Това лице, което е избягало
от огледалото до входната врата.
За кратко появява се в прозорец,
подобно слънчев лъч, прескачащ
осемте минути с максимален пулс,
или в изпъкналата буза на лъжичка,
за да се разсее от ръцете ти,
докато келнерът ни носи бира.
Лице, което не расте, във всеки смисъл,
вярно куче на контура, формата
и важното. Дори разрошено и сънно
напомня стих, не патетичен хаос,
не майка си, не всяка трета
и не изисква работа.
Лице, което прекроява дължината
извън физическите очертания, които бягат,
плачат, мокрят се, сплъстяват.
Лице без никакви очаквания.
Драскам на салфетката, която също ще изхвърля:
има едно око на шията ми,
отворено сега за възможността
на пръстите ти, а примижват другите;
докосването се разпространява
по незащитено и обезкосмено тяло.
„За красота“, ми отговаряш,
и аз изпивам с радост глътката,
която, гола, нищичко не обещава.
Етикет: поезия
-
Автопортрет с къса коса
-
твърдокрехки
копторите за този бог, за този
притеснително добър рушител,
за ароматите му минзухарени, за
пръстите, топени в тъмнорозово,
за тънката му кожа, мека, боже мой,
копторите на невъзможното,
невъзбожно
където влиза, бавногордо влиза,
и ме набожда върху сребърната вилица
-
Всичко за губене
Няма да те загубя във свят, построен така лесно за губене.
Никаква милост, казва науката, мисли и изтръгвай ненужното.
Мисли коя нужда във теб ще се спъне в поредния бурен
и има ли смисъл от принципи, построени върху подреденост,
когато подреденото е само мутация на непоносимия хаос.
Нали синхроничност е малко по-симпатичното име за апофения?
Не, няма да те загубя във свят, построен така добре точно за губене,
няма да те затворя във дума, във нещо, което може да бъде обяснено,
съответно и крайно, и после забравено във яснотата си.
Никакви тъжни залитания по наивни системи,
никакво време и милост, казва науката,
мисли и изтривай.
Няма да те загубя във свят, построен така добре точно за губене
и ако за нещо са нужни илюзии, то само във вид на безумни съюзници,
охраняващи мястото, където приличаш, без никаква милост, на Бог. -
Толкова
Две-три безкрайни секунди, това е.
После пак се намирам неволно
при детето в съседната стая,
което трябваше, но не е твое.
Две-три безкрайни секунди и после
скърцат врати, асансьорът
те отнася, и лунният остров
става стая от хора за хора
в стадий на съответен разпад.
Две-три безкрайни секунди и пак
влиза абсолютният хлад.
И ръката, уморена, на болката
отпечатва върху стената
каквото остава по-дълго от нас:
Две-три секунди извънземна влага,
най-наивната вечност
и толкова. -
Същата
Когато каза „края на света“
с погледа, твърдящ обратното,
аз разбрах.
И тази вечер, във духа на Кафка*,
търся ярка светлина по Опенхаймер
или обратното – онази от родилното,
ослепителния ужас в стаята,
за да потвърдя, че няма как
да свърши
щом и да започне твърде кратко е.
А светлината иначе е същата.
*
-
Стихотворение за една бележка в книга
От почерка ѝ може да се разчете
единствено желанието на четящия,
непожелан сега, разбира се.
Случайността е също вид приемственост,
каквато иначе тук липсва.
Главичките на гласните повдигат се,
в съгласието се отказват
и сриват се до най-банално минало.
Не само адресатът друг е,
но и пишещият се оказва
на друго място, в чуждата извивка
и в чужд прегънат лист
без точка. -
Ларинкс
Римувам те, за да подчертая как звучиш.
Но виж, аз уча бавно и едва сега –
ре-ми,
а има още до.
Сега червено вино и въз-
спад и
сто години вече се люлее ябълката
пред очите ми.
Как да подходя?
Но виж – запазих
те в нещо ново, новото – във старо,
в интонацията,
в срамежливото освобождаване
на животинските съгласни,
в слузта, обвила ларинкса. И
в тази бормашина под главата ми.
Звукът единствено пробива дупки,
не руши.
-
Най-голямата любов
’Tis the wind and nothing more!”
The Raven, E.A. PoeНай-голямата любов в галактиката
не спа добре. Гладът ѝ стенеше.
И днес със зъби и разнищен вятър
чопли меандри мрачни настроения.Най-голямата любов в галактиката
е неуравновесена и се спъна в изгрева,
и мъчейки се да не се разплаче,
тя го събуди,
а той с оранжев бяс прониза я.Най-голямата любов в галактиката
е с главоболие от ферментирал космос и
огромната ѝ маса търси начин
да излее тази мека гравитация
в имплозията на един въпрос.Сега е нощ във цялата галактика.
