Нели Станева

дневник, чернови, светлини

nellystaneva@gmail.com

Етикет: българска поезия

  • Стара дреха

    Това, което вечно с мен се разпорежда,
    се измерва в сантиметри. И дори да кажа,
    че цялата ми вяра е от втора употреба,
    всеки ъгъл ми крещи, че е било възможно
    да си взема нещо по-широко.
    Времето нали ми обеща, че ще изглади
    точно тези ръбове от гледни точки,
    за да разполагам пълно с малкото,
    от семе по-спокойна?
    Всичко съм събрала в чуждата ми кройка
    и в съмнителната здравина на шева,
    Но продължава да тежи това, че всичко е възможно,
    а аз не съм го пожелала
    и не съм посяла в джоба си.

  • Очите на дъщеря ни са в неопределен цвят

    От магистралата се вижда родното ѝ място –

    синя сянка на масива,

    по който още се катерят откази.

    Аз исках да останем, но

    „защо“ донесе облак в тъмносиво 

    и бог се оцвети в каквото липсваше.

    Колко още път се вмества във човешкото

    и колко повторения, преди съвсем да се изтрият

    очертанията, за които сме увиснали?

    Така е по-добре, в ръцете ни са само

    тези дребни чашки със кафе –

    две разширени зеници пред невъзможното. Отвсякъде

    зеленото притиска ни със необхватна вечност,

    в която според бъдещето сме били.

  • Спокойни дни в Клише

    Докато кестените разширяваха небето

    и работата по теория на всичко

    и по върховeте, недокоснати от залези,

    продължаваше необезпокоявано,

    ако не броим от щедрост мускулната треска,

    и времето, заспало в бебешки колички,

    не искаше и не обещаваше;

    докато анализът се гънеше пак  драматично

    като червей в сфера, в блага квантова  прогресия,

    заради която ми се спеше; във очите ми

    лудостта бе зеница на зеницата, свита

    от ослепителния блясък на усмивката

    на длан от мен.

  • Не спира


    Не разхлабва хватката на пръстите, дори
    прелива в неконтролируемото хапане
    на устните. Във раничките
    се настанява неспокоен цвят на късно лято.
    Не разхлабва обръчите на ребрата ми,
    не ми отнема от опората,
    сменя само буквите в началото,
    о става у, п се превръща в м,
    но не ме оставя да се шлея с мъртвите,
    преди да съм ги надживяла.
    Не ме оставя да заспя в доволството,
    събужда ме със драскане
    по всеки милиметър епидермис,
    изтънява го приятно,
    и не спира да е повече, отколкото
    съм способна да поема с пълен дъх.

  • Царица Мъглява

    Аз избрах този град, в който звуците спъват се
    в подредени градини, в потушени липи.
    Аз избрах. Без разрухи, пометен, безкръвен
    град, в който на погребения никой не плаче,
    който сиво, изящно мълчи
    и върви своите десет хиляди крачки
    без да стига до никъде. Само за да ги извърви пак.

    Този град, в който всичко сънувано свива се
    в нервен жест, във повторение някакво,
    в падина, в невъзможен адрес за живеене.
    Аз избрах да живея в мъгливия замък, във спомена как
    тук вървял си във мен.

  • Всичко за губене

    Няма да те загубя във свят, построен така лесно за губене.

    Никаква милост, казва науката, мисли и изтръгвай ненужното.
    Мисли коя нужда във теб ще се спъне в поредния бурен
    и има ли смисъл от принципи, построени върху подреденост,
    когато подреденото е само мутация на непоносимия хаос.
    Нали синхроничност е малко по-симпатичното име за апофения?
    Не, няма да те загубя във свят, построен така добре точно за губене,
    няма да те затворя във дума, във нещо, което може да бъде обяснено,
    съответно и крайно, и после забравено във яснотата си.
    Никакви тъжни залитания по наивни системи,
    никакво време и милост, казва науката,
    мисли и изтривай.
    Няма да те загубя във свят, построен така добре точно за губене
    и ако за нещо са нужни илюзии, то само във вид на безумни съюзници,
    охраняващи мястото, където приличаш, без никаква милост, на Бог.

