В книгата, която четох днес, един мъж се опитваше да напише прощално писмо преди да се самоубие. Образът е примамлив, но не защото мисля или някога ще мисля да сложа край на живота си. Харесва ми идеята за трудността на начинанието – невъзможността да кажеш всичко с няколко параграфа (в книгата той си беше задал лимит от 30 думи, по принцип може и да са повече, но някак не върви цялото да надвишава 2 страници). Как да се обясни болката, когато всяка причина бива изтрита и омаломощена в момента, в който я натикаш в думи? Всичко е толкова голямо, когато е вътре в главата, и толкова мъничко, когато излезе. Това е и единственият смисъл в писането – поне в моя личен случай – да се намери начин голямото да излезе във вида (или поне във формата), в който е обитавало черепната ми кутия. Цял живот пиша това писмо вероятно, което, за разлика от мъжа в книгата, не искам да довърша (и той не успя).
Нищо не е по-приятно и по-тъмновъзбуждащо от завършен текст, нищо не е и по-страшно. Да, понякога човек умира и предварително, умира заедно с други или вместо тях. Но не и когато пише писмо. И не успява.
Етикет: 2026
-
Простѝ
-
Юли
Тази сутрин, която е дело на лятото и съответно – нежелаеща нищо,
вися на въжето на тишината, опънато на балкона, и съхна.
Почти съм забравила тежестта
на гръмкия залез, само камбаните на съня
още тактуват на главобола под мокрите кичури.
Не, не съм изпила сама бутилката вино,
която настояваше да бъде изпита само защото е юли.
Този месец традиционно твърди, че е вечно последен,
както е вечно светлото му сърце с учестения пулс.
Аз наистина трудно пропускам възможността да поспоря,
но луната, изкачила отсрещния блок, запуши ентусиазма ми с тапа,
и ме изгони навън.
Недостъпни са думите, които се омотаха около моите смешни движения,
около опитите ми да преплувам
съвършената радост, от която денят не се интересува;
притежаваха сладост, от която тялото – някакъв вид плод – се подуваше.
Видях ключици, които трепереха бледо над фолиото на дюнер,
видях политици с изрусени коси да играят със дронове,
деца да подритват капачки от бира малко преди полунощ,
видях книги, подпиращи старо дърво, и въздух, пиян от ливанто,
и кучета с благи очи да се надбягват със тъмното,
и либели, накацали по нагорещените камъни,
насекоми, които не хапят, прозрачни възможности,
яхнали вампирския бриз, видях вода във очите на сухоземни,
крака и бастуни, прескочили век, да се кръстосват под масите,
видях безсънието да крачи с походка на дива и грим от анемия,
листо в прегръдката на река, имитираща вятър,
видях гласа си да се отдалечава от гърлото сякаш
по погрешка е минал от там. И часовете, които не принадлежат
на никой часовник, го настигнаха като нетърпеливи любовници.
Какво друго можех да пожелая? Прибрах се сама,
изпрах потните дрехи в светлината на изгрева и ги прострях. -
Как да ти разкажа това, което още не се е случило?
All light is social
Ben Lerner
Най-студеното лято от оставащия ни живот,
твърдят разни сайтове, даже не сайтове, а изрезки от тях,
единственото, което в просъница ме достига, но информацията
не е знание, знанието задължително включва и вяра. Знам само,
че тайно обичаш щедрата светлина, силата, която е по-голяма от непоносимото,
уменията, които изгарят, причината да се затвориш вкъщи
и да позволиш на интелекта да разхвърля света.
Щорите спуснати, нарязан домат, сцени от филмите, които не съм гледала,
защото пожелах да живея още от същото.
Малките бунтове са единственото, което опазваме.
Да излезем по обед, покрити само с нетърпението на кожата,
с жар, изтласкана от треперещо детско сърце,
да се предадем на променения свят, с упоритостта на слепец,
който не вярва, че вижда потта на челото си с трето око.
Ти все още си непознат, само изрезки ме достигат в просъница.
Не познавам твоя via negativa, макар да знам, че си го вървял
или дори го вървиш, незащитен в своята вяра.Светлината е наистина ослепителна в тази остатъчна вечност.
