигат се,
    в съгласието се отказват
    и сриват се до най-банално минало.
    Не само адресатът друг е,
    но и пишещият се оказва
    на друго място, в чуждата извивка
    и в чужд прегънат лист
    без точка.

  • Към изгрева

    Когато се събудих, беше тъмно,

    тъмно толкова, че заглуши и сянката ми.

    Но докато вървях към мястото, което кръстих изгрев,

    бяла котка мина пътя ми

    и образът бе тъй буквален в контражур,

    че прозвуча като надежда.

  • Толкова херца

    https://music.youtube.com/watch?v=bjG7MhfeQRA&si=ZcO-p83ZqLcuw0g9

  • Лятото

    Лятото е време в шеста предавка. Затънтен манастир, построен от шум и поражения. Бягане по нагорнище с отрицателна дистанция. Лятото никога не присъства, то винаги се приближава и отдалечава едновременно. Когато го няма, тоест винаги, то се материализира като вътрешно движение, нарисувано с три основни цветове: пот, удоволствие, страх. Лятото рязко се обляга върху слабите места и ги изгаря с песъчливи точки на допир. Какво остава след това? Бездействието, причинено от лятото, тренира най-невидимите, най-важните мускули. Забива спирачка на цивилизацията, която през другите сезони редовно кара в нарушение все по-тежкото си возило. Изкарва най-доброто, първичното. Да лежим, да рушим, да се разлагаме. Духът ни да се справи с мисълта за всичко това, да приеме и болката, горещината, ухапванията, пришките, непредвидимостта, както и възможността да сме съставени единствено от слабости и на края на септември от нас да не остане нищо освен една пластмасова чашка събрани миди и едно очакване или едно съжаление, нелепи като аромата на печени чушки. Ароматът, който се разгръща истински само в устата, не в усещането за време.

  • Mahler: Symphony No. 2 in C minor – „Resurrection“

    https://music.youtube.com/watch?v=ID5b0rStx3g&si=RopU5LT3X8NWwtPs

    Докато влакът спира в средата на преходното пространство, защото нечий човешки дъх има нужда от медицинска помощ, докато дъждът мие прозорците бясно и бясно дирижира сълзите ми, аз благодаря, благодаря, благодаря.

  • Изненадата

    И ако на всеки му трябва приятел,
    аз ще бъда приятел на непознатите.
    Най-добрият приятел на случайните хора.
    На продавачката в мола
    с малко стаж и акцент на главоболие.
    На сервитьорката,
    която си свива цигара пред входа
    и тъпче със чехълче неудобството.
    На човека с варената царевица
    с гладен поглед и кокалест говор.
    И на шофьора,
    който вози ми меланхолията
    и я дупчи със мръсни истории.
    Най-добрият приятел на неприятното.
    Изненадата вероятно
    се явява най-човешкият,
    най-честният отговор на доброто.

  • Тяло лято

    Да полегнем под ореха, да поговорим със мъртвите,
    додето очите ни в черупките си се преобърнат.
    Да полегнем в листака, да възпеем смокинята,
    додето всичко замръкне и засмъди от прегръщане.
    После плод да разкъсаме, да разкажем на живите –
    дето гладни растат от земята на царството горно –
    колко добре е узрял
    в тази магма от лепкави сънища,
    в развалената, сладката почва на общото тяло.

  • Тук и сега

    Таксата вход за басейна е точна реплика на таксата за музей и това не е случайно. Да, днес липсва абстрактното изкуство, както присъстваше в дъждовните, хладни дни, когато погледът се задържа само върху отрязъци натюрморт, кабели, маркучи, изпразнени, лъскави форми.

    Сега е август, темата е друга, темата е пренаселена. Не просто август, а точно един август, пренесен от детството ми. Познавам това по аромата, който порите на иглолистните изпускат само при една строго определена комбинация от горещина и влажност на въздуха. Познавам това по сладката горест на езика, ближещ сладолед, тази комбинация от хранителни вещества, която отдавна вече не обичам. Сега всичко губи време и значение, всичко е ярко красиво и отвратително грозно едновременно, кръвоносните ми съдове наподобяват кабели.

    Като в музей наблюдавам дълго, настойчиво, безпристрастно. Фигурите от човешки силикон почти не се движат, дори майките на малки деца са застинали върху стойките си от късчета сянка и не пишят внимателно, не пипай, ела и всички други излишни неща, които една биологична майка е програмирана да изрече. Вероятно защото децата също се движат по-бавно от обикновеното. Откривам няколко екземпляра, които просто са прегърнали надуваема играчка и са се отпуснали в хлорираната искряща течност като самотни експонати.

    Дебела жена, една от малкото фигури в изправено положение, пали цигара. Големите ѝ гърди и коремът потреперват лекичко от движението на ръката, краката обаче упорито и стабилно понасят този опит на света да се съживи. След това тя, явно замаяна, отпива глътка от шише минерална вода, а аз болезнено усещам вкуса на пластмаса в устата си.

    Доста по-късно вълната от шум пробива завесата тишина, която побеснялата ми кръв е увила плътно около ушите ми. Вълната се състои от писъци, чиито източник първоначално не мога да определя. Но в далечината стърчи скелетът на водната пързалка и кулата за скачане. Запътваме се натам и влизаме в шума като в черна дупка.

    Излизам от нея сама и се намирам на ръба на трамплина. Не чувствам тялото си, съответно не чувствам и страх. Тъмносинята дълбока вода ме поглъща, както поглъща и слънцето, за един кратък върховен момент се задържам на дъното, където е хладно, но инстинктът за дишане ме изплюва като от отворена уста, покрита със слуз. На косъм от рамото ми цопва пълничка кукла, изплува моментално и започва да се смее. Отдръпвам се тактично към ръба на басейна, за да не видя как няколко подобни падат върху нея.

    Това е същият август. Аз съм безвременна и скачам в лигавата, обилно хлорирана вода. Скачам в безкрайна или поне многочасова поредица, чиято цел е да създаде определен сбор секунди време във въздуха – сбор, близък до застиналост. Ако бягам достатъчно бързо от ръба на басейна до трамплина за поредния скок, мога да надпреваря времето. Няма нищо по-върховно от скока. Едно-две и летя. Раздирам водата възможно най-брутално, експериментирам с различни части на тялото. Елегантността на скока с глава надолу не ме интересува. Колкото по-широко се разперя във въздуха, толкова по-дълго време прекарвам там, толкова по-ярък е плясъка от срещата с водата. Колкото по-шумна съм, толкова по-тих е света наоколо. Иглолистните се потят, облизвам потта им от устните си, в далечината шумти река Тунджа. Искам света да свърши, тук и сега.

    А тук и сега, светът вече е свършвал много пъти, но аз все още искам по същия начин пак, и пак, докато се събере сума, близка до застиналост, на косъм от рамото на вечността. И никакво абстрактно изкуство. Дебелата жена в далечината хвърля незагасен фас върху сухата трева. Това е възможно само в това избрано, платено, измислено време на случване.

  • Шльомпера

    Дали въздухът се наслаждава на докосването с кожата ми? Дали се оплаква понякога  – както и аз от него, например задето е тъй тежък,  задушен – от мен, „Тази пак се притеснява за дреболии“, „Тази телесна температура не се търпи“ или „Не харесвам това масло за тяло“ или „Пак ли кафе, задушавам се, хайде стига вече“?

    Намирам се на място, където новините за света не могат да съществуват. Някаква тънка мембрана ме отделя от старанието на всички медии, заглушава всеки външен шум, но така усилва вътрешния до непоносимост понякога, или до наслада, ако избера нейния път. Все едно. Аз се предадох. Дълго мислих, че аз произвеждам мембраната, че е някаква особеност на психиката. Когато написах стихотворението, което нарекох Genius Loci, започнах да подозирам, че това не е така. Така мога да се предам без да изпитвам ужас, че се предавам на себе си. Което би било скучно, не истинско предаване, а психотрик.

    Това лято ухае на стъбла на домати, малко липа, много розмарин, прах, иначе само на звуци. Оставам будна след полунощ, когато температурата е поносима, също защото само тогава усещам и другите миризми – окосена трева, афгански яхнии, влажната мараня откъм реката, металния привкус откъм гробището. Звездите сигурно също ухаят. На нещо, което обичам, от което не ме е страх вече.

    Заедно с липсата на осезаем свят извън вътрешния върви и липсата на мотивация да съществувам в нещо друго освен във вътрешността. Има го онова неопределено, но силно осезаемо ядро на живота, извън мислите, но и над телесното, едно голямо празно пространство, което дълго е било узурпирано от религиите, там ми се работи, танцува, пее, говори, крещи. И ехото там е хубаво, и малкото срещи там са красиви.

    Второто най-странно нещо в живота ми е, че съм майка. Първото е, че мога да обичам. Подреждам ги така, защото презумпцията ми е, че първото е направило второто възможно, макар че връзката не беше пряка и буквална, но кой знае.

    С достатъчно силно електрическо поле е възможно да се създадат частици от нищото, например от вакуум. Попитах О. как би решил проблема с огромните дистанции във вселената и се улових как се надявам на смислен отговор, който естествено не дойде. Колко разочарована бях. Физиката не е чудо, а сериозна работа.

    Поезията е чудо. Поезията е абсолютно непридвидима и може да понесе всякакви нереалистични очаквания, дори да ги оправдае. Или да ги осмее, да си ги инжектира, да си избърше праха върху вазите с тях, .

    Моята работа е да мисля и това е доста уморително, затова и трябва да си почивам много повече. Със сигурност си забранявам да бърша прах от утре.

    С всяка година – несъзнателно или случайно – отлагам първото пускане по течението на Голямата река. Страхът ми от евентуалния дискомфорт, който никога не се реализира, надделява, а когато го направя все пак, времето за плуване се свива до една крехка секунда, все по-недостаъчна. Оставам все по-гладна за това усещане, едно от малкото усещания, за които имам нужда от група хора около мен все още.

    Вървя с Т., която виждам най-много веднъж годишно, и Офелия, нейното космато новородено, покрай рекичката. Захарната фабрика, казва тя, произвежда такива неща. Не е нужна нишка, която да ги свързва, защото те вече съществуват и съответно имат място в съществуването. Не го мисли. Всичко е объркано. Нишката е в ръката на чуждия поглед. Минаваме въртопите набързо, много от тях дори прескачаме, и това е напълно достатъчно – човеци сме, но не искаме да бъдем все пак. Не за това имаме кучета, деца, жилища, тела, стръв. Всяко по-дълго пребиваване в нежеланото би ни позволило да му измислим още детайли, които да се запечатат в съзнанието ни. По добре да измислим друго – тя – билет за Венеция , аз – сиеста всеки следобед. Благодаря без глас.

    Благодаря и на последните две седмици на юли, които ще останат червени, кристални, по детски смутени. На нито една друга планета няма мравки, комари, воня, счупени неща.

    Всичко, което няма място тук, има място другаде.

  • Ларинкс

    Римувам те, за да подчертая как звучиш.

    Но виж, аз уча бавно и едва сега –

    ре-ми,

    а има още до.

    Сега червено вино и въз-

    спад и

    сто години вече се люлее ябълката

    пред очите ми.

    Как да подходя?

    Но виж – запазих

    те в нещо ново, новото – във старо,

    в интонацията,

    в срамежливото освобождаване

    на животинските съгласни,

    в слузта, обвила ларинкса. И

    в тази бормашина под главата ми.

    Звукът единствено пробива дупки,

    не руши.

  • Ад

    Най-дебелата жега,

    доколкото помни планетата,

    минава през малкия град.

    Забележете колко е стегнат

    този небесносин потник,

    как се отпускат ръцете

    на работниците,

    докато я оглеждат,

    как цветовете

    покрай нея се обезлюдяват.

    Изчезват един подир друг

    брадите, главите, остават

    недопитите бири, остава

    ѝ името, разпиляно навсякъде.

    Доколкото чух,

    „страшен Ад“.

  • Кестерме

    нова бразилия и още-още, налягането еди си колко бала, вълнението ала-бала, гражданинът се ражда, юг се разгражда, цър-пър, паралелна вселена на аварийната лента и друга в булчинска рокля и трета в червено, силен захват на волана, живи и лъки, ето какво е да е стръмно, да е виево, да е bloodflood, възбуда, да е нара, нова космогония, не да съм хамелеон, а крехък гущер върху топлия капак на пътя

  • Растеж

    Всички пораснаха.

    Всички зараснаха.

    Тук-там някой сърбеж.

    Да кървиш е добра новина.

  • Обяд

    От едната тишина до другата

    е точно колкото безкрайност.

    В средата ѝ жужи едно крилато

    и досадно „остани“. А всъщност

    няма друга вероятност във салатата.

  • Най-голямата любов

     ’Tis the wind and nothing more!”
    The Raven, E.A. Poe

    Най-голямата любов в галактиката
    не спа добре. Гладът ѝ стенеше.
    И днес със зъби и разнищен вятър
    чопли меандри мрачни настроения.

    Най-голямата любов в галактиката
    е неуравновесена и се спъна в изгрева,
    и мъчейки се да не се разплаче,
    тя го събуди,
    а той с оранжев бяс прониза я.

    Най-голямата любов в галактиката
    е с главоболие от ферментирал космос и
    огромната ѝ маса търси начин
    да излее тази мека гравитация
    в имплозията на един въпрос.

    Сега е нощ във цялата галактика.
    Най-голямата любов се сви напук на
    теорията на вероятностите,
    пространството и времето и нуждата
    и тъй нататък
    до кротка капка мед на плота в кухнята.

  • Оставете ме тук

    Оставете ме тук. Да принадлежа и
    този месец, град, вход и етаж да са мои,
    както моя е тънката връв на дъжда
    над обесените ми меланхолии.

    Оставете ме тук. Няма другаде аз,
    няма стръмни морфеми, бакърени тонове.
    Тук родих си страха и на същото място
    още лежи във калта панталона ми.

    Оставете ме тук. Със бодлива ограда,
    със корсет около крехките спомени.
    Пада тежка мъгла, утро лае, напада,
    оставете ме тук, под ръждата на бронята.

  • Магнитна буря в с.Предел

    Цяла нощ животните мучаха.
    Не се прибраха във обора си, останаха
    на гладната за хлад поляна
    като пребити облаци. Звездите падаха.
    Една безкрайна върволица
    изронени парчета космос
    с подозрителни опашки
    разгонваха съня на хората.
    Откъм тъмната гора желанията
    умело им се мятаха, но само
    най-кротките за косъмче се хванаха.
    На сутринта останалите
    се срутиха с тътнеж в земята
    и преобърнаха безнадеждността,
    а с нея преобърнаха и лятото.
    Животните мучаха и оповестяваха.

  • Мекици

    Какво се промени за толкова години?
    Същите прашинки под звезди изстинали
    и кучешкия вой, надбягващ се със ехото,
    и денем тишината, от слънцето напечена,
    пухкава, засищаща, и благата ракия
    от борови иглички, прах, и също ти, и също ти,
    захвърлен тук, стърчащ сред пеперудите,
    заклещен във контура на човешкото си чудо,
    надуваш си духа, обстрелваш с мисли птиците,
    а после рухваш кротко, мечтаеш за мекици.

  • Silensky on the beach

    Тук нищо няма да се случи. Липсва основа за каквато и да е история. Погледът ще се плъзга по буквите без никакво съпротивление, без прикакващия наклон на структурата, без места за почивка, и накрая ще се намери точно там, от където е тръгнал. Нищо няма да се промени. Никакво очакване не придружава движението. Пътят не е маркиран. Вълните докосват брега, а после се връщат в хладината на подводната си потенция. Нищо не е.
    И все пак, има снимки, които да я потвърдят. Тихо е, юли е най-мълчаливия месец. Горещината е пригладила пясъците. Зрители са няколко избелели от пътешествия в соленото време клони, изхвърлени като кости на брега. Коремът на морето отдавна е смлял живота им и едва се повдига – кротко, следобедно дишане, светия час на сиестата. Тя е тук, защото е сън.
    Има месо по нея. Неопределено по пол месо, ако пита вътрешното си усещане, но – както тя подозира – вътрешното усещане за каквото и да е греши. Косите са пълни с пясък, въргаляла се е по протежението на мокрите устни на прибоя, приканвала е вълните. Пяната ѝ напомня на нещо друго, на друг сън. Има и черно око, насочено към нея, хора, които ѝ говорят нещо. Тя се завира още по-дълбоко в пясъка. Някой вдига палец. Регистрира движенията на сянката си – обедно джудже, преяло със слънце, регистрира и една самотна фигура в далечината, която закърпва хоризонта с неравномерен, пиян от жегата ход. Фигурата я гледа, отдалечавайки се, и това е най-важното сега и завинаги. Тя е тук, за да види отдалечаването му, да провери силата на зрението и на намерението му. Камерите само регистрират това, което вижда той, те използват съвсем нахално зрението му. Тя не вижда, слънцето я заслепява. Слънцето се настанява вътре в нея, разкъсано красиво от сянката му. Тя ще строши камерите, ще му върне видяното, защото е негово. Той ще върне вътрешното усещане и времето на месото.

    После нищо няма да е. Ще бъде начало, прочетено някъде другаде, в текст за други неща. Бавно влиза в морето, в което се събужда, на стотици километри, най-потентната вълна.

  • Слива

    Една слива е обгърнала изхода или е вход.

    Вход с костилка.

    Силни ветрове са отбелязани наоколо.

    Ако ги оставиш да узреят откъснати от дървото, стават по-сладки.

    Напомняне за резервация. Резервация за спомняне.

    Червеи, комари, вируси, гъбички, бактерии, след това вали, вали.

    Отбелязано е, че духа, духа.

    От едната страна – тишина, от другата – съчки и планове.

    Плановете нямат огради.

    Оградите не защитават от вятър.

    Вятърът събаря сливата, за да узрее в меката трева.

    Напомняне за сливката.

    Неоградена.

    Изплюй костилката, където има място да расте.

