Етикет: 2026

• Мило дневниче,

  Топлината в прасците, които бясно въртят педалите на колелото, докато благ дъжд мокри дрехите ми. Как чакам дълги ненужни минути пред вратата на асансьора, за да чуя как детето ми пее в кабината, прибирайки се от училище, цялата лекота на съществуването в няколко повтарящи се тона. Как горещата вълна в края на май погали отчуждението ми от света, обгърна ме с точните аромати и малко по-високо кръвно налягане, за да се почувствам у дома – в себе си, в другите, във всяка част от деня. Как превеждах стихотворения във fahrbar и за първи път потръпвах от удоволствие от пропастта, която зееше под крачките ми между двата езика, вместо да се страхувам. Съкровищата в Quiet please: listening sessions на радио gdsfm и щъркелът, който танцуваше на поляната пред градската библиотека в друг дъжд. Повелителят на чакрите, цветовете и колелото на вечността, който без усилия подреди смисъла на всички мои усилия. Как, подивяла от чакане, не знаеща какво по дяволите да правя с книгата, която написах, в този свят, грубо настъпан от технократи и отчаяни лъжци, просто започнах да пиша нова;  спасителната лекота в прилива от думи, която направи всичко останало толкова малко. Нежната гордост от човешкото ни чупливо великолепие, все по-смела и непоколебима: да, планирам завинаги или поне до края на лятото, което ще бъде удължено, да се размотавам полусънна с бележниците и книгите си, да пия безброй кафета навън, да пиша  и да служа единствено на бъдещето.

  

  2026.06.05

• На път (България, началото на април)

  Всяко написано изречение означава някаква правилност. Всяка завършена докрай мисъл без конкретна цел е заченък на теория. От планината се спуска чаталеста, кална река, в която капят цветовете на черешите. Изгревът не използва нито една мазка розово, само тъмнооранжеви, оглушителни тонове от камината нощем. Чакалнята на гарата се нарича не просто чакалня, а „warm waiting room“. Обичам единствено златните ябълки. Гордея се с всички мои плодни тела, а гордостта не е грях, а свобода. Дунавци не е на Дунав, но на гарата цъфти ефирна виенска магнолия. Все още съществуват плашила, блата, наклонени стълбове, дъга, а аз по свой начин се страхувам от променящия се свят. Единственото решение, което съм взела съзнателно, е да бъда писателка. Дори не искам да бъда писател. Овошката обещава единствено още и още от себе си, завинаги, в посърнало сиво или пламтящо жълто. Асонансът е градина, съвсем ок е, че доста хора не смеят да опитат плодовете ѝ. Идиосинкразията ми съдържа все повече праскови или може би компот от праскови, салата от моркови, свежи, окъпани от дъжда краставици. Идиокрацията пък е навсякъде, освен под разцъфналите дръвчета, под мъглите, в чаталите, едва удържащи водата си. Понякога, когато имам време, пиша разкази, и винаги започва с желанието за тази безумна лекота на съзнанието, а се получава съвсем друго. Оставям го под камъните на времето. Под всеки камък – семе, решение.

  Кожата също може (и трябва) да се реше с гребен. Косата е мек нокът.  Естетиката не е майка, но е баща на етиката. Бащинството е по-важно от майчинството. Езотериката се е превърнала в канон за виртуалната реалност. Всичко това може да се помисли за една наносекунда, но все още не разбираме какво е съзнанието и за какво ни е точно.

  2026.05.01

• Хикс

  Не пристигнах, а пътувах дълго.
  Невинни са шосетата. Шофьорът
  покашляше ритмично с дупките,
  което само можеше да означава,
  че посоката е правилна. Не се държах
  за видими опори, вярвах в твоя разказ,
  от който тръгвах, тази карта,
  която бе съкровище сама по себе си,
  и можеше да е достатъчна.
  Вероятно са виновни тези черни дрехи
  и стъклените форми на прогреса,
  огледалните повърхности, които
  в гъстотата си не отразяват нищо.
  Аз слязох, може би погрешно,
  където бе върховно нетърпението.
  Това бе цялата ми изненада,
  която отбелязвам с хикс на картата.
  
  

  2026.04.26

• Дъжд през април

  Не беше същото мястото.
  Под него други тунели, прочели повече новини,
  по-привързани към смъртта,
  но за кратък момент пак невидими.
  Не беше същата спирка, но ти спираше
  същия дъх, същата притеснителност,
  дъвчеща кардамон, с малко повече
  тежест във ханша, все още замаяна
  като птица в машина на времето.
  Не беше същият път, който измина,
  нито бяха особено чисти над него
  само привидно нагласените облаци.
  Други бяха главите, познати, наведени,
  но подканващо светеха в тъмното
  изправените ти рамене.
  Не беше същото мястото,
  но и същото никога не е било някъде другаде,
  освен в този дъжд.

  2026.04.22

• Пазителите

  
  
  Трябва да разбереш това притеснение –
  за тях е повсеместно тясно.
  Така било е винаги, отдавна не са се раздвижвали
  и само сънуват вратата.
  Важно е мястото, казват,
  всеки да си бъде на мястото,
  хвърлят малкозначителни погледи
  към твоите кални обувки
  с драскотините от катерене.
  По-смелите ще те попитат
  на кого си, а другите знаят отговора
  и го натикват в ехидното кимане
  пред твоя никой,
  от което им става още по-тясно.
  Въобще какво си въобразяваш?
  Имаш зърна с функция, чуждо гражданство,
  роднини, които не могат да направят нищо за тях,
  или даже нямаш роднини, но много  претенции,
  копия, пиърсинг и сравнително гладко чело.
  Казах ти, тясно е.
  Трябва да разбереш и презрението.
  Не, от застоял въздух не се умира,
  не и толкова бързо, колкото рошавата  ти упоритост
  без опора във въздуха
  пред никаквата им врата
  пред никаквия им прозорец
  ще ги стресне, което е същото.