-
Пандора
Всеки кошмар започва с мъгла, но когато зад клепачите е застанало лятото, намалената видимост не тежи и не се отличава по нищо от малкото останали илюзии за пълна и истинска будност.
Ноктите растат настрани, очните ябълки съхнат, в ключалката нещо пълзи, непознати обаждания, прекомерно сладко очакване, подува се кожата, горчат плодовете, облаците почервеняват, за да бъдат изядени, стъпките на дългата сянка настъпват врабче и се отваря кутията, тазът е течен и се отваря. -
Черна дупка
Според едната теория по чудо сме оцелели в центрофугата,
за която аватарите все още не разполагат с никакви факти.
Според другата просто ни е ударила мълния,
последната, преди и климатът да се превърне във симулакрум,
И това е нарисувало треската, жестовете на ръцете
и недобре скритата вяра, че онова, което държат,
няма да свърши, понеже веднъж не е свършило.
И се дивим с красивите навици на непристъпния хаос,
въдворен от това, което удобно ни е пропуснало.
Няма как да повярваме в баналността на ентропията,
докато само размахва вретеното на една от сестрите си.
Не вярваме и в роднинските връзки, само в копринените,
в които някой ден ще опаковаме случайната вечност, ако я има.
През нас, освен тъмнина, и две деца са преминали,
щедро разхвърляли са валидните си аргументи
пред които вечно ще кимаме,
ще клатим главите си без да виждаме колко са променени.
В тях ще се раждат и други теории: третата, предполага се,
съдържа повече сдържаност, това са лицата ни
след недостатъчно дългия ден, смачкани от недовършено.
Какво по-добро и убедително доказателство за човечност?
Но после пак подхващаме разговорите, които всичко объркват.
Възможно е също наистина да не съществува смърт.
В редките светли моменти дори сме сигурни, тихомълком
се провираме между звуците на бормашини и футболни мачове,
между разбитите зъби и излишния блясък на кича,
кресливите биполярности са твърде заети със себе си,
за да достигнат слуха ни. Има нещо неразрушимо
в това безпокойство, което не ни допуска във времето.
И затова е възможно именно най-жизнерадостното ти обяснение,
поднесено на подноса от длани във тъмното,
онова, което изглежда най-абсурдно от всички,
да ни върне там, където още нищо не знаем. -
Мило дневниче,
Топлината в прасците, които бясно въртят педалите на колелото, докато благ дъжд мокри дрехите ми. Как чакам дълги ненужни минути пред вратата на асансьора, за да чуя как детето ми пее в кабината, прибирайки се от училище, цялата лекота на съществуването в няколко повтарящи се тона. Как горещата вълна в края на май погали отчуждението ми от света, обгърна ме с точните аромати и малко по-високо кръвно налягане, за да се почувствам у дома – в себе си, в другите, във всяка част от деня. Как превеждах стихотворения във fahrbar и за първи път потръпвах от удоволствие от пропастта, която зееше под крачките ми между двата езика, вместо да се страхувам. Съкровищата в Quiet please: listening sessions на радио gdsfm и щъркелът, който танцуваше на поляната пред градската библиотека в друг дъжд. Повелителят на чакрите, цветовете и колелото на вечността, който без усилия подреди смисъла на всички мои усилия. Как, подивяла от чакане, не знаеща какво по дяволите да правя с книгата, която написах, в този свят, грубо настъпан от технократи и отчаяни лъжци, просто започнах да пиша нова; спасителната лекота в прилива от думи, която направи всичко останало толкова малко. Нежната гордост от човешкото ни чупливо великолепие, все по-смела и непоколебима: да, планирам завинаги или поне до края на лятото, което ще бъде удължено, да се размотавам полусънна с бележниците и книгите си, да пия безброй кафета навън, да пиша и да служа единствено на бъдещето.