  • Кратка история на едно десетилетие

    Започна със това, че се научихме да сме сами
    и ушните канали се покриха с мъх, дотолкова
    че даже музиката не успяваше да пъхне палец
    в пещерата с все по-едри, нервни сталактити.
    Там се заселиха сирени на коли и непонятни тракания,
    съдбите на случайни хора, боклуджийски камиони,
    въпросите какво да правим с прекомерното вълнение
    и как да продължим да бързаме, щом все налага се да чакаме.
    Гълъбите се превърнаха в летящи плъхове, площадите
    се свиха заплашително, подостриха се всички  ръбове,
    кожата ни изтъня, на никого не се обаждахме,
    водата беше с послевкус на плач, изчезна мнението ни
    по темата за вечното и всичко можеше да е метафора,
    и всичко бе възможно, но и непрекъснато се клатеше.
    Гласовете постоянно ни говореха с езика
    на загубата, с формуляри, сътресения –
    безбожно отегчителни, но треската на тази география
    ни караше поне да се опитваме да ги обичаме.
    Под погледа им клетките се преоблякоха
    в подарените им дрехи. Но не успяхме да забравим
    своите и заради това не спряхме да се плашим.
    Прелистихме баналността на всички обяснения,
    които са налични и това остана –
    като състояние, но и като вид спасение –
    да се страхуваме от всичко казано, да се
    срамуваме от крехките си части. Тишината
    да капе от тавана и да се втвърдява, но да знаем,
    че колкото и да е достоверно и достойно  мястото,
    то не е единственото място
    и със сигурност не става за живеене.

  • Agnus Dei


    Нахапана от гмеж и тротоари,
    изконно недохранена,
    покрита с неуютните следи
    от безистена, от кафето и цигарите му,
    с вертикална бръчка между двете половини
    на счупилия всяка друга ос блуждаещ поглед,
    с лека болка в хълбока и с хлабава обувка,
    неразговаряла от векове със никого –
    от векове, измервани във крачки,
    замаяна от непредвиденото вино
    и закъснялото, но нетърпящо възражение желание
    за катедрала, единствено за катедрала,
    аз го отварям,
    както е редно, още неразсъблякла се,
    забивам нокти, устни, зъби
    в хладното месо под кожичката,
    разкъсвам светлината му на едри хапки
    и вярвам, вярвам във безсмъртието,
    оставило ми доказателство в хладилника.

  • Толкова

    Две-три безкрайни секунди, това е.
    После пак се намирам неволно
    при детето в съседната стая,
    което трябваше, но не е твое.

    Две-три безкрайни секунди и после
    скърцат врати, асансьорът
    те отнася, и лунният остров
    става стая от хора за хора

    в стадий на съответен разпад.
    Две-три безкрайни секунди и пак
    влиза абсолютният хлад.

    И ръката, уморена, на болката
    отпечатва върху стената
    каквото остава по-дълго от нас:

    Две-три секунди извънземна влага,
    най-наивната вечност
    и толкова.

  • Тяло лято

    Да полегнем под ореха, да поговорим със мъртвите,
    додето очите ни в черупките си се преобърнат.
    Да полегнем в листака, да възпеем смокинята,
    додето всичко замръкне и засмъди от прегръщане.
    После плод да разкъсаме, да разкажем на живите –
    дето гладни растат от земята на царството горно –
    колко добре е узрял
    в тази магма от лепкави сънища,
    в развалената, сладката почва на общото тяло.

  • Ад

    Най-дебелата жега,

    доколкото помни планетата,

    минава през малкия град.

    Забележете колко е стегнат

    този небесносин потник,

    как се отпускат ръцете

    на работниците,

    докато я оглеждат,

    как цветовете

    покрай нея се обезлюдяват.

    Изчезват един подир друг

    брадите, главите, остават

    недопитите бири, остава

    ѝ името, разпиляно навсякъде.

    Доколкото чух,

    „страшен Ад“.

  • Обяд

    От едната тишина до другата

    е точно колкото безкрайност.

    В средата ѝ жужи едно крилато

    и досадно „остани“. А всъщност

    няма друга вероятност във салатата.