  • Лятна вечер

    Няма пълно щастие, изрече той.
    Тя кимна. И двамата почесваха
    ухапвания от комари, а концертът на мухите
    с метални брони, нахапали храната им,
    заглушаваше най-светлите им мисли.
    После единодушно зяпнаха,
    когато то се настани на масата.
    Защото трябваха му цели два празни стола.
    Беше доста пълно
    и се потеше от усилието да ги убеди.

  • Къпини

    Всеки юли стръвно иска да описвам
    началото им, първо обещанието,
    мокро топло кадифе,
    после прах, проскърцващ между зъбите,
    в момента, който друг поет би кръстил
    край. Аз махам със ръка
    на всичкото, не ще напиша нищичко,
    устата ми е вече черна.

  • Виц на деня

    Човеци, излегнати върху камъни,
    в тревата, по стълби, под всякаква сянка,
    Човеци с косачки, строителни каски,
    с колички за деца или смет,
    с парфюми, меки чанти и раници,
    със слушалки, паркиращи колела,
    на маси с халби бира пред тях,
    със задачи и без, както и с вътрешни,
    стегнали обръчите на лицата им,
    с деца, захапващи нещо, отпиващи,
    с кореми и клинове, ризи, значки,
    очила, сенки под бузите, тридневни бради,
    мазно по устните, петна, меки трицепси,
    с безплатни вестници, сандвичи,
    балони, тъмни и бледи, с кръвообращение,
    с алкохол и без, и с главоболие,
    с бебета в раници, вени, ухапвания,
    със синдром на Турет, апартаменти и вили,
    с няколко куфара, торби от Армани,
    загар, невродермит, фон-дьо-тен,
    с жълти ръце, с бинтове и със сухожилия,
    които пропукват ритмично. Човеци.
    Статистически погледнато,
    би трябвало да съществувам.



  • Стръмно

    Та има ли смъртта друг бог
    освен мъжа! Иван Методиев

    Безсъние, чай алпинист и уиски

    в тъмното, но без да се облягам

    на перваза.

    Знам, тази сграда е стабилна,

    гръмоотвод и сврака го доказват,

    но колко стръмно отведнъж е тялото ти,

    докато падам.

  • Но с две висши

    Помня всичко (то не е и много), но напътствията повече.
    Например – сменяй си бельото всеки ден и остави тютюна, 
    битките и притежанията, то не е
    за теб. Онова усещане за споделено
    и смутено битие, повръщаното в коридора, общежитията. И сега
    все по-често крия се сама във хляба си, за да ме пази
    от възможните превъплъщения. Не пия, гладя 
    всичките си ризи, а понякога
    се гледам във окото на онази камера, 
    която окачили са над касата. Да, късметлии са.
    Без този пол под късата поличка,
    щях добре да ги измъча, аз – диктаторът със лек багаж,
    (значката на ревера в югоизток),
    сочещ със среден пръст напред.

  • Гравис. И други сладости.

    Ударенията ще успокоят ума.

    Да, без съмнение

    съществуват всички притежания,

    особено когато са изречени.

    Езикът не греши, но психологията,

    диетите, страхът и разстоянията.

  • такси

    нали не пречи цигарката


    на виолончелото

    трансценферно

    до сивото

    на портокалите

    карай

    в скования въздух

    има лента за джаз

  • Пулс, подарен от съня

    Ставам рано. Колко лесно било
    да прескоча дълбоката пропаст.
    Само малкото труд – от леглото
    да сваля двеста и няколко кости.

    На килима, далеч от съня ми,
    да ги подредя, за да се стегнат и
    да попият капки странно сияние
    от гърба на луната, изчезващ

    в настойчивия прилив на светлото.
    Сякаш тяло потъва във езеро,
    но после изплува в кафето ми
    под формата на изречение.

    Колко крехко е всичко наоколо,
    колко сродно – каймака във чашата
    и лилавия дъх на високия
    облак с изгревната опашка.

    Колко леки са всички натрупвания,
    отведнъж колко важни и пъргави!
    Колко удобни са всичките счупени
    опити и недовършености!

    Колко лесно било. Само липсата
    да е в точната времева рамка.
    Шест без пет. Край и начало на приказка.
    Пулс, подарен от съня,
    който буди ме все по-бурно и рано.

  • Смисълът

    Тук вероятно трябва да се спомене, че си добър готвач.
    Удачен увод е в картината, в историята, в смисъла,
    но кой, освен любовници и пишещи,
    се занимават с уводи? Сега ухае
    изящно тишината в кухнята,
    маринатата от борова смола прокапва чак
    до ескалатора от шум на улицата.
    Ти отлично чуваш приливите на света,
    но си се навел съсредоточено
    над гладната уста, устата на вселената,
    все още бяла, неродена,
    смущаващо четириъгълна.
    Вероятно е студено,
    тъй както е студено раждането
    и паниката, че не разполагаш със достатъчно
    да утолиш глада на формата.
    Опитваш с плахи щрихи,
    но бялото ти отговаря с писъци. Боли,
    ти вкусваш вече съдържанието
    и знаеш, че е правилното,
    но как да го порционираш?
    И все пак – твоето стоическо присъствие
    изстисква киселина от нищото,
    препречва ветровете на безсмислието
    и от някъде, от тенджерата или от небитието
    прокапва крехък цвят. Първо в аортата ти,
    оттам – с грижовното движение на китката –
    във нежни хапчици, подадени от четката към листа.
    Упоен от бебешкото мляскане,
    ти газиш все по-смело във палитрата,
    докато усетиш равномерно дишане.
    Тя е, но ти не си заситен.
    Та кой, освен любовници и смъртни,
    се интересува от засищане?
    Сега ухае на невинност кухнята,
    на сладко мляко, на новородена,
    замаяна от вкусове вселена.
    Тук вероятно трябва да се спомене –
    историята ти, така записана,
    изобщо няма смисъл.
    Той – смисълът – все още се намира в твоя шкаф,
    на твоя плот или
    на върха на пръстите ти или пък на езика,
    нарича се
    безкрайно повторение
    и глад.

  • Zum Meer

    Alea est jacta

    Безпаметно живях в града без очертания
    не се разхождах по-далече от клепачите си.
    Зад тях не беше сигурно, миришеше на риба
    или на спомени, не помня.
    Един ден някой шегаджия
    окачи табелата „Zum Meer“
    на видно място в центъра
    и аз пропуших.
    Започнах след това да се задявам
    с добре оформените алегории
    в пропуснатото
    и да удължавам обедните си почивки.
    До рахитичната рекичка
    пораснаха мусони, влажни и през зимата,
    отвориха усти тропически цветя.
    Ела!
    шептяха рано сутрин коленете ми,
    и все по-силно се усещаше
    солената заплаха на морето,
    клечащата над църквата мъгла трепереше
    и все по-ведро бе звънтенето
    на безумните камбани вечер.
    Започнах и да бягам и не бе шега,
    по-скоро бе урок по плуване,
    едновременно да бягаш и тъгуваш
    до табелата и после пак обратно
    към мъглата. Но и там
    пристигаше на тласъци глада за нещо
    като умами неопредемимо
    и чрез микроскопични наранявания
    навлизаше в света на зримото.
    Топеше се ледът в хладилника,
    храната все не стигаше. Събличах се
    пред одобрението на прозорците,
    стените се люлееха. Морето
    сънувах, щом успеех да заспя,
    като единственото обяснение.
    Ела! крещях срещу инерцията,
    а биологичните ѝ проявления
    ме гледаха накриво.
    Бермудският триъгълник ли
    насред скута ми овулираше?
    Дяволското гърло ли
    поглъщаше останалите сили?
    Не знам, но очертаха се трапецовидни мускули
    и под една бременна луна задигнах
    табелата „Zum Meer“ и я понесох
    по надолнището, грейнало
    под билото на трийсетте години,
    и оттогава все вървя. Когато питат
    „Колко още до морето?“,
    отминавам и мълча,
    макар и вече да си спомням.
    Мълча обаче,
    защото помня също как мълчат
    децата, рибите, обичащите.

  • Тихи междублокови пространства

    Намираш се на пейката,
    опряла гръб в карнасиален шум –
    захапката на гуми непрестанно млати
    паветата на булеварда.
    Привечер сякаш наедрява,
    приятно натежава тялото ти
    и присядаш. Забелязваш,
    желязото на катерушката
    настоява да си спомниш много повече,
    отколкото събира кройката
    на неочакваната ти поява.
    Десетилетия оттук минаваше
    в галоп, сякаш се надяваш да прескочиш
    зле забитата в крака подкова.
    Вися по други лостове,
    не се изпусна ни веднъж, симулираше успешно зрели мускули.
    Ръждата тук ухае на отпускане.
    Това сълзене в тазовата кост
    е вероятно свързано. И със
    облекчение измисляш люлката,
    въжетата и чак тогава (късно е)
    виждаш и кръста. Още гъвкав,
    та не боли да се прегънеш.
    Между кофите – едно познато съскане,
    захапваш тази ябълка, която
    миналия век остави
    и гривните проблясват обещаващо.
    Задъхана, се спускаш по пързалката.
    Все пак ще опиташ
    абзаца с тихо съзерцаване,
    дори да се наложи да го сричаш.
    Площта е три на пет и няма никой,
    и тъмносиня нощ нагазва във угарките ти.
    Отнякъде едно момиче е изчезнало.
    Едва ли ще се сетят да го търсят
    точно тук след двадесет години.

  • Филмовият фестивал в Локарно

    Бяха двама на хълма. Изтървани случайно
    въздишки от ято закъснели плеяди.
    Голи, завити с прозрачното тъмно,
    мълчаха един на друг своите тайни
    и отлагаха своето падане.

    Бяха двама на хълма. Три изпити бутилки
    и въже между тях стана дом за съня им.
    Застопориха възможността да се съмне
    с натежали от нежност клепачи.
    Вероятно такива извънземни сили
    дава свободата да се разплачеш.

    Бяха двама на хълма. Светлина не пестяха –
    изгориха си свещите, времето, кожата
    и запасите с възторжени гръмове.
    Би помислил човек – не ще остане от тях
    нищо повече. Само една невъзможност.

    Но в голямото езеро още оглежда се
    онзи хълм. Долу, в смълчания град,
    на площада, осветен от надежда,
    безсънните зрители още стоят пред екрана
    и шептят:
    „Добре че звездите не падат“.

  • Stranger in the Alps

    Противно на всякакви навици,
    яйцата на пресните крави
    с бекон и мъгливият склон
    на камбаната водят до подвизи:
    сън deux heures, а после направо
    към бялото вино. Готов
    да нацелуваш и тишината,
    но тя яхва самун селски хляб
    и дрънчи с непознат диалект.
    Някакъв празник ще да е.
    Какъв съвършен асонанс,
    набъбват ти гласните струни,
    айларап от тигани, да, дада,
    щипка râpe à fromage и
    свободата запушва устати ти.

  • За красотата на сивото

    Цвят като въздишка на сънуващ,

    като пъшкане от детски устни,

    като спомен за безсмислено усилие

    по време на разходка по надолнище,

    като вкуса на дренки, шипка и шосе,

    което се размива в хоризонта,

    като дрямка през септември,

    като прах по гуми след пътуване

    до щастието и обратно; гладък,

    лесен цвят със изобилие

    от кротки настроения, измит,

    несъществуващ в чекмеджета и пристрастия,

    неподходящ за консумиране,

    но съвършен за фон на философията,

    студен, изящен и неясен;

    цвят – цивилизация, контур на паметта;

    цвят – четириъгълник,

    тефтер на безопасно място.

  • Писък

    Следобедът успокоява дишането си. По-малките деца, уморени от племенните си танци под слънцето, играят унесено на едно одеало под чадъра като в реклама от осемдесетте. Възрастните са достигнали онова специално ниво на концентрация на бяло вино в организма, което не ги прави забележимо пияни, но и не им позволява да се отдадат на естествения си инстинкт да си тръгнат от продължилия вече цял ден детски рожден ден. Всеки носи своята версия на безобидна, размазана усмивка. Бащата на О. вади ликьор от килера. По-големите деца, които също седят с нас на масата, предлагат „игра за разведряване“, която включва теглене на числа и изпълняване на разни номера според специална таблица. Например пълзене под столове, лицеви опори, подскоци и подобни физически изпитания. Аз съм трезва, не защото не ми се пие, а защото само така мога да отдам подобаваща чест на пътуването си като майка. Играта дава бързи резултати, градината се оглася от пърхави хихикания, малките деца се приближават плахо, ококорени, няколко с палци в устите . Т. чупи очилата си, докато прави латерално кълбо. След 5 кафета чакам реда си с нетърпение, мускулите ми са гладни за движение. Пада ми се 5 вертикално и 10 хоризонтално, което се оказва писък. Писък до изпразване на дробовете, пояснява чипоносата Л. и ме гледа предизвикателно, така, както само десетгодишните момиченца могат. Какво? Аз и писък? Срещам погледите на останалите, съвсем неангажиращи са. Това не са хора, пред които бих се срамувала да се откажа, макар че в същото време помня точно кога и в какъв контекст всеки един от тях ми е казвал, че говоря твърде тихо. Обмислям да гаврътна чашка ликьор за смелост, защото съм сигурна, че това упражнение просто не го мога, тези мускули просто не съществуват у мен, но инатът се включва навреме. Поглеждам към О., поемам дълбоко въздух и…

    Колко време? Минута, две или повече? Не знам. Не чувам този мой писък, но усещам колко е приятен. Приятно ми е да го изпускам от себе си и не искам да спирам. Дори когато усещам, че въздухът в дробовете ми свършва, от някъде се появява нов въздух, който продължава да захранва пищенето. Когато то най-сетне замлъква, се оказвам в кръга от тишина, очите на приятелите ми са широко отворени, сякаш придържани от клечки за зъби, противно гравитацията на жегата. Главата ми е лека, цялото ми тяло е леко, съвършено темперирано, усещам мисълта си остра като ръб на хартия. Уау, казва М., това бяха поне 3 гласа, насложени един в друг. Не, не три гласа, поне 30 години, мисля си. Едногодишният Ю., който досега е спал на тревата, се разплаква, гледа ме уплашено. Никой не му обръща внимание. Срещам погледа на О. Той накланя глава и започва да се смее по онзи начин, който някога, в зората на човечеството, е създал понятието „радост“. Малко след някой подобен писък вероятно.

  • Абсолютна стойност

    Задушна нощ без теб. Какво пък толкова?
    Нима влияят градусите на тъгата?
    Нима не беше същото в суровия,
    безмълвен студ на зимата, когато
    заклещена сред тъмното те чаках?


    Нима не беше също тъй болезнен
    кадансът на съзнанието? Как
    край всяка лампа зейваше и ореол от бездна
    бълнуващ името ти мрак,
    поглъщащ всяка друга мисъл, без остатък.


    Сега е просто по-горещо. Аз се чудя
    дали живакът всъщност не маркира
    колко пристрастена съм да чувствам чудото?
    Или пък колко пъти съм умирала
    в ръцете ти? Актуалното ниво възбуда?


    Кой знае. Тежко скърцат часовете.
    И те не знаят вече накъде.
    Назад към спомена за теб? Напред ли?
    Къде ли ще си ти, облакътен
    на маса до прозорец и приветливо
    ще го отвориш, и ще пуснеш мен –
    насекомото, решено да умре на светло?


    С това едва ли имат нещо общо градусите,
    съдържанието в чашите, щурците,
    пеперудите във нощния търбух
    и в моя също. Не. Сега
    покрити със разсъдък са ушите ми,
    очите стиснати. Дори не чух


    как виеше карминената паст на залеза,
    как улиците грачеха и как се срина слънцето.
    Не видях кога горещата тъга е влязла,
    кога е свършил въздухът навън.
    Но не открих и смисъла от тъмното.


    Какво пък толкова. Към абсолютната,
    неизмерима стойност на движението
    безброй човеци вече са се лутали
    както и аз, със гърчове.

    Тъй сякаш нещо развалено е
    в подредбата на цялата вселена.

    Над тях, над мен, над нас –
    безмълвни капчици живак.
    Вероятно термометърът е счупен.

    Счупен е.

  • Как така в един момент чувстваш ясно как цялата тъга на света се е събрала в гърлото ти и те души, а в следващия дъвчиш настървено сандвич с пилешко и си тананикаш „Тиха среднощна нега“?

    Велика биология.

  • Разликата

    – Може ли да Ви попитам нещо? Защо носите такова дебело яке в тази жега? Винаги съм се чудил а защо хора като вас, имам предвид…Съжалявам, не искам да Ви обидя, но може ли да си позволя презумпцията, че сте бездомен?
    Той кимна. Липите тъкмо бяха наситили въздуха с вълшебна юнска мараня, все още свежа като току що произнесено обещание. Беше 25 градуса на сянка и скоро щеше да стане доста повече. До себе си той беше наредил куп вестници и няколко кутии с бисквити, една от които зееше отворена в края си. Към нея той посочи с възпален по цялата си дължина пръст и промърмори „няма нужда“ когато се приближих към него и му предложих торбичка с череши. Направи го съвсем смирено, така че не се почувствах зле, както винаги се чувствам, когато ми отказват непоискана милостиня, затова седнах до него и се опитах да завържа разговор.
    – Така забравям да усещам. Така няма разлика. – каза той след известно размишление.
    – Разлика?
    – Разлика между приятно и неприятно. Между този нежен въздух и кучешкия студ през зимата. Така всичко става еднакво мъчително и не го усещам.
    – Затова и не искам череши. Бисквити, хляб, тези неща се намират през цялата година. Единствено…
    Той замълча и се загледа в една точка пред себе си.
    – Тези липи са голям проблем. Да можех да си запуша носа, че да не ги мириша, но това проклето желание да дишам все още ме държи. Каквото и да правя, не ме напуска.


  • Билет

    Vierge mais avec son air de déjà-vu
    Le départ, Feu! Chatteron

    Ще си тръгна оттук. Точно както тогава,
    ще си тръгна в средата на месец тринайсти
    със билет за глада, с място в шеста октава,
    с два мокри тефтера и с чувство за край.