-
На път (България, началото на април)
Всяко написано изречение означава някаква правилност. Всяка завършена докрай мисъл без конкретна цел е заченък на теория. От планината се спуска чаталеста, кална река, в която капят цветовете на черешите. Изгревът не използва нито една мазка розово, само тъмнооранжеви, оглушителни тонове от камината нощем. Чакалнята на гарата се нарича не просто чакалня, а „warm waiting room“. Обичам единствено златните ябълки. Гордея се с всички мои плодни тела, а гордостта не е грях, а свобода. Дунавци не е на Дунав, но на гарата цъфти ефирна виенска магнолия. Все още съществуват плашила, блата, наклонени стълбове, дъга, а аз по свой начин се страхувам от променящия се свят. Единственото решение, което съм взела съзнателно, е да бъда писателка. Дори не искам да бъда писател. Овошката обещава единствено още и още от себе си, завинаги, в посърнало сиво или пламтящо жълто. Асонансът е градина, съвсем ок е, че доста хора не смеят да опитат плодовете ѝ. Идиосинкразията ми съдържа все повече праскови или може би компот от праскови, салата от моркови, свежи, окъпани от дъжда краставици. Идиокрацията пък е навсякъде, освен под разцъфналите дръвчета, под мъглите, в чаталите, едва удържащи водата си. Понякога, когато имам време, пиша разкази, и винаги започва с желанието за тази безумна лекота на съзнанието, а се получава съвсем друго. Оставям го под камъните на времето. Под всеки камък – семе, решение.
Кожата също може (и трябва) да се реше с гребен. Косата е мек нокът. Естетиката не е майка, но е баща на етиката. Бащинството е по-важно от майчинството. Езотериката се е превърнала в канон за виртуалната реалност. Всичко това може да се помисли за една наносекунда, но все още не разбираме какво е съзнанието и за какво ни е точно.
-
Хикс
Не пристигнах, а пътувах дълго.
Невинни са шосетата. Шофьорът
покашляше ритмично с дупките,
което само можеше да означава,
че посоката е правилна. Не се държах
за видими опори, вярвах в твоя разказ,
от който тръгвах, тази карта,
която бе съкровище сама по себе си,
и можеше да е достатъчна.
Вероятно са виновни тези черни дрехи
и стъклените форми на прогреса,
огледалните повърхности, които
в гъстотата си не отразяват нищо.
Аз слязох, може би погрешно,
където бе върховно нетърпението.
Това бе цялата ми изненада,
която отбелязвам с хикс на картата. -
Дъжд през април
Не беше същото мястото.
Под него други тунели, прочели повече новини,
по-привързани към смъртта,
но за кратък момент пак невидими.
Не беше същата спирка, но ти спираше
същия дъх, същата притеснителност,
дъвчеща кардамон, с малко повече
тежест във ханша, все още замаяна
като птица в машина на времето.
Не беше същият път, който измина,
нито бяха особено чисти над него
само привидно нагласените облаци.
Други бяха главите, познати, наведени,
но подканващо светеха в тъмното
изправените ти рамене.
Не беше същото мястото,
но и същото никога не е било някъде другаде,
освен в този дъжд. -
Пазителите
Трябва да разбереш това притеснение –
за тях е повсеместно тясно.
Така било е винаги, отдавна не са се раздвижвали
и само сънуват вратата.
Важно е мястото, казват,
всеки да си бъде на мястото,
хвърлят малкозначителни погледи
към твоите кални обувки
с драскотините от катерене.
По-смелите ще те попитат
на кого си, а другите знаят отговора
и го натикват в ехидното кимане
пред твоя никой,
от което им става още по-тясно.
Въобще какво си въобразяваш?
Имаш зърна с функция, чуждо гражданство,
роднини, които не могат да направят нищо за тях,
или даже нямаш роднини, но много претенции,
копия, пиърсинг и сравнително гладко чело.
Казах ти, тясно е.
Трябва да разбереш и презрението.
Не, от застоял въздух не се умира,
не и толкова бързо, колкото рошавата ти упоритост
без опора във въздуха
пред никаквата им врата
пред никаквия им прозорец
ще ги стресне, което е същото. -
Мравки
Денят кръжи, навлечен със прозрения,
над тишината на гората.
Потъваш в почвата, а вятърът
понася бръмбара към коронясване.
Гъсеница в окопа пред бръшляните
командва строя от студени облаци.
Чорапите помазани, а после
камшици от трева, див лук.
Подмишниците приютяват влагата
на бъдещия май, затворен с цип.
Страхът изпраща точен GPS сигнал
към непонятността на сенките,
а билката, лютивата разкошност на зеленото,
която сдъвка, може и да е отровна.
