Нели Станева

дневник, чернови, светлини

nellystaneva@gmail.com

Етикет: дневник

  • Не преминавам

    Самоуверена сребърна светлина се изпречва, трака по подводните камъни, цъка с уста, толкова тъмносиня, че денят се обръща и замлъкват цикадите, никакво тръгване без стихотворение, както и предполагах, затова и затварям този размекнат от топло тефтер, с натрошените му идеи и замъци, погребани халюцинации, хитони от пластмаса – затварям всичко без форма, която би ме пропуснала, не преминавам нататък, не стъпвам на сушата.

  • Одеало

    И това чувство, че трябва да крадеш от смъртта
    паници живот, виси от раменете ти –
    нечисто одеало върху бледата плът
    която просто е гладна, но не ѝ е студено.

  • Бележки по 1/2 лято

    Потвърждение на печените ябълки в португалката поезия.

    Хляб, филджанче, 7/8.

    Прозявката ми е терапия, благодаря.

    Дъвката залепна за ветрилото и това са достатъчно новини за един ден.

    „Само този, който е изпитвал страх, ще намери покой.“

    Какво да правим с живителната сила на плода, за който липсва клон?

    Да се случваш без да си случено.

    Сънувам как сънувам, щипки на съня.

    Налива вечер в мрака.

    Пот, пот, пот, какво настойчиво доказателство за човечност.

    Съвършена илюзия за повече време чрез живеене сякаш.

    „If there’s no question“, можем да измислим отговор.

    Дърпай ме по-бързо (за стъпалото), защото блясъкът от корема на чайката ме преследва.

    Конкретна поезия, размита с узо: понички с плънка от цикади, тахана със стрита луна.

    Толкова много просветления на сянка, които слънцето изтри.

    Шепнене преди заспиване, мускулен спазъм.

    Вриш, c’est vrai (но това е друга история).

    Кожа, облизана с меден език.

    В тишината на подводието, на лакът разстояние от времето, винаги едно и също: хуууууу, хуууууу,хуууу. Г

    Удоволствията на алитерацията непрекъснато и навсякъде: набиваме биволско сирене, леко като длан на балерина.

    Къде е камъчето?

    Изчакваме слънчевото топче да се търкулне в гърлото на планината.

    Презокеански скоростни магистрали до Япония, изходите на тунелите са с форма на гърда с отворено зърно.

    Страхът ми кара водно колело. Водата дърпа, дърпа ме за погледа.

    Тялото винаги избутва цялото море с контурите си, затова и доволната умора след плуване.

    Пухкав следобед, покрит със сусам.

    Придърпах те към слънцето, защото сянката се отдалечава.

  • Влакът се движи

    8.29, Пирдоп. Влакът спира. Влакът спира поради неопределена (защото има твърде много възможни определения) причина. Минават много други лоши графити, оплюти от разлютеното половин век време. Ние сме в новото, неопределени.

    9.02, Антон. Помня го, само това помня – верния тон. There’s a spacecraft blocking…сутрин по софийските улици. Молех се да избегнем червените светофари, но не за да стигнем навреме, а заради продължаването на плавната линия. Да не спира.

    Вафла и бележка:

    Все още търся спасение. Забравила съм. Забравила съм и друго.

    Започвам наново. Влакът спира постоянно.

    Поне се справихме без ничия помощ. Тефтерите мълчат като свидетели, обречени незнайно защо на смърт.

    Когато погледна през прозореца, пейзажът ме обърква. Така свикнала съм да търся сухота и разруха, да търся смърт тук, че хармонията на цветовете ме плаши. Меки, изискани височини в бежово и светлозелено, копринена светлина. Една изоставена фабрика ми помахва. Дали някога ще извървя всичко това, вместо да го гледам през стъклото, неопределено възможно?

    Бележка:

    Беше кротък брегът, умерено слънчев, ние опитахме.

    Обещай ми да извървим всичко това.

    (Колкото повече се опитвам да взема някакво непоискано от никой решение между двете ми точки на обичане, толкова повече се увеличава и едновременно с това уеднаквява силата на полюсите.)

    10.00, Карлово. Минава спалният влак от Варна, в който често си те представям.

    нищонезнамзатебизнамвсичкозатеб

    10.32, Тъжа, спира(м).

    Една вила с голяма сенчеста веранда каца върху хребетите зад селото. Там живея аз, онова аз от онзи сън, за който не знаеш. Вилата до съвсем скоро беше на Бяло море, но не е достатъчно блага, за да остане там.

    Една цяла книга, в която прочитам съвсем други неща от отпечатаните. Всяка книга, дори най-вече непрочетените от теб, ми носи твоето минало, трохи за глада на фантазията.

    Бележка:  да събера всички бележки в една фантазия.

    12.30, Твърдица. Боли неопределено и навсякъде, като огромно закъснение.

  • Айку

    Кавал

    и мириса на печено месо.

    Хладина, която си отива винаги.

    И понеже вселената за пореден път ми отказва волевото боравене с пространството и като цяло избора на живот, то аз се заклевам – не напук на нея, а поради уважение към същата – да пазя вътрешната свобода.

    И гларуси

    пък.

  • По следите на загубеното време

    Цялото загубено време е в мен.

    Цялото време, оставено да бъде загубено, защото не съм понесла интензитета му.

    Когато по време на полет минавам покрай облачните владения на боговете, усещам отдалеч как те ми завиждат (усещането не е неприятно, а е като леко стипчиво вино около небцето, посрещнато от соковете на Шостакович).  Завиждат на човешките ми недостатъци, на невъзможностите ми, на всичко с „не“ отпред, всичко, от което се опитвам да се отърва.

    Какво бих била без жаждата?

    Нежива, като тях.

    И все пак, моля се да продължавам да губя без да забравям.

    Отваря се процеп, разкриващ същоцветните Алпи, които са мои владения, владее ги погледът ми откъм женевското езеро, който не се откъсва от своето място.

    Една и съща мисъл винаги – щом летенето е възможно, то всичко е.

    Това с времето също.

    Книгата още не съм чела, защо?

  • Хвани гората

    Никога не достига, никога не я достигаш, защото не стигаш. Между ръката и картите на гугъл пада дърво номер 71, номерирано с флуоресцентна боя. После още трупове, истинско гробище, където си се осмелила да потърсиш покой. Потиш се в жълтия дъждобран, отдавна не вали, но не можеш да го съблечеш, ключа за колата е там и какво ако падне в калта? От къде се появи този ключ и къде е колата? Едри следи от чудовищни гуми грачат С размазано лице излизаш на някакво поле, над което два едри екземпляра мишелови говорят естествения си език, но ти прочиташ следната картина: детето ти, прихванато с острите им нокти, се носи над главата ти. Можем после да ядем сладолед, казваш, и детето се връща в очертанията на усмивката си. Изкачвате един хълм, внимаваш да не се отдалечи твърде много от теб, да се отдалечи в естествения си език, с който говори на цветята, да се скрие в пръчката, която носи, за да разкъса тишината, в която го чувстваш най-добре. Гората се отдалечава, но пръчката влиза в багажника.

  • Допълнение

    Все пак, няма нищо по-капсулиращо от убедеността в собствените мисли. Това не е добра почва нито за блог, нито за разговор, нито за статус дори. Добре че има литература, която има място за цялата неприкосновеност на хаоса.

  • Human being being human

    Все още съм хуманист, макар вече да е задължително разнообразието на света да се превръща в разнообразие от обидни за природата ни диагнози, нормалните промени в категорично отрицателни заплахи, възторгът над три годишна възраст да е просто смешен, а капитализмът така да е ошлайфвал остриетата си, че те съвсем естествено да проникват по-дълбоко от всичко друго, за абстракцията на духовното дори не мога да се осмеля да кажа нещо без да предлагам курс или проста книжка на онези, които не се насищат с допамин по други начини. Все още хуманист, защото поне копнежът не се предава и намира начини да изкрещи присъствието на покъртителната си човечност, и го прави задължително, често грозно, често и красиво, или смесвайки и двете категории, независимо дали хомо сапиенсът му е жив, полужив или полуумрял, единствено при наистина мъртвите не успява, не успява да задължи и останалите след мъртвите да запазят формите на копнежите им както би било редно, но какво пък, поне го  прави всеки ден и постоянно и така ще е завинаги, дори и да не му се  обръща никакво внимание, защото всички сме така заети с диагнози, страх, покупки, други бъдещи разсейвания и ако имаме късмет – с пиене.

    от тогава насам

  • Eau de Sofia

    След седмица подреждам вкусната пирамида:

    top: мая, стари тави, очакване

    middle: въздишки на ТЕЦ-а

    base: ванилия, урина, хлор, бензоин

    A masterpiece.

  • До съкровището

    Следвай стриктно картата на потъването.

  • Ински език

    За първи път седях до читател на поезия в междуградски автобус (беше поезия на украински, четящата – предполагам – също принадлежеше към това езиково царство, от което не излезе през целия път, ако не броим стандартните за всички нас нервни скокове на очите в басейна от допамин, в екрана на телефона, и с всяка минута до тази червенокоса синхроничност се подувах все повече от възхитително, радостно мълчание, и от усещането, онова съвсем неочаквано дошло и все по-често появяващо се радостно усещане, което меко мачка все по-големи парчета от цинизма ми, сякаш той е бил просто някакво тънко фолио, а не стена, разделяща ме на две).

    Тогава реших, че ми се пише тесто, неизползваемо, но ухаещо на инстинкт за приспособимост.

    Любovo

    Ти заpleinяваш ti

    amo връзВаша

    към sureовото

    Любovo

    от два Wecka

    pèreалнята върти

    сега излиза чисто-

    рия

    ave добър изборИ се

    поздравявам

  • Удоволствия за очите 2

    Лапички на малко коте, прицелващи се в случайно движение.

    Мазно слънце, заровено в мъгла.

    Мека кожа под кадифе. Твърда кожа под крехка материя.

    Обикновени бисквити, наредени в чиния.

    Чаша вода върху масата.

    Пищни шрифтовe на неподходящи места.

    Нахапан хляб.

    Паяжини върху буркани сладко.

    Счупени огледала.

    Продавачки, пушещи пред магазини.

    Пясък, богове.

  • Удоволствия за очите

    Сив, лепкав дъжд, обливащ готически остриета.

    Жена влиза да плува в езеро, дълги блестящи водни ботуши.

    Деца, облегнати върху телата на родителите си.

    Големи кучета с влажни очи.

    Риза под пуловер. Аромат под риза.

    Настръхнала кожа, облечена в късна следобедна светлина.

    Лица, потопени в разговор.

    Отрязък от разтворена книга между прегърбените гърбове на седалките във влака.

    Зачервени от каквото и да е бузи.

    Четящо момиче.

    Паднали ябълки.

    Тротинетки, пронизващи алея.

    Дим пред лъчите на залеза.

  • Mahler: Symphony No. 2 in C minor – „Resurrection“

    https://music.youtube.com/watch?v=ID5b0rStx3g&si=RopU5LT3X8NWwtPs

    Докато влакът спира в средата на преходното пространство, защото нечий човешки дъх има нужда от медицинска помощ, докато дъждът мие прозорците бясно и бясно дирижира сълзите ми, аз благодаря, благодаря, благодаря.

