Етикет: diary

  • Бележки по 1/2 лято

    Потвърждение на печените ябълки в португалката поезия.

    Хляб, филджанче, 7/8.

    Прозявката ми е терапия, благодаря.

    Дъвката залепна за ветрилото и това са достатъчно новини за един ден.

    „Само този, който е изпитвал страх, ще намери покой.“

    Какво да правим с живителната сила на плода, за който липсва клон?

    Да се случваш без да си случено.

    Сънувам как сънувам, щипки на съня.

    Налива вечер в мрака.

    Пот, пот, пот, какво настойчиво доказателство за човечност.

    Съвършена илюзия за повече време чрез живеене сякаш.

    „If there’s no question“, можем да измислим отговор.

    Дърпай ме по-бързо (за стъпалото), защото блясъкът от корема на чайката ме преследва.

    Конкретна поезия, размита с узо: понички с плънка от цикади, тахана със стрита луна.

    Толкова много просветления на сянка, които слънцето изтри.

    Шепнене преди заспиване, мускулен спазъм.

    Вриш, c’est vrai (но това е друга история).

    Кожа, облизана с меден език.

    В тишината на подводието, на лакът разстояние от времето, винаги едно и също: хуууууу, хуууууу,хуууу. Г

    Удоволствията на алитерацията непрекъснато и навсякъде: набиваме биволско сирене, леко като длан на балерина.

    Къде е камъчето?

    Изчакваме слънчевото топче да се търкулне в гърлото на планината.

    Презокеански скоростни магистрали до Япония, изходите на тунелите са с форма на гърда с отворено зърно.

    Страхът ми кара водно колело. Водата дърпа, дърпа ме за погледа.

    Тялото винаги избутва цялото море с контурите си, затова и доволната умора след плуване.

    Пухкав следобед, покрит със сусам.

    Придърпах те към слънцето, защото сянката се отдалечава.

  • По следите на загубеното време

    Цялото загубено време е в мен.

    Цялото време, оставено да бъде загубено, защото не съм понесла интензитета му.

    Когато по време на полет минавам покрай облачните владения на боговете, усещам отдалеч как те ми завиждат (усещането не е неприятно, а е като леко стипчиво вино около небцето, посрещнато от соковете на Шостакович).  Завиждат на човешките ми недостатъци, на невъзможностите ми, на всичко с „не“ отпред, всичко, от което се опитвам да се отърва.

    Какво бих била без жаждата?

    Нежива, като тях.

    И все пак, моля се да продължавам да губя без да забравям.

    Отваря се процеп, разкриващ същоцветните Алпи, които са мои владения, владее ги погледът ми откъм женевското езеро, който не се откъсва от своето място.

    Една и съща мисъл винаги – щом летенето е възможно, то всичко е.

    Това с времето също.

    Книгата още не съм чела, защо?

  • Удоволствия за очите 3

    Засъхнала утайка в чаша кафе.

    Недовършен акварел.

    Супа с неправилно нарязани парчета зеленчуци и дребни спътници от олио.

    Влажни, лепкави листа, омотани в кал.

    Блясъка в скромната площ на естественият цвят на косата ми около корените.

    Дете с книга, легнало по корем.

    Влакнесто одеало под светлината на лампа.

    Треперенето на следобедното млечно слънце.

    Напитка в глинена чаша.

    Тишината след дъжд с цвят на перуника.

    Подплата на палто.

  • Human being being human

    Все още съм хуманист, макар вече да е задължително разнообразието на света да се превръща в разнообразие от обидни за природата ни диагнози, нормалните промени в категорично отрицателни заплахи, възторгът над три годишна възраст да е просто смешен, а капитализмът така да е ошлайфвал остриетата си, че те съвсем естествено да проникват по-дълбоко от всичко друго, за абстракцията на духовното дори не мога да се осмеля да кажа нещо без да предлагам курс или проста книжка на онези, които не се насищат с допамин по други начини. Все още хуманист, защото поне копнежът не се предава и намира начини да изкрещи присъствието на покъртителната си човечност, и го прави задължително, често грозно, често и красиво, или смесвайки и двете категории, независимо дали хомо сапиенсът му е жив, полужив или полуумрял, единствено при наистина мъртвите не успява, не успява да задължи и останалите след мъртвите да запазят формите на копнежите им както би било редно, но какво пък, поне го  прави всеки ден и постоянно и така ще е завинаги, дори и да не му се  обръща никакво внимание, защото всички сме така заети с диагнози, страх, покупки, други бъдещи разсейвания и ако имаме късмет – с пиене.