Най-голямата любов се сви напук на
теорията на вероятностите,
пространството и времето и нуждата
и тъй нататък
до кротка капка мед на плота в кухнята. -
Мекици
Какво се промени за толкова години?
Същите прашинки под звезди изстинали
и кучешкия вой, надбягващ се със ехото,
и денем тишината, от слънцето напечена,
пухкава, засищаща, и благата ракия
от борови иглички, прах, и също ти, и също ти,
захвърлен тук, стърчащ сред пеперудите,
заклещен във контура на човешкото си чудо,
надуваш си духа, обстрелваш с мисли птиците,
а после рухваш кротко, мечтаеш за мекици. -
Лятна вечер
Няма пълно щастие, изрече той.
Тя кимна. И двамата почесваха
ухапвания от комари, а концертът на мухите
с метални брони, нахапали храната им,
заглушаваше най-светлите им мисли.
После единодушно зяпнаха,
когато то се настани на масата.
Защото трябваха му цели два празни стола.
Беше доста пълно
и се потеше от усилието да ги убеди. -
Transpoesia
Късмет:
къс мет-
а анализ на необходимото:
има
но не е обходено,
но е възможно, а
каквато рима
е камък за прескачане,
да бъде изречение
е да паднеш във реката.
-
Стръмно
Та има ли смъртта друг бог
освен мъжа! Иван МетодиевБезсъние, чай алпинист и уиски
в тъмното, но без да се облягам
на перваза.
Знам, тази сграда е стабилна,
гръмоотвод и сврака го доказват,
но колко стръмно отведнъж е тялото ти,
докато падам.
-
Нещо чуждо, нещо синьо
От седмица небето се старае. Да, старае се
да наподоби смирено щастие.
Сякаш не те познавам, сякаш
би било възможно да ми е достатъчно
да разпилявам времето на тялото
в монотонността на красотата.
Не мърда синьото. Не ми отива роклята,
покрила ключиците неспокойствие.
Все нещо чака да се случи, но неслучва се –
забиващ кадър, нескопосан шев
под уж прилежния надзор на бог. И
само в разкъсаната светлина, в памука
на някое обратно превъртяно утро
и в изкривеното си след това лице от рев
откривам някаква приемлива възможност
нещо от този свят без теб да бъде мое. -
Глиган
Вероятно е глиган, прошепна ти.
В полусън обхождахме пътеките,
преплели пръсти. Отведнъж – следи
в пръстта, като стрели пресекли
покоя на гората. Да вървим!
И без това си нямаме посока.
По все по-стръмния килим
да се изкачваме, преследвайки животното,
да се отдалечим съвсем от хората
по шева на следите, по нагорнището,
към извора на нашето съзнание.
Върхът е просто мястото, където
пътят ни ще продължи в небето,
към новото съзвездие Глиган. -
Zum Meer
Alea est jacta
Безпаметно живях в града без очертания
не се разхождах по-далече от клепачите си.
Зад тях не беше сигурно, миришеше на риба
или на спомени, не помня.
Един ден някой шегаджия
окачи табелата „Zum Meer“
на видно място в центъра
и аз пропуших.
Започнах след това да се задявам
с добре оформените алегории
в пропуснатото
и да удължавам обедните си почивки.
До рахитичната рекичка
пораснаха мусони, влажни и през зимата,
отвориха усти тропически цветя.
Ела!
шептяха рано сутрин коленете ми,
и все по-силно се усещаше
солената заплаха на морето,
клечащата над църквата мъгла трепереше
и все по-ведро бе звънтенето
на безумните камбани вечер.
Започнах и да бягам и не бе шега,
по-скоро бе урок по плуване,
едновременно да бягаш и тъгуваш
до табелата и после пак обратно
към мъглата. Но и там
пристигаше на тласъци глада за нещо
като умами неопредемимо
и чрез микроскопични наранявания
навлизаше в света на зримото.
Топеше се ледът в хладилника,
храната все не стигаше. Събличах се
пред одобрението на прозорците,
стените се люлееха. Морето
сънувах, щом успеех да заспя,
като единственото обяснение.
Ела! крещях срещу инерцията,
а биологичните ѝ проявления
ме гледаха накриво.
Бермудският триъгълник ли
насред скута ми овулираше?
Дяволското гърло ли
поглъщаше останалите сили?
Не знам, но очертаха се трапецовидни мускули
и под една бременна луна задигнах
табелата „Zum Meer“ и я понесох
по надолнището, грейнало
под билото на трийсетте години,
и оттогава все вървя. Когато питат
„Колко още до морето?“,
отминавам и мълча,
макар и вече да си спомням.