  • Тук и сега

    Таксата вход за басейна е точна реплика на таксата за музей и това не е случайно. Да, днес липсва абстрактното изкуство, както присъстваше в дъждовните, хладни дни, когато погледът се задържа само върху отрязъци натюрморт, кабели, маркучи, изпразнени, лъскави форми.

    Сега е август, темата е друга, темата е пренаселена. Не просто август, а точно един август, пренесен от детството ми. Познавам това по аромата, който порите на иглолистните изпускат само при една строго определена комбинация от горещина и влажност на въздуха. Познавам това по сладката горест на езика, ближещ сладолед, тази комбинация от хранителни вещества, която отдавна вече не обичам. Сега всичко губи време и значение, всичко е ярко красиво и отвратително грозно едновременно, кръвоносните ми съдове наподобяват кабели.

    Като в музей наблюдавам дълго, настойчиво, безпристрастно. Фигурите от човешки силикон почти не се движат, дори майките на малки деца са застинали върху стойките си от късчета сянка и не пишят внимателно, не пипай, ела и всички други излишни неща, които една биологична майка е програмирана да изрече. Вероятно защото децата също се движат по-бавно от обикновеното. Откривам няколко екземпляра, които просто са прегърнали надуваема играчка и са се отпуснали в хлорираната искряща течност като самотни експонати.

    Дебела жена, една от малкото фигури в изправено положение, пали цигара. Големите ѝ гърди и коремът потреперват лекичко от движението на ръката, краката обаче упорито и стабилно понасят този опит на света да се съживи. След това тя, явно замаяна, отпива глътка от шише минерална вода, а аз болезнено усещам вкуса на пластмаса в устата си.

    Доста по-късно вълната от шум пробива завесата тишина, която побеснялата ми кръв е увила плътно около ушите ми. Вълната се състои от писъци, чиито източник първоначално не мога да определя. Но в далечината стърчи скелетът на водната пързалка и кулата за скачане. Запътваме се натам и влизаме в шума като в черна дупка.

    Излизам от нея сама и се намирам на ръба на трамплина. Не чувствам тялото си, съответно не чувствам и страх. Тъмносинята дълбока вода ме поглъща, както поглъща и слънцето, за един кратък върховен момент се задържам на дъното, където е хладно, но инстинктът за дишане ме изплюва като от отворена уста, покрита със слуз. На косъм от рамото ми цопва пълничка кукла, изплува моментално и започва да се смее. Отдръпвам се тактично към ръба на басейна, за да не видя как няколко подобни падат върху нея.

    Това е същият август. Аз съм безвременна и скачам в лигавата, обилно хлорирана вода. Скачам в безкрайна или поне многочасова поредица, чиято цел е да създаде определен сбор секунди време във въздуха – сбор, близък до застиналост. Ако бягам достатъчно бързо от ръба на басейна до трамплина за поредния скок, мога да надпреваря времето. Няма нищо по-върховно от скока. Едно-две и летя. Раздирам водата възможно най-брутално, експериментирам с различни части на тялото. Елегантността на скока с глава надолу не ме интересува. Колкото по-широко се разперя във въздуха, толкова по-дълго време прекарвам там, толкова по-ярък е плясъка от срещата с водата. Колкото по-шумна съм, толкова по-тих е света наоколо. Иглолистните се потят, облизвам потта им от устните си, в далечината шумти река Тунджа. Искам света да свърши, тук и сега.

    А тук и сега, светът вече е свършвал много пъти, но аз все още искам по същия начин пак, и пак, докато се събере сума, близка до застиналост, на косъм от рамото на вечността. И никакво абстрактно изкуство. Дебелата жена в далечината хвърля незагасен фас върху сухата трева. Това е възможно само в това избрано, платено, измислено време на случване.

  • Шльомпера

    Дали въздухът се наслаждава на докосването с кожата ми? Дали се оплаква понякога  – както и аз от него, например задето е тъй тежък,  задушен – от мен, „Тази пак се притеснява за дреболии“, „Тази телесна температура не се търпи“ или „Не харесвам това масло за тяло“ или „Пак ли кафе, задушавам се, хайде стига вече“?

    Намирам се на място, където новините за света не могат да съществуват. Някаква тънка мембрана ме отделя от старанието на всички медии, заглушава всеки външен шум, но така усилва вътрешния до непоносимост понякога, или до наслада, ако избера нейния път. Все едно. Аз се предадох. Дълго мислих, че аз произвеждам мембраната, че е някаква особеност на психиката. Когато написах стихотворението, което нарекох Genius Loci, започнах да подозирам, че това не е така. Така мога да се предам без да изпитвам ужас, че се предавам на себе си. Което би било скучно, не истинско предаване, а психотрик.

    Това лято ухае на стъбла на домати, малко липа, много розмарин, прах, иначе само на звуци. Оставам будна след полунощ, когато температурата е поносима, също защото само тогава усещам и другите миризми – окосена трева, афгански яхнии, влажната мараня откъм реката, металния привкус откъм гробището. Звездите сигурно също ухаят. На нещо, което обичам, от което не ме е страх вече.

    Заедно с липсата на осезаем свят извън вътрешния върви и липсата на мотивация да съществувам в нещо друго освен във вътрешността. Има го онова неопределено, но силно осезаемо ядро на живота, извън мислите, но и над телесното, едно голямо празно пространство, което дълго е било узурпирано от религиите, там ми се работи, танцува, пее, говори, крещи. И ехото там е хубаво, и малкото срещи там са красиви.

    Второто най-странно нещо в живота ми е, че съм майка. Първото е, че мога да обичам. Подреждам ги така, защото презумпцията ми е, че първото е направило второто възможно, макар че връзката не беше пряка и буквална, но кой знае.

    С достатъчно силно електрическо поле е възможно да се създадат частици от нищото, например от вакуум. Попитах О. как би решил проблема с огромните дистанции във вселената и се улових как се надявам на смислен отговор, който естествено не дойде. Колко разочарована бях. Физиката не е чудо, а сериозна работа.

    Поезията е чудо. Поезията е абсолютно непридвидима и може да понесе всякакви нереалистични очаквания, дори да ги оправдае. Или да ги осмее, да си ги инжектира, да си избърше праха върху вазите с тях, .

    Моята работа е да мисля и това е доста уморително, затова и трябва да си почивам много повече. Със сигурност си забранявам да бърша прах от утре.

    С всяка година – несъзнателно или случайно – отлагам първото пускане по течението на Голямата река. Страхът ми от евентуалния дискомфорт, който никога не се реализира, надделява, а когато го направя все пак, времето за плуване се свива до една крехка секунда, все по-недостаъчна. Оставам все по-гладна за това усещане, едно от малкото усещания, за които имам нужда от група хора около мен все още.

    Вървя с Т., която виждам най-много веднъж годишно, и Офелия, нейното космато новородено, покрай рекичката. Захарната фабрика, казва тя, произвежда такива неща. Не е нужна нишка, която да ги свързва, защото те вече съществуват и съответно имат място в съществуването. Не го мисли. Всичко е объркано. Нишката е в ръката на чуждия поглед. Минаваме въртопите набързо, много от тях дори прескачаме, и това е напълно достатъчно – човеци сме, но не искаме да бъдем все пак. Не за това имаме кучета, деца, жилища, тела, стръв. Всяко по-дълго пребиваване в нежеланото би ни позволило да му измислим още детайли, които да се запечатат в съзнанието ни. По добре да измислим друго – тя – билет за Венеция , аз – сиеста всеки следобед. Благодаря без глас.

    Благодаря и на последните две седмици на юли, които ще останат червени, кристални, по детски смутени. На нито една друга планета няма мравки, комари, воня, счупени неща.

    Всичко, което няма място тук, има място другаде.

  • Кестерме

    нова бразилия и още-още, налягането еди си колко бала, вълнението ала-бала, гражданинът се ражда, юг се разгражда, цър-пър, паралелна вселена на аварийната лента и друга в булчинска рокля и трета в червено, силен захват на волана, живи и лъки, ето какво е да е стръмно, да е виево, да е bloodflood, възбуда, да е нара, нова космогония, не да съм хамелеон, а крехък гущер върху топлия капак на пътя

  • Светлината

    Да я събера и запазя в текст. Нямам подходяща форма, няма как езикът да надрасне първоизточника си. Мога обаче да се опитам да обходя проявленията ѝ и особеностите им, за да разбера нещо за тази връзка, която все повече ми влияе.
    Светлината там, където е моят Алеф, е мека, преходна, несигурна. Слънцето сякаш винаги трябва да се провре през някаква мараня, за да стигне земята, и това важи и в най-студените зимни дни. Розовото е пронизано от пожарно оранжево, а сивото е вечно мокро от небесното разлято рядко кафе.
    Светлината в софийската низина е с по-остри контури, но е със същото топло съдържание както и по грижовно обрулените безкрайни полета на останалата територия, както над родопските гърди и кореми и над пронизителните борови хорали на Рила и Пирин. Гладка, ярка, кротка и прошепната светлина, която изглежда винаги жадна. Която напомня за жаждата по принцип. Искам да я напоя с пот и сълзи, мисля си винаги под това небе, и да го направя веднага, преди сухия прах да покрие мислите, опитите, езика.

    Там, където се очаква да живея, светлината е сребриста, чиста, свежа и ярка или приглушена като блясък на метално острие. Светлината взима границите сериозно и се проявява според тях. Добро момиче, почти мъртво.

    20 километра разлика около границата Италия – Швейцария.

    Междувременно наближаваме върха на слънчевата активност, който се случва на приблизително всеки 11 години. Тялото лумва при всяко невидимо избухване нощем. Светлината тътне: Art you ready? Art you, Art you, събуди се, събуди се, сърцето е совалка, чуваш ли тътена от изстрелването ѝ?

    Малко повърхностна хелиофизика

    Жилава радост, животинска, и динамично оптимиране на тъгата на олтара на претенциите – танц. Докато слушам DCD, нищото започва да вали (да вали от нищото). Аз не съм тук.

    Совалката е оранжева.

  • Мекици

    Какво се промени за толкова години?
    Същите прашинки под звезди изстинали
    и кучешкия вой, надбягващ се със ехото,
    и денем тишината, от слънцето напечена,
    пухкава, засищаща, и благата ракия
    от борови иглички, прах, и също ти, и също ти,
    захвърлен тук, стърчащ сред пеперудите,
    заклещен във контура на човешкото си чудо,
    надуваш си духа, обстрелваш с мисли птиците,
    а после рухваш кротко, мечтаеш за мекици.

  • Дъждът

    буди жена с фъндъци по жилетката

    и дикцията на настинала японка,

    и с радост от копринения шал, впит в гърлото,

    и от генералното объркване.

    Жена, която пие от локвите,

    сякаш вали оттам.

  • Успях

    Няма как да изкача този склон на декември
    без да мина напряко през една пещера,
    която свързва свлачищата на устрема
    и неравномерното, катерещо дишане, винаги хлъзгаво,
    с вътрешността на планината, в която е толкова тъмно,
    че няма значение колко път ми остава, защото
    така или иначе не зная къде точно е то,
    нито къде е останалото.
    Наричам пещерата си Танц, нищо че в нея
    съм абсолютно прозрачна и неподвижна,
    това, което мускулите ми правят
    е само една от многобройните възможности,
    неизползвани от светлината, решила да липсва.
    Тъмнината на свой ред използва дирите сладост,
    които оставя изкачването.
    Те ухаят на пот, те са смисъла на обонянието,
    но се движат надолу и после във кръг, неспокойни.
    Те се движат към ядрото на времето, без да ме уморяват.
    Краят им е тунел, който прилича на поглед във чаша,
    вероятно традиционно до прозявка шампанско, което отпивам със поглед
    на току-що свестен алпинист,
    чиито първи думи ще бъдат:
    паднах, успях.