  • Най-голямата любов

     ’Tis the wind and nothing more!”
    The Raven, E.A. Poe

    Най-голямата любов в галактиката
    не спа добре. Гладът ѝ стенеше.
    И днес със зъби и разнищен вятър
    чопли меандри мрачни настроения.

    Най-голямата любов в галактиката
    е неуравновесена и се спъна в изгрева,
    и мъчейки се да не се разплаче,
    тя го събуди,
    а той с оранжев бяс прониза я.

    Най-голямата любов в галактиката
    е с главоболие от ферментирал космос и
    огромната ѝ маса търси начин
    да излее тази мека гравитация
    в имплозията на един въпрос.

    Сега е нощ във цялата галактика.
    Най-голямата любов се сви напук на
    теорията на вероятностите,
    пространството и времето и нуждата
    и тъй нататък
    до кротка капка мед на плота в кухнята.

  • Магнитна буря в с.Предел

    Цяла нощ животните мучаха.
    Не се прибраха във обора си, останаха
    на гладната за хлад поляна
    като пребити облаци. Звездите падаха.
    Една безкрайна върволица
    изронени парчета космос
    с подозрителни опашки
    разгонваха съня на хората.
    Откъм тъмната гора желанията
    умело им се мятаха, но само
    най-кротките за косъмче се хванаха.
    На сутринта останалите
    се срутиха с тътнеж в земята
    и преобърнаха безнадеждността,
    а с нея преобърнаха и лятото.
    Животните мучаха и оповестяваха.

  • Слива

    Една слива е обгърнала изхода или е вход.

    Вход с костилка.

    Силни ветрове са отбелязани наоколо.

    Ако ги оставиш да узреят откъснати от дървото, стават по-сладки.

    Напомняне за резервация. Резервация за спомняне.

    Червеи, комари, вируси, гъбички, бактерии, след това вали, вали.

    Отбелязано е, че духа, духа.

    От едната страна – тишина, от другата – съчки и планове.

    Плановете нямат огради.

    Оградите не защитават от вятър.

    Вятърът събаря сливата, за да узрее в меката трева.

    Напомняне за сливката.

    Неоградена.

    Изплюй костилката, където има място да расте.

  • Къпини

    Всеки юли стръвно иска да описвам
    началото им, първо обещанието,
    мокро топло кадифе,
    после прах, проскърцващ между зъбите,
    в момента, който друг поет би кръстил
    край. Аз махам със ръка
    на всичкото, не ще напиша нищичко,
    устата ми е вече черна.

  • Дъждът

    буди жена с фъндъци по жилетката

    и дикцията на настинала японка,

    и с радост от копринения шал, впит в гърлото,

    и от генералното объркване.

    Жена, която пие от локвите,

    сякаш вали оттам.

  • Пулс, подарен от съня

    Ставам рано. Колко лесно било
    да прескоча дълбоката пропаст.
    Само малкото труд – от леглото
    да сваля двеста и няколко кости.

    На килима, далеч от съня ми,
    да ги подредя, за да се стегнат и
    да попият капки странно сияние
    от гърба на луната, изчезващ

    в настойчивия прилив на светлото.
    Сякаш тяло потъва във езеро,
    но после изплува в кафето ми
    под формата на изречение.

    Колко крехко е всичко наоколо,
    колко сродно – каймака във чашата
    и лилавия дъх на високия
    облак с изгревната опашка.

    Колко леки са всички натрупвания,
    отведнъж колко важни и пъргави!
    Колко удобни са всичките счупени
    опити и недовършености!

    Колко лесно било. Само липсата
    да е в точната времева рамка.
    Шест без пет. Край и начало на приказка.
    Пулс, подарен от съня,
    който буди ме все по-бурно и рано.