Мълча обаче,
защото помня също как мълчат
децата, рибите, обичащите. -
Тихи междублокови пространства
Намираш се на пейката,
опряла гръб в карнасиален шум –
захапката на гуми непрестанно млати
паветата на булеварда.
Привечер сякаш наедрява,
приятно натежава тялото ти
и присядаш. Забелязваш,
желязото на катерушката
настоява да си спомниш много повече,
отколкото събира кройката
на неочакваната ти поява.
Десетилетия оттук минаваше
в галоп, сякаш се надяваш да прескочиш
зле забитата в крака подкова.
Вися по други лостове,
не се изпусна ни веднъж, симулираше успешно зрели мускули.
Ръждата тук ухае на отпускане.
Това сълзене в тазовата кост
е вероятно свързано. И със
облекчение измисляш люлката,
въжетата и чак тогава (късно е)
виждаш и кръста. Още гъвкав,
та не боли да се прегънеш.
Между кофите – едно познато съскане,
захапваш тази ябълка, която
миналия век остави
и гривните проблясват обещаващо.
Задъхана, се спускаш по пързалката.
Все пак ще опиташ
абзаца с тихо съзерцаване,
дори да се наложи да го сричаш.
Площта е три на пет и няма никой,
и тъмносиня нощ нагазва във угарките ти.
Отнякъде едно момиче е изчезнало.
Едва ли ще се сетят да го търсят
точно тук след двадесет години. -
Единствено децата ще останат живи
„виж само какви са им празни погледите“
подслушан разговор на възрастни за група подрастващиЕдинствено децата ще останат живи.
Само те намерили са начин.
На прага на порасването
нещо винаги прищраква –
интуитивен механизъм
на разпадащата се невинност.
И тогава те прескачат
назад, започват вечността наново,
вероятно в тялото на пеленаче.
А тук, на тези столове,
това, което е останало, седи и чака
досадата докрай да го изпълни
и – както нас – смъртта да го цивилизира.
-
Половин час
Понеделник, пет и половина.
Внезапно – времето огъва се,
а в гънката разгъва се полиня.
Еон в леглото на земята спи.
Завивката – набръчкана
от сънната тектоника –
лежи в краката му
като голямо вярно куче
с полупритворени очи.
Сред ледовете господарят спи.
Контурите не се размиват,
а сгъстяват се,
в компактността на тялото
сгъстява се абстрактното
в пулсиращото мъжко цяло.
Лицето е покрито с бицепс –
масив на цялата човечност,
антоним на хаоса.
И нещо сладостно познато.
Напряко ветровете – дишане.
Напряко празното пространство – изящно свита длан.
Напряко изгрева –
припаднал лунен лъч – каишка.
Трептят – завесите, камбаната и силата.
Понеделник, шест часа
пристига със скимтене,
стопяващ ледовете тон. -
Филмовият фестивал в Локарно
Бяха двама на хълма. Изтървани случайно
въздишки от ято закъснели плеяди.
Голи, завити с прозрачното тъмно,
мълчаха един на друг своите тайни
и отлагаха своето падане.
Бяха двама на хълма. Три изпити бутилки
и въже между тях стана дом за съня им.
Застопориха възможността да се съмне
с натежали от нежност клепачи.
Вероятно такива извънземни сили
дава свободата да се разплачеш.
Бяха двама на хълма. Светлина не пестяха –
изгориха си свещите, времето, кожата
и запасите с възторжени гръмове.
Би помислил човек – не ще остане от тях
нищо повече. Само една невъзможност.
Но в голямото езеро още оглежда се
онзи хълм. Долу, в смълчания град,
на площада, осветен от надежда,
безсънните зрители още стоят пред екрана
и шептят:
„Добре че звездите не падат“. -
Билет
Vierge mais avec son air de déjà-vu
Le départ, Feu! ChatteronЩе си тръгна оттук. Точно както тогава,
ще си тръгна в средата на месец тринайсти
със билет за глада, с място в шеста октава,
с два мокри тефтера и с чувство за край.
Ще разказвам на пътя, че няма такава
любов. Просто друга наистина няма.
Че точно тя е размекнала със дъжда си мукавата
на албума със снимки от моята смърт.
И там сега пише „Раждане“.
Че с пороя от хаос като Бог е разместила
всички стъпки, които били са планирани
от Земята, с теоремата нейна за лесния
път – геометричният, който вида ни закриля.
И ще плача, разказвайки. Разрешено е, ясно е –
щом роден си във буря, ти сам се превръщаш
в пространствено-времеви облак нещастие
с мокър, тежък багаж. Който носиш в очите си
като презаверен многократно билет за завръщане. -
peri psuchês
Ако някога успея да те вдишам,
да те събера във алвеолите на този глад,
и разбира се, да не издишам после.