  • Музей на отвращението

    Тенджерата с къкрещ боб в 6.30 в кафенето на гарата.

    Тези, наредили се по пластмасовите столове, за да чакат боба, влака, нищото.

    Миризмата на цигари в сплъстената тъга на чакалнята.

    Пияният, който повтаря, че чака охраната, за да ѝ пречупи гърлото.

    Дългуч с чувал в парка, дошъл от непубликуван ръкопис на Стивън Кинг, настъпил измисленото ми островче от спокойствие завинаги с две реплики.

    Подпухналото лице, запътено към скорошна смърт, разхождано от кротък човек, разхождащ на свой ред бяло кученце в мъглата под изгрева.

    Педиатърката, размахваща в лицето на крехко самочувствие рецепта, съдържаща два антибиотика срещу вирусна инфекция.

    Тъмното във фугите. В ъглите на баните, между блоковете, лепкавия език на разрухата.

    Сергиите, понятието наред със съдържанието им.

    Белият хляб, дъхащ на фабричен въздух, на фабрика, на отдавна незабърсван плот, опакован в целофан, с размер на четиригодишно дете.

    Тишината в ума, а отвъд – вечният шум.

    Празното петно там, където е имало училище. Празните погледи там, където е имало учители.

    Миризмата на капан. На страх. На собствената ми пот.

    Невинните, които все пак живеят тук, оплескани от мен самата.

  • Софийска аристокрация

    Най-накрая се намери хляб.

  • Назад

    Софийска тъга, в която заспивам и се събуждам в с. Тъжа, после Тулово, тътнещо туловище, тюленска кожа, изолирала тунелите, „който иска да слезе да пуши“, от другата страна съм на 12 години, ендокринните ми жлези са дзен, камънаците са най-красивите камънаци, които съм виждала, чудото да ги пробия с волята си за пътуване все още е достатъчно, слава на Балканите, коя метафора за тях, влакът има престой, добре, ето: престоят на историята, придружен от задължителните две и половина бездомни кучета, кафеавтомат, изоставена постройка. Има толкова много красота в това, тоест би имало, ако можех да я споделя. Самият акт на споделяне би заел достатъчно неврони, за да не ми позволи да видя боклуците, сякаш нарочно изсипани върху най-драматично осветените от катерещото се по склона слънце късчета земя.

    Бих искала да ти кажа, че можеш да спиш спокойно. Че да: родили сме се в престоя, но имаме свобода да се движим. Че да: можем да избираме между неточни метафори и точни клишета, но поне имаме някакъв избор. Че да: великаните живеят точно  в малкото, там са им хралупите, от които излизат някога и се разгъват до пълен размер, заслепени от слънцето. Че да: чеда сме, детски изчадия, съвършени в действието си и в неспокойствието си и доста сладки в съня.

    Купчините нощно дихание, затрупали хоризонта, се размърдват и съвършеният овал на жълтъковото слънце се търкулва оттам към своето надолу, към което аз повдигам очи и веднага разбърквам с бъркалката на човешките си възприятия. Краката ми, значи, висят нагоре, залепени за движението си по асфалта, нагънат като облак. Напред, мисля, също е назад. Пия второ кафе от автомат и пак забравям да натисна бутона за без захар, затова и бурната реакция на ендокринната ми система. Главата ми се люшва по контура на непреработената оптична информация. Багряна, Яна Язова, Яворов (тъмен и светъл период) и Дебелянов, да си автор или да си герой, заземяване с крила, есе за съдбата, гримирани с опушен молив очи, най-строгата стихотворна форма, лош вкус, светлината не си отива, никой нищо не може да ми отнеме, аз съм най-здравата торбичка, гладувам.

    Свиквам. Свикнах.

    „На попрището жизнено в средата
    намерих се в лес тъмен по зла чест,
    че правий път сбъркал бях в мрачината    .

    Тъй буен, див и гъст бе тоя лес,
    че спомня ли го, цял ме мраз побива:
    при грозний страх, с кой пълни ме до днес.    „

    Иска ми се да запазя това, за да го напусна, но този път както трябва, без онова тегнещо чувство на бягство. Да си тръгнеш без да напуснеш е сложен процес, който изисква друг вид настройка на духа, заобикаляне на много мисловни категории и чекмеджета. Задача за мъдреци.
    Хвърлих и четирите си мъдреци в Швейцария. По детска (детинска?) традиция си избрах места, с които исках – поне символистично – да се свържа. В два музея и в две библиотеки, скрити много старателно, надявам се – ненамерени от чистачките, гният моите четири чудовищни, разкривени на всички грешни посоки зъби, които ми причиниха много повече болка от раждането на дете. Какво ли свързване ще се получи от това?


    Мърлявите фигури, изплували от контражура в обхвата на любопитния ми поглед. Седнали на ръба на тротоара до най-оживеното платно, на крехки сантиметри от колите, там, където слънцето пада най-косо. Тъмносини долнища на анцуг, изцапани на места до графитено черно, дълги елеци от рижава прежда с повече дупки, отколкото плетка, неясни по кройка и цвят блузи, мръсни коси. Две хартиени чашки кафе до тях на асфалта, една празна щайга, отровнозелено шише вода, изпито до половина. Пушат, прегърбени над костите си, примижват и издишват дима с удоволствие, което за последно срещнах по лицата на посетителите на една префърцунена brasserie в Базел. Струва ми се, че човек трябва да бъде задължен към удоволствието поне три пъти дневно по закон. Тогава тези двамата биха били примерни граждани, изпълняващи обедния си дълг.

    Тук вечно нещо е мръсно. Дълго време смятах, че просто мускулите на разрухата по тази географска ширина са по-мощни (както и тестисите на котараците, децибелите на разговорите по телефона, устните на жените, шиите на мъжете, косата на смъртта, инатите и страстите), но понякога мисля, че може би просто имам OCD. За да проверя, решавам да оставя всичко на самотек колкото се може по-дълго и да наблюдавам. Кухнята бързо се превръща в четириъгълник на Ада. Отвсякъде капят лигите на буркани мед и сладко, няколко отворени кофички мляко киселеят с денонощия на плота, плочките се обрищват с пъпки-капки от неизвестни по произход сосове, хладилникът също хваща сивкави петна, които ме карат да се съмнявам в температурата като метод на съхранение, шоколадът губи сладостта си за една нощ престой в кутията за сладки, отвсякъде нещо капе, потраква, нещо тъмно се пени, стара отвара от билки се катери по пердетата, решила да мухляса там, в шкафовете се крият котки, които цяла нощ кашлят хрипливо, тарелките димят с аромата на нещо, нарязано преди много години, хлябът в кутията сам се раздробява на милиарди твърди трохи, които после сами се изсипват във всички посоки на погледа ми, усетили плахите ми движения сред кухненския въздух, който от своя страна все повече наподобява гъст маджун от кални обувки…
    Измивам си една чаша, но после кафето ми има вкус на веро.

    Започнах да вярвам, че всичко е здраве. Всичко, наистина всичко, трябва да бъде оставено да си бъде на спокойствие, за да ферментира потенциал.


  • Какво толкова

    joie de vivre язовир и как светлината следва погледа ти и въжетата на мрака омотани в тази памет и отлично оросяване на пръстите и ще те закарам да разбира се и как си имаш ли достатъчно и ето виж с очи на изгрев и да спокойно поплачи си това си е съвсем наред човешко е и дърпаш нишката а човеците освен че плачат са и смели така че ето пътища а времето лети напред и нежна калибрация и знаеш ли че вероятно всичко е възможно и още малко вино с което може но и можеше и ето музика за всеки вид падеж и обясненията и животните и ровенето също всички вечери и пет вечери с ударение на друго място или даже повече и ярко удоволствие от обитаване на кожата и на фантазията и на света под нея и дори приятен страх и вече толкова години човешки стан на мястото на мачтата и да знаеш

    засега

    това

    е недостатъчно

  • Бележки от изтока

    Ям пилешка супа в Мон Парнас с вкус от миналия век, олиото в супата танцува пиян валс, това са стените, залитащи от евтино вино в 11 сутринта, все още зависими от никотина на посетителите, от изтърканите им якета, коремът на настоящето е свикнал на изрядност, каквато готвят само на запад. Боли, но тъй се услажда на носталгията. Багряна е там, свива си цигари от сух тютюн, доста е мърлява. Времената се променят, времето оставя следи. Ако си извадил късмет, по езика. Иначе просто разтройство.

    Отново в този град, където
    раните не заздравяват.
    Град със сянка на река.

    Не е оптическа илюзия. Истината винаги се шляе нощем по измислените улици. Срещам малко момиче с красиви очи, което иска дрехите ми. Оказва се, че всъщност е на двайсет, оказва се, че съм я родила аз. Имам само самота, казвам. Мисля, че ще ми стане, казва тя.

    От гърбица на полет гълъбов
    търкулва се за кратко слънцето
    по фигурите, яхнали камбаните,
    по духовете, яхнали звука.

    Има начин да направиш нетрайното трайно, начинът или начинанието на чувствата.

    Докосвам истински хора, четейки неистински истории. Докосвам неистински хора, живеейки истински живот. Недовършена констелация от тук и там, от някъде и никъде.
    Вятър, сякаш този град живее в центъра на звука от гръмотевична буря. Уж само вятър, а постоянна загуба на мисли, които са крехък звук, шепот дори. Искам да събера всичко в една единствена дума със свръхмаса, толкова тежка, че да не може да бъде преместена. Ще остана там, в нея.

    Той излиза от теб, сигналът заглъхва,
    оставя ти място за нищото.
    Вероятно не си първата,
    задушена от свалена каишка.

    Вярвам, че просто съм започнала погрешно. Това, което е ясно, намира лесно завършека си. Хаосът и неяснотата са обещание за безкрайност. Ето още един начин.

    В този празен вътрешен ландшафт стои един билборд от октомври: Време за радикални действия. Докато шофирам към Твърдица, отбелязвам, че двайсетгодишното аз е зачеркнало време и го е заменило със самота, чиито парцали се веят разкъсани, насилени.

    Географската ширина сякаш мачка лицата на хората, вероятно е свързано с магнетизма или кой знае. Същото се наблюдава по земята, по асфалта. Геодезията би трябвало да включи лицата в измерванията си.

    Витраж от счупени стъкла,
    слепени с тежък въздух,
    захлупил е докрай небето.

    Защо пишеш в рими? За да не пиша аз.

    После свива се във онзи ъгъл
    до глезена на съборетината
    на улица Московска и Париж,
    в прашните поли на изтока.

    Вземи си бонбони, момиче, напълни шепите си, напълни пазвата си, земята си, нахрани я, отрови я, ти си част от това.

  • Друго е

    Другото време излезе. Усещането – едно приятно масажиращо мозъка ми ами сега?