  • Успях

    Няма как да изкача този склон на декември
    без да мина напряко през една пещера,
    която свързва свлачищата на устрема
    и неравномерното, катерещо дишане, винаги хлъзгаво,
    с вътрешността на планината, в която е толкова тъмно,
    че няма значение колко път ми остава, защото
    така или иначе не зная къде точно е то,
    нито къде е останалото.
    Наричам пещерата си Танц, нищо че в нея
    съм абсолютно прозрачна и неподвижна,
    това, което мускулите ми правят
    е само една от многобройните възможности,
    неизползвани от светлината, решила да липсва.
    Тъмнината на свой ред използва дирите сладост,
    които оставя изкачването.
    Те ухаят на пот, те са смисъла на обонянието,
    но се движат надолу и после във кръг, неспокойни.
    Те се движат към ядрото на времето, без да ме уморяват.
    Краят им е тунел, който прилича на поглед във чаша,
    вероятно традиционно до прозявка шампанско, което отпивам със поглед
    на току-що свестен алпинист,
    чиито първи думи ще бъдат:
    паднах, успях.

  • Тихи междублокови пространства

    Намираш се на пейката,
    опряла гръб в карнасиален шум –
    захапката на гуми непрестанно млати
    паветата на булеварда.
    Привечер сякаш наедрява,
    приятно натежава тялото ти
    и присядаш. Забелязваш,
    желязото на катерушката
    настоява да си спомниш много повече,
    отколкото събира кройката
    на неочакваната ти поява.
    Десетилетия оттук минаваше
    в галоп, сякаш се надяваш да прескочиш
    зле забитата в крака подкова.
    Вися по други лостове,
    не се изпусна ни веднъж, симулираше успешно зрели мускули.
    Ръждата тук ухае на отпускане.
    Това сълзене в тазовата кост
    е вероятно свързано. И със
    облекчение измисляш люлката,
    въжетата и чак тогава (късно е)
    виждаш и кръста. Още гъвкав,
    та не боли да се прегънеш.
    Между кофите – едно познато съскане,
    захапваш тази ябълка, която
    миналия век остави
    и гривните проблясват обещаващо.
    Задъхана, се спускаш по пързалката.
    Все пак ще опиташ
    абзаца с тихо съзерцаване,
    дори да се наложи да го сричаш.
    Площта е три на пет и няма никой,
    и тъмносиня нощ нагазва във угарките ти.
    Отнякъде едно момиче е изчезнало.
    Едва ли ще се сетят да го търсят
    точно тук след двадесет години.

  • Инсталация

    Дъжд. Покрив – кожа. Под него – леген.

    Под легена – хавлия. Стените

    в нежен роршахов десен

    тихо вдишват, издишват.

    Нищо друго – сега.

    А после мъгла. По паркета – картон.

    Вино. Чай от коприва. Бих спряла

    да бъда и бих прогонила

    анахроничната жизненост в тялото.

    Нищо друго – оттенък.

    После влага. Одеало – жена.

    Тук не бих пипнала нищичко.

    Как вали във легена и как

    животворно статично е всичко.

    Нищо друго – сега.

    Дъжд, леген, одеало, хавлия.

  • Единствено децата ще останат живи

    „виж само какви са им празни погледите“

    подслушан разговор на възрастни за група подрастващи

    Единствено децата ще останат живи.

    Само те намерили са начин.

    На прага на порасването

    нещо винаги прищраква –

    интуитивен механизъм

    на разпадащата се невинност.

    И тогава те прескачат

    назад, започват вечността наново,

    вероятно в тялото на пеленаче.

    А тук, на тези столове,

    това, което е останало, седи и чака

    досадата докрай да го изпълни

    и – както нас – смъртта да го цивилизира.

  • Половин час

    Понеделник, пет и половина.
    Внезапно – времето огъва се,
    а в гънката разгъва се полиня.
    Еон в леглото на земята спи.
    Завивката – набръчкана
    от сънната тектоника –
    лежи в краката му
    като голямо вярно куче
    с полупритворени очи.
    Сред ледовете господарят спи.
    Контурите не се размиват,
    а сгъстяват се,
    в компактността на тялото
    сгъстява се абстрактното
    в пулсиращото мъжко цяло.
    Лицето е покрито с бицепс –
    масив на цялата човечност,
    антоним на хаоса.
    И нещо сладостно познато.
    Напряко ветровете – дишане.
    Напряко празното пространство – изящно свита длан.
    Напряко изгрева –
    припаднал лунен лъч – каишка.
    Трептят – завесите, камбаната и силата.
    Понеделник, шест часа
    пристига със скимтене,
    стопяващ ледовете тон.