    Ще разказвам на пътя, че няма такава
    любов. Просто друга наистина няма.
    Че точно тя е размекнала със дъжда си мукавата
    на албума със снимки от моята смърт.
    И там сега пише „Раждане“.

    Че с пороя от хаос като Бог е разместила
    всички стъпки, които били са планирани
    от Земята, с теоремата нейна за лесния
    път – геометричният, който вида ни закриля.

    И ще плача, разказвайки. Разрешено е, ясно е –
    щом роден си във буря, ти сам се превръщаш
    в пространствено-времеви облак нещастие
    с мокър, тежък багаж. Който носиш в очите си
    като презаверен многократно билет за завръщане.

  • За всичко има място в този град

    За всичко има място в този град,
    особено за всички биографии
    от ръбеста, озъбена тъга.
    Неравно много място има
    за структури необитавано,
    за сградите от вехти книги
    и ничията мъдрост по сергиите.
    За крехките килии на бездомните –
    не повече от три картона стигат
    за доживотна перспектива.
    За скуката на продавачите,
    за празни аули, вагони
    с делнична досада, за псувни
    на непознати ми езици,
    за чуждия привкус в познатия.
    За сенки на поети и художници,
    увиснали в простора над главите
    сред незавършения въздух и за
    отврата, за всички груби отговори
    на крехките им, розови въпроси.
    За всичко има място в този град,
    особено за миналото,
    туловище на призрачна река,
    течаща наобратно извора.
    Но и за тайни острови с гальовни котки.
    За тежките завивки – имена,
    топлината им – непреводима.
    За стомасите от пластмаса, в тях –
    любовно, извисено вино.
    За срамните, смълчани мостове,
    които свързват две красиви криви,
    за неочаквани градини, свлачища,
    обрасли с киселец, коприва.
    За всичко има място в този град.
    Единствено за моето съмнение,
    за халтавия скелет на присъствието
    ми в тази незавършена картина,
    единствено за него – не.

    За него няма място никъде.








  • peri psuchês

    Ако някога успея да те вдишам,
    да те събера във алвеолите на този глад,
    и разбира се, да не издишам после.
    Упоена с кислород,
    разтърсвана от най-банален порив
    да те превърна в говор,
    в ярко произнасяне
    на неизвестното, което
    убягва винаги на мислите.

  • Голямата радост

    Искам да ви разкажа как участвах в създаването на голямата радост не защото мисля, че имам какво да добавя по темата, не защото имам някаква информация, която вие нямате, а просто защото искам да покажа как точно се забърках в нещо такова. Все още ми се струва толкова невероятно, че историята, глобалната история, може да бъде донякъде задвижвана от човек като мен – по-скоро човече, както аз обичам да се наричам. Аз съм един вечно объркан тип, такъв съм от малък и вероятно такъв ще си остана до гроб, та голямата дума човек някакси не ми е по мярка, ни външно, нито дори вътрешно, както вероятно ще разберете след като прочетете текста.

    Когато видях обявата на ВЗК (вие знаете кои), тъкмо бях започнал да си търся работа след десетина години висене по кръчмите с китаратa. Бях се издържал твърде дълго от малки и нередовни хонорари, заеми от приятели и тук-там от нужния памук за запълване на дупки от социалните служби, защото исках да бъда музикант, макар че отдавна ми беше станало ясно, че нямам особен талант за това. Беше ми писнало да се чувствам като загубеняк, повечето ми приятели се бяха задомили и си топлеха хубавите жилища вечер, съответно вечер в кръчмите не се намираше вече нито един, който да се напие до несвяст и да ми каже една добра дума, да ме накара да се почувствам като нещо, което поне за малко не е дишало въздуха напразно. Светът се променяше доста скоростно в годините преди радостта, знаете, това беше червеният килим, по който тя влезе. Тогава  всички гледаха телефоните си или най-много повдигаха за кратко вежди към събеседника си, колкото да му покажат, че не са си тръгнали, а музиката ми беше все повече само фон, който едва ли хората различаваха като нещо различно от свистенето на околовръстното в петък вечер.  А после онзи вирус довърши това, което моят четиридесети рожден ден само започна – бях станал излишен, даже и за себе си. Един ден взех решение да се стегна, регистрирах се в ЛИ и започнах да търся работа. Имах приятен глас, единственото приятно нещо в мен,и ми трябваше нещо лесно, за предпочитане в международна компания, заради пачката, бях решен, ако ще работя някаква тъпотия, поне да стана богат.

    Позицията, за която кандидатствах, се наричаше Support administrator за отговорна и креативна позиция, с английски и руски. Двата епитета отговорен и креативен трябваше да ме уплашат, но вече ги бях видял вече в комбинации с други подобни в почти всички други обяви, които ми попадаха, съответно имах чувството, че са само за пълнеж. Случайно говоря руски, защото ми е втори майчин, та реших, че това е някакво провидение, защото до тогава не бях срещал някой, който да се интересува от този пиянски език, освен онези гимназистки от Класическата, които неколкократно идваха в квартирата ми да ме карат да им свиря кавъри на Висоцки. Но това беше през 2002, беше друго време.

    Няма да ви занимавам с подробности – ясно е, взеха ме на работа, иначе нямаше да разказвам това. Минах през серия доста странни и, честно казано, доста интересни тестове, преди да ми обяснят за какво става въпрос. Естествено, трябваше да подпиша съгласие за поверителност преди да ми разкрият длъжността, за която бях кандидатствал, което малко ме уплаши, но вече бях захапал въдичката. Беше жестоко усещане – от някакъв тъпак се бях превърнал в отличник, който е издържал четири теста и на който се предлага договор за нещо секретно. Ясно е също, че ВЗК бяха супер приятни, забавни и страшно добре организирани пичове, всичките до един, и че аз си умирах да съм като тях. А за парите да не говорим, надвишиха очакванията ми тройно. Дори след като разбрах, че отговорна и креативна не са били просто епитети за пълнеж, бях страшно мотивиран да поема целия проклет багаж върху раменете си, само и само да продължа да се чувствам като нещо, като някой.

    Добре че този някой, заедно с останалите, ги няма сега, за да мога да разкажа всичко това.

    От онзи ден, когато радостта започна, си спомням как листата се лутаха във въздуха по-дълго от обичайното, такива неща ми правят впечатление. Не духаше почти никакъв вятър, трамваите на главния булевард тракаха като за световно, не можех да определя дали е горещо или вече студено, аз със сигурно можех хем да треперя, хем да се потя в това златно време. В началото нямаше други знаци на необичайност, само листата, които сякаш вървяха покрай мен в рояк и едва ли не жужаха. Този град е грозен като терлик, оплетен от баба с психоза, обаче по това време на годината грозотата му придобива нещо магическо авангардно, като същия терлик, но под галерийно осветление. И ВЗК не успяха да ме дисциплинират достатъчно, че да не закъснявам за работа, но с времето усетих, че това не ги бърка особено, така че спокойно си взех второ кафе и един банан от плод-зеленчука и седнах на тротоара да проуча тази работа с листата.
    Да зная какво точно се случва, докато живея същия живот, беше страхотно усещане.
    В началото бях причислен към група, която се занимаваше с имплантирането на онази позната ви много добре теория за метавселената, която ще поеме съзнанията на ваксинираните, които щяха  да умрат без дори  да го забележат. Това беше теория на отличник, страшно сложна, а този, който я беше измислил, се самоуби само месец след това, защото сам той беше ваксиниран и сам си повярва. Шефовите ми веднага видяха, въпреки послевкуса на психоза в документацията му, огромния потенциал в проекта. Той не постигна успеха на кемтрейлс, но набра сериозна преднина като носител на смут и объркване. Аз трябваше, на кратко казано, да внедрявам ботове за коментари в социални мрежи, да проверявам изрядността на текстовете, които те създаваха (на случаен принцип, изчитането на всичко би било физически невъзможно), да създавам постове и да ги поставям на колкото се може повече стратегически места, които да бъдат обгрижвани от ботовете. Имаше още един администратор като мен и няколко други, които сондираха и отчитаха успеха на теорията, викахме им броячите, както и художниците, които създаваха визуален материал по темата. Сприятелих се с всички от екипа, най-вече с Веско от художниците. След работа редовно пиехме по биричка в Казето, обичахме да седим навън, харесваше ни да наблюдаваме света, физическите промени на света, резултат от нашите виртуални усилия, в пълно сплотено мълчание. Знаех, че Веско разбира по погледа на всеки от минувачите доколко е затънал в паника. Понякога той се обръщаше към мен и кимаше леко, а аз се усмихвах. Това ставаше, когато минеше някой, който наистина беше за оплакване.
    Тези месеци, докато светът съвсем се побъркваше, бяха най-щастливите  в живота ми, колкото и извратено да ви се струва това. Понякога личното щастие се увеличава в контраст с нещастието на другите, това е биологичен феномен, предназначен да спаси рода, така че никога не съм се чувствал виновен за това. Освен това, ясно е, че когато сам работиш в извора на конспиративните теории, тоест ти сам си извора на неистинността им, светът започва да ти се струва като много по-приветливо и сигурно  място. С времето започнах дори да се питам дали някои други, да кажем утвърдени, болести или природни бедствия наистина съществуват или съществуването им в главата ми е резултат на работата на офис като нашия. Веднъж, засякъл един от шефовете в кафенето, се опитах небрежно да му сервирам тези си размисли с надеждата да изкопча нещо, но той не поддаде. Пусна монета в кафеавтомата и за мен, намигна ми и каза – пренасочи мислите си върху нещо, свързано с нашата работа. Между другото, тук си вече достатъчно дълго, може би ще ти хареса да ръководиш екип, а?

    Това означаваше, че имах право да предложа теория. Означаваше и доста повече пари. А аз наистина имах една идея, хрумна ми още първия месец, и вече бях проверил в архивите, че не е била използвана, също така я бях доразвил достатъчно в главата си през онези споделени с Веско мълчания след работа. Ако станех турбо на проект, щях да  придърпам Веско към него, разбира се, чувствах този човек  вече толкова близък, вероятно защото беше прекарал с мен повече време от всеки друг в живота ми, включително и родителите ми, не се шегувам. Не знаех дори фамилното му име или къде живее или дори каква музика харесва, но това не променяше нещата. Наивността явно наистина идва от боговете, това е техния начин да прокарат фортуната в гъстия депресарски мрак на човеците.

    Още на следващия понеделник тикнах в ръката на гореспоменатия шеф един лист, в който бях представил мислите си, старателно подредени във въведение, експозе и очакваните резултати в три варианта. Няма да ви занимавам с идеята ми, защото тя никога не видя ни бял свят, ни дарк уеб, а и с разстоянието на времето вече не я намирам за особено перспективна. Щеше, в най-добрия случай, да бъде приветствана от няколко пернати, които досега не са срещали нещо по-добро. Шефът я прочете на крак пред мен, отдели точно 2 минути  и каза. Стая 2205 е свободна, действай. За набиране на екип се обърни към Мойра.

    Тя веднага се съгласи да ми начисли Веско, след като и обясних, че така можех да започна новата си работа наистина веднага, докато стария екип няма да пострада от един единствен липсващ художник. За останалите части на новия пъзел щеше да се наложи да изчакам поне три седмици с всички процедури на наемането. 

    Вечерта в кръчмата Веско ме погледна за малко по-дълго от нормалното и изтърси едно „ей, човек, много яко, мерси“. Това беше точната реакция, която очаквах и с която можех да се справя, тоест да кимна и да отпия голяма глътка бира, за да продължим да мълчим.

    Последният от въпросниците, през които минаваха кандидатите за работа във ВЗК, цели да разбере дали човекът вярва в конспиративни теории и доколко е податлив на внушения, останалите са, като цяло, сито за легастеници, лигльовци и психопати (които не винаги бяха отсявали правилно, както историята показа). Затова и аз преминах през тестовете като отличник – както обясних, нито знам, нито мога много, но моята сардонистична нагласа ме е накарала да изглеждам като стабилен кандидат. И бяха прави да заложат на мен – бях съвършено лоялен към фирмата, до последно, беше ми просто достатъчно да разбера защо правят това, което правят, за да застана твърдо зад тях (и зад заплатата си), не беше нужно да го одобрявам. Защо бях лоялен към Веско ми е по-трудно да си обясня. Както казах, не се смятам за добър човек. Когато ми стана ясно какво става, вече беше късно да решавам каквито и да е морални дилеми, които биха се получили – или пък не, кой знае – ако се бях усетил по-рано. Отново, наивността успя да спаси света, не нещо друго.

    Докато наблюдавах листата, една дебела бяла котка се показа от скривалището си под паркираната напряко тротоара кола и ме загледа. Погледът и не беше точно  котешки, имах чувството, че ми се възхищава и само да кимна, ще дойде да ми оближе лицето. Странно. Покрай мен минаваха типичните сутрешни хора, бързащи занякъде, но сякаш не бързаха толкова. Струваше ми се, че се усмихват. Телефонът ми звънна. Онзи шеф, който беше пуснал монета за мен в кафеавтомата . Къде си, имаш ли представа какво става, какво става от месец насам? Нямах, наистина нямах. Да, бях дал ключ на Веско за 2205, защото той съвсем спонтанно и естествено се беше наел да върши и работата на брояч в новия ни екип и оставаше дълго след като аз си бях заминал. Не, това не ми се стори странно, все пак бяхме мълчали толкова дълго заедно. Да, идвам след малко, казах и запратих празната чашка към едно кошче. Не улучих, естествено, при което един дебеличък младеж, който тъкмо минаваше, се наведе, заклещи пластмасата между пръстите си и я пусна внимателно на точното място, а след това ми се усмихна. Усмихна ми се, сякаш му бях направил услуга, представяйки му възможност да вдигне боклук от улицата. Да, тогава тези неща ми се струваха все още странни.

    Вие вече знаете как Веско е създал и имплантирал радостта, няма нужда да го обяснявам. Твърде проницателен, твърде талантлив, твърде много повече беше от това, което моя собствен разсъдък можеше да обхване. Отне ми доста време да проследя процеса. На шефовите ми – също. Нищо не можеше да се направи. Това, което беше пуснато на свобода, придобиваше собствен живот. ВЗК се разпадна съвсем естествено в следващите две години, защото работата на отделните екипи просто не намираше никаква почва – хората бяха станали отведнъж резистентни към същите глупости, които дотогава пришпорваха живота им. Беше като магия, но всъщност магията работеше със същите алгоритми както и дотогава – ужаса, само дето в пъти по-добре.

    Веско естествено се покри. Понякога обаче, докато свиря, ми се струва, че го виждам сред публиката. Мълчи и гледа някъде в трептящия от музика въздух. Понякога ми се струва, че ме поглежда право в очите и ми кимва, когато в тълпата пред мен срещна някое особено развълнувано, особено щастливо лице.

  • Офия

    Забранявам да пишеш, освен ако не е за самолети. – казва О и разлива с широк жест, прилягащ на дързостта му, чашата ми с кафе, а тя превръща столчето на автобуса в топло усещане за провал.

    Всъщност съвсем нямах намерение да пиша. Посегнах към четириъгълното си продължение на ръката само заради привичната на възрастните невъзможност да се взират в преминаващия покрай прозорците пейзаж за повече от 20 секунди. Бях отворила приложение за онлайн банкиране, а сега седях в локва кафе.

    За самолети значи, добре. След малко ще се качим в един такъв. За пореден път тази година. Когато страхът ми от летене изчезна, той отстъпи място на досадата, тоест на маската на досадата, която – типично за възрастните – се опитва да покрие вълнението, онова чувство, люшкащо се опасно близо до страха. О. все още не познава този емоционален карнавал.

    След малко ще влезем в малкото летище Базел-Мюлхейм. Ще минем през тоалетната, където той ще натисне зелено копче под въпроса „Доволни ли сте от нашите тоалетни днес?“. Аз ще се преоблека и ще натикам прогизналите с кафе панталони в найлонова торба, която ще забравя до мивките. Ще излезем отново навън, за да изпуша една бърза цигара, докато се опитвам да привлека вниманието на О. върху нещо по-достойно от ръката на майка му, която приближава странното димящо нещо към устата си. Затова и няма да успея да потъна в медитативното състояние, което ми обещава гледката на плоската земя – трамплин наоколо. Един зелен автобус води нови тумба желаещи за излитане, а после завива и се спуска да събере онези, които току-що са пристигнали от долната платформа. Там седяхме точно преди седмица.

    После ще преминем необходимите точки на проверка, там, където си събличаме якетата (ще се сетя за торбата с мокрите панталони, но няма да се върна), доказваме идентичността и намеренията си (да, макар че не носи моето фамилно име, приликата ни е достатъчна, за да докаже, че не съм някакъв случаен човек, отвличащ дете, което явно е упоено достатъчно, че да целува ), и накрая там, където гигантски шоколади и близалки проверяват вътрешната сила на моето все още ново родителско „не“ (става все по-лесно, по-органично, като градина от гигантски близалки).

    Десет минути по-късно ще влезем  в онази зала, където се събират чакащите за нискобюджетни полети към балканските държави. Тоалетните там не заслужават да натиснеш зелено копче, оранжевото е достатъчно. Автоматът за напитки е развален, както и глупавите люлеещи се колички, които иначе гладно поглъщат родителски монети. От детските писъци наоколо ми се приисква да се преоблека, но вече нямам с какво. Но малко пот е част от костюма на пътуващия.  Спомням си времето, когато  бебешкият плач събуждаше малки водопадчета кърма от гърдите ми, което беше особено неприятно, когато собственото ми бебе не беше наоколо, а в яслата например. Усещането приличаше на това да седиш в локва кафе, макар течността да беше значително по-малко. Тук, в тази чакалня на изтока, има много бебета. Благодарността се ражда в присъствието на правилната перспектива. Животът се ражда от неудобството.

