Самоуверена сребърна светлина се изпречва, трака по подводните камъни, цъка с уста, толкова тъмносиня, че денят се обръща и замлъкват цикадите, никакво тръгване без стихотворение, както и предполагах, затова и затварям този размекнат от топло тефтер, с натрошените му идеи и замъци, погребани халюцинации, хитони от пластмаса – затварям всичко без форма, която би ме пропуснала, не преминавам нататък, не стъпвам на сушата.