Упоена с кислород,
разтърсвана от най-банален порив
да те превърна в говор,
в ярко произнасяне
на неизвестното, което
убягва винаги на мислите. -
Низша математика
Искам дете от тази година.
След знака за равенствои след четен брой минуси –
сбор от реални,
(нищо че) сложни числа.
Искам простичко,
биологично доказателство
на теоремата, че тук е ималоизплувал сам от нулата
ембрион-фантазия
непрекъсната,
безбройизмерна линия.
Искам в края знак,
заключващ всичко неизказано
в писък, тоест
във начало.
-
Игра на завинаги
Бих осъзнала всичко, ако беше за последно.
Ако преживяното не притежаваше такава дълга сянка
и нямаше да се повтори.
Как ритаме със гумени ботуши в тъмното
кълбета светлина и как фенерчетата
все отскачат към началото на парка,
където е по-малко страшно. Рикошет
от вечерния час за малките,
но въпреки това
за двадесет и пети път сме на пързалката,
покрита с нежен за очите скреж.
И тази дива скорост на смеха ти.
И уравнението във главата ми
как лекотата изпреварва, а ти преминаваш
в тъмното като приятен сън,
който утре – винаги – ще се повтори.
Мама, двадесет и пет пъти в час или дори по-бързо.
Ще закъснеем за живот или за нещо друго,
аз ще хапя устни и ще нямам време
да зачеркна нещо по чертите
на вътрешните стаи,
и ще мечтая да напиша точно същото,
докато опъвам в десет вечерта, ноември,
напрек изтритото пространство на площадката,
един хамак. Ти питаш, тук ли ще живеем и завинаги ли?
Аз те притискам в пулса на люлеенето
и казвам
само докато го осъзная. -
дом, ние
тук идва ред на метонимията
така близко е до ние
под хладния дъжд и как стаята
се изпълва с чужди шумове
и няма ред за думата
в мъглата и омаята стърчим
безмълвни на балкона и
целият град и целият свят
е местоимение с две врати
едно движение стъпка обратно
е в краката ти нито един от тях
не върви към дома
тук идва ред на метонимията
генератор на електрически трептения
вечен климатик
ще хвърля този фас по дяволите
ще запаля задния двор но ти
си безстрашен и не те е еня
ене мене не
сега навън сме ние
и мисля че е несменяемо
под този дъжд ти принадлежиш
съвсем другаде но този ничий дом
сега ще коленичи
пред теб и също между редовете
-
Къде отиде тялото на моя див любим?
Мъглите ли покриха тежкия от зной разкош на кожата,
завоите нарязаха ли необхватната гора,
където ябълки – сърца на дребосъчета – изхранват птиците,
където меки са пътеките до щастието
и стъпките по тях се сливат в напеви за славата на някой си,
създал това, което вижда само той самичък
и под гъстите си мигли сам събира в язовир?
Къде отиде слънцето, което очертаваше блестящи обръчи
под плясъка на рибите, под скока им в пространството
на нашия общ поглед, сплел ръце срещу лика на невъзможното,
срещу променливия силует от хълмове без фокус?
Къде отиде тялото на моя див любим,
дали отплува с безпосочната вълна на вятъра,
по недовършената магистрала с дупки неизречено,
дали сега пътува, както началото пътува с хъс към края си
и както вятъра пътува без да стига някъде,
все още топъл от прегръдката на лятото
с лице червено и разплакано?
Дали го взе онази чиста светлина на утрото,
изплакнала краката си в планински бързеи,
разперила ръце над свлачища, над нощна глъб и борове,
тъй жарка да покрие всички тъмни сънища,
че е помела с потопена в жито четка и сънуваните?
Къде отиде тялото на моя див любим,
онази вкусова хармония на въздуха,
издишана със смях, презрял във гърлото,
с прашец от жълт кантарион и прегоряла под ръцете кротка хвойна,
с електричество на топла козина,
разнасяно от сенките на бледи облаци
над некартографирата територия,
над храстите – протегнати към нищото ръце,
със неопитани от никого освен от дивото малини.
Къде отиде тялото на моя див любим? -
Остава
Дали да не оставя все пак някаква следа
по въздуха, събрал в юмрук града и лятото?
Нетипичен морски полъх, бликащ от фонтана,
разлят по улиците, примерно, или пък ятоот розови, двуглави, полудели гълъби,
над моста от прегъната на три история?
Или висящ от крана отпечатък – зъбите,
захапали сърцето ми. Но ако го сторя,как да не смутя реда или течението
на мощната река и на фланьорите
с експлозивния си жест на неизречено,
очакващо смъртта си да говори?Така че мисля да оставя нещо по-дискретно.