    Чакаме, седнали на мокета на пода, защото седящите места отдавна са свършили. Няколко пъти някой се спъва в краката ми, макар че съм притиснала колене до гърдите. Разглеждаме книжки и ядем сухари, чиито трохи аз старателно събирам, но от скоро знам, че го правя не защото съм такъв човек, а само защото магнитното поле на Швейцария ме държи прекалено здраво. От време на време поглеждам към изход 27, за да видя дали е отворен, но във все по-дългата опашка не се забелязва движение. Струва ми се, че всичко това би трябвало да преживея другояче. Размечтавам се. Откакто нося обеци, тялото ми сякаш е загубило голяма част от устойчивостта си, а ландшафта на мечтите е сменен с нещо блестящо. Сякаш бронята ми е била стопена и свита в няколкото грама метал, сгушени в ушната ми мида като спомен за отдавна отминал рицарски живот. Окичена от този спомен, бих пристъпила гордо по пистата към личния си самолет, примерно, където също не бих допуснала присъствието на трохи, не защото съм такъв човек, а такъв хамелеон.

    След това нещата се забързват. Високоговорителите си устройват звуков дуел, опашките се размърдват, ние се изправяме, минаваме през още някаква проверка на паспортите, затлачена от нервна жена с прекалено голям ръчен багаж, която крещи на служителките, някой ни махва да побързаме, прибирам явно твърде скучните си документи в джоба на сакото.

    Чак в последствие забелязвам, че жената е крещяла на чужд ми език. Може би е нормално след многобройните проверки отведнъж контролът да отслабва. Или да отслабва магнитното поле. Може би тук вече е официално обявената ничия земя, анархията на 250 квадратни метра, експеримент, който е трябвало да се състои. Или е случайност, съвсем позволима случайност, имайки предвид натиска на множеството. Миризмата, децибелите, трохите. Или може би за мъничко сме станали невидими, омагьосани от някоя приказка, която О. е настоял да прочета точно чейронтраннадесет пъти. Или са били слушалките, с които запуших слуховите си канали веднага щом закопчахме предпазните колани, или е главата на О., намерила котешкото си място в скута ми, повлякла ме към сладки двучасови сънища. Или е самолетът, който обърка всичко, защото е грешният самолет, защото е самолетът за Осхрид, Окдеса, Оксенбург, Огове, Огие, Ован, Омалие…

    И въпреки това, напускаме мястото, където паметта създава легенди, напускаме лесното и пристигаме някъде.

    Приложението за онлайн банкиране премигна само веднъж и ето, цял един живот се смени. 

  • Музей на отвращението

    Тенджерата с къкрещ боб в 6.30 в кафенето на гарата.

    Тези, наредили се по пластмасовите столове, за да чакат боба, влака, нищото.

    Миризмата на цигари в сплъстената тъга на чакалнята.

    Пияният, който повтаря, че чака охраната, за да ѝ пречупи гърлото.

    Дългуч с чувал в парка, дошъл от непубликуван ръкопис на Стивън Кинг, настъпил измисленото ми островче от спокойствие завинаги с две реплики.

    Подпухналото лице, запътено към скорошна смърт, разхождано от кротък човек, разхождащ на свой ред бяло кученце в мъглата под изгрева.

    Педиатърката, размахваща в лицето на крехко самочувствие рецепта, съдържаща два антибиотика срещу вирусна инфекция.

    Тъмното във фугите. В ъглите на баните, между блоковете, лепкавия език на разрухата.

    Сергиите, понятието наред със съдържанието им.

    Белият хляб, дъхащ на фабричен въздух, на фабрика, на отдавна незабърсван плот, опакован в целофан, с размер на четиригодишно дете.

    Тишината в ума, а отвъд – вечният шум.

    Празното петно там, където е имало училище. Празните погледи там, където е имало учители.

    Миризмата на капан. На страх. На собствената ми пот.

    Невинните, които все пак живеят тук, оплескани от мен самата.

  • Насъщно

    Клатушка се. Осем торби
    с това, моето е мислила
    на 15 години.
    Сладка баница, после тежи.
    Пушеща улица,
    девет ката разпад.
    Каква гравитация.
    Мека розова кожа, найлон.
    Миналогодишните кичури,
    очите ѝ в джоба,
    яке с размер на война.
    София моя,
    пее славей в ушите,
    вместо звук – дим,
    вместо дупка – години.
    Няма никакъв трафик
    по тротоара, но тя
    се препъва в каквото
    е подхвърлила липсата.
    Стиска торбите,
    мляко, мазна хартия,
    все насъщно, каквото е мислила.

  • И все по-често по принуда си представям
    тъгата като неотменна част на този танц.
    Антиматерия на стъпките,
    неразбрана, непонятна като Бог. Създаваща.

    И все по-често по принуда си представям

    поезията като тон, като оплакване

    на тялото.

    Вопъл, крачещ срещу тишината,

    опус от пропуснато пресищане,

    материя, която вероятно

    разрушава.

  • Бележки от изтока

    Ям пилешка супа в Мон Парнас с вкус от миналия век, олиото в супата танцува пиян валс, това са стените, залитащи от евтино вино в 11 сутринта, все още зависими от никотина на посетителите, от изтърканите им якета, коремът на настоящето е свикнал на изрядност, каквато готвят само на запад. Боли, но тъй се услажда на носталгията. Багряна е там, свива си цигари от сух тютюн, доста е мърлява. Времената се променят, времето оставя следи. Ако си извадил късмет, по езика. Иначе просто разтройство.

    Отново в този град, където
    раните не заздравяват.
    Град със сянка на река.

    Не е оптическа илюзия. Истината винаги се шляе нощем по измислените улици. Срещам малко момиче с красиви очи, което иска дрехите ми. Оказва се, че всъщност е на двайсет, оказва се, че съм я родила аз. Имам само самота, казвам. Мисля, че ще ми стане, казва тя.

    От гърбица на полет гълъбов
    търкулва се за кратко слънцето
    по фигурите, яхнали камбаните,
    по духовете, яхнали звука.

    Има начин да направиш нетрайното трайно, начинът или начинанието на чувствата.

    Докосвам истински хора, четейки неистински истории. Докосвам неистински хора, живеейки истински живот. Недовършена констелация от тук и там, от някъде и никъде.
    Вятър, сякаш този град живее в центъра на звука от гръмотевична буря. Уж само вятър, а постоянна загуба на мисли, които са крехък звук, шепот дори. Искам да събера всичко в една единствена дума със свръхмаса, толкова тежка, че да не може да бъде преместена. Ще остана там, в нея.

    Той излиза от теб, сигналът заглъхва,
    оставя ти място за нищото.
    Вероятно не си първата,
    задушена от свалена каишка.

    Вярвам, че просто съм започнала погрешно. Това, което е ясно, намира лесно завършека си. Хаосът и неяснотата са обещание за безкрайност. Ето още един начин.

    В този празен вътрешен ландшафт стои един билборд от октомври: Време за радикални действия. Докато шофирам към Твърдица, отбелязвам, че двайсетгодишното аз е зачеркнало време и го е заменило със самота, чиито парцали се веят разкъсани, насилени.

    Географската ширина сякаш мачка лицата на хората, вероятно е свързано с магнетизма или кой знае. Същото се наблюдава по земята, по асфалта. Геодезията би трябвало да включи лицата в измерванията си.

    Витраж от счупени стъкла,
    слепени с тежък въздух,
    захлупил е докрай небето.

    Защо пишеш в рими? За да не пиша аз.

    После свива се във онзи ъгъл
    до глезена на съборетината
    на улица Московска и Париж,
    в прашните поли на изтока.

    Вземи си бонбони, момиче, напълни шепите си, напълни пазвата си, земята си, нахрани я, отрови я, ти си част от това.

  • Друго е

    Другото време излезе. Усещането – едно приятно масажиращо мозъка ми ами сега?

    Корица: Belronika

  • Рецепта за щастие

    Да си забравя посоката вкъщи.

    Да я намеря

    в един запокитен от жегата в тъмното ъгъл

    между следобеда и катедралата,

    между косото слънце и далекогледството,

    между две кафета и фонтана

    в една картонена кутия с надпис

    „който има, да си вземе още“.

  • Сам

    Когато той изрича името ми, гласът му се свива и втвърдява като бликнала вода, ударена от вълна леден блус. Е-то засича, музиката на шегата пропада в пропаст от тишина. Нищо не следва от това, нищото само разлиства страниците на това, което би могло да бъде. Нищото е страстен читател с бурна фантазия. Когато гласът му заглъхне, когато краснотечието му се самоубие с острието на едно име, името седи и плаче съвсем самичко на корицата на един блус албум.

  • See N

    Удоволствието от сменената кожа не е задължително свързано със змията. Всъщност ставам все повече ябълка.

    Може би краят на света е близо и спокойствието е най-достойният човешки отговор.

    Толкова съм благодарна за всичко, което се случи. За първи път летя свободно, без никакво гориво, без абсолютно никакъв страх. Всяко размахване на крилата е мое.

    Откакто се заговори за втора вълна, започнах да изневерявам на петкилометровия си маршрут на бягане, който от години е един и същ: покрай реката, по моста, през една горичка и обратно вкъщи. Сега ме влече към града, към вътрешността, към централните квартали. Бягам през уикенда, вечер след осем, улиците са стихнали, но всяка градина, всяко междублоково пространство е запълнено с маси, хамаци, свещи, лампички, барбекюта, потни деца, хора с бири в ръка. По тротоарите са нясядали тези, които никаде не искат да отидат, тези, на които им е хубаво да са тук, изпънали загорели крайници, примижват под милувките на залеза, кимат ми, познават ме, аз принадлежа тук.

    За слушане докато бягам избирам най-бруталните китари от 90те и началото на века, а мислех, че изнеженият ми от джаз и техно слух не може да ги търпи вече. Може явно, когато пулсът ми премине границата на 100 удара в минута, и може явно, когато съм се разсъблякла от един куп страхове. Докато се лутам из новите си маршрути, с учудване установявам, че съм минала 10 км без да се задъхам особено. Потта си усещам като прозрачна броня, която се стяга около кожата ми в контакт с хладния мастилен въздух. Завършвам винаги със Stripped на ДМ, която не е любимата ми тяхна песен, но ми е любима камбана. Бим-бим-серотонин. После се къпя, обличам нещо възможно най-отдалечено от спортния стил и паля цигара, защото нали – да не стане прекалено.

    Първата си паническа атака получих по време на бягане. След едно техно парти, спала едва 3 часа, с гузна съвест заради многото изпушени цигари и едно неестествено, причинено от две силни кафета, чувство за свежест, се хвърлих директно в ужаса на изтръгващото се от гърдите ми сърце. Тогава ми липсваше каквато и да е култура за душевното здраве и потърсих помощ на съвсем грешен адрес. Дори и след като се образовах достатъчно по темата, не намерих знахар, който да изтръгне пирона, забит в петата ми, може би защото е бил там за да задържи, да фиксира нещо, да попречи на някакво разпадане. 4 години по-късно съм (само)излекувана и абсолютния ми победен вик чака търпеливо в гърлото ми.

    Какво активираше амигдалата ми през тези години:

    Бягане, след известно време остана само бягане над един предел на натоварване.

    Филми, въобще визуални истории.

    Всякакво чувство за неразположение, дори и най-невинната настинка.

    Новини от всякакъв род, разговори за политика.

    Всякакви фундаментални закономерности на физическия свят.

    Концентриран алкохол.

    Разстоянията.

    Телефоните.

    Понякога и писането, но на това някак си успявах да се наслаждавам. Добре че не съм изтръгнала съвсем корените на мазохизма от себе си, иначе щяха да са горчиви, сухи години.

    Времето (четвъртото измерение). Загубих ужасно много време с това.

    …. (ще добавям като се сетя за друго. Вероятно ще разгърна хартиените си дневници за съвет. Иска ми се да запазя всичко. Фактът, че списъкът засега е толкова кратък засега, е истинската заря на празника)

    Между другото, тази година ще излезе втората ми книга. Всъщност щеше вече да е факт, ако нещата не се бяха забавили поради все същите причини, които нежно и умно забавят всичко друго. Тъкмо ще имам достатъчно време да я поискам истински.

  • Яж нощем

    Всяка вечер

    бял петел

    кълве конците на луната.

    Някъде към два

    в небето

    се изсипват семена.

    И който лапнал, лапнал.

    Празна купа – сутринта.

  • Папагал

    Наоми не ми е точно приятелка. Май все по-малко хора в живота ми носят това красиво съществително. Повечето са облечени в неясни на цвят, функционални дрехи (и никой вече не е гол, за съжаление, но това е друга тема). Kогато станах майка, една фурия премина през живота ми и отнесе един куп шарени шапки, шалове и рокли, бомбета и костюми от пайети. Хич няма да се отплесвам в клишета и да разказвам какви други радости ми донесе, защото това също е друга тема. Това, все пак, май се очертава да е история за нямането. 

    Третото дете на Наоми се роди няколко дни преди О. Още докато бяхме бременни попаднахме в полезрението си, защото големият корем създава една специална гравитация, която привлича други големи кореми. За разлика от мен, Наоми роди Измаил сама у дома си, за един час, докато децата ѝ бяха на детска градина, като малко преди това изпуши една цигара със “съвсем минимално количество” марихуана на балкона ми, който по някаква случайност гледа към родилното на местната болница и според нея е причина за спукването на плацентата ѝ. Аз пък  бях заета с пиене на витамини, зелени сокове и с притеснения дали пеперудките, които пърхаха в матката ми, са вече контракции или нещо друго ужасно се случва. Наоми ме гледаше присмехулно, приличаше на арогантен Буда, само че с по-големи цици и с абсурдното убеждение, че раждането е най-големият възможен оргазъм. Хем ме дразнеше, хем не можех да се отлепя от нея месеци наред. 

    Когато и моето бебе се появи след четиринадесет часа кралско, но свръх болезнено израждане от две акушерки, таткото и един куп приятели по телефона, активирах кой знае защо модус “бясна котка” и се отделих от света. Наоми е смесица от италианка и египтянин и не се примири с желанието ми да бъда оставена на мира, за разлика от други прекалено разбрани хора. Звънеше, хлопаше, разпитваше, досаждаше. Киснеше с двете си по-големи момичета и с малкото вързопче, вечно прикачено към огромната ѝ фабрика за кърма, пред блока ми и ме караше да се мразя, защото се криех вкъщи. Чувствах се виновна, но не можех да понясям никой. Накрая написах едно съобщение, с който скъсах с нея – брутално и категорично. Изпратих го. От тогава не я видях почти две години, въпреки че живеем в един квартал, в който няма кой знае колко детски площадки. 

    После обаче се засякохме няколко пъти в супермаркета, подушихме се и ни стана ясно, че сега нещата са други. Аз не мириша вече на страх, почти сигурна съм в това, а тя изглеждаше леко отчаяна. Двете ѝ момичета бяха по-тихи от преди, а вързопчето, което помнех само като Буда-бебе, ме посрещна с нежен, дълбок поглед. Уговорихме се да се срещнем през уикенда, естествено – на една площадка. 

    Прекарах две дни в гъделичкаща радост. Пронизваха ме спомени за всички онези неща, които бяхме решили да направим заедно – шивашко ателие за бежанки, детска градина по Монтесори, сладоледаджийница с вегански сладолед, поп-ъп изложби из целия град, детска книга с мои текстове и нейни илюстрации, нощен клуб със стриптизьорки-роботи, магазин за марихуана веднага щом я легализират, моден лейбъл, магазин за бижута. Имаше едни такива моменти с нея, започвахме да се караме за какво ли не, енергиите ни се сблъскваха и, стреснати от това, решаваха да се съединят. Въздухът около нас започваше да трепти и главата ми се замайваше от огромната сила, която чувствах в тази леко неудобна симбиоза. Може би щяхме да продължим там, където бяхме спряли.

    Когато се срещнахме, чувството за вина ме пресрещна на няколко метра преди Наоми. Изпозвах препоръките на здравното министерство като претекст да не я прегърна. Постелихме две одеала на полянката и седнахме поотделно. Децата веднага потънаха в пясъчника. Слънцето се сипеше върху нас неуморно, без да се плаши от камбаната на църквата, която удари пет следобед. Извиках малкия, за да го намажа за кой ли път със слънцезащитно масло. Наоми присви очи, но не каза нищо. Знаех мнението и по въпроса. Отново се почувствах неуверена, но продължих да размазвам цинковата гадост по малките ръчички. Исках да кажа нещо от сорта на “Твоите деца са с тъмна кожа”, но не знаех дали изречен в този ред коментарът ми не би прозвучал расистки, макар че в случая аз с моето светло дете се чувствах дискриминирана от хапещото слънце. Така че присвих очи и не казах нищо. 

    Наоми беше донесла термос с ледено фрапе, ягоди, рожкови палачинки и една огромна купа хумус. Аз имах един чипс в чантата и бутилка вода, но хич не ги извадих. Седяхме една до друга на одеялата си, пиехме кафе, пушехме цигари и гледахме децата. В един момент тя каза:

    • Ние вече си нямаме татко.
    • Тоест?

    Звучах като арогантна глупачка сигурно.

    • Ами той се премести да живее в Цюрих, защото нещо му писна от нас. А след това го хванаха с една торба трева. Всеки момент ще го екстрадират обратно в Гана. 
    • Хм.

    Нищо по-добро не ми хрумна. Не зная къде загубих умението си да съчувствам. Може би в същата фурия, която ме направи майка и ме научи да се грижа за едно-единствено същество.

    • На мен не ми пука особено. Но на децата хич не им е леко.

    Наоми ме погледна отново с онзи поглед, който познавах. Който, според текущото ми психологично състояние, интерпретирах или като:

    • Ти си гадна, бяла, привилегирована глупачка.

    или като:

    • Помогни ми.