  2026.04.11

• Мравки

  Денят кръжи, навлечен със прозрения,

  над тишината на гората.

  Потъваш в почвата, а вятърът

  понася бръмбара към коронясване.

  Гъсеница в окопа пред бръшляните

  командва строя от студени облаци.

  Чорапите помазани, а после 

  камшици от трева, див лук.

  Подмишниците приютяват влагата

  на бъдещия май, затворен с цип.

  Страхът изпраща точен GPS сигнал

  към непонятността на сенките, 

  а билката, лютивата разкошност на зеленото,

  която сдъвка, може и да е отровна.

  В пресечената слюнка в гърлото – 

  две мъртви мравки, носещи стихотворение.

  2026.03.25

• sempervirens

  Ако приемам, че талантът ми за безсилие надвишава всичко останало, то ти вече усещаш върха в ръцете си. Донесъл си ядки, десетки обли противоречия, които да занимават зъбите, докато благият поглед се стича до хоризонта и обратно. Гласът ти продължава да дава, докато дланите се заемат с тялото на историята. Тя е безсилна като дърво, но ни забавлява, разсейва от важността на срещата. Страшно е наистина, например как боботи хълмът под човешките си петна, как трепери течността в чашите, сякаш е земетресение в жаждата, как преминават дните, навлечени с яката, с ръце в джобовете, как въздухът около нас придобива вкус на мокри стърготини и маслини, забравени под юлско слънце. Ако приемем, че талантът ми за безсилие надвишава гледката, а думите на прочетената история са верни, например лекомислени разсеяни богове, то знай че твоите ръце са спасени, защото плодовете са корени, обвити с морска сол, които поставям в устата си, за да продължа да гладувам за теб.

  

  2026.03.21

• Част от биография

  Влюби се в напускането, в превозните средства,
  управлявани от чужда ръка.
  Обвърза се без много да мисли с усещането,
  че не е нито тук, а кое се отнася за там?
  Чувстваше се могъща сред прости неща:
  как блести интелектът
  пред току-що изваден от фурната хляб.
  Позна гаденето, отвращението, страха: няколко семестъра
  абстрактност, с лоши оценки, но без да повтаря. 

  В по-добрите дни бе убедена, че има решение
  в невидимите чекмеджета на стаята,
  където се събира кръвта и светлината 
  на граничните състояния. 
  Правилностите се редуваха,
  но винаги имаше общ знаменател: една твърда ръка,
  не нейната, рисуваща или не,
  и беше светло или пък тъмно, 
  но желанието някак си все оцеляваше.
  Така и не се научи да вярва обаче.
  
  Говореше срамежливо за математика и генетика,
  сервираше цялото си неразбиране, за да бъде преборена,
  белите петна да станат рани в съзнанието,
  за да се отдаде после изцяло, 
  да ги ближе с език на свободно животно.
  Прекаляваше само заради жеста, кафето 
  пренаписваше сутрин следите ѝ
  и тя го поздравяваше за смелостта
  откъм скърцащото си безпокойство.
  
  Ценните неща са малко по принцип,
  но тя и малкото раздробяваше,
  никой ден не бе пренебрегнат,
  нищо не се и натрупа за следващи.
  Живееше между другото, между планове и обяснения,
  и помнеше само тези празни часове и минути,
  застанала някъде, не толкова важно къде,
  мълчаливото озарение в лицето на чудото,
  което се стича по нея, по безграничното време.

  2026.03.03

• Защо не мога да бъда феминистка

  
  
  Най-вече защото е име като всички останали, но не това е най-важното.
  Макар върху същото да паля цигара, да захапвам бутче от пуйка.
  Не съм особено добре възпитана или тъкмо обратното.
  Нямам особено желание да имам куче, нито зад мен да се влачат армии.
  Понякога сама трябва да нося каишка. Порязвам се почти всекидневно с бръснач.
  Справям се с всичко само заради вярата, че няма как да се справя.
  Подозрителна съм към себеподобните, които си позволяват някакво мнение.
  Нима не виждат колко красиво изтича дъждът във канавките?
  Сигурността на кръговрата не е същото като мъжката постоянност.

  2026.02.03

• Под щедро зимно слънце

  Под щедро зимно слънце най-добре ще замълчи голтакът,

  но не защото някой казал му е, че мълчанието злато е.

  Намерил си е работа, разказва си играта

  с една единствена бисквита, търкулната по склона.

  Но никой няма като в приказка да хукне, за да я догони.

  Сладни му въздухът, разлял е чашата си с мляко

  и порцелановата песен е заспала във устата му.

  2026.01.13

• Витамини

  Детето скача в пухкавия сняг
  по своя необмислена пъртина.
  Облечено, обичано, опазено
  от всички майчини лавини.
  
  И тревожния ѝ поглед храни
  чудовищната белота. От другаде
  ще дойдат калните следи, когато
  стопи леда си нервният юмрук.
  
  И снежните човеци се нуждаят
  от витамини. Вечерта, по залез,
  детето вика „мамо“ пред вратата,
  а в ръката му замръзнал морков.

  2026.01.11