    Корица: Belronika

  • 3

    След няколко часа, в 2.14, ще получа дипломата си. Бакалавърска степен по родителство. Не искам да се хваля, но противно на всички очаквания, чужди и мои собствени, завърших с отличие. Не че нямах сериозни пропуски, но в последните месеци наистина посветих страшно много време на дипломната си работа, наречена „Разсеяно, но ангажирано присъствие“ и наваксах. Естествено, на защитата имах пищови – леген с вода под пързалката, супер бърза щайга-количка с гумите на старото ми колело, замък от кашони, много сладолед, охлюви в кутия, пера от гарван. Никой не усети, че не обичам да строя невъзможно скучни неща с лего и че адски се стягам, когато трябва да отговарям на детски въпроси, защото ми показват, че скалните образувания на света ми са шуплести. Цитирах от няколко съмнителни книги, доказващи как този вид трудни или досадни за мен дейности са всъщност принадлежни към друг факултет. Босоногият, мърляв професор, чиято коса не е къпана от второ пришествие, махна щедро с ръка – движение, което наистина приличаше на оценка, изписана във въздуха, и се пъхна в скута ми. Справих се успешно после и с анализа на възходите и паденията ми през първите месеци, дотолкова успешно, че дори мисля за себе си тогава като за друго дете, което по чудо е оцеляло и пораснало. Това е разстоянието, което спасява, което пише израстване, отличен 6, не – отличен О, който казва, че съм мека и топла, а това си е направо повече от шестица.

    Естествено, аз не съм съвсем доволна. Наистина очаквах, че ще имам по-интересни отговори на многобройните и плъзнали навсякъде като мравки на амфетамин въпроси защо, че няма да ми се налага да казвам такива ужасяващи реплики като може ли малко по-тихо, или искам да остана сама (и двете ми бяха върнати тъпкано, в същата моя отчаяна тоналност и с онзи сериозен детски поглед, който срива в адската дупка на срама всеки поне малко съзнателен възрастен), че ще съм се научила да не се страхувам, когато траекториите на любопитството се окажат извън погледа ми, че финото изкуство на концентрацията върху текст, докато някой сипе пясък по косата ми или си пуска за стотен път Моите цветове и твоите, би трябвало да ми се отдава по-добре. Когато преди три години това ново присъствие ловко и неочаквано обрули объркването ми, бях сигурна, че никога, ама никога няма да му се ядосам, че вече дори не съм способна на това. Сега ме гризе доста, че все пак съм способна да се ядосвам, и то за какво ли не. Когато ме буди сутрин в шест, ровейки с малко пръстче в ноздрата ми, когато дори не удостоява с поглед съвършената консистенция на зеленчуците, които съм приготвила (и по този начин ме кара да се срамувам  въобще от идеята така смешно буржоазно да се старая), когато ме поставя в жизненоважната необходимост да изричам забрани и да посрещам пълното им игнориране с бодър дух и твърда ръка (докато той крещи пусни ме, не, не, не), когато усетя границите на силата си, границите на лекотата и хумора си, или пък когато усетя лекотата, с която ставам нещо, предопределено да бъде отречено. Но философстването също е друг факултет. А и е по-добре да пестя силите и диапазона на размишленията си, защото след тази защита не ме очаква нито ваканция, нито стаж, нито околосветско пътешествие. Продължавам директно със следващото ниво, в същите библиотеки на хаоса и със същите специалности, чиято единствена цел е поддържането на живота.

    Като се замисля обаче – околосветско пътешествие, това май не е лоша идея за магистратура. Естествено става въпрос за свят, построен от лего.

  • Mist

    Едва днес забелязах, че ако пренебрегнем междинния интервал, четирибуквеното пространство между двете ми имена образува думата „лист“. Фактът, че едва сега я откривам, въпреки че очите ми са постоянно отворени за прегрупиране на писмените знаци, е странна, но и щастлива случайност. Със сигурност ако бях намерила този лист в началото на двайсетте си години, когато яростно търсех псевдоним, за да публикувам стиховете си на английски и да се освободя с гръм и трясък от източно-европейската си идентичност, той щеше да се превърне в нещо като the wandering leaf или vacat page или друг образец на патетичното. Гледам с леко презрение към това време, в което избуяваше фалша – и в мен, и по света, в строен такт, защото нали всичко е свързано. Сега поне си позволявам всякакви чувства. Но сега листата просто падат от дърветата без да обикалят насам-натам, а празните страници ме вбесяват.

    Сега, какво да правя с този лист? Листът сега ще бъде съвсем простичък list – което на много езици е списък, което пък е хубава метафора на живота от трийсет нататък (докога точно, не зная, но все някога списъците със задачи ще се разпаднат от собствената си безсмисленост, вярвам в това). Също – имаме и точна интерлингуална рима с mist. Mist е чудно понятие на английски – замъгление, леко и чаено. На немски пък – Mist! ще чуете, когато някой е наистина ядосан, когато съществуването го кара да мисли за животински изпражнения. Каква ирония. От купчината такива също, като миниатюрен джин, често излиза тъничка mist. Знам, защото от скоро в list-а ми със задачи е всяка сряда да имам куче. С Макси и О често ходим до една ферма наблизо. Докато О вършее по купчини кравешки изпражнения и се катери по тракторите, а Макси яростно душе благите бернардини на фермера, аз отпивам доза от любимата си дрога и гледам как наклонените ниви издишват mist. Това са моментите, в които съвсем радостно не мисля, прибрана във функцията си да се грижа. Кой би повярвал колко добре се справям с това? Онзи wandering leaf на двайсет със сигурност не би.

    Научих че хормонът окситоцин се отделя и от прегръщане на дървета, в случая езотериците имат право. Но езикът няма смисъл, когато прегръщам дърво. Научих, че без език, аз нямам смисъл. Научих, че не езикът не може да се разсече на ясно очертани територии, а е винаги едно цяло, от което се черпи според случая и възможностите. Не е да зная еди си колко езици, а зная един език, който е повлиян от еди си колко култури. Един мишмаш, чиито съставки нито могат да се разделят, нито да се отрекат.

    Загубих връзка и с поредния си нероден роман. Не мога да обясня този процес вече, защото в един момент просто губя съзнание за това, което се случва в логоса ми. Чета тези 20+ страници, които написах през ноември и декември, и не чувствам абсолютно никаква принадлежност към историята, и не искам да продължа да я пиша. Не мога дори да се сетя за кой път ми се случва това. Винаги има голяма, външна причина, която замъглява вътрешните процеси, които водят до този вид помятане на еуфорията. Няма да кажа, че не съм готова, защото винаги съм била готова за точно това. Няма да се оправдая, но няма и да се самобичувам. Може би перипетиите ми в логоса имат функцията да ми помогнат да порасна. Да порасна сега, на 37. Или може би просто не е нужно точно за мен да порасна. И този вариант е приемлив. The wandering leaf likes this. Vacat page likes this.

  • Ура!

    Ново чувство – да се влюбя в хора, които току-що съм измислила.

  • Mauvaise foi

    Единственото, което не се променя, е твърдата ми убеденост, че живея най-добрия от всички възможни животи. Меката ми убеденост по други въпроси използвам за тесто за нервни кризи, недовършени стихотворения и други нетрайни феномени. От люлката нататък съм изтъкана от конструктивизъм, но не вярвам в тъканта си, не вярвам в сезоните и четирисмислията, нито в паметта (и тя не вярва в мен). Вярвам в дъха на древното, който ме пронизва във все по-често случващите ми се моменти на яснота, в това, което не съм преживяла, но е в мен и опъва линиите на мисленето ми. Това не е колективно съзнание, но не е и мое, и е стабилно като небе без атмосфера и също толкова интересно и плашещо.

    А иначе нищо ново под слънцето, но много ново над и отвъд.

  • Събота

    В събота си купувам маслини от будката на един лъщящ грък, който носи кожено яке с избродирано в златно лого на импорт фирмата си дори през лятото. Той седи върху казан от зехтин, които, подозирам, е пълен или наистина със зехтин, който попива в него и овлажнява кожата му, или с някаква контрабанда, защото е малко вероятно той да изседява протяжните часове на съботата така стоически само заради мижавия оборот, който прави. До него се разгъват километри сергии на семейства Бури, Херциг и Лейбундгут, безкрайни националистически знамена от сирена, млека, яйца, картофи и свръх био котлети от крави, които са спали в едно легло с децата на семействата, които са ги заклали.

    Гъркът си е съвсем самичък с лошото си настроение, но маслините му са бомба. Също така изсушените домати в зехтин с чесън, чили и магданоз. Никога не благодари, когато някой купи нещо от него. Сякаш знае, че стоката му е достатъчна. Това въобще не се харесва на швейцарците, на мен също не би по принцип, но в този случай маслините замазват всичко.

    Малко по-нататък е мобилната пекарна, където си вземам солен козунак в твърда билкова хартия. Замайва ми се главата от уханията и обещанията му.

    Събота предиобед е изкъпан, потен, замаян, уморен човек с три торби, който гледа гълъбите сякаш ги вижда за пръв път.

    В сряда се тествах за корона и разбрах две неща : какво означава облекчение, както и че все още не съм се разправила докрай с Мистър Страх, нищо че съм оборудвана с картечници от петите до брадичката. Главата ми все още е незащитена.

    Сиестата ни е около три часа. В плътно затъмнената стая след пира с маслините и хляба пропадам в най-сладкото безвремие, което ме изплюва в онова мое тяло с бавни движения и отнесен поглед, в което ще прекарам остатъка от уикенда.

    Сънувах, че сънувам, че се виждам в един телевизор, който не мога да изключа.

    Светът е ужасно шумен след това и всичко, което не е мен или производно от тялото ми, ме дразни. Иде ми да крещя и дращя, да бягам и да не се завръщам, но съм пленник на омекналото си уикендово тяло, а когато изляза от него, ще имам друга работа.

    Всъщност не съм сигурна дали наистина исках да изключа онзи телевизор.

    Дори когато светът заглъхне, тишината е неприятна, тегнеща. Пия последното си кафе без кофеин и се чудя защо се тормозя така. После се сещам за възможността да спя на обяд и пропускам лъжливата течност в гърлото си, вместо да я изплюя.

    Дори и половин час йога не мога да направя, без да бъда прекъсната. Един куп започнати разкази кимат съчувствено от харддиска ми. Мимимими. Римите пък къде.

    Някъде там, където съм положила основите на планинската колиба, някъде там в склада ми.

  • Как се пише за това, което е.

    Задължително в джинси,  които седят добре,  с протрити колене.

    Мисля за всяка дума по няколко минути,  например джинси-дънки-защо звучи толкова спънато и защо езикът въобще.

    Междувременно слънцето се обляга върху линията на хоризонта и тя поддава като мек матрак.

    Ябълковото вино не предлага въпроси.

    Лек аромат на дъжд, който вали някъде другаде, някъде по-високо.

    Не намирам начин да спра да искам, дори когато не зная какво.

    Планините са толкова далеч, когато изглеждат толкова близо в яркия, трептящ от очакване въздух.

    За морето не мисля. Ленен чаршаф покрива нещата, които не съществуват, защото не са тук. Обичам ленените чаршафи повече от морето.

    Бих могла да изглеждам щастлива, защото съм, но някак не се получава. Мисля, че гените ми са следвали конструкционния план на меланхолията.