    Сега тендирах към втората интерпретация. Налях си още една чаша фрапе. В главата ми се блъскаха различни идеи, една от друга по-неудобни. Наоми не ходеше на работа от 7 години, откакто беше станала майка за пръв път, и не ходеше по убеждение. Обаче аз мислех как във фирмата имахме нужда от човек, който да работи в склада през уикенда, защото не смогвахме с обработването на поръчките през седмицата. Също така аз имах нужда от някой, който да ми помага с чистенето и готвенето у дома. Наоми можеше също да шие, да плете, да прави бижута и да подстригва коси – все неща, за които бях готова да давам пари, които аз имах, а тя не. Знаех, че това е истинския проблем в случая. Но идеята да предложа на Наоми да работи за мен – или да работи въобще – от позицията си на самонарекла се бяла, привилегирована глупачка – ме ужасяваше. 

    • Как се справяте?

    беше най-доброто, което успях да измисля.

    • Ая трябва да ходи редовно при училищния психолог. Сая е в предучилищна сега. Няколко пъти се сби с други деца. Измаил не говори, дори и мама не е казал досега, въпреки че е на две. Педиатърката ме тормози да правим някаква серия от тестове. 

    Цялото това го изтърси с неутрален като сива стена тон. 

    • Аз…ако имаш нужда от нещо, ми се обади.

    Прехвърлих тежкия камък в нейната градина отново. 

    • Да не би да си тръгваш?
    • Не, отивам само за малко…

    Използвах случая, че малкият ме извика, за да напусна проклетото си одеало от безсилие. Останах ненужно дълго в пясъчника. Ая и Сая се надпреварваха да ми разказват една и съща история. Папа има голяма къща. Папа има голяма кола, почти толкова висока, колкото къщата. Папа спи в златни чаршафи. Къщата е на един хълм, много далече, до там се стига само със самолет.

    Самолет! – извика О. Наистина един самолет пресичаше излъсканото от слънце небе. Децата се разкрещяха и вкупом хукнаха след сянката му. Върнах се при Наоми. Около нея се виеше нежен марихуанен облак, като джин, който обгръща потното, морно тяло на Шехерезада, а после се скрива в спираловидните и къдрици. 

    • Искаш ли?
    • Не мерси. Аз…такова…
    • Не пушиш?
    • Само цигари.
    • Е…
    • Бих могла, но когато съм с малкия…незнам. И не искам май.
    • По-добре.
    • По-добре би било да си успокоя нервите. Снощи пак сънувах кошмар. Детето ми отведнъж се превърна в куклa, която държах в ръка, но тялото ми беше обзето от странен тремор и я изтървах, и главата ѝ, тоест главата му, беше потънала в локва кръв и знаех, че това е…
    • Ужас. Господи.

    За моя изненада, не се появи никакъв хаплив коментар за абсурдността за страховете ми. За още по-голяма изненада, очите на Наоми плувнаха в сълзи. Започна да маха с длан пред лицето си, сякаш искаше да изгони някакви мисли-комари. 

    • Милата. Сигурно не ти е леко с тези неща…

    Не трябваше ли аз да изрека тези думи? Вероятно да, но ги изрече тя. Не само това, но и ме придърпа към себе си. Меките ѝ ръце бяха като потни клещи, в които омекнах и аз. Затворих очи и забравих всички магазини, книги, изложби, счетоводства, проекти и мухи, които от години бръмчаха в главата ми и ми пречеха да спя.

    Когато се свестих от прегръдката и погледнах към пясъчника, видях Ая и Сая да затрупват О с пясък. Той пищеше от радост и, в този контекст не исках да го казвам, но за момент сякаш бях в рая. Обаче само за момент, после регистрирах нещо друго.

    • Наоми, къде е Измаил?
    • Ая, Сая, къде е Измаил? 

    извика Наоми без да се помръдва. Аз вече бях на крака, в бойна готовност. Момичетата извикаха, че не знаят къде е, че бил с тях, но сега го нямало. Лицето на Наоми се зачерви от нещо, което преди бих интерпретирала като гняв, но сега знаех, че е страх. Видях, че се изправя, но с нейния препълнен от женственост ханш това щеше да отнеме точно толкова време, колкото ми трябваше да прекося половината площадка. Хукнах, подпалена от нещо абсолютно непознато, тичах така, сякаш се борех за живота си, така както бях раждала – със същата сила, чиито център сега се намираше извън мен. Използвах периферното си зрение да сканирам всяка пейка, люлка и катерушка за един къдрав дребосък. Площадката беше доста голяма, в перфектна квадратна форма и оградена от всички страни с жива ограда, която обаче беше достатъчно пропусклива за двегодишни приключенци. Обърнах се назад и видях как Наоми и момичетата се бяха запътили към другия, по-близък плет. О седеше самичък в пясъчника. Нямаше да отнеме дълго и той щеше да хукне след някой от нас или след сянката на някой друг по улицата и ако имах време да мисля, тази мисъл щеше да ме ужаси, но нямах. От улицата изпищяха спирачки, един клаксон придаде на шума им още по-ужасяващ тембър. Наоми викаше детето си все по-отчаяно. За да не губя време, се опитах да прескоча оградата така, както бях виждала да правят във филмите. Издрана до шията, изскочих на улицата и се огледах. Две коли профучаха пред мен и се скриха зад завоя, после – тишина. Нито следа от катастрофа, никаква локва кръв по улицата. Дишането ми се успокои и очите ми се извърнаха от тунела на страха. В ляво, на десетина метра от края на площадката, беше началото на пешеходната зона с аркадите, които днес, в неделя привечер, лъхаха свежа тишина. Пред витрината на зоомагазина, с плътно притиснато към стъклото личице, стоеше Измаил. С два скока се озовах до него и го обгърнах с ръце. Той се стресна, погледна ме очудено, готов да се разплаче, но вероятно зачервеното ми, познато лице някак си го зарадва, защото веднага се ухили и започна да сочи ентусиазирано към витрината. Папагал –  голям и яркозелен, вероятно излязъл от нечия халюцинация, стоеше на пръчицата изпъчен като пуяк и чоплеше крилата си. 

    • Господи…Папагал.

    изстенах. Днес определено не бях надарена с красноречие.

    • Папа, папа.

    извика Измаил и продължи да сочи към чудото.

    • Папагал…
    • Папа, папа, папа, папа, папа, папа.

    викаше Измаил и се смееше на глас. Продължи да се смее и да повтаря безспирно “папа, папа”, докато го носех обратно към площадката, докато махах на Наоми, докато тя, с моя О на ръце, тичаше към мен, докато се прегръщахме всичките и ревяхме и се смеехме едновременно, докато аз, отново съвсем не на място, коментирах:

    • Говòри, Наоми, Измаил говòри!

    Сякаш това беше най-важното в случая.

  • От бъдещето

    Някой ден ще криеш детството си под брада,
    светла като пясъка на Синеморец.
    Ще пушиш вероятно някакви цигари и
    ще казваш, че си уморен.
    Ще ми говориш
    за града и за въздушните му улици,
    аз във замъка ще спя.
    Когато го завариш срутен, ще знаеш да го изградиш.
    Вероятно думите ще бъдат просто други,
    и морфемите не ще се спъват в недоверие
    или в излишество.
    Очите ти ще виждат повече зелено.
    Едва ли ще разбираш сините ми камъни
    или защо мълча.
    Но ще ти кажа още тук – защото ще си по-голям
    от думите, които съм написала.

  • Заек

    Йонас сви цигара с последните си прашинки тютюн и я изпуши до половината, плюейки залепналата по устните му хартия. Навлече парката на баща си и излезе от вкъщи, внимавайки да не скърца много с входната врата. Беше малко след 7 и нощният студ все още лежеше върху тротоара. Стръмната уличка пред къщата на родителите му, надвесена над един широк завой на река Ааре, беше покрита със скреж и Йонас забави ход. Само един счупен крак му липсваше сега, сякаш шината на дясната му китка не беше достатъчна. Не помириса писта тази зима, а сега беше без работа и под карантина при родителите си. Проклета пролет, проклета година. От казана за био отпадъци на съседа го лъхна остър мирис на развалени яйца и конски изпражнения. Да си беше взел тъпата маска за лице, заради която майка му пискаше снощи, поне срещу това щеше да помогне. Сви зад ъгъла и забърза. По равната „Бернщтрасе“ къщите се редяха една до друга, без гаражи и градини, сиви триетажни жаби, вечно влажни и мръсни ‒ такава скука, че дори не заслужаваше епитета грозна. В нормални времена тук колите се движеха в непрекъснати поточни линии, но сега по шосето можеше да се кара скейтборд. Ако знаеше къде си е заврял неговия, де. 

    Стигна магазина, който тъкмо беше отворил, и се насочи към входа. Една нахална дебелана, най-много двадесетгодишна, с подпухнало лице и абсурдно пристегнат в талията сигнален елек, го помоли да изчака навън. Пускали само по един човек ‒ разпореждане от вчера ‒ и му посочи рядка опашка от пенсионери, които стояха мирно, на два метра разстояние един от друг, до саксиите с цветя. „Кой ли пък си купува саксии по това време“, запита се Йонас, и в този момент видя как една от дъртофелниците взе мушкато и го пъхна в кошницата си, която се разклати силно в костеливите ѝ ръце. Йонас се изплю на тротоара и се запъти към края на опашката под ужасения поглед на дебеланата. 

    Успя да влезе в магазина едва в 8.30, след като кой знае колко саксии мушкато, пакети безкофеиново кафе и пастети от гъши дроб минаха преди него. Големият, до болка познат супермаркет, в който като дете крадеше шоколадови бонбони, а като тийнейджър ‒ презервативи, му се стори съвсем друг сега. Празните коридори вибрираха от какафонията на цветовете по рафтовете, радио „Енерджи“ бликаше бълвочите си поне пет октави по-изнервящо от обикновено, без да заглуши скърцането на самотните му стъпки.

    Йонас имаше чувството, че светът е свършил и зад всеки ъгъл може да изскочи някое безформено зомби, точещо лиги по махмурлийския му мозък.

    Стана му отведнъж адски неудобно да купи само тютюн и бира и да се изниже. Все пак един куп хора в магазина работеха в момента, реално погледнато, само и единствено за него. А и защо да не накара следващия да почака малко повече? Тръгна безцелно между рафтовете. Обръщаше специално внимание на стоките, които не го интересуваха. Вегански наденици, подложки за обувки, крем карамел на прах, чорапи от мерино вълна, книжки за оцветяване. Четеше етикети, правеше се, че сравнява конкурентни марки на един и същ продукт, тук-там слагаше нещо в кошницата си, после го оставяше при други продукти. Сок от глухарче сред червените вина, семена чия в хладилника със сладолед, дамски превръзки до памперси. Намери и една хартийка в джоба си и от време на време се взираше в нея, сякаш изучаваше списъка си за пазаруване. 

    Обаче никой не му обръщаше внимание, продавачките се въртяха около касите, опъваха ластичките на маските си, уплашени като подгонени от гръмотевица крави. Имаше промоция на прах за пране и почистващи препарати, също и на грозни великденски зайци и шоколадови яйца в бледи пастелни цветове, които напомняха повръщано. Пред щанда с прясно изпечен хляб се задържа повече, подуши два комата хляб, които изглеждаха абсолютно еднакво, но единият беше двойно по-скъп от другия. Пъхна и двата в кошницата си. Стомахът му се беше събудил и къркореше като старата Веспа на майка му. Може би беше добра идея да купи и нещо за нея. Някакви кифлички, малко френско сирене, шунка, такива работи обичаше тя. И за баща си – лют салам, фъстъци, онези солени бисквити, които гризеше вечер пред телевизора. Кошницата му се напълни за нула време. Едва когато се запъти към касите, се сети, че беше дошъл за нещо друго. Затътри се обратно към рафтовете с алкохол. Обаче нещо не беше наред. Тишината. Осветлението също беше друго – сякаш половината халогенни лампи бяха сдали багажа. Обърна се към касите и видя, че там нямаше никой. Потърси с поглед дебеланата пред входа, но и от нея нямаше следа, нито виждаше каквато и да е опашка от желаещи да пазаруват. В този момент го видя как се влачи към него – огромен двуметров заек, покрит с разкъсан станиол и засъхнала кръв, мучащ като оркестър от Ада.

    Кой знае защо първата му мисъл беше ЛСД. Миналото лято пробва за първи път. Миналото лято Йонас живееше друг живот. В него имаше Мара, а също и малкият им апартамент с хамак на балкона и двадесет и две саксии с цветя. От четвъртък до неделя правеше коктейли на един от баровете в Хинтерхоф – “с магическа пръчка”, както не спираше да повтаря пред възхитените лица на момичетата. И наистина се чувстваше мощен като магьосник, догато почернелите му и заякнали бицепси разсичаха лазерните инсталации и танцуваха пред рафтовете с бутилки. Сутрин към седем прекосяваше заспалия град с колелото си, замаян от радост и безсъние, и жадно всмукваше свежия, мек въздух, който го подготвяше за прегръдките на леглото и на сънената Мара. Беше хубаво.

    И кой знае, ако не беше този ЛСД трип, може би щеше да продължи малко повече. В края на септември лятото все още не мислеше да си отива. Празнуваха годишнината от откриването на Хинтерхоф в продължение на седмица. Една голямо ято хедонисти от всички краища на Швейцария, полуголи и окъпани в брокат, лежаха по озарените полянки около клуба. Мара също беше там, двамата не се бяха прибирали вкъщи от няколко дни. След като Йонас свърши последната си смяна на бара, двамата поплуваха в Ааре, а после дълго търсиха дрехите си из храстите, заливаха се от смях, настръхнали от хладната вода, твърде ентусиазирани, за да спят.

    “Винаги съм искала да пробвам.” каза тогава тя. “Много готини хора от Цюрих, преди малко се запознахме, имат достатъчно, всичко е точно. Искам с теб. Хайде заедно в Огледалния Свят!”

    Не че той не искаше. Но Йонас беше способен да иска нещо и от страх или мързел да не се протегне към него. Тя обаче беше направена от друг слой пръст. Той с радост пренебрегна тихото мише гласче на разума си, а после то го напусна, смъртно обидено.

    Беше хубаво, о да. Но след цялата прелест нещо се обърка. Паниката дойде към края, когато Йонас усети, че сетивата му бавно се връщат към нормалното си състояние и че Мара не е до него. Взираше се в един храст, който разливаше очертанията си в причудливи форми – ту човешки, ту геометрични. Струваше му се, че държи ръката ѝ, но изведнъж осъзна, че е сам. Тръгна да я търси, обиколи целия ареал на Хинтерхоф, но малкото хора, които срещна, последните останки от голямото празнуване, му бяха непознати. Накрая намери колелото си и, едва-едва балансирайки върху объркания си дух, се прибра вкъщи и грохна върху дивана.

    Мара си дойде едва след няколко дни. Носеше широка тениска с грозен принт на заек, който сякаш се взираше в него и го разсейваше, когато се опитваше да говори с нея. Което не беше лесно така или иначе.

    Не му даде никакво обяснение. Говореше несвързани неща – нещо за майка си, за зъбите на лисиците, какво било движението по магистралата и за един сладолед, който изяла и който се оказал без съдържание. От време на време взимаше нещо в ръцете си и дълго го оглеждаше, застиваше в ступор по средата на стаята. На Йонас му отне доста дълго време да приеме, че нещо наистина трайно не е наред. Мара не се къпеше, отказваше да свали тениската със заека, отблъскваше всякакви опити за физически контакт. Когато октомври дойде, му стана ясно, че явно не мислеше да стъпва в университета. Отвреме навреме изчезваше за няколко дни, после се покатерваше през перваза като разпердушинена птица, хапваше малко хляб и заспиваше на дивана. Сънят ѝ беше придружен от непрекъснато бълнуване. Тениската ставаше все по-мръсна, лицето на заека беше покрито с кал, пот и кой знае какво, малки трънчета се бяха забили в плата и раздираха кожата ѝ. Това заешко лице се взираше в него – ту тъжно и укорително, ту ехидно и заплашително. Лицето на Мара пък все повече се изпразваше от емоции. Ужасът се настани в сърцето на Йонас трайно, безсънието също. Когато все пак успееше да заспи, го будеха тежки кошмари и го захвърляха насила сред остатъците от щастието му, сякаш имаше нещо за вършене там.

    Обади се на родителите ѝ, а после в психиатрията, на първи ноември. Оттам нататък животът му продължи да се скапва на редовни порции. Проклетата световна пандемия беше най-лесно смилаемата от тях. Хубавото беше, че вече май не му пукаше. 

    Затова и зомби-заекът не го уплаши. Снощи беше   унищожил десетина бири. Или може би ЛСД-то беше разбило и неговата психика и той едва сега го забелязваше. За първи път, вместо да се самосъжалява или да мрънка, се зачуди какво ѝ беше на Мара с нейното шизофренично разстройство, което не реагираше добре на лекарства и терапии, което дори се влошаваше. За пръв път се запита как изглежда светът, който тя обитава. Със сигурност по-добре от неговия. За какво ѝ е да се връща?

    Ръката с шината, държаща кощницата, го болеше, но Йонас се изправи от мислите си и се опита да изглежда колкото се може по-решителен. Фокусира се върху видението пред себе си. Имаше поразително реална, влажна, лигава кожа. Явно не се движеше много-много, освен когато туловището му произвеждаше тежките мучащи балади. Понеже очи липсваха, а главата беше изкривена на няколко места, Йонас не можеше да определи дали нещото изпитва интерес към него или просто си стои там. Под разкъсания целофан, парчетата шоколад и лигите се виждаше логото на фирма Лунд. Като момче обичаше да краде от техния сортимент. После задраскваше н-то в логото с черен маркер и разнасяше новия си продукт – Луд шоколад- из квартала под възхитените погледи на по-малките деца. И той, и приятелите му, намираха това за много смешно.

    • Махай се, измислена гадост такава. 

    Нещото се извърна към него. Това, което беше смятал за лице, се оказа задната част на главата. Сега предната, която не изглеждаше по-симпатично, се опули към него с две големи тъмни дупки, през които се виждаше нещо. Имаше нещо блестящо във вътрешността на тази полусмазана глава. Йонас инстинктивно се приближи към заека, за да види по-добре.

    • Мууууу.
    • Стига бе. Зайците не мучат. Само на такава тъпотия ли е способна фантазията ми?
    • Добре де, извинявай. Исках да се пошегувам. Знам колко много мразиш великденския комерс. Йонас, аз съм.