Акробатен номер на три ноти в три координатни прави
и прясно разграфен маршрут към лесния
за губене сред този град-живот адрес
на времето, което ни остава. -
Яж нощем
Всяка вечер
бял петел
кълве конците на луната.
Някъде към два
в небето
се изсипват семена.
И който лапнал, лапнал.
Празна купа – сутринта.
-
Стрелата
Той беше неспокоен, въртеше се около оста на необяснима нужда.
Aз ставах тъмна от замайване, защото се въртях със него, губех ум и
потта под мишниците ми примамваше таксони караконджулски.
Въртенето не ми понася като цяло, бих могла да кажа
че колите и машините ме отвращават,
но виждах принципът им се повтаря и в човешкото,
и им прощавах, на света прощавах, за целия му шум,
за тази непрестанна нужда, щом е толкова красив в ръцете ми.
И аха да изпълзи от междувеждието ми
малък слузест ореол – като плацента, като трето раждане,
и тъкмо да пристъпя гордо в мъченическия майчин образ,
размазан по контурите, но поне от векове прославен,
той спря да се върти и се изправи.
И срелна се далеч от мен, във съвършено права линия.
-
Кърви, която си е тръгнала
Разказват ми, че Девата издъхнала
сред пир, на маса с кървави меса,
и сянката ѝ се родила там
с престилка, със разрошена коса,
в обятията от сиво.
Девата загина и това
не се намести даже във историята.
Трагедията няма запетайки
и други препинателни, и кой
ли ще посмее без опори
да пише, да я диша?
Лесно е без дъх да се говори.
Какво научих всъщност?
Че светът зависи. Случайността
увисва като прилеп тук и там, а нощем
раздават се случайно имената.
И местата им. И още:
Девата си тръгна със невинност,
но вина изпитват близките ѝ хора.
Светът е натежал и неподвижен,
Христос е с главоболие, Светият Дух –
сред вечна пролет, с пролетна умора.
Сред този вой от празнота дойде слуха,
че Девата лишена е от тяло,
а блудницата – двойна, наедряла,
в леглото си сред меките прозявки…
Не, нищо не излиза от това,
ни притча, нито параграф.
В хипотенузата на онзи свят триъгълник
стои, неизчислен, сънят.
На метър от смъртта.
Това ли ни побърква?
Изглежда Девата наистина умря.
Там, дето времето безмълвно е,
едва ли има шанс да разбера
защо. Бог също във плача е на Мария.
Той себе си изтрива с преподреждане.
Разменя бебета с утроби, декантира
бутилките на новото. Мълчи надеждата.
Но който чуе, няма да забрави,
и който ослепее, уж проглеждал…
Коленичим и неволно се изреждаме
да бъдем нея и да бъдем воя ѝ.
Но няма на кого да се обидим.
Това сме ние, само неразбиращо
се струпват облаци върху тъгата ни –
изкормено, разцъфналото зрелище
на зрелостта. Умря коя?
Учителката, лелката, приятелката?
С избръснати крака, с чорапогащник,
вероятно и с червило, вчера купено.
Пирът на малките неща,
на ни едно петно във мивката,
на ни едно…
Кърви, което си е тръгнало.
-
Обвивката е цяла
Обвивката е цяла. Неразрязана,
опазена от зъбите на случая.
И само сънищата ми показват
следи от лапите на бесни кучета.
Обвивката е цяла. И не е била
прониквана от нещо по-сериозно от
ръждясалата в края си игла
на нервния стремеж към невъзможното.
Обвивката е цяла. Незасегната
от шевната машина на историята,
памука вътре в мен обвива стегнато.
И само аз ще знам кога да я разпоря.
-
Нали?
Човек нали изпъва траекторията си,
чертае се с разходките сред бягащото време,
затваря от незнание вратите си отворени
и спъва се във мястото, което е заемал?
Човек нали се пише в небесата си,
поставя там надежди – птичи запетайки,
но срича все по-детски стъпките в земята,
която все по-малко
и все по-малко място му оставя?
-
Създател
Все по-странно подреждаш планетите.
Не че вярвам във тях. Но ти – да.
Настояваш страха да усетя
под душащата длан на дъжда,
който плисва по сухото искане,
подредено в парцели земя.
Нелогичното време притиска ме
към космическата ти тишина,
където сега наблюдавам
как разместваш планетите сам.
Знам:
аз не бива да заздравявам,
да изсъхвам (като надпис
със светеща в мрака боя).
Аз не бива да заздравявам,
имаш нужда от мен и кръвта ми.
Все по-странно подреждаш ми раните.
Все по-дълго бездейна стоя.
-
Почивен ден за революцията
В събота разхождаме си кучетата,
които всъщност нямаме, говорим си
за изгрева със сънена научност,
обсъждаме ритмичното във чувствата
и тежкото присъствие на фразите,
които под ръка са ни останали.