    Отдалечавам се от тялото си. Каквото и да правя, не мога да спра този процес. Вероятно трябва да правя нещо друго.

    Обаче какво?

  • Moiré

    Този ден е топла, потна длан около шията ми. Трепери. Или шията ми трепери. Или погледът ми трепери и размества точките, в които умората все още не се е настанила. Те са точно три, но три опорни топки са повече от достатъчно.

    Така се усеща въздухът – пресичат го кратки отблясъци от безсъзнание. Като мрамор. Като онези батик дрехи от шейсетте. Или бяха от седемдесетте? Застинали в гардеробите, издути, но без тела, които да ги изпълват.

    Наистина ли съм родена през осемдесетте? Тогава батикът вече е бил мухлясал. Никакво усещане за време. Какво животно съм.

    Не се научих да спя по четири часа на денонощие и да се чувствам добре (или май да чувствам каквото и да е въобще). Срамувам се, защото има толкова много неща за правене.

    Когато имам тук-там свободен ден, питам О какво му се прави. Kaffee trinken gehen, казва, защото явно аз съм го казвала достатъчно. И градът ни глътва. Толкова много места, където да бъдеш, толкова много фонтани, в които да хвърляш камъчета, толкова много фурни с кроасани, ресторанти с димящи купи солена храна и градини с катерушки, които са всеки ден различни, сякаш всяка нощ реалността се споява в тъмен пластелин и бива наново изградена сутринта в подобни, но не съвсем еднакви форми. Времето от 9 до 9 съвсем не стига. Когато се приберем, съм тъй нежно уморена, но трябва да изпея сто пъти „време е за сън“ ( тоест Аз съм Сънчо), преди да мога да се облегна на парапета с цигара в ръка и тишина между ушите. Просъскват само нишките безсъзнание, наносекундите, в които изключвам, задрасквам картината, надрасквам плочата. Мисля за мисловната картина на О, когато той изрича „време“. Представям си я като нещо безформено, пластелиново.

    Мисленето като цяло предразполага към изчисления. В повечето случаи свършва там, безславно.

    Обичаме да седим върху мраморните плочи пред един музей. Аз пия кафе от непластмасова чаша и гледам хората, които минават, той лежи по гръб върху хладната плът или събира листа и фасове и ги изхвърля в кошчето до входа.

    Когато видим деца, които са горе-долу толкова рошави и прашни колкото О, веднага скачаме и крещим hallo! Обикновено това води до шумно пиене на кафе в двора на някое ново кафене, където има нови катерушки и съвсем различни камъчета. Родителите на тези деца носят понякога батик.

    Никога не съм прекалявала количествено и честотно с каквото и да е – храна, алкохол или дрога. Кафето е единственото изключение. Срамувам се от себе си, защото всъщност съм толкова уморена.

    Може би пицата също е изключение. Едно от удоволствията на това да си от малка, неизвестна страна – келнерът от миниатюрния италиански ресторант до нас от години вярва, че фамилията ми е Искампицова и че това е съвсем нормална българска фамилия. Дали има нещо общо с пицата, попита веднъж. Съвсем не, отговорих.

    Понякога в 22 часа решавам да си боядисам косата. На балкона е толкова светло и искам да се слея с това лято по всякакъв начин, дори оптически. Чувам първата гръмотевица и тогава виждам цепката в мрамора. Но какво хладно щастие е това да разбъркаш реда на нещата!

    Нели Станева

  • Сам

    Когато той изрича името ми, гласът му се свива и втвърдява като бликнала вода, ударена от вълна леден блус. Е-то засича, музиката на шегата пропада в пропаст от тишина. Нищо не следва от това, нищото само разлиства страниците на това, което би могло да бъде. Нищото е страстен читател с бурна фантазия. Когато гласът му заглъхне, когато краснотечието му се самоубие с острието на едно име, името седи и плаче съвсем самичко на корицата на един блус албум.

  • Снощи гледах три часа как луната, надрусана с калейдоскопични ореоли, се придвижва от едната ми гледна топка в другата и обратно. Пих студено бяло вино в хамака и с великодушие позволявах на комарите да се наслаждават на богатата ми на кислород кръв. Разхождах се из къщи, омотана с чаршаф, и си мислех защо нямам дрехи, които да ми дават същото усещане.

    Мислех за всички онези места, на които не сме се любили. Възможно е да останат такива – празни от спомени, пълни с фантазии.

    Днес реката беше препълнена с дъждовете на миналата седмица, със сълзите на миналото. Бързо, хапещо течение. Спуснах се по извивките без да мисля много. Вече няма за какво да се пазя. Обаче една длан ме избута към брега точно на последната стълбичка за излизане.

    Страхувах се от вода преди, 4 години време, колкото и да я обичах, колкото и често да и се отдавах. Не се страхувам сега, обичам ли?

  • See N

    Удоволствието от сменената кожа не е задължително свързано със змията. Всъщност ставам все повече ябълка.

    Може би краят на света е близо и спокойствието е най-достойният човешки отговор.

    Толкова съм благодарна за всичко, което се случи. За първи път летя свободно, без никакво гориво, без абсолютно никакъв страх. Всяко размахване на крилата е мое.

    Откакто се заговори за втора вълна, започнах да изневерявам на петкилометровия си маршрут на бягане, който от години е един и същ: покрай реката, по моста, през една горичка и обратно вкъщи. Сега ме влече към града, към вътрешността, към централните квартали. Бягам през уикенда, вечер след осем, улиците са стихнали, но всяка градина, всяко междублоково пространство е запълнено с маси, хамаци, свещи, лампички, барбекюта, потни деца, хора с бири в ръка. По тротоарите са нясядали тези, които никаде не искат да отидат, тези, на които им е хубаво да са тук, изпънали загорели крайници, примижват под милувките на залеза, кимат ми, познават ме, аз принадлежа тук.

    За слушане докато бягам избирам най-бруталните китари от 90те и началото на века, а мислех, че изнеженият ми от джаз и техно слух не може да ги търпи вече. Може явно, когато пулсът ми премине границата на 100 удара в минута, и може явно, когато съм се разсъблякла от един куп страхове. Докато се лутам из новите си маршрути, с учудване установявам, че съм минала 10 км без да се задъхам особено. Потта си усещам като прозрачна броня, която се стяга около кожата ми в контакт с хладния мастилен въздух. Завършвам винаги със Stripped на ДМ, която не е любимата ми тяхна песен, но ми е любима камбана. Бим-бим-серотонин. После се къпя, обличам нещо възможно най-отдалечено от спортния стил и паля цигара, защото нали – да не стане прекалено.

    Първата си паническа атака получих по време на бягане. След едно техно парти, спала едва 3 часа, с гузна съвест заради многото изпушени цигари и едно неестествено, причинено от две силни кафета, чувство за свежест, се хвърлих директно в ужаса на изтръгващото се от гърдите ми сърце. Тогава ми липсваше каквато и да е култура за душевното здраве и потърсих помощ на съвсем грешен адрес. Дори и след като се образовах достатъчно по темата, не намерих знахар, който да изтръгне пирона, забит в петата ми, може би защото е бил там за да задържи, да фиксира нещо, да попречи на някакво разпадане. 4 години по-късно съм (само)излекувана и абсолютния ми победен вик чака търпеливо в гърлото ми.

    Какво активираше амигдалата ми през тези години:

    Бягане, след известно време остана само бягане над един предел на натоварване.

    Филми, въобще визуални истории.

    Всякакво чувство за неразположение, дори и най-невинната настинка.

    Новини от всякакъв род, разговори за политика.

    Всякакви фундаментални закономерности на физическия свят.

    Концентриран алкохол.

    Разстоянията.

    Телефоните.

    Понякога и писането, но на това някак си успявах да се наслаждавам. Добре че не съм изтръгнала съвсем корените на мазохизма от себе си, иначе щяха да са горчиви, сухи години.

    Времето (четвъртото измерение). Загубих ужасно много време с това.

    …. (ще добавям като се сетя за друго. Вероятно ще разгърна хартиените си дневници за съвет. Иска ми се да запазя всичко. Фактът, че списъкът засега е толкова кратък засега, е истинската заря на празника)

    Между другото, тази година ще излезе втората ми книга. Всъщност щеше вече да е факт, ако нещата не се бяха забавили поради все същите причини, които нежно и умно забавят всичко друго. Тъкмо ще имам достатъчно време да я поискам истински.

  • Един месец аз, преди да станем ние

    02.02

    Кожата ми е толкова суха, обаче почеркът ми набъбва.

    03.02

    А ми донесе от Берлин vintage клин с тигрова щампа и той се превърна от ирония в любим за нула време. Непрекъснато го нося, а когато го нося, О сякаш много по-често се завира между краката ми. И мяука.

    04.02

    Разтопявам се в перфектната прегръдка на младата година. Пълна съм с нещо, което не е думи. Трябва просто да свикна да не бъда лирически герой за себе си.

    05.02

    Идеята да прекарам лятната ваканция в България милва пръстите ми и ме кара да прекарвам часове в търсене на къща на брега на морето. Малко преди да резервирам, ужасът се завръща и затваря браузера.

    06.02

    В повечето време ми е невъзможно да говоря на български с О, сякаш не съм сигурна в правото на този език да съществува. Налага се да се насилвам, а това не го мога. Както винаги, когато си блъскам главата върху нещо дребно, се чувствам ужасно и непоносимо сама.

    07.02

    О изговаря името си Ошо, произнася го с японско ударение. Вътрешното му напрежение стихва, когато го виждам извън детското му тяло. Избира си жълти или розови дрехи. Винаги носи само една ръкавица, която не сваля и вкъщи. 

    08.02

    Преливане на една чаша вода в друга, докато не остане и капчица в двете. Обаче не всяка битова медитация става за метафора, която да обясни каквото и да е в живота.

    09.02

    Искам други думи, други комбинации, друг ритъм, нещо съвсем ново, без корени. Езикът, който плахо стъпва по страниците на тетрадката ми е толкова скучен. Бих изгорила всичко, но вече научих, че от тази литературна пепел Феникс не излиза.

    10.02

    Семената се разпукват, дращят почвата, гъделичкат ме през обувките. Птиците разчертават налудничевата, мокра аура на небето. Потя се от студ, бълбукам вътрешно. Отрязах 30см коса. Природата си знае.

    11.02

    Писането за безсънието ми причинява още повече безсъние. 

    12.02

    Искам полудели от живот цветя.

    13.02

    В тъмната длан на небето е цопнала медуза. Нощните пръсти я стискат, от желираната и плът прокапва топла влага. Седя на балкона на февруари, но пуша на брега на морето. 

    14.02

    С. нахлува в спалнята, троши крехкото ми време от тишина, преди да се предам на умората. Изнервена съм и едва вдигам поглед от екрана на лаптопа, от отражението на главоболието си. Писането не върви, и аз не вървя, лежа тук като празна дреха. Hyperbodyrobuten, изрича той, ако ти трябва дума, козирува и затваря вратата след себе си. 

    15.02

    Всичко иска да завърши: очите на това, което си погледнал, затварят твоите очи.

    16.02

    От толкова много pressure ми се прииска depression.

    17.02

    Остава това – разкривено лице докато

    влака към тъмното чакаш,

    миглите сплетени в лотос, ръцете ти

    в мудра „пет чанти държа“.