    Сега стана наистина гадно, защото това беше гласът на Мара. Лек и весел бликаше от кухините на заека. 

    • Да бе. А аз съм шизофреник. 
    • Не си, Йонас. Шизофренията изключва саморефлексия. Чел си достатъчно, би трябвало да знаеш.

    Наистина беше прочел какво ли не в първите седмици след диагнозата ѝ. След това престана да чете и започна да пие.

    • Как са вашите? 
    • Мара, честно? Първото нещо, което ме питаш след толкова много време, е как са нашите, докато се криеш в зомби-шоколадов заек по средата на супермаркета? Как да те взема на сериозно? Тоест себе си, как да взема себе си на сериозно? По дяволите, няма да те наричам повече Мара, никаква Мара не си. Изчезвай, махай се, остави ме на мира.
    • Ще се махна, ако ми обещаеш да се грижиш за тях. Явно не мислиш за това, но нали ти е ясно, че и двамата са рискова група за вируса? 
    • А аз пък съм рискова група за тъгата.
    • Можеш просто да си сложиш маската и ръкавиците, когато излизаш. И да престанеш да поркаш бира с онази сган от полумъртви алкохолици. Стой си вкъщи. Какво направи със саксиите ми?
    • Изхвърлих ги.
    • Глупак.
    • Майка ти не ги искаше. 
    • А ти какво, беше твърде зает, за да ги поливаш?

    …

    • Извинете, бихте ли се придвижил към касата? Чакаме ви вече повече от час.

    Дебеланата със сигналния елек стоеше пред него и размахваше малката си подпухнала длан пред лицето му, за да го събуди. Йонас се стресна и послушно нареди съдържанието на кошницата си върху лентата. Притесни се дали ще има достатъчно пари в картата си, за да плати всичко, но когато касиерката му подаде касовата бележка с нещо като гънки на усмивка под маската, той се осмели и каза:

    • Извинете, ще искам и една кофичка мушкато.

  • Ева от първия етаж

    Да останем още мъничко тук.


    Боли от всяка помислена стъпка навън


    като земетресение в черепа на планетата.


    Светлото слънчогледово лице се извръща от мен,

    но въздухът трепти като мънистена завеса.

    Мирабелените цветове мълчат,

    докосват само тъмното на първия етаж.


    Да останем още мъничко тук.

    Кожата е свободна от погледи,

    сенките се свиват в краката ми,

    обирам с метла светлината от залеза,

    изхвърлям я върху огризките на онзи образ,

    който тежи в торбата на Ева от първия етаж.


    Да останем още мъничко тук.


    Тръскам дланите си от балкона всяка сутрин

    и сея пет години време,

    в тревата друго не захваща,

    питах дъждовните червеи


    опипах пътеките им като брайлова азбука,


    друго не ми казаха, само – вятърът тръгва си


    прати нещо по него,


    прати мъничко сигурност.


    Изрязвам сантиметър пшенична косичка

    и го слагам в гнездото на враните,

    заселили първия етаж.

    Да останем още мъничко тук,

    креслото от страх не убива, пружината

    скърца в гърдите, прахосмукачката

    изсмуква часовете между обед и вино.

    Копчето на самоснимачката се счупи

    точно когато намерих цвета си,


    затова драскам с пастел по монотонната музика


    (беше слънчогледово жълто с меден пълнеж,

    беше нещо от торбата с покупки

    на Ева от първия етаж).

    Да останем още мъничко тук.

    Сънят ме люшка като вълните на Côte d’Azur

    но сънувам гора с изсъхнали фалоси.

    Какво ще се случи с телата,

    повтарящи едно и също движение,

    зная какво ще се случи,

    мъртвите от първия етаж ми казаха,

    че мирабелата ще прецъфти

    и морето ще залива само спомените.

    И ще трябва да изчистя знанието с пяната на дните и със спирта на нощите.

  • insta(nt) summer pleasure

    Непрекъснато се спъвам в ангели

    Нещо нежно придърпва одеалото на бъдешето върху мръзнещото ми от „беше“ тяло. 

    Стоя тихо в пространството между биография и идентичност.

    Помолих да не идваш още. Но второто кафе разлях на пулта си, защото светлината се смени с дивашка скорост и обърка пощальоните на тялото. Помолих да не идваш още, но молбата ми се върна и ме зашлеви обратно с ужасно неприятна ми прегръдка. Обгърна ме отново онова отказване – от гроздето, вината, светлината ти. Голямата ти носталгична гръд и дрехите, които дращят, да, дори най-меките, и тази поза на нещастник с две тетрадки, чакащ влак, и нея мразя. 

    Понякога е трудно. Но и трудното е само труд за някога.

    Днес говорих почти цял ден на немски с О. без да се усетя. Немската ми реч тече много по-бързо и гладко. Българският все повече се превръща във вътрешен език, с който само пиша и кодирам сънищата си. Език – робинзон крузо, обграден от океаните на дните ми. Понякога изпосталял и болен, понякога – див и щастлив в самотата си, проснат върху топъл пясък.

    Септември винаги ме запраща в ъгли, потънали в страх. Но тази светлина. Тази светлина, режеща през слабините на меланхолията.

    О продължава изречението ми.

    Портрет с чаршаф в неделя, 6.30.Зад гърба ми 51.5 работни часа, 18 кафета, 5 медитации, 2 бири, 3 чая от валериан и последните петна лято, разпиляни по отминалата седмица. Няма да чистя, оставям купа да се трупа без ясна цел, но с леко сърце. 

    Мое бяло момче,  от север прокапва хладът на горите
    и дъхът на цигари, и шумът от съвсем други, много сериозни, студени игри. 
    Но пред прозореца зяпнал, в пухена броня, си ти. 
    И в очите ми – ти. Само ти си.

    Нищото така ме плашеше преди, че избягвах да затварям очите си. Страхувах се от това, което не е. Но времето, което търся, е нищо. Време,  в което са разгънати гънките от сгъването в кутията на сегашното,  където всяка мисъл намира плътна,  осезаема форма,  всяка гледка – шерпа за тежката памет, където моментите се сменят,  без да свършват. Това време пише,  за да не прекъсва потока си,  а потокът се състои точно от вибрациите на това,  което не може и остава в нищото. 

    Когато искам да бягам достатъчно дълго, за да разкъсам фазерите на някое настроение, обличам тениската, в която приветствах О на този свят. Дишам и оглушавам от шума на кръвта си.

    не стигнах Zermatt, но
    шахмат с подути прасци и
    само едно стихотворение ме дели
    от пътя обратно

    Сутрин в пет решавам,  че бъркочът път-кафе-тракане по клавиатура-ровене в папки ми е вкусен или поне интересен, разбърквам го с кукленски крак и така прекарвам безбройни часове,  сърбайки надигащата се сухота в гърлото. Накрая тръшкам пета в Del и крещя: дайте ми от сладкото,  от дърветата,  от детето ми, от меката светлина на здрача, от цветните петна в очите на приятелите ми,  които не съм виждала отдавна. И тръгвам да изпия лятото, разгърнато в два часа, милвам кучета и котки, завирам пръсти в кал и в пшеничени коси,  събирам остатъците си от наивност в кофичка за пясък, прегръщам потта си и чуждата, докато ми прилошее от умора. Утре пак нещо горчиво за храносмилане на най-хубавото и така до края на света.

    Ни капоейра, ни футбол, ни танц, но оветяване на облаците.

    Еднооко овесено чудовище с есенен перчем. Свят, излюпил се наново. 

    Още малко от същото. Още малко брррр привечер, петно в реката, докато птиците си избрат клон за нощуване. 

    Реките сега преливат във въздуха. Превърнах се в едната си Ела,  върнах си времето и простото удоволствие от това : всичко да е казано. Да си имам дневник и нощник: места,  където нещата да намират правилните си чекмеджета, чувствата да не раздират контурите на всяка qualia, само леко да притискат главата ми, да са прозрачен Qual. Да съм животно, тоест жива, жива, жива.

    Култура на грешките.

    Август – рошавата лъвска грива, 
    мръсен джоб с презрели дренки
    и ръждясал (и заключен) изгрев. 
    Дни – преди дори да се повдигнат, 
    грохват, мокри си отиват. 
    Вечер се завивам
    с кожата на сенките им.

    Не вярвах, че е възможно този възел да продължи да се затяга. Може ли повече от онова новородено разкъсване на астралните ми вътрешностите? Може ли повече от онази върховна крехкост на свръхновото ти тяло? Може. Тук, където ти растежът ти избутва навън моето собствено съдържание. Където ти пееш, докато те приспивам, където делиш храната си с мен, калибрираш погледа ми и тактуваш вечерите ми, където крачките ми се забавят до скоростта на твоите. „Ще дойде мъж и ще те промени“ пророкуваше баба ми, но едва ли е виждала точно теб в пророчеството си. Излягам се в това, което аз виждам, като в хамак от паяжина.

    О, любими, тялото ти! Тялото ти, дето все се настанява в чуждо тяло.

    Геометрия на махмурлука. Диаметрите на две чаши бяло вино, поставени върху хипотенузата на тяло, докосвано настойчиво от пръстите на остаряването, умножени по странна и плашеща непоносимост към етерите. Резултатът е влюбване във водата на степен 35 и нова формула за променяне на съзнанието, все още неизмислена.

    Библиотеката ни е направена от прилепени една до друга щайги и е на нивото на пода. О. се занимава от шестмесечен с разхрърляне на всички книги по килима, полягане върху тях, намачкване на страниците, олигавяне на гръбчетата и от скоро – със сърцераздирателни опити да ги върне обратно в щайгите. Днес за пръв път намерих всичко в сравнително приличен вид – с изключение на тази книга, която все още лежеше на земята. Аз я пъхнах в една пролука, но малко по-късно отново я намерих сама – този път в кухнята. Оставих я да лежи там и сега – сега я намирам на малката масичка – щайга до матрака на О., където обикновено оставям биберони и детски книжки за четене. Искам силно усещане за level up в момента.

    Между другото – този сок, който се стича по китките докато обезкостяваме плодове, са сълзи от радост, намерили друг излаз.

    Чувствам тялото си много по-интензивно, когато го пращам в месомелачката на пикселите и от наблюдавам как от другата страна изплува отражението му, сглобено другояче.

    Ще поговоря малко с пода, а после и с тавана.

    Почти недоловомо, но вечер в шепата ти шумят океански течения.

    Кафе с бадемово мляко и банан за закуска, докато търся изход от леглото си. 

    Едно раздрано платно развява небето, под него – кораб в бутилка, бутилката – в гърлото.

    В неделя на църква. Свободата е зелена и е точно двадесет минути вечна. Толкова, колкото да те пренесе течението от язовирната стена до мястото, където гори огънят ти. Когато видях #Aare за пръв път преди много години, усукала здраво центъра на Берн, затреперих от тласъците, които безумно красивото създава в гръдния кош. От ефимерното във физическото, от абстрактното в реалното. Там водата е близо до извора си и е буйна, магически синьозелена, като извънземен коктейл. Тук, където живея сега, е кротка и мъхеста, влачи тялото си като пълзящо растение, наситена е с миниатюрни рибки и аромат на пушек. Полу на шега, се поздравяваме с #AareKrishna на брега. Плувах тези двадесет минути и вечерта преди да родя и оттогава ми е много, много сериозно с тази религия.

    Когато слънцето насити хладния нощен въздух, все още търсех възели, в които да вплета съня си. Може ли да облегна изморените мъгли в очите си върху безкрайното ти синьо, небе, да се впия в тънките, сочни мускулни жилки на облаците?

    Само сегашното време може да приюти дуализма. И миналото, и бъдещето имат само по едно лице – често съвсем случайно избрано, набързо лепнато върху празнината, която всъщност са.

    Не станах майка. Придружител съм, тъй както придружавам и собствения си дъх. Не аз дишам. Не аз те създавам. Просто стоя с широко разтворени сетива до това ново време и го прегръщам. Просто датата на рожденния ми ден се смени – безвъзвратно. 

    Боровинки, изпълзели сред ревнива коприва, парят пръстите, кърви езикът. Което не изядох, се превръща в ликьор. Отново това странно време – на беритба, на подготвяне за нещо приказно.

    ова цветенце иска да ви помоли да изпратите колите си в космоса (заедно с радиоактивния боклук), да не купувате нови дрехи (тези на царя са ок), да пътувате бавно (или вътрешно), да не използвате пластмасови торбички и да не ядете други животни (освен ако животът ви не зависи от това). Също така нещо за сламките, безумното разхищение на хартия и искането на неща, които са далече, на всяка цена. Предлага и алтернатива – да намерите друга планета за живеене точно толкова бързо, колкото се изчерпват силите на тази. Бележка за мен – спирам авокадото. Тежко, но важно решение. 

    Вали тъй благо. В подплатата на стаята съм, влага блика от тавана. Ваканцията ми далеч от мисленето, в страна Чувствèния, е приключила. Започва друга, другаде, къде – не зная.

    37 градуса. Още една седмица Меркурий на раменете ми,  още един камион товар сънища за сънуване. Порите ми са бранденбургски порти. Преливам,  нищо не се вмества в тялото ми. Всяко излишно действие затихва в сянката на намерението си. Слънцезащитния ми крем функционира като ракета за .О., пинсетата за вежди подпира тялото на едно растение,  обективът ми е омазан с пюре от фурми,  огледалото – облепено с непрозрачен филтър. Между зъбите ми проскърцва пясък от места, които не познавам. На толкова високо гледката се свива в замайване. И това за пръв път е добре.

    Кое е оставил толкова много следи по музиката?

    Подай ми най-острия молив, достатъчно остър да остави следа върху памука в главата ми.

    Напред! Денят облива тялото и тясното се пука като диня! Навън препускат думите и там, сред тях, ни има.

    Уж близки са ми – тази биполярна светлина, това мокро слънце, тази мека длан на идващата буря. Но не преставам да им се чудя. Вървя бавно, докосвам, дишам, вътря очи в пет посоки. Вървяла съм така хиляди години и всеки път се спъвам в този процеп във времето, наречен сега.

    Косата е част от нервната система, колкото повече от нея има,  толкова повече е буферната зона между крехкия център на човека и света. Освен това – приемник/предавател,  торба за вятър, възглавница,  шал, губене на време, легло за насекоми, дразнител, изящна буря и още много, много…

    Това, което ме дърпа, съм.

    Всяка вечер
    пеещото дърво пред прозореца
    търка клони в тишината ми.


    Вчера беше one of those days и към края на следобеда беше ясно, че кашата в главата ми се втечнява и се превръща във водопад от сълзи. Нямах възможност да се оттегля, а и така и не разбрах докрай теорията защо не трябва да се плаче пред деца. Така че просто седнах пред него и ревнах. Бучах и треперех с цялото си тяло. Той ме гледа няколко минути съсредоточено, след това започна да се смее на глас. Явно нямаше категория за това, което се случваше, може би мислеше, че разкривеното ми от плач лице е нов вид гримаса, с която го забавлявам, нов вид игра. Колкото по-буйно хълцах, толкова по-бистро се смееше. Накрая просто не можех да бликам сълзи, ситуацията беше толкова абсурдна, че и аз се засмях. И се сетих (Dostoyevsky, was it you?), че хората са нещастни, защото не знаят, че са щастливи. Горе-долу по това време ни плисна залезът, по-ярък от всеки изгрев, който съм виждала .


    Тази седмица се наложи да остана вкъщи, защото яслата ни е затворена. Отново усетих – колкото повече време имам, толкова повече времето ме има. Часовете ме поглъщат, безбройните възможности ме разкъсват, нищо не бива завършено, трупам купчини от разхвърляни потенциали, идеите подуват главата ми, загубени в зле картографирания терен, без път навън. Накрая на деня съм толкова изтощена от вътрешно движение, че мускулите ме болят. Нощем сънувам казарми, сънувам себе си, подложена на военна тренировка, на противоположното на живота ми. Сутрин наблюдавам детето си, чието първо действие след събуждането е да се втурне към чекмеджетата си и да извади съдържанието им навън, разхвърляйки ентусиазирано, смеейки се на глас. И си мисля – сигурно има някъкъв смисъл в хаоса, щом съществува като инстинкт.

    О, не преставаш да напомняш, че идваме от тъй далече, от някоя звезда, избухнала от щастие, гръмнала от многоцветие, свила се от неспособност да износи многопластието на човечеството. Че земята всъщност става за това. 

    Просто да седя и да се разтопявам, духът ми да скимти на тясно, земята да е спряла. 

    След раждането на дете, разпадът на тялото явно засилва стремително скоростта си. С изпълнена биологична мисия в раницата, процесите на изхабяване и умора, чакали услужливо на standy, под маската на „не знам кой ден е днес, а камо ли на колко съм години“, се втурват да догонят календара. За пръв път познах изтощение, грип, бръчки, желание да почивам вместо да съм навън, нетърпимост към определени храни. Раните ми заздравяват по-бавно, мускулната треска се появява от минимално усилие извън комфортната зона, а сега и се разхождам и с тегнеща болка в сухожилията от няколко дни невинно скачане на въже. Всичко това щеше да бъде много тъжно, ако не беше толкова интересно за наблюдаване. И ако не беше другото, вътрешното движение, все по-гъвкаво и фокусирано.

    Животът през лятото, каквато и форма да има, е синоним на ваканция. Още от онези училищни години, когато дните между юни и септември се разточваха като гъст мед върху кожата, протяжната топлина винаги успява да ме накара да се чувствам истински свободна. Работата изобщо не променя това усещане, напротив – обогатява го. Чистият хлад в офиса, сладоледите, които някой винаги носи, розовите бузи и измачканите ризи около мен – всяко движение се превръща в игра, всеки проект – в приключение, всеки контакт – в приятелство. А часовете са толкова много, вечерта никак не бърза да се превърне в нощ, обикновено кисне до мен в хладната прегръдка на реката, която минава пред блока ми, и търси рими на думата щастие. Безгащие е само една от тях.