В събота не почваме възстания.
-
Ante Patrum
Бреме не, но много зряло,
плътно време
и нова точка, нова
ос за същото въртене.
Натежават само костите.
Мозъкът прокапва в ханша –
като в казан с бензин и плът
и огън,
разтваря се до нещо друго.
Нощем
божественото семе
с работливо нетърпение
бучи
и разполовява
и споява чудото.
Свивам се на топка
край корема си,
с език прокарвам линии
в това, което съм
и ще съм,
прокарвам новите артерии
и вени,
завършвам дълго,
но несложно изречение,
започнато насън.
Съвсем ритмично плува
пулса ми
в това море.
Вероятно съм пристанище
за слънцето.
Пристанище за новите
течения.
От под водата се надига изгрев,
петно от радост върху първа страница.
-
Балкония
Вятърът духа вълнение
към небето, оставя прозрачна
следа от ядосани облаци.
Свиваме се в отредената
ни вселена – балконът,
позеленял като мачта
на отдавна обърнал се кораб.
Ние пазим посоката лято,
очите ни плуват във чашите
минерална вода и сироп.
Капе захар по скуката. Нашата
траектория, готова за скок
във водата на утре, която
все по-тъмна е, все по-дълбока,
Този ден, подивял, неподрязан,
като плет плъзва и ни смълчава.
Небето – на ръб изгоряло,
в тишината се възпалява,
става много ранено и сочно,
много тежко, вселенско лилаво,
подуто от огъня в залеза. -
Див плод
Вървим, упоени от дишане,
от съзнание, в слънчева облачност,
сред крещящите птици. Нагазваме
в храсталаци от смътно познато,
там затъват в бодили краката ни.
Там се къса хастара на същото
наше време, разкъсва се връзката,
и наново се сплита, наново.
Още нищо не сме си опитали.
-
Пораснали
Полазват ли те гладни настроения,
когато си в гората, глух и ням
(от ралото на болката спасен си,
но кожата ти тънка е останала)?
Забиват ли се сънища в петите ти,
когато се повдигаш – чист и свеж,
когато да си буден се опитваш,
но падаш все по-ниско сред копнежите,
обрасли като плевели градината,
която ти нарекъл си земя,
пораснали от труса на годините,
които изживя, но не разбра?
-
Фузион 2 (другите)
Те са там – там, където не ще съм,
ни сега, нито може би никога.
Те танцуват – очите облещени,
в моя спомен танцуват,
под Луната, която опитах
да достигна, но не бях упорита.
Тях Луната не ги е заситила.
Пост-физични закони бушуват
в онова там, което е никога.
Те са там – течно, цветно нашествие,
те са мисъл, разпрана от тътен.
Аз съм тук с разпиляла се вътрешност.
Някой ден, знам, не ще да се срещнем.
-
Речник на римите насън
синът ми е в съня
е танцьор и е отворен
отговаря ми без говор
от съзнание и без
и не плаши вече лесното
имам сини, сини белези
обещава ми да влезе
на земята той е себе си
и танцува тишина
-
Градинарка
Крия се сред мрака под лалетата,
където въздухът подува влагата.
Земята суха е, прокапват само
отблясъци от нещо си,
но може би от друго нещо.
И моето смутено пръстче трепва,
пробило път към мрака,
към мокрото и лепкавото.
-
Картография
Сгъната на две хармония
под топла и мъглива тежест.
Дишам като в стара книга.
Облаци покриват хоризонта.
-
Мускул
Мисля за тебе
в досадно и минало време,
мисля въобще
без да трепвам от болка
от време на време,
все едно мускул
без причина боли
и бързо те пуска.
Същото както преди е,
нали?
Мускулна треска,
но все по-кратко държи.
-
1dl. June
Светлината е решила
да остава.
Гърлото на вечерта
преглъща жадно
и се задавя в топлина.
-
Светата книга на писмата
Моя Фея.
Защото теб те има, наистина те има, разбрах метаболизма на сложните неща.
Назовеш ли нещо с истинското име,
то се променя,
затова мълчанието е изконния ни грях.
Ева е мълчала седем дни и ябълката е изгнила в сърцето ѝ,
без никой там да я опита. Никой не я и пита.
Ние още търсим Думата, но и с радост я разменяме
за по-меки и внимателни движения.
За мълчание, което дразни.
Сега чудото стърчи от костите
и от косите ни. Чудото е белег, който ще си носим.
Ние, трите.
Аз, ти, Ева.
Със сърцата на поднос.
-
Баба Гея
Тялото на баба ми, умрялото,
ражда се наново сред промените
в моите контури. Сякаш спряло е
линейното предаване на гени
и сякаш вдига се онази граница,
деляща ни на живи и на мъртви
и свързвам се на тласъци със тайните
портали към свещената си вътрешност.