    от тогава насам
  • Eau de Sofia

    След седмица подреждам вкусната пирамида:

    top: мая, стари тави, очакване

    middle: въздишки на ТЕЦ-а

    base: ванилия, урина, хлор, бензоин

    A masterpiece.

  • Ински език

    За първи път седях до читател на поезия в междуградски автобус (беше поезия на украински, четящата – предполагам – също принадлежеше към това езиково царство, от което не излезе през целия път, ако не броим стандартните за всички нас нервни скокове на очите в басейна от допамин, в екрана на телефона, и с всяка минута до тази червенокоса синхроничност се подувах все повече от възхитително, радостно мълчание, и от усещането, онова съвсем неочаквано дошло и все по-често появяващо се радостно усещане, което меко мачка все по-големи парчета от цинизма ми, сякаш той е бил просто някакво тънко фолио, а не стена, разделяща ме на две).

    Тогава реших, че ми се пише тесто, неизползваемо, но ухаещо на инстинкт за приспособимост.

    Любovo

    Ти заpleinяваш ti

    amo връзВаша

    към sureовото

    Любovo

    от два Wecka

    pèreалнята върти

    сега излиза чисто-

    рия

    ave добър изборИ се

    поздравявам

  • Mahler: Symphony No. 2 in C minor – „Resurrection“

    https://music.youtube.com/watch?v=ID5b0rStx3g&si=RopU5LT3X8NWwtPs

    Докато влакът спира в средата на преходното пространство, защото нечий човешки дъх има нужда от медицинска помощ, докато дъждът мие прозорците бясно и бясно дирижира сълзите ми, аз благодаря, благодаря, благодаря.

  • Тук и сега

    Таксата вход за басейна е точна реплика на таксата за музей и това не е случайно. Да, днес липсва абстрактното изкуство, както присъстваше в дъждовните, хладни дни, когато погледът се задържа само върху отрязъци натюрморт, кабели, маркучи, изпразнени, лъскави форми.

    Сега е август, темата е друга, темата е пренаселена. Не просто август, а точно един август, пренесен от детството ми. Познавам това по аромата, който порите на иглолистните изпускат само при една строго определена комбинация от горещина и влажност на въздуха. Познавам това по сладката горест на езика, ближещ сладолед, тази комбинация от хранителни вещества, която отдавна вече не обичам. Сега всичко губи време и значение, всичко е ярко красиво и отвратително грозно едновременно, кръвоносните ми съдове наподобяват кабели.

    Като в музей наблюдавам дълго, настойчиво, безпристрастно. Фигурите от човешки силикон почти не се движат, дори майките на малки деца са застинали върху стойките си от късчета сянка и не пишят внимателно, не пипай, ела и всички други излишни неща, които една биологична майка е програмирана да изрече. Вероятно защото децата също се движат по-бавно от обикновеното. Откривам няколко екземпляра, които просто са прегърнали надуваема играчка и са се отпуснали в хлорираната искряща течност като самотни експонати.

    Дебела жена, една от малкото фигури в изправено положение, пали цигара. Големите ѝ гърди и коремът потреперват лекичко от движението на ръката, краката обаче упорито и стабилно понасят този опит на света да се съживи. След това тя, явно замаяна, отпива глътка от шише минерална вода, а аз болезнено усещам вкуса на пластмаса в устата си.

    Доста по-късно вълната от шум пробива завесата тишина, която побеснялата ми кръв е увила плътно около ушите ми. Вълната се състои от писъци, чиито източник първоначално не мога да определя. Но в далечината стърчи скелетът на водната пързалка и кулата за скачане. Запътваме се натам и влизаме в шума като в черна дупка.

    Излизам от нея сама и се намирам на ръба на трамплина. Не чувствам тялото си, съответно не чувствам и страх. Тъмносинята дълбока вода ме поглъща, както поглъща и слънцето, за един кратък върховен момент се задържам на дъното, където е хладно, но инстинктът за дишане ме изплюва като от отворена уста, покрита със слуз. На косъм от рамото ми цопва пълничка кукла, изплува моментално и започва да се смее. Отдръпвам се тактично към ръба на басейна, за да не видя как няколко подобни падат върху нея.