В пресечената слюнка в гърлото –
две мъртви мравки, носещи стихотворение.
-
sempervirens
Ако приемам, че талантът ми за безсилие надвишава всичко останало, то ти вече усещаш върха в ръцете си. Донесъл си ядки, десетки обли противоречия, които да занимават зъбите, докато благият поглед се стича до хоризонта и обратно. Гласът ти продължава да дава, докато дланите се заемат с тялото на историята. Тя е безсилна като дърво, но ни забавлява, разсейва от важността на срещата. Страшно е наистина, например как боботи хълмът под човешките си петна, как трепери течността в чашите, сякаш е земетресение в жаждата, как преминават дните, навлечени с яката, с ръце в джобовете, как въздухът около нас придобива вкус на мокри стърготини и маслини, забравени под юлско слънце. Ако приемем, че талантът ми за безсилие надвишава гледката, а думите на прочетената история са верни, например лекомислени разсеяни богове, то знай че твоите ръце са спасени, защото плодовете са корени, обвити с морска сол, които поставям в устата си, за да продължа да гладувам за теб.
-
Част от биография
Влюби се в напускането, в превозните средства,
управлявани от чужда ръка.
Обвърза се без много да мисли с усещането,
че не е нито тук, а кое се отнася за там?
Чувстваше се могъща сред прости неща:
как блести интелектът
пред току-що изваден от фурната хляб.
Позна гаденето, отвращението, страха: няколко семестъра
абстрактност, с лоши оценки, но без да повтаря.В по-добрите дни бе убедена, че има решение
в невидимите чекмеджета на стаята,
където се събира кръвта и светлината
на граничните състояния.
Правилностите се редуваха,
но винаги имаше общ знаменател: една твърда ръка,
не нейната, рисуваща или не,
и беше светло или пък тъмно,
но желанието някак си все оцеляваше.
Така и не се научи да вярва обаче.
Говореше срамежливо за математика и генетика,
сервираше цялото си неразбиране, за да бъде преборена,
белите петна да станат рани в съзнанието,
за да се отдаде после изцяло,
да ги ближе с език на свободно животно.
Прекаляваше само заради жеста, кафето
пренаписваше сутрин следите ѝ
и тя го поздравяваше за смелостта
откъм скърцащото си безпокойство.
Ценните неща са малко по принцип,
но тя и малкото раздробяваше,
никой ден не бе пренебрегнат,
нищо не се и натрупа за следващи.
Живееше между другото, между планове и обяснения,
и помнеше само тези празни часове и минути,
застанала някъде, не толкова важно къде,
мълчаливото озарение в лицето на чудото,
което се стича по нея, по безграничното време. -
Защо не мога да бъда феминистка
Най-вече защото е име като всички останали, но не това е най-важното.
Макар върху същото да паля цигара, да захапвам бутче от пуйка.
Не съм особено добре възпитана или тъкмо обратното.
Нямам особено желание да имам куче, нито зад мен да се влачат армии.
Понякога сама трябва да нося каишка. Порязвам се почти всекидневно с бръснач.
Справям се с всичко само заради вярата, че няма как да се справя.
Подозрителна съм към себеподобните, които си позволяват някакво мнение.
Нима не виждат колко красиво изтича дъждът във канавките?
Сигурността на кръговрата не е същото като мъжката постоянност. -
Под щедро зимно слънце
Под щедро зимно слънце най-добре ще замълчи голтакът,
но не защото някой казал му е, че мълчанието злато е.
Намерил си е работа, разказва си играта
с една единствена бисквита, търкулната по склона.
Но никой няма като в приказка да хукне, за да я догони.
Сладни му въздухът, разлял е чашата си с мляко
и порцелановата песен е заспала във устата му.
-
Витамини
Детето скача в пухкавия сняг
по своя необмислена пъртина.
Облечено, обичано, опазено
от всички майчини лавини.
И тревожния ѝ поглед храни
чудовищната белота. От другаде
ще дойдат калните следи, когато
стопи леда си нервният юмрук.
И снежните човеци се нуждаят
от витамини. Вечерта, по залез,
детето вика „мамо“ пред вратата,
а в ръката му замръзнал морков.