Последната довчера пак е първа,
логическата мрежа е огъната.
На баба ми, на Гея, вечно тялото
се ражда в раздвоената ми цялост.
-
Гора
Дъждът като шумна камбана
настройва краката
за танц. Натежава,
наедрява поляната.
Пукат се ципите.
От земята изригват вулкани,
Ти бягаш, въртиш се
и викаш.
Но тук никой няма.
-
Светещ бръмбар
излюпи се в полето
от илюзии
сляп за другото
пълзиш
напред, но
докъдето можеш
периферния ти поглед
се опира на небето
литваш
и крилата светят
нито падаш
нито мислиш
да се приземяваш
-
Мечта
Мракът се оттегля вън от мене.
Енигмата на времето – разплетена,
Чака да се влее в редовете ми.
Толкова далече съм от семето.
Аз съм разцъфтяло, ярко цвете. -
Дъга
От слънцето прозорецът се счупи,
поряза ме парчето светлина.
Прозрачната вълна, дъха на случая,
мигът на тихото – какво откритие!
Прокапва капка дъжд по слабините.
-
фрагментирана
целува хладната уста
на себепознанието
и казва: стига пясък,
дай ми планина.
а другата: неясна
и пясъчна – такава
смъртта не те позна,
да те разрушава
няма как
-
Не свършва
Танцуват ветровете
по краката ми.
Птиците летят
към сянката на Изток.
Зимата обръща се,
но си остава топло
в твоите ръце
с прерязаните вени.
-
Щастието е.
Да си облечен в острота,
с кофеинов вкус в устата,
да дишаш кротко, а
да вдигат прах краката ти,
светът да е поточна
лента, да сглобяваш сън
след сън, да не започваш
и да не се завръщаш.
Да бъдеш кожа, полунощ,
сетивна каша, хаос
от възприятия, и още
да иска ненаситно тялото.
-
Супернова
Има много, много нова
непозната плът в това познато тяло.
Идва всичко в повече.
И мисълта
се сплъстява, подивяла.
Като раждане на Пътя.
Аз и аз растат.
Все повече от всичко са.
И все по-малко в едно цяло.
-
Не е нова пролетта
Не е нова пролетта –
обещанията същите
и обувките навреме
по краката се завръщат,
и кафето ти е същото,
и дървото под прозореца
вкоренено е във минало.
Не е нова пролетта –
фоайето на годината
тапицирано със същите
надежди и промени,
ветрове и чисти къщи.
Не е нова пролетта,
пак облича се в зелено.
Само слънцето в очите ти
щом изгрее, не е същото –
друг огрява по света.
-
Как се яде торта с малини
Лежим във лъжичена поза.
Езичници. Розови. Тихи.
На ръба да не сме вече хора.
Неделя е. Вън е мъглата –
сметана в тревожното черно.
Не ще се събудим. Не ще.
Аз съм вилица. Още едно.
Или две.
Разкървавени парчета.
-
по пътя
плъзгаме се по магистралите,
черните пътища, релсите
невежи сме, кръвни клетки
в този сочен, безкраен поток
в това обръщение
в земното тяло
спираме доста внезапно и
правим задръстване
два сандвича на ръба на артерията
небето виси, леко мръсно,
чаршаф, който никой не сменя
-
Буда
С въздуха на тази свобода
аз се задушавам. Светлината
пари като кипнала вода
зениците, свили се от жажда.
Тук, сред хоризонта на познатото,
птиците сърцето ми изяждат.
Още във очите ми по навик
този свят безкрай се изкривява.
Будна съм за първи път, обаче
в утрото не мога да прекрача
без да вдишам своя сън и знака,
който по ръцете ми остави.
-
Семе
Не бях поръчала това. Объркана
разглеждам пратката с апокалипсис.
Къде, към кой сега да се обърна?
Към Бог? Към Зевс? Към голата Калипсо?
Небето ми е пълно със чудовища,
а Бог зает е денонощно с другите.
Но аз съм закалена със отрови
и тялото ми знае как. За чудото
са нужни не молитви за спасение,
не тежки котви вяра, даже не
свободната любов във изречения,
а крехко семе в мен да порасте,
в разклатената цялост да проникне
и корени да пусне във основата
на този все изплъзващ ми се миг –
мига, когато с болка раждам Новото.