    Това е същият август. Аз съм безвременна и скачам в лигавата, обилно хлорирана вода. Скачам в безкрайна или поне многочасова поредица, чиято цел е да създаде определен сбор секунди време във въздуха – сбор, близък до застиналост. Ако бягам достатъчно бързо от ръба на басейна до трамплина за поредния скок, мога да надпреваря времето. Няма нищо по-върховно от скока. Едно-две и летя. Раздирам водата възможно най-брутално, експериментирам с различни части на тялото. Елегантността на скока с глава надолу не ме интересува. Колкото по-широко се разперя във въздуха, толкова по-дълго време прекарвам там, толкова по-ярък е плясъка от срещата с водата. Колкото по-шумна съм, толкова по-тих е света наоколо. Иглолистните се потят, облизвам потта им от устните си, в далечината шумти река Тунджа. Искам света да свърши, тук и сега.

    А тук и сега, светът вече е свършвал много пъти, но аз все още искам по същия начин пак, и пак, докато се събере сума, близка до застиналост, на косъм от рамото на вечността. И никакво абстрактно изкуство. Дебелата жена в далечината хвърля незагасен фас върху сухата трева. Това е възможно само в това избрано, платено, измислено време на случване.

  • Шльомпера

    Дали въздухът се наслаждава на докосването с кожата ми? Дали се оплаква понякога  – както и аз от него, например задето е тъй тежък,  задушен – от мен, „Тази пак се притеснява за дреболии“, „Тази телесна температура не се търпи“ или „Не харесвам това масло за тяло“ или „Пак ли кафе, задушавам се, хайде стига вече“?

    Намирам се на място, където новините за света не могат да съществуват. Някаква тънка мембрана ме отделя от старанието на всички медии, заглушава всеки външен шум, но така усилва вътрешния до непоносимост понякога, или до наслада, ако избера нейния път. Все едно. Аз се предадох. Дълго мислих, че аз произвеждам мембраната, че е някаква особеност на психиката. Когато написах стихотворението, което нарекох Genius Loci, започнах да подозирам, че това не е така. Така мога да се предам без да изпитвам ужас, че се предавам на себе си. Което би било скучно, не истинско предаване, а психотрик.

    Това лято ухае на стъбла на домати, малко липа, много розмарин, прах, иначе само на звуци. Оставам будна след полунощ, когато температурата е поносима, също защото само тогава усещам и другите миризми – окосена трева, афгански яхнии, влажната мараня откъм реката, металния привкус откъм гробището. Звездите сигурно също ухаят. На нещо, което обичам, от което не ме е страх вече.

    Заедно с липсата на осезаем свят извън вътрешния върви и липсата на мотивация да съществувам в нещо друго освен във вътрешността. Има го онова неопределено, но силно осезаемо ядро на живота, извън мислите, но и над телесното, едно голямо празно пространство, което дълго е било узурпирано от религиите, там ми се работи, танцува, пее, говори, крещи. И ехото там е хубаво, и малкото срещи там са красиви.

    Второто най-странно нещо в живота ми е, че съм майка. Първото е, че мога да обичам. Подреждам ги така, защото презумпцията ми е, че първото е направило второто възможно, макар че връзката не беше пряка и буквална, но кой знае.

    С достатъчно силно електрическо поле е възможно да се създадат частици от нищото, например от вакуум. Попитах О. как би решил проблема с огромните дистанции във вселената и се улових как се надявам на смислен отговор, който естествено не дойде. Колко разочарована бях. Физиката не е чудо, а сериозна работа.

    Поезията е чудо. Поезията е абсолютно непридвидима и може да понесе всякакви нереалистични очаквания, дори да ги оправдае. Или да ги осмее, да си ги инжектира, да си избърше праха върху вазите с тях, .

    Моята работа е да мисля и това е доста уморително, затова и трябва да си почивам много повече. Със сигурност си забранявам да бърша прах от утре.

    С всяка година – несъзнателно или случайно – отлагам първото пускане по течението на Голямата река. Страхът ми от евентуалния дискомфорт, който никога не се реализира, надделява, а когато го направя все пак, времето за плуване се свива до една крехка секунда, все по-недостаъчна. Оставам все по-гладна за това усещане, едно от малкото усещания, за които имам нужда от група хора около мен все още.