  • Филмовият фестивал в Локарно

    Бяха двама на хълма. Изтървани случайно
    въздишки от ято закъснели плеяди.
    Голи, завити с прозрачното тъмно,
    мълчаха един на друг своите тайни
    и отлагаха своето падане.

    Бяха двама на хълма. Три изпити бутилки
    и въже между тях стана дом за съня им.
    Застопориха възможността да се съмне
    с натежали от нежност клепачи.
    Вероятно такива извънземни сили
    дава свободата да се разплачеш.

    Бяха двама на хълма. Светлина не пестяха –
    изгориха си свещите, времето, кожата
    и запасите с възторжени гръмове.
    Би помислил човек – не ще остане от тях
    нищо повече. Само една невъзможност.

    Но в голямото езеро още оглежда се
    онзи хълм. Долу, в смълчания град,
    на площада, осветен от надежда,
    безсънните зрители още стоят пред екрана
    и шептят:
    „Добре че звездите не падат“.

  • За красотата на сивото

    Цвят като въздишка на сънуващ,

    като пъшкане от детски устни,

    като спомен за безсмислено усилие

    по време на разходка по надолнище,

    като вкуса на дренки, шипка и шосе,

    което се размива в хоризонта,

    като дрямка през септември,

    като прах по гуми след пътуване

    до щастието и обратно; гладък,

    лесен цвят със изобилие

    от кротки настроения, измит,

    несъществуващ в чекмеджета и пристрастия,

    неподходящ за консумиране,

    но съвършен за фон на философията,

    студен, изящен и неясен;

    цвят – цивилизация, контур на паметта;

    цвят – четириъгълник,

    тефтер на безопасно място.

  • Абсолютна стойност

    Задушна нощ без теб. Какво пък толкова?
    Нима влияят градусите на тъгата?
    Нима не беше същото в суровия,
    безмълвен студ на зимата, когато
    заклещена сред тъмното те чаках?


    Нима не беше също тъй болезнен
    кадансът на съзнанието? Как
    край всяка лампа зейваше и ореол от бездна
    бълнуващ името ти мрак,
    поглъщащ всяка друга мисъл, без остатък.


    Сега е просто по-горещо. Аз се чудя
    дали живакът всъщност не маркира
    колко пристрастена съм да чувствам чудото?
    Или пък колко пъти съм умирала
    в ръцете ти? Актуалното ниво възбуда?


    Кой знае. Тежко скърцат часовете.
    И те не знаят вече накъде.
    Назад към спомена за теб? Напред ли?
    Къде ли ще си ти, облакътен
    на маса до прозорец и приветливо
    ще го отвориш, и ще пуснеш мен –
    насекомото, решено да умре на светло?


    С това едва ли имат нещо общо градусите,
    съдържанието в чашите, щурците,
    пеперудите във нощния търбух
    и в моя също. Не. Сега
    покрити със разсъдък са ушите ми,
    очите стиснати. Дори не чух


    как виеше карминената паст на залеза,
    как улиците грачеха и как се срина слънцето.
    Не видях кога горещата тъга е влязла,
    кога е свършил въздухът навън.
    Но не открих и смисъла от тъмното.


    Какво пък толкова. Към абсолютната,
    неизмерима стойност на движението
    безброй човеци вече са се лутали
    както и аз, със гърчове.

    Тъй сякаш нещо развалено е
    в подредбата на цялата вселена.

    Над тях, над мен, над нас –
    безмълвни капчици живак.
    Вероятно термометърът е счупен.

    Счупен е.

  • Сникерс пинг понг секс

    Не си ти, когато си гладен.
    Не е тя, когато е мъртва.
    Автобусът ще те върне,

    както нея пък отнесе.
    Ръката ти ще бъде мокра,
    ръката ѝ ще бъде суха.

    Ще разкъсвате обвивката,
    люспа пред спасението.
    Невинно споделена плът

    с трева от португалците,
    а пред общежитието
    някой е повърнал.

    Тя някога, в мъглата, гладна.
    Като дъжд, като
    фъстъченото масло

    е еди колко паунда,
    две евро в автомата,
    кой бърка там, кой бърка

    в джобовете, пинг-понг
    до възможността за остров.
    Захапана от две страни.