-
Животинско царство
Дете,
докато все още си
промълвено обещание,
което се е сбъднало
в миналото
в бъдещето
и сега
все още си във мен,
където съм по-малко
но и повече съм в теб
за теб, дете, за теб
не пея вече
je ne regrette rien
защото всъщност много съжалявам
че себе си не съжалих
по-рано
трябва да ти кажа – аз
оставих те да чакаш
в ъгъла на тялото
да чакаш да се появя
а аз броях перата си
а птиците кълвяха ме
не бях една от тях, не бях,
била съм тигър, а сега
за теб, дете, сега изяждам
трупове, сърца
и витамини
и страховете на света,
нали
да не би да ме подмине
миналото
ах, дете
в корема ми, ритни ме
идва времето ни
аз съм две
с теб кръвта ми става
синя, синя, синя.
-
Алеф (א) – заклинание
същността ми
е в яйцето
вечно счупеното е
аз съм кръв и
от ръцете
ми от мускули и вени
се разливат
настроения
са началото и края
съм невинна
до обсебеност
и разтегнала
годините
съм за тебе
алеф бик и
нежна нежна
до чупливост
същността ми
изпреварва
рани
викове
отдавна
победила съм
защото
вечно губя
и отдавна
съм наивна
Алеф але не
и усещам
друга същност
и начало
съм безсилна.
-
Emergency Message
Моля, изберете идентичност!
(стига вече, още се обличам)
Моля, изберете идентичност!
Времето за избор ви изтича!
(нямам време, слънцето пробива
влажната възбуда на мъглата,
в нея се опитвам да се скрия,
в многото нюанси от неясност)
Моля, изберете идентичност!
Моля, изключете си тъгата!
(искам на мъглата да приличам).
-
Homo Deus
Убедена съм, че нищо повече не съществува,
и лесно беше – просто
скъсах кабела на погледа,
и спрях да прожектирам чудото.
От тази сила
само ми се разтреперват костите.
-
дни
кръвта живее
собствен живот
в студено море
от заклинания
и похот
-
нощи
музиката за две цигулки –
мокри мигли
свирят по чаршафа
-
Йога
Мад изпъна краката си във въздуха. Вече владееше челна стойка с правилното дишане и с точният ъгъл между плешките и вратните мускули и можеше да я задържа за половин час, макар че за проекта му бяха нужни само десетина минути, и то само в краен случай. Но Мад беше перфекционист. Подреждането на планетите щеше да му даде шанса да опита днес това, върху което беше работил като обсебен месеци наред и за което беше мечтал цял живот.
Всичко би трябвало да протече добре. Беше получил стипендия от организацията Зелена Батерия. Тя не беше нещо повече от сбор напушени вегетарианци, но някак си успяваше да усвои европейски пари и да ги разпределя без особен контрол по научни проекти като неговия, посветени на чистата енергия. Никой не се задълба в материала, което беше опаковал в кратка и лигава презентация, макар че той си беше подготвил стабилни отговори за всички възможни трудни въпроси. Никой дори не погледна фалшивата му диплома. Онези просто не ги интересуваше. Зелена Батерия даде зелена светлина и той се оказа с няколко хилядарки на сметката си, с които можеше да си купи нужната техника.
Човешкото тяло работи с електрически импулси, но засега не може да ги преработва или да ги предава нататък без да се разруши. Електричеството е в изобилие в космоса, а ние тук се чудим от къде да го избием. Дъхът е електричество. Той е връзката с космоса. Човек просто трябва да свърже полюсите правилно, да се включи към генератор, да намери изначалната си енергийна позиция. Според това, което беше прочел, трябваше да се обърне с краката нагоре. Тъй като нормалната позиция на тялото не създава високо енергийно поле, значи трябваше да стои наобратно. Освен това искаше да черпи електричество от една определена планетарна констелация, която му се струваше най-уместна. Тялото му беше тренирано. Упражняваше се дълго време, пускайки леки електрически импулси по различни места на кожата. Щеше да издържи.
Усети как стъпалата му се сгорещяват. Нещо не беше наред. Температурата се покачваше в грешният полюс. Уредите по ръцете му отсичаха отдръпване на жизнените функции по периферията. Тъкмо реши да прекрати опита си, когато едно усещане на кълбовидна вълна, идваща от недрата на земята, го разтърси. Нещото премина през ръцете му, през изпънатото му тяло, създавайки силна гравитационна вълна, и избухна във формата на гъст пламтящ заряд откъм стъпалата му, сякаш те бяха отвори на оръжия. Пламъкът достигна до тавана и се шмугна в шахтата на комина. Малко по-късно замириса на изгоряло, а след няколко минути пожарникарите пълзяха по покрива и гасяха каквото беше останало да се гаси.
Мад въздъхна и реши да опита по-късно, когато врявата в жилищния блок се успокои. Системата му определено работеше. Трябваше само да промени някои параметри. Може би щеше да опита в банята, със струя студена вода, която да охлажда тялото му и предотвратява прекаленото покачване на температурата?
Именно водата го уби няколко часа по-късно.
Нели Станева 