Всяко написано изречение означава някаква правилност. Всяка завършена докрай мисъл без конкретна цел е заченък на теория. От планината се спуска чаталеста, кална река, в която капят цветовете на черешите. Изгревът не използва нито една мазка розово, само тъмнооранжеви, оглушителни тонове от камината нощем. Чакалнята на гарата се нарича не просто чакалня, а „warm waiting room“. Обичам единствено златните ябълки. Гордея се с всички мои плодни тела, а гордостта не е грях, а свобода. Дунавци не е на Дунав, но на гарата цъфти ефирна виенска магнолия. Все още съществуват плашила, блата, наклонени стълбове, дъга, а аз по свой начин се страхувам от променящия се свят. Единственото решение, което съм взела съзнателно, е да бъда писателка. Дори не искам да бъда писател. Овошката обещава единствено още и още от себе си, завинаги, в посърнало сиво или пламтящо жълто. Асонансът е градина, съвсем ок е, че доста хора не смеят да опитат плодовете ѝ. Идиосинкразията ми съдържа все повече праскови или може би компот от праскови, салата от моркови, свежи, окъпани от дъжда краставици. Идиокрацията пък е навсякъде, освен под разцъфналите дръвчета, под мъглите, в чаталите, едва удържащи водата си. Понякога, когато имам време, пиша разкази, и винаги започва с желанието за тази безумна лекота на съзнанието, а се получава съвсем друго. Оставям го под камъните на времето. Под всеки камък – семе, решение.
Кожата също може (и трябва) да се реше с гребен. Косата е мек нокът. Естетиката не е майка, но е баща на етиката. Бащинството е по-важно от майчинството. Езотериката се е превърнала в канон за виртуалната реалност. Всичко това може да се помисли за една наносекунда, но все още не разбираме какво е съзнанието и за какво ни е точно.