    Жените във ханша си всичко събират,

    място достатъчно, стегнат капак,

    olla de presión.

    18.02

    Когато всичко се намества както трябва, шумовете на света се наслагва и създават тишина. Визуалните стимулации затихват. Другото време унася сетивата ми. Отделям се от тялото си. Това, от което най-много се страхувам, което най-много желая. И. се обади. Всичко тече.

    19.02

    Колко съм щастлива, безумно щастлива. Колко щастлива съм винаги, без дори да го разбирам.

    20.02

    Мислите ми са ориз в скъсана торба.

    21.02

    Той пуши ДМТ, аз се упоявам с усещането, че съм загубила завинаги желанието нещо извън мен да ме променя. Виждаме, горе долу, съшите неща. Скучно ми е.

    22.02

    При всеки успех в работата си се натъжавам. Сякаш се плаша от възможно доказателство, че съм на точното място. Ако съм на точното място, нямам причина да си тръгна. Ако нямам причина да си тръгна, нямам бъдеще.

    23.02

    Едва балансирам върху летящото си парцалче, но па е по-добре, орколкото върху земята.

    24.02

    Нещо се случва, не знам какво.

    25.02

    Петото годишно време няма да го бъде. Онова колче, забито между обещанието за зима и обещанието за пролет (и двете неизпълнени), около което трябваше да завържем въжетата си от надежда. Сега накъде по тези празни улици?

    26.02

    Защо най-тъжният пантон се е настанил така удобно в небето, вече толкова време?

    Ушите ми са запушени със шума.

    27.02

    Възможен ли е такава душевна зрялост, в която въпросът защо не съществува? Това загуба ли е (на любопитство) или печалба (на време за други неща, например – за живот)?

    28.02

    О държа ръката ми, докато заспиваше, а аз мислех единствено дали съм я измила достатъчно добре. Имам предвид всички гънки на битието, в които може да е влязло нещо неприятно, което да го зарази, дори и с настроение. Измих ли страховете си, преди да вляза в детската стая? Ръцете ми са сухи и на места разранени, точно като това вътре в мен..

    01.03

    Дни за виене на свят. Толкова съм уморена. Искам да лежа дълго в топлото си, намазано с кокосово масло тяло, и просто да бъда. Но да бъда сега е и най-опасното нещо.

    Например, една кола току що почти ме прегази.

    Например, не мога да спра да чета новини.

    02.03

    О полага глава върху краката ми, тих мартенски вятър разтърсва кръвта.

    Паниката се е преоблякла като интуиция или интуицията се е преоблякла като паника?

    03.03

    Усещането ми за мен самата се преоблича периодично в тъмна стаичка, далеч от мен. Какво ще излезе оттам? Епитет, разрез върху драскотина, липсваща тъкан, нещо ново, нещо подарено, разтегната плът. Измислям език за тези сезони. Всеки дума, всеки поглед е монета за ново завъртане на въртележката. Всяко завъртане е на същото, което става друго. Друго време.

  • insta(nt) summer pleasure

    Непрекъснато се спъвам в ангели

    Нещо нежно придърпва одеалото на бъдешето върху мръзнещото ми от „беше“ тяло. 

    Стоя тихо в пространството между биография и идентичност.

    Помолих да не идваш още. Но второто кафе разлях на пулта си, защото светлината се смени с дивашка скорост и обърка пощальоните на тялото. Помолих да не идваш още, но молбата ми се върна и ме зашлеви обратно с ужасно неприятна ми прегръдка. Обгърна ме отново онова отказване – от гроздето, вината, светлината ти. Голямата ти носталгична гръд и дрехите, които дращят, да, дори най-меките, и тази поза на нещастник с две тетрадки, чакащ влак, и нея мразя. 

    Понякога е трудно. Но и трудното е само труд за някога.

    Днес говорих почти цял ден на немски с О. без да се усетя. Немската ми реч тече много по-бързо и гладко. Българският все повече се превръща във вътрешен език, с който само пиша и кодирам сънищата си. Език – робинзон крузо, обграден от океаните на дните ми. Понякога изпосталял и болен, понякога – див и щастлив в самотата си, проснат върху топъл пясък.

    Септември винаги ме запраща в ъгли, потънали в страх. Но тази светлина. Тази светлина, режеща през слабините на меланхолията.

    О продължава изречението ми.

    Портрет с чаршаф в неделя, 6.30.Зад гърба ми 51.5 работни часа, 18 кафета, 5 медитации, 2 бири, 3 чая от валериан и последните петна лято, разпиляни по отминалата седмица. Няма да чистя, оставям купа да се трупа без ясна цел, но с леко сърце. 

    Мое бяло момче,  от север прокапва хладът на горите
    и дъхът на цигари, и шумът от съвсем други, много сериозни, студени игри. 
    Но пред прозореца зяпнал, в пухена броня, си ти. 
    И в очите ми – ти. Само ти си.

    Нищото така ме плашеше преди, че избягвах да затварям очите си. Страхувах се от това, което не е. Но времето, което търся, е нищо. Време,  в което са разгънати гънките от сгъването в кутията на сегашното,  където всяка мисъл намира плътна,  осезаема форма,  всяка гледка – шерпа за тежката памет, където моментите се сменят,  без да свършват. Това време пише,  за да не прекъсва потока си,  а потокът се състои точно от вибрациите на това,  което не може и остава в нищото. 

    Когато искам да бягам достатъчно дълго, за да разкъсам фазерите на някое настроение, обличам тениската, в която приветствах О на този свят. Дишам и оглушавам от шума на кръвта си.

    не стигнах Zermatt, но
    шахмат с подути прасци и
    само едно стихотворение ме дели
    от пътя обратно

    Сутрин в пет решавам,  че бъркочът път-кафе-тракане по клавиатура-ровене в папки ми е вкусен или поне интересен, разбърквам го с кукленски крак и така прекарвам безбройни часове,  сърбайки надигащата се сухота в гърлото. Накрая тръшкам пета в Del и крещя: дайте ми от сладкото,  от дърветата,  от детето ми, от меката светлина на здрача, от цветните петна в очите на приятелите ми,  които не съм виждала отдавна. И тръгвам да изпия лятото, разгърнато в два часа, милвам кучета и котки, завирам пръсти в кал и в пшеничени коси,  събирам остатъците си от наивност в кофичка за пясък, прегръщам потта си и чуждата, докато ми прилошее от умора. Утре пак нещо горчиво за храносмилане на най-хубавото и така до края на света.

    Ни капоейра, ни футбол, ни танц, но оветяване на облаците.

    Еднооко овесено чудовище с есенен перчем. Свят, излюпил се наново. 

    Още малко от същото. Още малко брррр привечер, петно в реката, докато птиците си избрат клон за нощуване. 

    Реките сега преливат във въздуха. Превърнах се в едната си Ела,  върнах си времето и простото удоволствие от това : всичко да е казано. Да си имам дневник и нощник: места,  където нещата да намират правилните си чекмеджета, чувствата да не раздират контурите на всяка qualia, само леко да притискат главата ми, да са прозрачен Qual. Да съм животно, тоест жива, жива, жива.

    Култура на грешките.

    Август – рошавата лъвска грива, 
    мръсен джоб с презрели дренки
    и ръждясал (и заключен) изгрев. 
    Дни – преди дори да се повдигнат, 
    грохват, мокри си отиват. 
    Вечер се завивам
    с кожата на сенките им.

    Не вярвах, че е възможно този възел да продължи да се затяга. Може ли повече от онова новородено разкъсване на астралните ми вътрешностите? Може ли повече от онази върховна крехкост на свръхновото ти тяло? Може. Тук, където ти растежът ти избутва навън моето собствено съдържание. Където ти пееш, докато те приспивам, където делиш храната си с мен, калибрираш погледа ми и тактуваш вечерите ми, където крачките ми се забавят до скоростта на твоите. „Ще дойде мъж и ще те промени“ пророкуваше баба ми, но едва ли е виждала точно теб в пророчеството си. Излягам се в това, което аз виждам, като в хамак от паяжина.

    О, любими, тялото ти! Тялото ти, дето все се настанява в чуждо тяло.

    Геометрия на махмурлука. Диаметрите на две чаши бяло вино, поставени върху хипотенузата на тяло, докосвано настойчиво от пръстите на остаряването, умножени по странна и плашеща непоносимост към етерите. Резултатът е влюбване във водата на степен 35 и нова формула за променяне на съзнанието, все още неизмислена.

    Библиотеката ни е направена от прилепени една до друга щайги и е на нивото на пода. О. се занимава от шестмесечен с разхрърляне на всички книги по килима, полягане върху тях, намачкване на страниците, олигавяне на гръбчетата и от скоро – със сърцераздирателни опити да ги върне обратно в щайгите. Днес за пръв път намерих всичко в сравнително приличен вид – с изключение на тази книга, която все още лежеше на земята. Аз я пъхнах в една пролука, но малко по-късно отново я намерих сама – този път в кухнята. Оставих я да лежи там и сега – сега я намирам на малката масичка – щайга до матрака на О., където обикновено оставям биберони и детски книжки за четене. Искам силно усещане за level up в момента.

    Между другото – този сок, който се стича по китките докато обезкостяваме плодове, са сълзи от радост, намерили друг излаз.

    Чувствам тялото си много по-интензивно, когато го пращам в месомелачката на пикселите и от наблюдавам как от другата страна изплува отражението му, сглобено другояче.

    Ще поговоря малко с пода, а после и с тавана.

    Почти недоловомо, но вечер в шепата ти шумят океански течения.

    Кафе с бадемово мляко и банан за закуска, докато търся изход от леглото си. 

    Едно раздрано платно развява небето, под него – кораб в бутилка, бутилката – в гърлото.

    В неделя на църква. Свободата е зелена и е точно двадесет минути вечна. Толкова, колкото да те пренесе течението от язовирната стена до мястото, където гори огънят ти. Когато видях #Aare за пръв път преди много години, усукала здраво центъра на Берн, затреперих от тласъците, които безумно красивото създава в гръдния кош. От ефимерното във физическото, от абстрактното в реалното. Там водата е близо до извора си и е буйна, магически синьозелена, като извънземен коктейл. Тук, където живея сега, е кротка и мъхеста, влачи тялото си като пълзящо растение, наситена е с миниатюрни рибки и аромат на пушек. Полу на шега, се поздравяваме с #AareKrishna на брега. Плувах тези двадесет минути и вечерта преди да родя и оттогава ми е много, много сериозно с тази религия.

    Когато слънцето насити хладния нощен въздух, все още търсех възели, в които да вплета съня си. Може ли да облегна изморените мъгли в очите си върху безкрайното ти синьо, небе, да се впия в тънките, сочни мускулни жилки на облаците?

    Само сегашното време може да приюти дуализма. И миналото, и бъдещето имат само по едно лице – често съвсем случайно избрано, набързо лепнато върху празнината, която всъщност са.

    Не станах майка. Придружител съм, тъй както придружавам и собствения си дъх. Не аз дишам. Не аз те създавам. Просто стоя с широко разтворени сетива до това ново време и го прегръщам. Просто датата на рожденния ми ден се смени – безвъзвратно. 