    Юни, месец на първите стъпки, на първите къпания, дъх на сънен бъз и разсипани поля от мак, к тъй нататък, благодаря. На балкона е Испания, под мишниците ми извира Тунджа, а върхът на Девицата бди върху голата луна. Тази пулсираша мощ, която не идва от мен, но е изцяло и истински моя, тази искряща радост, която пронизва, тази несекваща прелест да съм будна и да е юни, отново.

    В един момент осъзнавам, че списъците за пазаруване са заместили упражненията по хайку, бърборенето на О. – музиката, бързането за ясла и работа сутрин – медитационното трансцендиране, любовното тяло на хартиения дневник – работата ми по онзи горящ роман. И ми става хубаво, ужасно топло ми става от несекващата мощ на промяната.

    Вечер рано, вечер рано, в неделя, в неделя. Хора, меки като хляб. 

    А тялото е писта, с която ти се надпреварваш.

    Честите дъждове непрекъснато рестартират лятото и всеки път го намирам недокоснато, току-що разопаковано от влажната почва, абсолютно и неописуемо добро. 

    Метнах го в раницата и тръгнах към гарата. Исках да прекосим поне една граница, защото ме тресе люта носталгия по релсите и по съседните езици. По пътя ни наваля дъжд, забравих пин-а на картата си, запознахме се и милвахме две кучета, накрая точно на перона реших, че е време да променя усещанията си за това какво е пътуване. Завъртях подметка на кец, хлътнах в една палестинска изложба, после в кварталния макдоналдс, където не бях стъпвала никога и където едно индийско семейство празнуваше сватба и ни почерпи с пържени картофи и минерална вода. 


    #инстаграм     и въобще снимането понякога наистина ме спасяват от хедонистичната спирала в ДНК-то ми, принуждават ме да задържа внимание върху неща, които иначе биха се слели с настроенията, биха приели цветовете им, биха се загубили. Дори и крехките секунди присъстващ поглед, които ми осигурява обсесивнито снимане на каферъкакнигазалезчаршафкракакоткадете, са достатъчни да полеят почвата на благодарността. С времето нуждата от инсцениране намалява. Очакване. Какво ще поникне от там? Какво ще поникне от теб?

  • Буквализъм

    Безцелна, неуправляема тишина. Черно кафе с вкус на марихуана.

    Да се страхувам от това, което се случва на другите.

    Нели Станева дневник

  • Кърви, която си е тръгнала

    Разказват ми, че Девата издъхнала

    сред пир, на маса с кървави меса,

    и сянката  ѝ се родила там

    с престилка, със разрошена коса,

    в обятията от сиво.

    Девата загина и това

    не се намести даже във историята.

    Трагедията няма запетайки

    и други препинателни, и кой

    ли ще посмее без опори

    да пише, да я диша?

    Лесно е без дъх да се говори.

    Какво научих всъщност?

    Че светът зависи. Случайността

    увисва като прилеп тук и там, а нощем

    раздават се случайно имената.

    И местата им. И още:

    Девата си тръгна със невинност,

    но вина изпитват близките ѝ хора.

    Светът е натежал и неподвижен,

    Христос е с главоболие, Светият Дух –

    сред вечна пролет, с пролетна умора.

    Сред този вой от празнота дойде слуха,

    че Девата лишена е от тяло,

    а блудницата – двойна, наедряла,

    в леглото си сред меките прозявки…

    Не, нищо не излиза от това,

    ни притча, нито параграф.

    В хипотенузата на онзи свят триъгълник

    стои, неизчислен, сънят.

    На метър от смъртта.

    Това ли ни побърква?

    Изглежда Девата наистина умря.

    Там, дето времето безмълвно е,

    едва ли има шанс да разбера

    защо. Бог също във плача е на Мария.

    Той себе си изтрива с преподреждане.

    Разменя бебета с утроби, декантира

    бутилките на новото. Мълчи надеждата.

    Но който чуе, няма да забрави,

    и който ослепее, уж проглеждал…

    Коленичим и неволно се изреждаме

    да бъдем нея и да бъдем воя ѝ.

    Но няма на кого да се обидим.

    Това сме ние, само неразбиращо

    се струпват облаци върху тъгата ни –

    изкормено, разцъфналото зрелище

    на зрелостта. Умря коя?

    Учителката, лелката, приятелката?

    С избръснати крака, с чорапогащник,

    вероятно и с червило, вчера купено.

    Пирът на малките неща,

    на ни едно петно във мивката,

    на ни едно…

    Кърви, което си е тръгнало.

  • Обвивката е цяла

    Обвивката е цяла. Неразрязана,

    опазена от зъбите на случая.

    И само сънищата ми показват

    следи от лапите на бесни кучета.

    Обвивката е цяла. И не е била

    прониквана от нещо по-сериозно от

    ръждясалата в края си игла

    на нервния стремеж към невъзможното.

    Обвивката е цяла. Незасегната

    от шевната машина на историята,

    памука вътре в мен обвива стегнато.

    И само аз ще знам кога да я разпоря.

  • ***

    Ора морето от мъгла

    в лодките на два клепача.

    И двете стрелкат се напред.

    Назад като посока нямат.

    Ръцете ми са две гребла.

  • Нали?

    Човек нали изпъва траекторията си,

    чертае се с разходките сред бягащото време,

    затваря от незнание вратите си отворени

    и спъва се във мястото, което е заемал?

    Човек нали се пише в небесата си,

    поставя там надежди – птичи запетайки,

    но срича все по-детски стъпките в земята,

    която все по-малко

    и все по-малко място му оставя?

  • Създател

    Все по-странно подреждаш планетите.

    Не че вярвам във тях. Но ти – да.

    Настояваш страха да усетя

    под душащата длан на дъжда,

    който плисва по сухото искане,

    подредено в парцели земя.

    Нелогичното време притиска ме

    към космическата ти тишина,

    където сега наблюдавам

    как разместваш планетите сам.

    Знам:

    аз не бива да заздравявам,

    да изсъхвам (като надпис

    със светеща в мрака боя).

    Аз не бива да заздравявам,

    имаш нужда от мен и кръвта ми.

    Все по-странно подреждаш ми раните.

    Все по-дълго бездейна стоя.

  • Тихо

    Шумно е отведнъж. От къде идея този бас?

    От тук. Това е сърцето ти.

  • Ушиването на действителността

    Развявам се –

    нишка, която не може да влезе в иглата.

    Ухото ѝ – блясък в шевицата, чака

    да стане карфица.

  • Почивен ден за революцията

    В събота разхождаме си кучетата,

    които всъщност нямаме, говорим си

    за изгрева със сънена научност,

    обсъждаме ритмичното във чувствата

    и тежкото присъствие на фразите,

    които под ръка са ни останали.

    В събота не почваме възстания.

  • Тъмна луна

    Точно това езеро тъмна луна

    замервам с блестяща монета надежда,

    и чувам как пуква о̀ дъното

    като череп по гладка повърхност

    от сънища.

  • Безжично

    Случайно попадаш в усещане –

    хапещо, грубо одеало

    по хладни от утрото зърна на гърдите.

    Там, на сигурност скрита, си

    най-сетне в обхвата на тялото.

  • Хормонолог

    Дададададададада,

    не, всъщност да,

    дададададададада,

    да, но не, незнам,

    дададададададада.

  • Ante Patrum

    Бреме не, но много зряло,

    плътно време

    и нова точка, нова

    ос за същото въртене.

    Натежават само костите.

    Мозъкът прокапва в ханша –

    като в казан с бензин и плът

    и огън,

    разтваря се до нещо друго.

    Нощем

    божественото семе

    с работливо нетърпение

    бучи

    и разполовява

    и споява чудото.

    Свивам се на топка

    край корема си,

    с език прокарвам линии

    в това, което съм

    и ще съм,

    прокарвам новите артерии

    и вени,

    завършвам дълго,

    но несложно изречение,

    започнато насън.

    Съвсем ритмично плува

    пулса ми

    в това море.

    Вероятно съм пристанище

    за слънцето.

    Пристанище за новите

    течения.

    От под водата се надига изгрев,

    петно от радост върху първа страница.

  • Пароксизъм

    Ще прииждаш на сухи вълни

    още няколко пукнати вечности.

    Ще умрат още много от жажда,

    запленени от дупката в делвата.

  • Сестра

    Там, където ни боли,

    било домът ни, или

    ще бъде временно пространство

    за още малко

    от забранените игри.

    Момиче,

    солено от праха на изгрева,

    сега и двете сме се скрили

    точно там, където

    всъщност трябваше да сме сами.

    Там, където ни боли,

    но капе буйна радост.

    Там сме онези двете, дето

    в тъмното се хилят.

  • Балкония

    Вятърът духа вълнение
    към небето, оставя прозрачна
    следа от ядосани облаци.
    Свиваме се в отредената
    ни вселена – балконът,
    позеленял като мачта
    на отдавна обърнал се кораб.
    Ние пазим посоката лято,
    очите ни плуват във чашите
    минерална вода и сироп.
    Капе захар по скуката. Нашата
    траектория, готова за скок
    във водата на утре, която
    все по-тъмна е, все по-дълбока,
    Този ден, подивял, неподрязан,
    като плет плъзва и ни смълчава.
    Небето – на ръб изгоряло,
    в тишината се възпалява,
    става много ранено и сочно,
    много тежко, вселенско лилаво,
    подуто от огъня в залеза.

  • Н

    Нима някога, някой си, в някоя точка

    на тази смирена планета,

    наистина търсил е щастие?

  • От другата страна

    Когато бях на 13, се научих да медитирам. Всъщност, думата “медитирам” не е правилна, твърде надраскана e с Изток, твърде затисната от глупави книги за самопомощ, но за друга по-добра не се сещам. Това, което имам предвид, е отделянето на съзнанието от ежедневния трафик на мислите и съответно “спускане” или “изкачване” (терминът, отново, зависи от нивото религиозност или атеизъм) в по-чисти, напълно естествени пространства за живеене. Това може да бъде постигнато чрез молитва, танц, транс, мълчане, съсредоточаване върху дишането, броене на овци, котки, както и още поне дузина техники.

    В някой скучен ден от детството си, вероятно в училище, съм чула, че човек не използва пълния потенциал на мозъка си, а едва 10% (твърдението се оказва в последствие ужасно преувеличено, но детството за щастие не е период на съмнения), което ми се стори голямо прахосничество – как така ще притежаваме този инструмент и няма да го развием повече от 10%? Нищо чудно че не знаем практически нищо (за космоса и важните неща като например откъде идваме, защо и т.н) при такъв малък обем на оперативното устройство. В този дем реших да стана мозъчна спортистка, заради това зарязах балета, а по-късно, все още отдадена на каузата си, пробвах какви ли не наркотици, въпреки томическия ми страх от възможните им странични ефекти.

    На 13 ми попадна и някаква окултна книга, в която се говореше за мозъчни вълни – алфа, бета, гама, делта (не ги търсете – такова нещо не съществува) и начините да преминаваме между тях. Пробвах веднага – трябваше да броя от 1000 до 1 (което си е всъщност и досега съвсем легитимна техника за успокояване на мозъка). Понеже още тогава бях амбициозна до болка, исках естествено да мина от алфа директно поне в гама (делта е състояние на сън или на будно състояние с голяма просветеност, ерго е достъпно едва след много работа). Започнах да броя не от 1000, а от 10000 до 1, очаквайки по-масивен ефект. Стигнах до числото 60 и той дойде. Той беше наистина в мъжки род.

    Няма да описвам какво е медитацията, думите винаги звучат високопарно, а и тенденцията е да създават напрежение у тези, които не са я изпитали. Знам и какво е да се опитваш да я достигнеш, но ежедневния ти трафик да не ти го позволява и всеки път да те придърпва агресивно обратно към себе си, ще се огранича с това – медитацията е приятно и ненатоварващо, почти ваканционно състояние, много здравословно и според мен трябва да се преподава в училище. Истински интересните неща обаче се намират отдолу, а дали ще ги наречем “гама”, “делта” или сън, няма значение. Важното е само, че ги има и са достъпни, но не винаги и това е в реда на нещата. Освен това не са съвсем безопасни. В един момент това отдолу става толкова интересно, че започваш да не различаваш вратата за връщане. Аз обаче нямам причина да не искам да се върна в този, в горния, свят, толкова твърд и хаотичен и все пак – мой дом. Така че засега измервам успехите си в мозъчен план не по разтоянието, което съм изминала, а в успешните си завръщания в ежедневния трафик без сериозни рани от пътуването.

    Нека ви разкажа за него. В бета света нещата изглеждат почти като тук, физичните закони почти все още важат, така че разказът ми едва ли ще ви се стори особено странен. Преди да премина на другите неща, вижте какво намерих в предговора.

    Когато стигнах до числото 60, не знаех какво следва след това. Смисълът от числата и броенето се разводни в синкава, препечена лятна мъгла. Бях в или се състоях от пейзаж, който от тогава съм разпознавала многобройно – хълмове в ляво, жълтеникави полета в дясно. Откъм хълмовете тече бяла каменна пътека директно към мен. Спирам да се движа, жизнените ми процеси се забавят, дишането съвсем естествено зацикля в схемата на големите майстори (издишването е по-дълго от вдишването с пъти, гладът за кислород, маскиран като глад за живот, всъщност представлява глад за смърт, настъпваща от войската на свободните радикали). Издишвам и стоя на тази пътека. От нея се отлепя Той и върви към мен. Облечен е в простички светли дрехи, има дълга кестенява коса (не се хващайте за това, то е просто символ на нещо друго, както казах в бета нещата носят дрехите на реалността, макар че са толкова други). Външния му вид губи важност обаче. Върви и гори все по-силно и все по- към мен, като запалена стрела, която някой е изстрелял. Лицето му е ведро и аз се радвам да го видя, радвам се, че той съществува. Той съществува, за да изиска нещо от мен, смело и безсрамно да изисква може би всичко. Без глупавата любезност на цивилизования свят, той иска с най-чистата искреност моето присъствие. Приближава се, но ще му отнеме години да ме достигне.

    Това беше първата ми медитация. А сега разбирам всичко. До другия урок.

    Nelly Staneva

  • Пораснали

    Полазват ли те гладни настроения,

    когато си в гората, глух и ням

    (от ралото на болката спасен си,

    но кожата ти тънка е останала)?

    Забиват ли се сънища в петите ти,

    когато се повдигаш – чист и свеж,

    когато да си буден се опитваш,

    но падаш все по-ниско сред копнежите,

    обрасли като плевели градината,

    която ти нарекъл си земя,

    пораснали от труса на годините,

    които изживя, но не разбра?

  • Фузион 2 (другите)

    Те са там – там, където не ще съм,

    ни сега, нито може би никога.

    Те танцуват – очите облещени,

    в моя спомен танцуват,

    под Луната, която опитах

    да достигна, но не бях упорита.

    Тях Луната не ги е заситила.

    Пост-физични закони бушуват

    в онова там, което е никога.

    Те са там – течно, цветно нашествие,

    те са мисъл, разпрана от тътен.

    Аз съм тук с разпиляла се вътрешност.

    Някой ден, знам, не ще да се срещнем.

  • Черно сегашно

    Бързо в ана̀лите намества се времето

    и много са, много са важните томове.

    Ценното няма с какво да измерим,

    грабим от всичко – прогрес на погрома.

    С къщи на гръб се тревожим, бездомни.

    Светът беше лист бял, сега – почернен.

    Много написахме, така че от многото

    нищо не ще прочетем.

  • Рай

    Единственото общо помежду ни – смеем се еднакво гръмко, когато си представяме как човек би изял собственото си лице (започва винаги с левия ъгъл на устните). И това май е достатъчно.

  • Естествени нужди

    Какво му трябва на животното?

    Спокойствие, храна, екстаз,

    и ако може някой да изтрие

    тези нарисувани пейзажи.

  • …

    Този чай от многоточия

    съвсем не ми понася.

    Горчи,

    надраскал е небцето,

    започва да размества

    сетивата.

    Този чай от многоточия,

    тази жажда за неясност.

  • А ти какво правиш по цял ден?