    Вървя с Т., която виждам най-много веднъж годишно, и Офелия, нейното космато новородено, покрай рекичката. Захарната фабрика, казва тя, произвежда такива неща. Не е нужна нишка, която да ги свързва, защото те вече съществуват и съответно имат място в съществуването. Не го мисли. Всичко е объркано. Нишката е в ръката на чуждия поглед. Минаваме въртопите набързо, много от тях дори прескачаме, и това е напълно достатъчно – човеци сме, но не искаме да бъдем все пак. Не за това имаме кучета, деца, жилища, тела, стръв. Всяко по-дълго пребиваване в нежеланото би ни позволило да му измислим още детайли, които да се запечатат в съзнанието ни. По добре да измислим друго – тя – билет за Венеция , аз – сиеста всеки следобед. Благодаря без глас.

    Благодаря и на последните две седмици на юли, които ще останат червени, кристални, по детски смутени. На нито една друга планета няма мравки, комари, воня, счупени неща.

    Всичко, което няма място тук, има място другаде.

  • Кестерме

    нова бразилия и още-още, налягането еди си колко бала, вълнението ала-бала, гражданинът се ражда, юг се разгражда, цър-пър, паралелна вселена на аварийната лента и друга в булчинска рокля и трета в червено, силен захват на волана, живи и лъки, ето какво е да е стръмно, да е виево, да е bloodflood, възбуда, да е нара, нова космогония, не да съм хамелеон, а крехък гущер върху топлия капак на пътя

  • Мекици

    Какво се промени за толкова години?
    Същите прашинки под звезди изстинали
    и кучешкия вой, надбягващ се със ехото,
    и денем тишината, от слънцето напечена,
    пухкава, засищаща, и благата ракия
    от борови иглички, прах, и също ти, и също ти,
    захвърлен тук, стърчащ сред пеперудите,
    заклещен във контура на човешкото си чудо,
    надуваш си духа, обстрелваш с мисли птиците,
    а после рухваш кротко, мечтаеш за мекици.

  • Дада

    Току-що съм се била настанила в няколко бързи делящи се клетки , когато мама е била скъсана на изпит по философия. За първи път скъсана на изпит, за първи път нещо, различно от шестица, и в нейния микрокосмос това е било равносилно на травма, която и до днес не е забравена, а и хормоните все пак. Фактът, че всички други студенти на този странен ден също са били скъсани, не е помогнал. Доцентът, който е бил двоен доцент – по философия и по медицина, е поставил теми като: „Диалектика на бедрото“, „Партийност на червата“. На следващото явяване въпросите са били нормални и по конспект. Естествено, аз веднага виждам тук знамение за собствения си живот, знамение и цел, посока напреки неразбирането. Да събера в една приятна единност всичко, което няма връзка помежду си, да хомогенизирам елементи на хаоса. Разбрах и защо мама така държеше да изтръгне от мен мисълта да уча философия още преди да е пуснала корени – искала е да ме предпази от космическия ужас на безсмислеността. Тя пък на свой ред сега разбира, че не е успяла, но това си е съвсем в реда на нещата.

  • Оптимиране на тъгата

    Присъствието на липсващото

    е все пак повече от липсата.

  • NOAI

    Мълчанието като запазена марка.

    Празните места, в които да се настани удобно спокойствието.

    Или да не се настани, но пак да съществува – като идея.

    Дефектите, подчертани от избухливостта.

    Липсата на система като лукс.

    Ковчег също, разбира се, някога.

  • Only the brave

    Как слънцето разкъсва тежката, заледена мъгла и се разсъблича до пищно, червено туловище, ухилено до ушите – сякаш наистина вярва в съществуването на достоверни метафори.

  • Akanes

    От леглото се протяга длан

    (важно е да кажем, че е лявата),

    напипва сладостното топче,

    със жест на прилив пъхва го в устата

    на мястото на говора.

    (А в дясната е химикалът,

    разбърква мускусната смес.)

  • Софийска аристокрация

    Най-накрая се намери хляб.

  • Тази земя

    Колко щедро е слънцето! Колко жизнена е тук тази радост да дава, напук на зимата, която троши топлината му с хладни, сухи пръсти.

  • Summertime

    Светло е почти до сутринта.
    I think I’d go down.
    Изпей ми бебешката песен, мамо.
    Summertime?