  • Билет

    Vierge mais avec son air de déjà-vu
    Le départ, Feu! Chatteron

    Ще си тръгна оттук. Точно както тогава,
    ще си тръгна в средата на месец тринайсти
    със билет за глада, с място в шеста октава,
    с два мокри тефтера и с чувство за край.

    Ще разказвам на пътя, че няма такава
    любов. Просто друга наистина няма.
    Че точно тя е размекнала със дъжда си мукавата
    на албума със снимки от моята смърт.
    И там сега пише „Раждане“.

    Че с пороя от хаос като Бог е разместила
    всички стъпки, които били са планирани
    от Земята, с теоремата нейна за лесния
    път – геометричният, който вида ни закриля.

    И ще плача, разказвайки. Разрешено е, ясно е –
    щом роден си във буря, ти сам се превръщаш
    в пространствено-времеви облак нещастие
    с мокър, тежък багаж. Който носиш в очите си
    като презаверен многократно билет за завръщане.

  • Удивителна

    По дяволите всички огорчения!
    По дяволите всички подозрителни,
    обхождащи ни тайните градини
    таралежи! Как бодлите им
    растежа на цветята ни променят!
    По дяволите
    маскираните като въпросителни
    на интелекта ни телесни реакции!
    Разцепващите гладкото протичане
    на нашата водниста, нежна цялост
    вирове от раздразнения!
    По дяволите всичките!
    Прескачай ги, гони ги, протестирай,
    махай със ръка,
    като глупак
    и като дявол!
    Колкото са повече, по дяволите,
    толкова по-страшно наложително е!

  • Магнолия

    Увита във губер от сън, се изправям
    пред спомен за обрасла с бръшляни стена.
    Отварям прозореца. Май е.
    Изящно замайване –
    една вечно будна магнолия ме поздравява.

    Колко лесно менят имената си
    сезони и градове сутрин в три,
    когато еднакво студено мъжди светлината
    на пияните лампи
    и в Сливен, и във Париж.

    И еднакво далече е краят
    и на нощта,
    и на ръката, която протягам
    сред тъжния дъх на февруари,
    за да завия със губер от светли бръшляни
    стената, зад която ти, в някое време и град,
    също не спиш.

  • И все по-често по принуда си представям
    тъгата като неотменна част на този танц.
    Антиматерия на стъпките,
    неразбрана, непонятна като Бог. Създаваща.

    И все по-често по принуда си представям

    поезията като тон, като оплакване

    на тялото.

    Вопъл, крачещ срещу тишината,

    опус от пропуснато пресищане,

    материя, която вероятно

    разрушава.

  • Животът е едно парти

    Тя чисти пясъка от кльощавите

    като птичи кости свещички за мъртвите.

    Гърбицата ѝ краси елек:

    Beach Party Bothmingen.

    Das Original!

    Тогава виждам: те са там.

    Пренесен с камион на север пясък,

    розовобузести гиганти,

    шлагерът тече на халби във телата,

    сладка, тъпа, животинска радост,

    мастилото по книжките е прясно,

    BMW-то ще пропусне…

    Мрак, оригинален мрак.

    Някъде до портите на изтока,

    в същия отъпкан с ярост пясък,

    един тъй уморен от повторения

    прегърбен януари

    загася светлината.

  • Друго е

    Другото време излезе. Усещането – едно приятно масажиращо мозъка ми ами сега?

    Корица: Belronika

  • От бъдещето

    Някой ден ще криеш детството си под брада,
    светла като пясъка на Синеморец.
    Ще пушиш вероятно някакви цигари и
    ще казваш, че си уморен.
    Ще ми говориш
    за града и за въздушните му улици,
    аз във замъка ще спя.
    Когато го завариш срутен, ще знаеш да го изградиш.
    Вероятно думите ще бъдат просто други,
    и морфемите не ще се спъват в недоверие
    или в излишество.
    Очите ти ще виждат повече зелено.
    Едва ли ще разбираш сините ми камъни
    или защо мълча.
    Но ще ти кажа още тук – защото ще си по-голям
    от думите, които съм написала.