    8.30 будя се, но оставям в леглото като

    противоположна тяга на неврозите/

    сутринта е много еротична, когато не е описана предварително в графика ми/

    замайване на главата при всяко движение, пердетата въздишат и така нататък/

    9.30 пия кафе, съвсем обикновено, от старата италианска кафеварка/

    нямам никакви спомени, свързани с нея

    тежкият кафеавтомат е от месец в ремонт/

    явно имам не само кафе култура, но и култура на бунта все още/

    и някаква нова любов към лесното

    9.40 наблюдавам облаците (няма ги) и птиците, които кръжат около балкона/

    за две години научих разновидностите им (от википедиа) и езика им (от ютюб)/

    сега крещят “земни нашественици, земни нашественици” и наистина – на поляната пред блока играят деца/

    9.45 виковете на децата не ме дразнят вече и не смущават написването на един куплет неангажираща поезия/

    пораснала съм/

    готова съм/

    10.00 пиша легнала на дивана три страници – на ръка, свободен текст, след което съм страшно уморена и лявата ми ръка изтръпнала/

    имам чувството, че е минало ужасно много време, а всъщност се е изтърколил само половин час/

    винаги се стряскам от грешните си възприятия/

    10.30 чудя се какво да правя и се чудя защо винаги трябва да правя нещо

    11.30 не зная къде отиде един час време, вероятно съм го изтървала от балкона, но сега съм гладна/

    12.00 омлет, кифла с малиново сладко, портокалов сок, един куп пресни ягоди/

    изпитвам изключително удоволствие от яденето в момента, но заслугата изцяло не е моя/

    храната е станала по-красива и изпитвам отново желание да я снимам, също както преди пет години, когато С. ми обясни принципите на картофите с месо и сос/

    14.00 два часа съм прекарала в ядене, мислене за храна и стихотворения, в крайна сметка знам как да ги обединя/

    желанието за обединяване е желание за опростяване, винаги съм страдала от противоречивите си интереси, едва в последните години установих, че е възможно да се свържат всички те в едно хомогенично цяло/

    “колаж-сюблимаж-тралала-кажи го на френски, ако не си убедена съвсем”/

    този път си вярвам обаче, или едно мъничко много ярко нещо в мен вярва и това е достстъчно/

    15.00 записвам в дневника си, че днес много мисля/

    преглеждам страниците назад и добавям тук-там напосоки “много мисля” с няколко удивителни/

    комбинацията от думи “много мисля” загубва смисъл при повишена употреба/

    15.30 на балкона се е проснало едно такова нахално слънце – мръсно и потно, издишащо цветен прашец, примижвам и кихам от радост/

    16.00 тръгвам към Fahrbar за следобедното ми бохемско пиене на кафе/

    понеже отваря в 16.30, сядам на един камък в съседство, стартирам таймера и се спускам в кратка медитация, десет минути в онази бяла светлина, с която се запознах на 13 години и която известно време не ме допускаше до себе си, но затова пък сега много повече/

    16.15 аз не съм, аз е/

    16.20 северно сияние в главата, Африка в краката, тропическа гора в средата/

    толкова е тихо в светлината, че се чува музиката на кръвта/

    16.30 Fahrbar отваря и аз се местя на една масичка, окупирам Die Zeit, няколко усмивки и отново примижвам под слънцето, трудно се чете, но какво друго да правиш тук, сред обречените/

    17.00 следобедното слънце – заряд, забравям за носталгията по изгревите/

    очите ми по това време започват да отказват, пробвам диоптърни и слънчеви очила, не се получава кой знае какво, затварям очи/

    така е хубаво/

    19.00 въздухът е нощен вече, нищо че камъните отразяват светлина все едно е ден, очите ми проглеждат отново/

    завършвам цикъл безсмислени, но приятни разговори и се опитвам да стана от стола/

    установявам, че гравитацията ми е някъде другаде, а седенето не ми понася по принцип/

    19.30 разхождам размекнатите си крака по улиците на това предградие, каква тръпчива хармония, по дърветата са залепени петна от слънце и това е/

    всичко, което искам/

    20.30 едва пристъпила в къщи, усещам аромат на месо с картофи и сос/

    и тук свършва поезията

  • Гора

    Дълбая сред пръстта

    до unravel и захлупва ме

    гората.

    Ravel ме придружава

    по стъпките обратно.

  • Градинарка

    Крия се сред мрака под лалетата,

    където въздухът подува влагата.

    Земята суха е, прокапват само

    отблясъци от нещо си,

    но може би от друго нещо.

    И моето смутено пръстче трепва,

    пробило път към мрака,

    към мокрото и лепкавото.

  • Картография

    Сгъната на две хармония

    под топла и мъглива тежест.

    Дишам като в стара книга.

    Облаци покриват хоризонта.

  • Вятър

    Не ме води към съблазняването

    защото който съблазнява,

    е забравил да забравя.

  • 1dl. June

    Светлината е решила

    да остава.

    Гърлото на вечерта

    преглъща жадно

    и се задавя в топлина.

  • Майски триптих

    .

    Май си тръгва.

    Той – червеният,

    той – виновният, ще изтече.

    Ще изтрие на април промените,

    неразцъфналото, киселящо време.

    Яловото лошо настроение.

    Юни ще е чисто,

    разгримирано лице.

    ..

    Хладен дъжд,

    но кожата почервенява.

    И природата е къща.

    …

    Сок вместо утайката на дните.

    Канавката прелива.

    Хората са захарни,

    но аз съм сита.

  • Лятна буря

    Изчистено от детските игри,

    небето е покрито с бяла кърпа.

    Зад нея репетират бойна сцена.

    Печелят традиционно мъртвите.

  • Светата книга на писмата

    Моя Фея.

    Защото теб те има, наистина те има, разбрах метаболизма на сложните неща.

    Назовеш ли нещо с истинското име,

    то се променя,

    затова мълчанието е изконния ни грях.

    Ева е мълчала седем дни и ябълката е изгнила в сърцето ѝ,

    без никой там да я опита. Никой не я и пита.

    Ние още търсим Думата, но и с радост я разменяме

    за по-меки и внимателни движения.

    За мълчание, което дразни.

    Сега чудото стърчи от костите

    и от косите ни. Чудото е белег, който ще си носим.

    Ние, трите.

    Аз, ти, Ева.

    Със сърцата на поднос.

  • Баба Гея

    Тялото на баба ми, умрялото,

    ражда се наново сред промените

    в моите контури. Сякаш спряло е

    линейното предаване на гени

    и сякаш вдига се онази граница,

    деляща ни на живи и на мъртви

    и свързвам се на тласъци със тайните

    портали към свещената си вътрешност.

    Последната довчера пак е първа,

    логическата мрежа е огъната.

    На баба ми, на Гея, вечно тялото

    се ражда в раздвоената ми цялост.

  • Гора

    Дъждът като шумна камбана

    настройва краката

    за танц. Натежава,

    наедрява поляната.

    Пукат се ципите.

    От земята изригват вулкани,

    Ти бягаш, въртиш се

    и викаш.

    Но тук никой няма.

  • Сънят ми…

    е автобус,

    който пренася безумни неща

    от подсъзнанието към реалността.

  • Vice versa

    Абсолютното на сетивата

    е просто отпечатък

    на измислено очакване.

  • Един и същ сорт плодове

    Ще отхапвам главата на всеки банан,

    мислейки само за теб.

    Ти са там. Там, където ни нямаше,

    в плодово, сочно вълшебство.

    Крайно сетивна, голяма,

    и сочна – като белег от рана.

  • Светещ бръмбар

    излюпи се в полето

    от илюзии

    сляп за другото

    пълзиш

    напред, но

    докъдето можеш

    периферния ти поглед

    се опира на небето

    литваш

    и крилата светят

    нито падаш

    нито мислиш

    да се приземяваш

  • Сянка

    Понякога прекарвам дните си като сянка върху чаршафите. Появявам се при изгрев и съществувам само няколко безкрайни секунди, докато мъглата на Дългата долина ме изтрие от деня, както обича да изтрива контрастите.

    Вечер не мога да се намеря, но чакам в тъмното.

  • Soledad

    Бяла е стаята, почти символична, почти нереална, светнала от празнота и радост. Седя с изпънат гръб по средата ѝ, обгърната от полупрозрачна златиста тъкан, и се взирам на изток. Прозорците са широко отворени и гледката е разперила ръце за прегръдка. Виждам как пенливите вълни, тъмносини в недрата си и сребристи по периферията от раждането на изгрева, напевно настъпват към плажа, докосвайки все повече от бежовата плът на влажния нощен пясък. Една нежна розова ръка докосва челото ми…

  • Мечта

    Мракът се оттегля вън от мене.
    Енигмата на времето – разплетена,
    Чака да се влее в редовете ми.
    Толкова далече съм от семето.
    Аз съм разцъфтяло, ярко цвете.

  • Голяма нощна музика

    Сънувам те с отворени очи.

    Луната капва в ирисите,

    а зениците – разделени

    на прозорец/огледало.

    На изгрев страховете лаят –

    кучета, събудени в нощта.

    Сънувам, че си мое тяло,

    сън в сън и мираж сред зрение.

    Чуваш ли онази музика

    на разцъфващи цветя?

    Ти сънуваш, че сънувам.

    Върху нея,

    през очите ти, съм излетяла.

  • Богове, все пак

    Проектираме там на стената

    пожара на нашите грешки.

    И смеем се, пием и скачаме

    в него, и падаме тежко.

    Замаяни, в плен на телата,

    захранваме с раните танца си

    под който омеква земята

    и става гигантска възглавница.

    На нея ще спят ветровете,

    които прекършиха силите,

    които разбиха заветите

    и скъсаха златните жилки.

    Без тях ще горим в тъмнината,

    в разкошното, буйно безумие.

    Без връзка назад към земята.

    Богове във небето от думи.

  • Дъга

    От слънцето прозорецът се счупи,

    поряза ме парчето светлина.

    Прозрачната вълна, дъха на случая,

    мигът на тихото – какво откритие!

    Прокапва капка дъжд по слабините.

  • Къс II (nirvana)

    …

    Аз се заредих с чаша безалкохолно и се заковах между двете места, не бях сигурна къде пасвам в момента. Беше минал половин час от приема и все още не чувствах нищо, освен може би че ми става много горещо, нетипично горещо за почти два през нощта. Тънкият ми потник ми се стори твърде тесен и задушаващ, късите панталони също, шевовите им се усещаха неприятно по кожата. Имах бански отдолу, но все още не смеех да се разхождам така сред петдесетина общо взето непознати. Мислех, че просто съм нервна, мислех, че сигурно нищо няма да усетя от малката доза, сетих се и за един друг „първи път“ екстази в България, когато ни бяха дали нещо фалшиво (вероятно аналгин, защото единственият ефект беше, че главоболието ми изчезна). Виждах приятелите си във вътрешността на склада, точно под един ЛЕД лъч, как подскачат и жестикулират диво, те със сигурност вече се носеха по вълната… Погледнах часовника, 50 минути. Изпитвах лека завист. Не се сетих за двете парчета кекс, които изядох малко след полунощ. Те бяха забавили нещата малко. Реших да помоля Мара за другата половинка и влязох в склада, които се тресеше от басовете. Беше тъмно, Лука се беше постарал звука да е на ниво, но светлинно шоу нямаше. Само няколко евтини ЛЕД лампи в ъглите, които разпръскваха слабата си светлина в такт с музиката. Сетих се, че имах фенерче, и светнах в краката си, за да го изпробвам. Мисля, че точно в този момент се случи. Заля ме топла вълна от главата до петите. Отгоре-надолу и обратно. И пак, и пак. Взирах се в краката си, осветени от фенерчето, което вече не държах, защото тази вълна ме дръпна извън тялото ми. Това бяха чужди крака, изведнъж странно красиви, но абсолютно несвързани с мен. Катапултирана в едно много, много меко облаче малко над себе си, аз се завъртях в кръг, за да видя какво става, и времето се завъртя с мен. За пръв път разбрах (но и бързо забравих след това) как точно съзнанието си създава образи. Регулирайки бързината на въртенето си, аз си избирах разни неща, които очите ми срещаха по пътя си – нечий лакът да речем, дървена греда, бутилка, сянка, шапка, врата, и с абсолютна лекота си ги залепях в ретината по съвсем друг начин, и картините бяха толкова абсурдни, но не по-малко реалистични от нормалната подреденост на тези елементи. Музиката зае ролята на кръв в това ново тяло, което обитавах, и беше единственото, което чувствах – нито хората, в които без да искам се блъсках, нито острите трески, които се забиваха в босите ми крака, нито чашата сок, която разлях върху себе си, достигаха до тази светеща аз. За пръв път бях така загубена в момента, за пръв път събрах иначе разпиляните части на духа си на едно място. Тук бях сигурна, тук можеше да се случи всичко, целият свят беше захарен памук, който можех да си моделирам както искам или да ям, потръпвайки от сладост. Фактът, че такова щастие е въобще възможно, произведено на физическо ниво и директно проектирано в душевното, ме разтърси до дъното на съществото ми. Къде оставаха иначе всички тези възприятия, недоловими и покрити с калта на ежедневието? Всичко, което бях преживяла досега, а усетила само с една стотна от възможното, къде беше складирано, дали можех да намеря достъп? Дали имаше някакво място в мозъка, в което можех сега да се втурна, въоръжена с мощната сила на моментанното си безсмъртие, отворена като дива роза, свободна от себе си, от хормоните, настроенията и страховете си, в чистата, блестяща кожа на духа си? Заклевам се със смешна патетичност да се отдам на тази битка и да не спирам, докато не я спечеля, докато не си осигуря тези възприятия през цялото време, в абсолютно трезвено състояние.

  • Къс I

    …

    Но тази нощ всичко щеше да върви по любов, а не по вода. Залезът проникваше в сърцето ми като нежен любовник. Правех коктейл след коктейл и се взирах в лицата на хората, регистрирах всяка пора, всяко потрепване на лицевите мускули, изучавах сенките на лятото в очите, телата, косите. Опитвах се да запомня всички имена, всички истории, анализирах движенията, степените на пиянство, какво липсваше, какво беше в повече. Музиката се промени с настъпването на нощта, стана по-тежка, по-трансова. Басовете гъделичкаха босите стъпала, караха ръцете ми да се мърдат конвулсивно настрани, описвайки леки вълни от това, което чувах. Бях толкова щастлива, будна и трезва, че имах чувството, че ще се отлепя от земята. Към един през нощта Мара ме хвана за ръка и ме дръпна настрани. „Време е, събрах всички в „Леглото“.

    Почти бях забравила за какво бях дошла тук.

    …

  • дни (на изобилие)

    изпивам кафето

    измивам лицето си

    и скачам в това изобилие

    да не искам дори

    да те има

  • Не свършва

    Танцуват ветровете

    по краката ми.

    Птиците летят

    към сянката на Изток.

    Зимата обръща се,

    но си остава топло

    в твоите ръце

    с прерязаните вени.

  • Възбудата е

    (час по астрална биология)

    Първо: хладен полъх в дясната сърдечна камера, защото теква нова кръв към нови кръвоносни съдове.

    И второ: изпотяваш се, топлината на лицето плъзва и към мозъка, и избутва съпротивите, състояли се от недомислия – барикадите на егото. Плъзва топлината в тялото, разширяват се очите ти, вече виждат и невидимото – пулс и пръстени енергия, все по-тясно става в аз-а ти, плахо, нервно се оглеждаш и разбиваш светогледа си, текваш на момента, ставаш плазма от живот за клетките, към върха на животинското, извисяваш се до кожа, топли мускули, смирение, доброта със цвят на жертва.

    Трето: някъде под кръста ти се отваря клапа, бездната в теб се слива с бездната-вселената и завърта се торнадото, което хваща всичко, там – под кръста ти – боли, крещи и дращи, и цялата земя е подпалено животно, дави се на тласъци в течна, хладна, лепкава стихия.

    Ти изчезваш. И последно: тук умираш и се раждаш, а от космоса остава малък знак – като от нокти.

  • Щастието е.

    Да си облечен в острота,

    с кофеинов вкус в устата,

    да дишаш кротко, а

    да вдигат прах краката ти,

    светът да е поточна

    лента, да сглобяваш сън

    след сън, да не започваш

    и да не се завръщаш.

    Да бъдеш кожа, полунощ,

    сетивна каша, хаос

    от възприятия, и още

    да иска ненаситно тялото.

  • Phil.

    Покрай теб минава

    съществуването.

    Отминава.

    Натежаваш.

    Погледът ти

    не е което си.

  • Eudaimonía

    Най-плътното доволство:

    да прелетиш с криле горящи

    жаждата за още

    от пълзящата неясност.

  • Супернова

    Има много, много нова

    непозната плът в това познато тяло.

    Идва всичко в повече.

    И мисълта

    се сплъстява, подивяла.

    Като раждане на Пътя.

    Аз и аз растат.

    Все повече от всичко са.

    И все по-малко в едно цяло.

  • Демон

    Зная те къде си –

    в зъбчето на мрака,

    в сбърканата стъпка,

    криеш се и чакаш

    слабостта, ръката,

    пръстчето ми, устни,

    кървавата песен

    неизпята и нечута.

    Зная те къде си –

    в счупеното време,

    в черното по бялото,

    в мъглата на промените,

    в цялото ми тяло.

    Зная те къде си.

    Вече да те гоня

    не ми е интересно.

  • Не е нова пролетта

    Не е нова пролетта –

    обещанията същите

    и обувките навреме

    по краката се завръщат,

    и кафето ти е същото,

    и дървото под прозореца

    вкоренено е във минало.

    Не е нова пролетта –

    фоайето на годината

    тапицирано със същите

    надежди и промени,

    ветрове и чисти къщи.

    Не е нова пролетта,

    пак облича се в зелено.

    Само слънцето в очите ти

    щом изгрее, не е същото –

    друг огрява по света.

  • Как се яде торта с малини

    Лежим във лъжичена поза.

    Езичници. Розови. Тихи.

    На ръба да не сме вече хора.

    Неделя е. Вън е мъглата –

    сметана в тревожното черно.

    Не ще се събудим. Не ще.

    Аз съм вилица. Още едно.

    Или две.

    Разкървавени парчета.

  • по пътя

    плъзгаме се по магистралите,

    черните пътища, релсите

    невежи сме, кръвни клетки

    в този сочен, безкраен поток

    в това обръщение

    в земното тяло

    спираме доста внезапно и

    правим задръстване

    два сандвича на ръба на артерията

    небето виси, леко мръсно,

    чаршаф, който никой не сменя

     

  • Буда

    С въздуха на тази свобода

    аз се задушавам. Светлината

    пари като кипнала вода

    зениците, свили се от жажда.

     

    Тук, сред хоризонта на познатото,

    птиците сърцето ми изяждат.

     

    Още във очите ми по навик

    този свят безкрай се изкривява.

    Будна съм за първи път, обаче

    в утрото не мога да прекрача

    без да вдишам своя сън и знака,

    който по ръцете ми остави.

     

  • Семе

    Не бях поръчала това. Объркана

    разглеждам пратката с апокалипсис.

    Къде, към кой сега да се обърна?

    Към Бог? Към Зевс? Към голата Калипсо?

    Небето ми е пълно със чудовища,

    а Бог зает е денонощно с другите.

    Но аз съм закалена със отрови

    и тялото ми знае как. За чудото

    са нужни не молитви за спасение,

    не тежки котви вяра, даже не

    свободната любов във изречения,

    а крехко семе в мен да порасте,

    в разклатената цялост да проникне

    и корени да пусне във основата

    на този все изплъзващ ми се миг –

    мига, когато с болка раждам Новото.

  • Про(сяк)рок

    Сaмотната сянка
    излиза последна от кръчмата.
    Има място на първата пейка
    шом изгревът капне по къщите.
    Някой се буди,
    съвсем разпилян,
    в тъмната част на луната,
    а някой друг вика линейката.