    Още веднъж.
    Fish jumpin’ с лицето на отричането.
    Днес отрязах косите ти и ги изхвърлих в коша.
    Беше лесно, като да те нося.

    Но е цял пласт лято помежду ни.
    Остави ме, можеш да си тръгваш.
    Аз вече съм далеч, so hush little baby.
    Перушината лети високо, чак до облаците,
    вход за чудовища със зъби-пирони,
    със свирепи стъпала, тропащи върху небето.
    Докато се отдалечаваше, аз упражнявах
    липсващ поглед.
    And the livin’ is easy.
    Оттук невинността напуска тялото ти.
    Пусни косата ми. Леглото ни е тясно.
    Докато се отдалечаваше, аз…
    Но те хапят!
    Hush little baby,
    спи сега, защото мама е богата,
    а ти изглеждаш толкова добре без перушина.

  • Mist

    Едва днес забелязах, че ако пренебрегнем междинния интервал, четирибуквеното пространство между двете ми имена образува думата „лист“. Фактът, че едва сега я откривам, въпреки че очите ми са постоянно отворени за прегрупиране на писмените знаци, е странна, но и щастлива случайност. Със сигурност ако бях намерила този лист в началото на двайсетте си години, когато яростно търсех псевдоним, за да публикувам стиховете си на английски и да се освободя с гръм и трясък от източно-европейската си идентичност, той щеше да се превърне в нещо като the wandering leaf или vacat page или друг образец на патетичното. Гледам с леко презрение към това време, в което избуяваше фалша – и в мен, и по света, в строен такт, защото нали всичко е свързано. Сега поне си позволявам всякакви чувства. Но сега листата просто падат от дърветата без да обикалят насам-натам, а празните страници ме вбесяват.

    Сега, какво да правя с този лист? Листът сега ще бъде съвсем простичък list – което на много езици е списък, което пък е хубава метафора на живота от трийсет нататък (докога точно, не зная, но все някога списъците със задачи ще се разпаднат от собствената си безсмисленост, вярвам в това). Също – имаме и точна интерлингуална рима с mist. Mist е чудно понятие на английски – замъгление, леко и чаено. На немски пък – Mist! ще чуете, когато някой е наистина ядосан, когато съществуването го кара да мисли за животински изпражнения. Каква ирония. От купчината такива също, като миниатюрен джин, често излиза тъничка mist. Знам, защото от скоро в list-а ми със задачи е всяка сряда да имам куче. С Макси и О често ходим до една ферма наблизо. Докато О вършее по купчини кравешки изпражнения и се катери по тракторите, а Макси яростно душе благите бернардини на фермера, аз отпивам доза от любимата си дрога и гледам как наклонените ниви издишват mist. Това са моментите, в които съвсем радостно не мисля, прибрана във функцията си да се грижа. Кой би повярвал колко добре се справям с това? Онзи wandering leaf на двайсет със сигурност не би.

    Научих че хормонът окситоцин се отделя и от прегръщане на дървета, в случая езотериците имат право. Но езикът няма смисъл, когато прегръщам дърво. Научих, че без език, аз нямам смисъл. Научих, че не езикът не може да се разсече на ясно очертани територии, а е винаги едно цяло, от което се черпи според случая и възможностите. Не е да зная еди си колко езици, а зная един език, който е повлиян от еди си колко култури. Един мишмаш, чиито съставки нито могат да се разделят, нито да се отрекат.

    Загубих връзка и с поредния си нероден роман. Не мога да обясня този процес вече, защото в един момент просто губя съзнание за това, което се случва в логоса ми. Чета тези 20+ страници, които написах през ноември и декември, и не чувствам абсолютно никаква принадлежност към историята, и не искам да продължа да я пиша. Не мога дори да се сетя за кой път ми се случва това. Винаги има голяма, външна причина, която замъглява вътрешните процеси, които водят до този вид помятане на еуфорията. Няма да кажа, че не съм готова, защото винаги съм била готова за точно това. Няма да се оправдая, но няма и да се самобичувам. Може би перипетиите ми в логоса имат функцията да ми помогнат да порасна. Да порасна сега, на 37. Или може би просто не е нужно точно за мен да порасна. И този вариант е приемлив. The wandering leaf likes this. Vacat page likes this.