    Боровинки, изпълзели сред ревнива коприва, парят пръстите, кърви езикът. Което не изядох, се превръща в ликьор. Отново това странно време – на беритба, на подготвяне за нещо приказно.

    ова цветенце иска да ви помоли да изпратите колите си в космоса (заедно с радиоактивния боклук), да не купувате нови дрехи (тези на царя са ок), да пътувате бавно (или вътрешно), да не използвате пластмасови торбички и да не ядете други животни (освен ако животът ви не зависи от това). Също така нещо за сламките, безумното разхищение на хартия и искането на неща, които са далече, на всяка цена. Предлага и алтернатива – да намерите друга планета за живеене точно толкова бързо, колкото се изчерпват силите на тази. Бележка за мен – спирам авокадото. Тежко, но важно решение. 

    Вали тъй благо. В подплатата на стаята съм, влага блика от тавана. Ваканцията ми далеч от мисленето, в страна Чувствèния, е приключила. Започва друга, другаде, къде – не зная.

    37 градуса. Още една седмица Меркурий на раменете ми,  още един камион товар сънища за сънуване. Порите ми са бранденбургски порти. Преливам,  нищо не се вмества в тялото ми. Всяко излишно действие затихва в сянката на намерението си. Слънцезащитния ми крем функционира като ракета за .О., пинсетата за вежди подпира тялото на едно растение,  обективът ми е омазан с пюре от фурми,  огледалото – облепено с непрозрачен филтър. Между зъбите ми проскърцва пясък от места, които не познавам. На толкова високо гледката се свива в замайване. И това за пръв път е добре.

    Кое е оставил толкова много следи по музиката?

    Подай ми най-острия молив, достатъчно остър да остави следа върху памука в главата ми.

    Напред! Денят облива тялото и тясното се пука като диня! Навън препускат думите и там, сред тях, ни има.

    Уж близки са ми – тази биполярна светлина, това мокро слънце, тази мека длан на идващата буря. Но не преставам да им се чудя. Вървя бавно, докосвам, дишам, вътря очи в пет посоки. Вървяла съм така хиляди години и всеки път се спъвам в този процеп във времето, наречен сега.

    Косата е част от нервната система, колкото повече от нея има,  толкова повече е буферната зона между крехкия център на човека и света. Освен това – приемник/предавател,  торба за вятър, възглавница,  шал, губене на време, легло за насекоми, дразнител, изящна буря и още много, много…

    Това, което ме дърпа, съм.

    Всяка вечер
    пеещото дърво пред прозореца
    търка клони в тишината ми.


    Вчера беше one of those days и към края на следобеда беше ясно, че кашата в главата ми се втечнява и се превръща във водопад от сълзи. Нямах възможност да се оттегля, а и така и не разбрах докрай теорията защо не трябва да се плаче пред деца. Така че просто седнах пред него и ревнах. Бучах и треперех с цялото си тяло. Той ме гледа няколко минути съсредоточено, след това започна да се смее на глас. Явно нямаше категория за това, което се случваше, може би мислеше, че разкривеното ми от плач лице е нов вид гримаса, с която го забавлявам, нов вид игра. Колкото по-буйно хълцах, толкова по-бистро се смееше. Накрая просто не можех да бликам сълзи, ситуацията беше толкова абсурдна, че и аз се засмях. И се сетих (Dostoyevsky, was it you?), че хората са нещастни, защото не знаят, че са щастливи. Горе-долу по това време ни плисна залезът, по-ярък от всеки изгрев, който съм виждала .


    Тази седмица се наложи да остана вкъщи, защото яслата ни е затворена. Отново усетих – колкото повече време имам, толкова повече времето ме има. Часовете ме поглъщат, безбройните възможности ме разкъсват, нищо не бива завършено, трупам купчини от разхвърляни потенциали, идеите подуват главата ми, загубени в зле картографирания терен, без път навън. Накрая на деня съм толкова изтощена от вътрешно движение, че мускулите ме болят. Нощем сънувам казарми, сънувам себе си, подложена на военна тренировка, на противоположното на живота ми. Сутрин наблюдавам детето си, чието първо действие след събуждането е да се втурне към чекмеджетата си и да извади съдържанието им навън, разхвърляйки ентусиазирано, смеейки се на глас. И си мисля – сигурно има някъкъв смисъл в хаоса, щом съществува като инстинкт.

    О, не преставаш да напомняш, че идваме от тъй далече, от някоя звезда, избухнала от щастие, гръмнала от многоцветие, свила се от неспособност да износи многопластието на човечеството. Че земята всъщност става за това. 

    Просто да седя и да се разтопявам, духът ми да скимти на тясно, земята да е спряла. 

    След раждането на дете, разпадът на тялото явно засилва стремително скоростта си. С изпълнена биологична мисия в раницата, процесите на изхабяване и умора, чакали услужливо на standy, под маската на „не знам кой ден е днес, а камо ли на колко съм години“, се втурват да догонят календара. За пръв път познах изтощение, грип, бръчки, желание да почивам вместо да съм навън, нетърпимост към определени храни. Раните ми заздравяват по-бавно, мускулната треска се появява от минимално усилие извън комфортната зона, а сега и се разхождам и с тегнеща болка в сухожилията от няколко дни невинно скачане на въже. Всичко това щеше да бъде много тъжно, ако не беше толкова интересно за наблюдаване. И ако не беше другото, вътрешното движение, все по-гъвкаво и фокусирано.

    Животът през лятото, каквато и форма да има, е синоним на ваканция. Още от онези училищни години, когато дните между юни и септември се разточваха като гъст мед върху кожата, протяжната топлина винаги успява да ме накара да се чувствам истински свободна. Работата изобщо не променя това усещане, напротив – обогатява го. Чистият хлад в офиса, сладоледите, които някой винаги носи, розовите бузи и измачканите ризи около мен – всяко движение се превръща в игра, всеки проект – в приключение, всеки контакт – в приятелство. А часовете са толкова много, вечерта никак не бърза да се превърне в нощ, обикновено кисне до мен в хладната прегръдка на реката, която минава пред блока ми, и търси рими на думата щастие. Безгащие е само една от тях.

    Юни, месец на първите стъпки, на първите къпания, дъх на сънен бъз и разсипани поля от мак, к тъй нататък, благодаря. На балкона е Испания, под мишниците ми извира Тунджа, а върхът на Девицата бди върху голата луна. Тази пулсираша мощ, която не идва от мен, но е изцяло и истински моя, тази искряща радост, която пронизва, тази несекваща прелест да съм будна и да е юни, отново.

    В един момент осъзнавам, че списъците за пазаруване са заместили упражненията по хайку, бърборенето на О. – музиката, бързането за ясла и работа сутрин – медитационното трансцендиране, любовното тяло на хартиения дневник – работата ми по онзи горящ роман. И ми става хубаво, ужасно топло ми става от несекващата мощ на промяната.

    Вечер рано, вечер рано, в неделя, в неделя. Хора, меки като хляб. 

    А тялото е писта, с която ти се надпреварваш.

    Честите дъждове непрекъснато рестартират лятото и всеки път го намирам недокоснато, току-що разопаковано от влажната почва, абсолютно и неописуемо добро. 

    Метнах го в раницата и тръгнах към гарата. Исках да прекосим поне една граница, защото ме тресе люта носталгия по релсите и по съседните езици. По пътя ни наваля дъжд, забравих пин-а на картата си, запознахме се и милвахме две кучета, накрая точно на перона реших, че е време да променя усещанията си за това какво е пътуване. Завъртях подметка на кец, хлътнах в една палестинска изложба, после в кварталния макдоналдс, където не бях стъпвала никога и където едно индийско семейство празнуваше сватба и ни почерпи с пържени картофи и минерална вода. 


    #инстаграм     и въобще снимането понякога наистина ме спасяват от хедонистичната спирала в ДНК-то ми, принуждават ме да задържа внимание върху неща, които иначе биха се слели с настроенията, биха приели цветовете им, биха се загубили. Дори и крехките секунди присъстващ поглед, които ми осигурява обсесивнито снимане на каферъкакнигазалезчаршафкракакоткадете, са достатъчни да полеят почвата на благодарността. С времето нуждата от инсцениране намалява. Очакване. Какво ще поникне от там? Какво ще поникне от теб?

  • Буквализъм

    Безцелна, неуправляема тишина. Черно кафе с вкус на марихуана.

    Да се страхувам от това, което се случва на другите.

    Нели Станева дневник

  • Мръсна вода

    Изсипвам в очите си това, което виждам, наведнъж. Дано измие онова, което е невидимо.

  • Тихо

    Шумно е отведнъж. От къде идея този бас?

    От тук. Това е сърцето ти.

  • Тъмна луна

    Точно това езеро тъмна луна

    замервам с блестяща монета надежда,

    и чувам как пуква о̀ дъното

    като череп по гладка повърхност

    от сънища.

  • Animula vagula blandula

    Едва-едва изхвърлена отвъд, плахо чукам по черупка с главоболие, но отваря се главата ми. Люспите от спомени в краката, слънцето, издуло тишината, колко е познато всичко, но не искам да е мое, а и аз се нямам. Този ден навън е възпалителен, пълен е със течности без твърдост, пълен с очертания за повече (явно тук, сред този сън, се ражда празнотата). Някъде стените се пропукват, някъде празнуват пълнолунието, още виждам в другата страна, където съм пораснала до трийсет грама.  Тук съм под карфицата на юли, тук се чувствам приютена от пръстта под стъпалата си. Една река отнася, после връща, после пита „Ти ли си?“

    Заякнала от кал,  вместо да политна, кимам аз.

  • Ante Patrum

    Бреме не, но много зряло,

    плътно време

    и нова точка, нова

    ос за същото въртене.

    Натежават само костите.

    Мозъкът прокапва в ханша –

    като в казан с бензин и плът

    и огън,

    разтваря се до нещо друго.

    Нощем

    божественото семе

    с работливо нетърпение

    бучи

    и разполовява

    и споява чудото.

    Свивам се на топка

    край корема си,

    с език прокарвам линии

    в това, което съм

    и ще съм,

    прокарвам новите артерии

    и вени,

    завършвам дълго,

    но несложно изречение,

    започнато насън.

    Съвсем ритмично плува

    пулса ми

    в това море.

    Вероятно съм пристанище

    за слънцето.

    Пристанище за новите

    течения.

    От под водата се надига изгрев,

    петно от радост върху първа страница.

  • Сестра

    Там, където ни боли,

    било домът ни, или

    ще бъде временно пространство

    за още малко

    от забранените игри.

    Момиче,

    солено от праха на изгрева,

    сега и двете сме се скрили

    точно там, където

    всъщност трябваше да сме сами.

    Там, където ни боли,

    но капе буйна радост.

    Там сме онези двете, дето

    в тъмното се хилят.

  • Н

    Нима някога, някой си, в някоя точка

    на тази смирена планета,

    наистина търсил е щастие?

  • От другата страна

    Когато бях на 13, се научих да медитирам. Всъщност, думата “медитирам” не е правилна, твърде надраскана e с Изток, твърде затисната от глупави книги за самопомощ, но за друга по-добра не се сещам. Това, което имам предвид, е отделянето на съзнанието от ежедневния трафик на мислите и съответно “спускане” или “изкачване” (терминът, отново, зависи от нивото религиозност или атеизъм) в по-чисти, напълно естествени пространства за живеене. Това може да бъде постигнато чрез молитва, танц, транс, мълчане, съсредоточаване върху дишането, броене на овци, котки, както и още поне дузина техники.