  • Кърви, която си е тръгнала

    Разказват ми, че Девата издъхнала

    сред пир, на маса с кървави меса,

    и сянката  ѝ се родила там

    с престилка, със разрошена коса,

    в обятията от сиво.

    Девата загина и това

    не се намести даже във историята.

    Трагедията няма запетайки

    и други препинателни, и кой

    ли ще посмее без опори

    да пише, да я диша?

    Лесно е без дъх да се говори.

    Какво научих всъщност?

    Че светът зависи. Случайността

    увисва като прилеп тук и там, а нощем

    раздават се случайно имената.

    И местата им. И още:

    Девата си тръгна със невинност,

    но вина изпитват близките ѝ хора.

    Светът е натежал и неподвижен,

    Христос е с главоболие, Светият Дух –

    сред вечна пролет, с пролетна умора.

    Сред този вой от празнота дойде слуха,

    че Девата лишена е от тяло,

    а блудницата – двойна, наедряла,

    в леглото си сред меките прозявки…

    Не, нищо не излиза от това,

    ни притча, нито параграф.

    В хипотенузата на онзи свят триъгълник

    стои, неизчислен, сънят.

    На метър от смъртта.

    Това ли ни побърква?

    Изглежда Девата наистина умря.

    Там, дето времето безмълвно е,

    едва ли има шанс да разбера

    защо. Бог също във плача е на Мария.

    Той себе си изтрива с преподреждане.

    Разменя бебета с утроби, декантира

    бутилките на новото. Мълчи надеждата.

    Но който чуе, няма да забрави,

    и който ослепее, уж проглеждал…

    Коленичим и неволно се изреждаме

    да бъдем нея и да бъдем воя ѝ.

    Но няма на кого да се обидим.

    Това сме ние, само неразбиращо

    се струпват облаци върху тъгата ни –

    изкормено, разцъфналото зрелище

    на зрелостта. Умря коя?

    Учителката, лелката, приятелката?

    С избръснати крака, с чорапогащник,

    вероятно и с червило, вчера купено.

    Пирът на малките неща,

    на ни едно петно във мивката,

    на ни едно…

    Кърви, което си е тръгнало.

  • ***

    Ора морето от мъгла

    в лодките на два клепача.

    И двете стрелкат се напред.

    Назад като посока нямат.

    Ръцете ми са две гребла.

  • Черно сегашно

    Бързо в ана̀лите намества се времето

    и много са, много са важните томове.

    Ценното няма с какво да измерим,

    грабим от всичко – прогрес на погрома.

    С къщи на гръб се тревожим, бездомни.

    Светът беше лист бял, сега – почернен.

    Много написахме, така че от многото

    нищо не ще прочетем.

  • …

    Този чай от многоточия

    съвсем не ми понася.

    Горчи,

    надраскал е небцето,

    започва да размества

    сетивата.

    Този чай от многоточия,

    тази жажда за неясност.

  • Речник на римите насън

    синът ми е в съня

    е танцьор и е отворен

    отговаря ми без говор

    от съзнание и без

    и не плаши вече лесното

    имам сини, сини белези

    обещава ми да влезе

    на земята той е себе си

    и танцува тишина

  • Майски триптих

    .

    Май си тръгва.

    Той – червеният,

    той – виновният, ще изтече.

    Ще изтрие на април промените,

    неразцъфналото, киселящо време.

    Яловото лошо настроение.

    Юни ще е чисто,

    разгримирано лице.

    ..

    Хладен дъжд,

    но кожата почервенява.

    И природата е къща.

    …

    Сок вместо утайката на дните.

    Канавката прелива.

    Хората са захарни,

    но аз съм сита.

  • Гора

    Дъждът като шумна камбана

    настройва краката

    за танц. Натежава,

    наедрява поляната.

    Пукат се ципите.

    От земята изригват вулкани,

    Ти бягаш, въртиш се

    и викаш.

    Но тук никой няма.

  • Сънят ми…

    е автобус,

    който пренася безумни неща

    от подсъзнанието към реалността.

  • Ardon

    Погледът отгоре

    (твоят личен птичи поглед)

    не съдържа нищо,

    освен летежа ти надолу.

  • Мечта

    Мракът се оттегля вън от мене.
    Енигмата на времето – разплетена,
    Чака да се влее в редовете ми.
    Толкова далече съм от семето.
    Аз съм разцъфтяло, ярко цвете.

