Според едната теория по чудо сме оцелели в центрофугата,
за която аватарите все още не разполагат с никакви факти.
Според другата просто ни е ударила мълния,
последната, преди и климатът да се превърне във симулакрум,
И това е нарисувало треската, жестовете на ръцете
и недобре скритата вяра, че онова, което държат,
няма да свърши, понеже веднъж не е свършило.
И се дивим с красивите навици на непристъпния хаос,
въдворен от това, което удобно ни е пропуснало.
Няма как да повярваме в баналността на ентропията,
докато само размахва вретеното на една от сестрите си.
Не вярваме и в роднинските връзки, само в копринените,
в които някой ден ще опаковаме случайната вечност, ако я има.
През нас, освен тъмнина, и две деца са преминали,
щедро разхвърляли са валидните си аргументи
пред които вечно ще кимаме,
ще клатим главите си без да виждаме колко са променени.
В тях ще се раждат и други теории: третата, предполага се,
съдържа повече сдържаност, това са лицата ни
след недостатъчно дългия ден, смачкани от недовършено.
Какво по-добро и убедително доказателство за човечност?
Но после пак подхващаме разговорите, които всичко объркват.
Възможно е също наистина да не съществува смърт.
В редките светли моменти дори сме сигурни, тихомълком
се провираме между звуците на бормашини и футболни мачове,
между разбитите зъби и излишния блясък на кича,
кресливите биполярности са твърде заети със себе си,
за да достигнат слуха ни. Има нещо неразрушимо
в това безпокойство, което не ни допуска във времето.
И затова е възможно именно най-жизнерадостното ти обяснение,
поднесено на подноса от длани във тъмното,
онова, което изглежда най-абсурдно от всички,
да ни върне там, където още нищо не знаем.