    В някой скучен ден от детството си, вероятно в училище, съм чула, че човек не използва пълния потенциал на мозъка си, а едва 10% (твърдението се оказва в последствие ужасно преувеличено, но детството за щастие не е период на съмнения), което ми се стори голямо прахосничество – как така ще притежаваме този инструмент и няма да го развием повече от 10%? Нищо чудно че не знаем практически нищо (за космоса и важните неща като например откъде идваме, защо и т.н) при такъв малък обем на оперативното устройство. В този дем реших да стана мозъчна спортистка, заради това зарязах балета, а по-късно, все още отдадена на каузата си, пробвах какви ли не наркотици, въпреки томическия ми страх от възможните им странични ефекти.

    На 13 ми попадна и някаква окултна книга, в която се говореше за мозъчни вълни – алфа, бета, гама, делта (не ги търсете – такова нещо не съществува) и начините да преминаваме между тях. Пробвах веднага – трябваше да броя от 1000 до 1 (което си е всъщност и досега съвсем легитимна техника за успокояване на мозъка). Понеже още тогава бях амбициозна до болка, исках естествено да мина от алфа директно поне в гама (делта е състояние на сън или на будно състояние с голяма просветеност, ерго е достъпно едва след много работа). Започнах да броя не от 1000, а от 10000 до 1, очаквайки по-масивен ефект. Стигнах до числото 60 и той дойде. Той беше наистина в мъжки род.

    Няма да описвам какво е медитацията, думите винаги звучат високопарно, а и тенденцията е да създават напрежение у тези, които не са я изпитали. Знам и какво е да се опитваш да я достигнеш, но ежедневния ти трафик да не ти го позволява и всеки път да те придърпва агресивно обратно към себе си, ще се огранича с това – медитацията е приятно и ненатоварващо, почти ваканционно състояние, много здравословно и според мен трябва да се преподава в училище. Истински интересните неща обаче се намират отдолу, а дали ще ги наречем “гама”, “делта” или сън, няма значение. Важното е само, че ги има и са достъпни, но не винаги и това е в реда на нещата. Освен това не са съвсем безопасни. В един момент това отдолу става толкова интересно, че започваш да не различаваш вратата за връщане. Аз обаче нямам причина да не искам да се върна в този, в горния, свят, толкова твърд и хаотичен и все пак – мой дом. Така че засега измервам успехите си в мозъчен план не по разтоянието, което съм изминала, а в успешните си завръщания в ежедневния трафик без сериозни рани от пътуването.

    Нека ви разкажа за него. В бета света нещата изглеждат почти като тук, физичните закони почти все още важат, така че разказът ми едва ли ще ви се стори особено странен. Преди да премина на другите неща, вижте какво намерих в предговора.

    Когато стигнах до числото 60, не знаех какво следва след това. Смисълът от числата и броенето се разводни в синкава, препечена лятна мъгла. Бях в или се състоях от пейзаж, който от тогава съм разпознавала многобройно – хълмове в ляво, жълтеникави полета в дясно. Откъм хълмовете тече бяла каменна пътека директно към мен. Спирам да се движа, жизнените ми процеси се забавят, дишането съвсем естествено зацикля в схемата на големите майстори (издишването е по-дълго от вдишването с пъти, гладът за кислород, маскиран като глад за живот, всъщност представлява глад за смърт, настъпваща от войската на свободните радикали). Издишвам и стоя на тази пътека. От нея се отлепя Той и върви към мен. Облечен е в простички светли дрехи, има дълга кестенява коса (не се хващайте за това, то е просто символ на нещо друго, както казах в бета нещата носят дрехите на реалността, макар че са толкова други). Външния му вид губи важност обаче. Върви и гори все по-силно и все по- към мен, като запалена стрела, която някой е изстрелял. Лицето му е ведро и аз се радвам да го видя, радвам се, че той съществува. Той съществува, за да изиска нещо от мен, смело и безсрамно да изисква може би всичко. Без глупавата любезност на цивилизования свят, той иска с най-чистата искреност моето присъствие. Приближава се, но ще му отнеме години да ме достигне.

    Това беше първата ми медитация. А сега разбирам всичко. До другия урок.

    Nelly Staneva

  • Рай

    Единственото общо помежду ни – смеем се еднакво гръмко, когато си представяме как човек би изял собственото си лице (започва винаги с левия ъгъл на устните). И това май е достатъчно.

  • А ти какво правиш по цял ден?

    8.30 будя се, но оставям в леглото като

    противоположна тяга на неврозите/

    сутринта е много еротична, когато не е описана предварително в графика ми/

    замайване на главата при всяко движение, пердетата въздишат и така нататък/

    9.30 пия кафе, съвсем обикновено, от старата италианска кафеварка/

    нямам никакви спомени, свързани с нея

    тежкият кафеавтомат е от месец в ремонт/

    явно имам не само кафе култура, но и култура на бунта все още/

    и някаква нова любов към лесното

    9.40 наблюдавам облаците (няма ги) и птиците, които кръжат около балкона/

    за две години научих разновидностите им (от википедиа) и езика им (от ютюб)/

    сега крещят “земни нашественици, земни нашественици” и наистина – на поляната пред блока играят деца/

    9.45 виковете на децата не ме дразнят вече и не смущават написването на един куплет неангажираща поезия/

    пораснала съм/

    готова съм/

    10.00 пиша легнала на дивана три страници – на ръка, свободен текст, след което съм страшно уморена и лявата ми ръка изтръпнала/

    имам чувството, че е минало ужасно много време, а всъщност се е изтърколил само половин час/

    винаги се стряскам от грешните си възприятия/

    10.30 чудя се какво да правя и се чудя защо винаги трябва да правя нещо

    11.30 не зная къде отиде един час време, вероятно съм го изтървала от балкона, но сега съм гладна/

    12.00 омлет, кифла с малиново сладко, портокалов сок, един куп пресни ягоди/

    изпитвам изключително удоволствие от яденето в момента, но заслугата изцяло не е моя/

    храната е станала по-красива и изпитвам отново желание да я снимам, също както преди пет години, когато С. ми обясни принципите на картофите с месо и сос/

    14.00 два часа съм прекарала в ядене, мислене за храна и стихотворения, в крайна сметка знам как да ги обединя/

    желанието за обединяване е желание за опростяване, винаги съм страдала от противоречивите си интереси, едва в последните години установих, че е възможно да се свържат всички те в едно хомогенично цяло/

    “колаж-сюблимаж-тралала-кажи го на френски, ако не си убедена съвсем”/

    този път си вярвам обаче, или едно мъничко много ярко нещо в мен вярва и това е достстъчно/

    15.00 записвам в дневника си, че днес много мисля/

    преглеждам страниците назад и добавям тук-там напосоки “много мисля” с няколко удивителни/

    комбинацията от думи “много мисля” загубва смисъл при повишена употреба/

    15.30 на балкона се е проснало едно такова нахално слънце – мръсно и потно, издишащо цветен прашец, примижвам и кихам от радост/

    16.00 тръгвам към Fahrbar за следобедното ми бохемско пиене на кафе/

    понеже отваря в 16.30, сядам на един камък в съседство, стартирам таймера и се спускам в кратка медитация, десет минути в онази бяла светлина, с която се запознах на 13 години и която известно време не ме допускаше до себе си, но затова пък сега много повече/

    16.15 аз не съм, аз е/

    16.20 северно сияние в главата, Африка в краката, тропическа гора в средата/

    толкова е тихо в светлината, че се чува музиката на кръвта/

    16.30 Fahrbar отваря и аз се местя на една масичка, окупирам Die Zeit, няколко усмивки и отново примижвам под слънцето, трудно се чете, но какво друго да правиш тук, сред обречените/

    17.00 следобедното слънце – заряд, забравям за носталгията по изгревите/

    очите ми по това време започват да отказват, пробвам диоптърни и слънчеви очила, не се получава кой знае какво, затварям очи/

    така е хубаво/

    19.00 въздухът е нощен вече, нищо че камъните отразяват светлина все едно е ден, очите ми проглеждат отново/

    завършвам цикъл безсмислени, но приятни разговори и се опитвам да стана от стола/

    установявам, че гравитацията ми е някъде другаде, а седенето не ми понася по принцип/

    19.30 разхождам размекнатите си крака по улиците на това предградие, каква тръпчива хармония, по дърветата са залепени петна от слънце и това е/

    всичко, което искам/

    20.30 едва пристъпила в къщи, усещам аромат на месо с картофи и сос/

    и тук свършва поезията

  • Гора

    Дълбая сред пръстта

    до unravel и захлупва ме

    гората.

    Ravel ме придружава

    по стъпките обратно.

  • Картография

    Сгъната на две хармония

    под топла и мъглива тежест.

    Дишам като в стара книга.

    Облаци покриват хоризонта.

  • речник

    “ прекалено“ (измерено в гр., кг. или в единици радост)

    1. задоволяващо количество
    2. тъкмо достатъчно
    3. етим. калèна на толкова много, че иска още

  • 1dl. June

    Светлината е решила

    да остава.

    Гърлото на вечерта

    преглъща жадно

    и се задавя в топлина.

  • Лятна буря

    Изчистено от детските игри,

    небето е покрито с бяла кърпа.

    Зад нея репетират бойна сцена.

    Печелят традиционно мъртвите.

  • Vice versa

    Абсолютното на сетивата

    е просто отпечатък

    на измислено очакване.

  • Ardon

    Погледът отгоре

    (твоят личен птичи поглед)

    не съдържа нищо,

    освен летежа ти надолу.

  • Един и същ сорт плодове

    Ще отхапвам главата на всеки банан,

    мислейки само за теб.

    Ти са там. Там, където ни нямаше,

    в плодово, сочно вълшебство.

    Крайно сетивна, голяма,

    и сочна – като белег от рана.

  • Сянка

    Понякога прекарвам дните си като сянка върху чаршафите. Появявам се при изгрев и съществувам само няколко безкрайни секунди, докато мъглата на Дългата долина ме изтрие от деня, както обича да изтрива контрастите.

    Вечер не мога да се намеря, но чакам в тъмното.

  • Soledad

    Бяла е стаята, почти символична, почти нереална, светнала от празнота и радост. Седя с изпънат гръб по средата ѝ, обгърната от полупрозрачна златиста тъкан, и се взирам на изток. Прозорците са широко отворени и гледката е разперила ръце за прегръдка. Виждам как пенливите вълни, тъмносини в недрата си и сребристи по периферията от раждането на изгрева, напевно настъпват към плажа, докосвайки все повече от бежовата плът на влажния нощен пясък. Една нежна розова ръка докосва челото ми…

  • Точки

    А сега накъде с любовта, за която

    няма място в страстта, няма място в телата?

    Във земята протича, където ще мие

    като чиста вода начертаните линии.

    И за тях ще тъжим с философската мъка

    на изхвърлените от кръговрата на същото.

    Свободни от себе си, две безпосочни

    пространства, които се свиват в две мънички точки.

  • дни

    слънцето разгръща страниците на света

    всички до една са празни

    къде ли съм те писала

    досега

    питам времето

    отговаря ми със още светлина