  • Голяма нощна музика

    Сънувам те с отворени очи.

    Луната капва в ирисите,

    а зениците – разделени

    на прозорец/огледало.

    На изгрев страховете лаят –

    кучета, събудени в нощта.

    Сънувам, че си мое тяло,

    сън в сън и мираж сред зрение.

    Чуваш ли онази музика

    на разцъфващи цветя?

    Ти сънуваш, че сънувам.

    Върху нея,

    през очите ти, съм излетяла.

  • Богове, все пак

    Проектираме там на стената

    пожара на нашите грешки.

    И смеем се, пием и скачаме

    в него, и падаме тежко.

    Замаяни, в плен на телата,

    захранваме с раните танца си

    под който омеква земята

    и става гигантска възглавница.

    На нея ще спят ветровете,

    които прекършиха силите,

    които разбиха заветите

    и скъсаха златните жилки.

    Без тях ще горим в тъмнината,

    в разкошното, буйно безумие.

    Без връзка назад към земята.

    Богове във небето от думи.

  • фрагментирана

    целува хладната уста

    на себепознанието

    и казва: стига пясък,

    дай ми планина.

    а другата: неясна

    и пясъчна – такава

    смъртта не те позна,

    да те разрушава

    няма как

  • дни (на изобилие)

    изпивам кафето

    измивам лицето си

    и скачам в това изобилие

    да не искам дори

    да те има

  • Не свършва

    Танцуват ветровете

    по краката ми.

    Птиците летят

    към сянката на Изток.

    Зимата обръща се,

    но си остава топло

    в твоите ръце

    с прерязаните вени.

  • Diana

    Tи си кръвта

    на жертвата,

    която е отрова за ловеца.

    Безумните ти

    намерения –

    боричканията на ветровете.

    Ти хапеш (гладна си)

    ръката –

    затиснатата между световете.

    Ти си кръвта

    на ловеца,

    ти си вика във ехото.

  • Точки

    А сега накъде с любовта, за която

    няма място в страстта, няма място в телата?

    Във земята протича, където ще мие

    като чиста вода начертаните линии.

    И за тях ще тъжим с философската мъка

    на изхвърлените от кръговрата на същото.

    Свободни от себе си, две безпосочни

    пространства, които се свиват в две мънички точки.

  • Не е нова пролетта

    Не е нова пролетта –

    обещанията същите

    и обувките навреме

    по краката се завръщат,

    и кафето ти е същото,

    и дървото под прозореца

    вкоренено е във минало.

    Не е нова пролетта –

    фоайето на годината

    тапицирано със същите

    надежди и промени,

    ветрове и чисти къщи.

    Не е нова пролетта,

    пак облича се в зелено.

    Само слънцето в очите ти

    щом изгрее, не е същото –

    друг огрява по света.

  • Как се яде торта с малини

    Лежим във лъжичена поза.

    Езичници. Розови. Тихи.

    На ръба да не сме вече хора.

    Неделя е. Вън е мъглата –

    сметана в тревожното черно.

    Не ще се събудим. Не ще.

    Аз съм вилица. Още едно.

    Или две.

    Разкървавени парчета.

  • Семе

    Не бях поръчала това. Объркана

    разглеждам пратката с апокалипсис.

    Къде, към кой сега да се обърна?

    Към Бог? Към Зевс? Към голата Калипсо?

    Небето ми е пълно със чудовища,

    а Бог зает е денонощно с другите.

    Но аз съм закалена със отрови

    и тялото ми знае как. За чудото

    са нужни не молитви за спасение,

    не тежки котви вяра, даже не

    свободната любов във изречения,

    а крехко семе в мен да порасте,

    в разклатената цялост да проникне

    и корени да пусне във основата

    на този все изплъзващ ми се миг –

    мига, когато с болка раждам Новото.

  • Про(сяк)рок

    Сaмотната сянка
    излиза последна от кръчмата.
    Има място на първата пейка
    шом изгревът капне по къщите.
    Някой се буди,
    съвсем разпилян,
    в тъмната част на луната,
    а някой друг вика линейката.